Йордан Матеев
Война на видовете (2)

I глава

„Мамка му! Точно сега ли намери да се развали!?“ — изруга наум Лукан Карлов.

Двигателят се беше задавил, беше се закашлял мъчително като болен от туберкулоза и после окончателно беше заглъхнал, сякаш никога досега не беше издавал звук. След това тишината отвън беше станала оглушителна и тягостна. Виолетовото небе на запад се превръщаше бързо в индигово и нощта скоро щеше да метне тъмния си плащ над изровения път, безлистната гора и повредения автомобил.

— Какво по дяволите ще стане сега!? — възкликна четиридесет годишният мъж с олисяло теме и размъкнати дрехи, придаващи му небрежен и артистичен вид.

Всъщност беше лекар. Налагаше му се да отиде до селото, за да акушира на една родилка, а беше закъсал по средата на пътя като последния глупак, докато жената сигурно вече изпитваше първите си болки.

Рядко си изпускаше нервите, но този път ядосано ритна предната лява гума на колата, като че ли това щеше да му помогне с нещо.

— Е, стига де! — подхвърли някой иронично зад гърба му.

Той рязко се обърна, убеден, че нещо зло го дебне отзад и му се присмива, че е станал лесна плячка.

Озова се лице в лице с двама мъже.

Единият беше тънък като бастун дългун, другият — тантурест, нисък мъж.

„Крачун и Малчо!“ — помисли си неволно. Нищо застрашително не видя у тях, освен че на бузите им бе набола поне тридневна брада и че се бяха появили от нищото зад гърба му, без да издадат нито звук.

— Извинете ни — поде по-дребничкият и Лукан се досети, че пръв го бе заговорил дългунът. — Но бяхте толкова забавен, докато си го изкарвахте на автомобила…

— Кои сте вие? — попита ги той по-недружелюбно, отколкото желаеше.

— Крачун и Малчо! — отговори му по-дългият, изсмивайки се високо в тишината.

Лукан Карлов почувства, че по гърба му го полазват мравки; беше закъсал насред пустошта; нощта щеше да се спусне всеки момент; нямаше никакво понятие кога щеше да се добере до пациентката си, а ето, че и тези двамата му играеха по нервите.

— Точно това си помислихте, нали? — тушира поведението на приятеля си по-ниският. — Всички ни вземат за Крачун и Малчо.

— Така ли си мислите? — контрира ги лекарят, докато ги измерваше с поглед.

— Ние сме Иван и Асен, царете на автомобилните двигатели! — изсмя се отново дългунестият. — Имате късмет, че ни срещнахте, докторе!

За втори път той усети ледено докосване в сърцето си. Нещо нередно имаше в тая двойка; хем изглеждаха безобидни, хем излъчваха някаква скрита заплаха и откъде по дяволите знаеха…

— Чантата ви издаде — усмихна се тантурестият и му посочи издутата чанта на предната седалка. — Не се тревожете! Ще ви помогнем да си оправите колата. Ние сме в същата посока. Боя се, че в селото ни очаква много работа! И нас, и вас, докторе!

Той предпочете да остане безучастен, докато те вдигнаха капака на двигателя и бърникаха нещо вътре. По-нисичкият, който се представи като Асен, седна на шофьорското място, завъртайки ключа; двигателят се изкашля, поколеба се за миг и после тихичко замърка.

— Готово! — обяви самодоволно по-високият мъж на име Иван, затръшвайки небрежно капака. — Убедихте ли се, че имаме златни ръце! А сега да тръгваме, докторе! Не разполагаме почти с никакво време!

Прие ги за спътници, обзет от смесени чувства. От една страна им беше благодарен, че му бяха помогнали; от друга, не можеше да се отърве от подозренията си към тях.

Колата напредваше бавно в настъпилата нощ. Шофираше предпазливо в опасните коловози на пътя; не му се искаше да се стигне до нови проблеми с двигателя.

След около трийсет минути пълзене по магадановата настилка, се бяха приближили до селото. „Дали пък няма повреда в електрозахранването?“ — почуди се Лукан, докато гледаше потъналите в мрак къщи.

На последния завой малко преди селото, нещо претича пред фаровете на автомобила му, карайки го да настъпи с премаляло сърце педала на спирачките.

Това, което беше зърнал мимолетно, го беше ужасило!

Беше животно, което приличаше на човек, или по-скоро човек, преобразил се в гротескно животно!

Съществото подскачаше чевръсто на четирите си крайника и когато погледите им се срещнаха, видя там събрани ведно безумие, ярост и убийствена злоба. След това създанието изчезна в гората, като че ли никога не беше съществувало.

Възможно ли бе да има такова кошмарно изчадие? Или пък преумореният му мозък му играеше номера?

— Не спирайте, докторе — докосна го по рамото нисичкият Асен. — Тази нощ ще се нагледате на ужаси! Ние обаче ще въдворим ред! Не се съмнявайте в това!

Той преглътна на сухо, потегляйки отново в тъмнината.

Изведнъж мастиленото небе беше раздрано от хоризонт до хоризонт от безмълвни ярки светкавици.

Подобна буря през декември си беше феномен; освен това лишена от звуците на гръмотевиците, беше изключително злокобна. Но той все още не подозираше какво му предстои да преживее!

Спря без никакви произшествия в центъра на селото.

Наоколо се издигаха мрачните силуети на една или две дузини постройки.

Припламванията на вихрещатата се буря в небосвода придаваха призрачен вид на екстериора, сякаш всичко наоколо бе от непознат свят.

„Като че ли селото е мъртво!“ — помисли изплашено лекарят.

Не се забелязваха признаци на живот: нито светещи крушки в прозорците, нито кучешки лай в дворовете, нито виенето на вятъра в клоните на дърветата! А мълниите не спираха фойерверките си над главите им.

— Опа! Почва се! — чу зад гърба си безстрастният глас на кльощавия Иван.

Под ослепителните отблясъци на беззвучната буря, малкият площад започна да се изпълва със сенки.

В началото бяха само единици, след това се превърнаха в цяла армия от десетки, подскачащи същества. Издаваха мляскащи звуци с мокрите си уста…

„Господи, та те са гладни!“ — осъзна Лукан Карлов.

Той беше сигурен, че доскоро това са били хора, но по силата на някакво зловещо проклятие или скверна шега на природата, се бяха преобразили в нещо друго; враждебно, непонятно и ужасяващо!

Бяха гладки и лъскави като глисти; черепите им блестяха слузести; зъбите им бяха жълти, криви и остри. Но най-впечатляващи бяха очите им — кехлибарени, пропити с такава неподправена омраза, че той не усети как се напика върху кожената седалка на колата си!

— Време е за купон — чу апатичната реплика на пълничкия Асен и дълбоката му въздишка: — Очевидно сме закъснели, приятели!

Крачун и Малчо не бяха водевилни герои.

Иван измъкна изпод дрехата си нещо подобно на самурайски меч, заемайки бойна поза.

В ръцете на Асен се появи гладкоцевна пушка. И двамата бяха решени да пуснат в ход смъртоносните си оръжия и Лукан Карлов бе убеден, че жътвата им щеше да бъде унищожителна.

Първата вълна от чудовища връхлетя върху двамата мъже.

Мечът на Крачун блесна като мълния и една уродлива глава отлетя. Швирналата кръв от чуканчето на шията бе най-червената, която лекарят бе виждал през живота си.

Малчо изпразни оръжието си в гръдта на едно от създанията и я взриви, сякаш беше сърцевината на презрял плод; късовете плът се разхвърчаха и полепнаха по предното стъкло на колата.

Върлинестият „самурай“ косеше със сабята си атакуващите го изчадия, като че ли бяха досадни бурени в градината на къщата му. Черепи, крайници, торсове бяха съсечени от гибелната му фехтовка, която с всеки удар донасяше единствено смърт и агония!

Труповете на бледокожите смрадливци се трупаха на камари в нозете му, но силите в мишниците му, като че ли бяха неизчерпаеми.

С благоговение, Лукан Карлов отбеляза, че плоското острие на меча му бе изгубило стоманената си лъскавина, а вместо това беше станало ръждивокафяво от хлъзгавата кръв и съсиреците.

Малчо чевръсто презареждаше пушката си и куршумите излитаха един след друг от нагорещеното дуло, превръщайки плътта на уродите в парцали раздробено месо.

Чудовищата се опитваха да се докопат до мъжете. Изглежда бяха лишени от всякакъв инстинкт за самосъхранение, иначе отдавна щяха да са разбрали, че така само се погубват!

Скоро площадът беше покрит с мъртви тела.

„Господи!“ — въздъхна медикът.

Асен почука на стъклото на автомобила и когато му открехна вратата, каза:

— Не се страхувайте, докторе. Иван ще претърси къщите и ще се погрижи, ако някой е оцелял.

Една от светкавиците огря лицето му; беше зацапано с кръв.

„Като хирург е!“ — осъзна Лукан Карлов. — „Оперирал е тумора! Останалото е в божиите ръце!“

Иван се върна след около четвърт час.

Кимна едва забележимо на партньора си и Асен изсумтя:

— Ето, виждате ли! Сами сме.

— Трябва да пренощуваме някъде — предложи дългунът. — И да обмислим понататъшните си действия.

Лекарят не възрази. Бурята, сражението, пустото село… бяха парализирали волята му!

— Родилката!… — удари се по челото. — Какво ли е станало с нещастницата?!…

Бяха вече в една от запустелите къщи. Само пламъците от небесната вакхания осветяваха интериора. Намериха петромаксова лампа и я запалиха.

— Каква е тази родилка? — попита напрегнато Асен.

„Аха, ето, че най-сетне се развълнува!“ — помисли си докторът, но на глас само добави:

— За това дойдох. Трябваше да изродя едно бебе…

— Тук вече няма живи хора! — отбеляза Иван. — Мъртви са. Само превъплъшенци, а те са друго нещо…

— Да — съгласи се закръгленият му приятел. — Селяните са били заразени, а резултатът от заразата ние го премахнахме… Но това бременно момиче, май че се заформят неприятности!

— Бащата! — промълви Иван. — Не беше ли онзи на пътя… Той ще се опита да подсигури преднина на майката и детето!

— Какви ги приказвате?!? — не успя да успокои нервите си Лукан Карлов. В тази призрачна обстановка разговора му звучеше опасно и непонятно.

— Ако пришелецът е създал дете, проблемът си го бива! — избоботи върлинестият мъж.

— Нищо не можем да направим, поне до разсъмване! — отсече партньорът му. — Тези новосъздадени превъплъщенци бяха лесна плячка… Но онзи урод е с опит! Сигурно е замислил нещо, за да ни спре!

— Може би — кимна Иван.

На сутринта някой неделикатно раздруса рамото на доктора. Той облещи очи. И бездруго цяла нощ почти не беше мигнал.

— Отвън има някой! — тихичко му довери Асен.

Дългунът стискаше в ръцете си познатия меч.

Лекарят едва овладя страха си. Представи си орди от чудовища, обградили селската къща. Въображението му рисуваше картини на див щурм; това го разтрепери като лист.

— Успокойте се за Бога! — нисичкият мъж го държеше настойчиво за ръката.

Иван се приближи до вратата и изведнъж я блъсна.

Тя се удари директно в неизмазаната стена отвън.

Заля ги ярка слънчева светлина. Лукан примижа безпомощно.

Високият мъж изскочи навън, но след няколко секунди се върна.

— Фалшива тревога — обяви.

— Да се омитаме! — подбутна лекаря Асен. — Чакат ни нови приключения!

— Мене какво ме засяга! — запъна се Лукан, когато бяха вече до колата му. — Не ви познавам! Какво сте се лепнали за мен?!

— Не искаме да пострадате — заяви му търпеливо Асен.

— Не се каня да страдам!

— Ако ви оставим, скоро ще загинете! — озъби му се пълничкият дребосък.

— Това ми прилича на отвличане! — възнегодува медикът. — Кои сте вие, по дяволите?! Ще се оплача от вас на полицията!

— Ще ви обясним по-късно… — прекъсна го безцеремонно Иван. — Хайде, да се махаме от тук!

Наистина площадът беше потресаваща гледка с тия купища от трупове. Добре, че времето беше студено, иначе зловонието на мърша щеше да ги задуши.

„Нима доскоро това са били човешки създания?!?“ — помисли си Лукан Карлов.

— Няма да дойда! — опъна се той. — Вървете на майната си! — И отчаяно побягна към близкия лес.

Краката му отмаляха, когато стигна до там. Надяваше се да се скрие в гората, но всичко беше напразно!

Мощната кола го беше настигнала; двамата мъже в нея не изглеждаха никак доволни.

— Какво си въобразявате?! — развика се ядосано Асен и в същия миг нещо изфуча, поваляйки приятелят му на земята. Онзи се сгърчи от болка.

Някаква неведомна сила сграбчи доктора за гърлото.

— Не ме преследвайте и няма да го убия! — просъска един зловонен глас в ухото му.

Асен измъкна пушката си изпод дрехата си. Зад гърба му, Иван продължаваше да се опитва да се изправи.

— Ако го убиеш — заяви тантурестият мъж — ще продължа да те преследвам до край! Ще убия малкото и женската!

Лукан почувства как съществото потрепери от тези заплахи. Стори му се абсурдно, че такова чудовище може да се респектира, но фактът си беше факт!

— Лъжеш! — изгъгна то. — Няма да го направиш, защото не знаеш къде са!

— Грешиш — сряза го Асен. — Ти ще ме осведомиш!

Иван най-сетне беше извадил меча си, но едва се държеше на нозете си.

— Пусни го! — заповяда дребосъкът, зареждайки пушката си. — Ако се подчиниш, ще те оставя да избягаш!

Звярът въздъхна дълбоко.

Лекарят почувства как полита във въздуха.

Безоблачното небе изпълни цялото му полезрение, сетне земята се опита да го целуне по челото.

После изгуби съзнание.

Когато се свести видя лицата на двамата брадясали мъже.

— Ранен ли сте? — попита го Иван; ако се съдеше по безстрастния му глас, беше се възстановил напълно.

— Слава Богу, наред е! — възкликна Асен. — Късметлия сте, докторе!

— Защо? — изгледа ги Лукан; професионално опипа главата си — за щастие беше здрава.

— Ако бяхте одраскан — поясни му Иван — щяхте да сте заразен, а заразените ги убиваме на място.

Медикът се затътри с несигурна походка към автомобила си.

— Той няма да ни трябва вече! — каза му Асен. — В планината ще се изкачваме пеш.

Лукан Карлов го погледна въпросително.

— Ще ги преследваме! — обясни му закръгленият мъж. — Чудовището, женската и малкото им! Ако те оцелеят, човешкият род е под заплаха! Налага се да спасим човечеството, драги!

На това докторът нямаше какво да отговори.

II глава

Вървяха през обезлистената гора до обяд. На няколко пъти спираха да си починат. Подпираха се на сивкавите стволове на буковите дървета или присядаха предпазливо на изгнилата шума. Въпреки че Коледа беше след седмица, още не беше навалял сняг. Земята беше без бялата си премяна. Беше студено, влажно и дъхът им излизаше на валма пара, но нищо повече. В планината това си беше истински феномен, ала Лукан се беше нагледал вече на чудеса.

Беше изгладнял и Асен му беше дал половин шоколад, а също и вода от манерката, която висеше на колана му.

През цялото време бяха мълчали, макар че лекарят имаше въпроси към двамата мъже, както и към самия себе си. Не можеше да си обясни защо беше тръгнал с тях; нямаше никаква сериозна причина да ги последва в тая пустош посред зима.

Реши, че чисто и просто се е предал.

Беше се оставил на течението да го носи!

След поредната почивка, Иван ги поведе да заобиколят един храсталак и те внезапно се озоваха на равно като тепсия било. Дъбравата остана зад гърба им като тъмна стена, а пред тях на един хвърляй разстояние, подпряна на склона, се издигаше самотна постройка. Нещо като плет ограждаше двор, в дъното на който се виждаше кошара.

Докато се приближаваха, спътниците му си бяха извадили оръжията.

Под палтото на Асен, докторът зърна два реда кръстосани патрондаши.

„Прилича на каубой!“ — помисли си и изведнъж му стана забавно.

Пък и с тези небръснати бузи, нисичкият мъж наистина напомняше на бандит от Дивия запад.

Иван държеше меча си с две ръце. Едва сега, с известна изненада, медикът забеляза, че острието е лъснато до блясък.

Пристъпвайки внимателно, те се доближиха до оградата; покривът на къщата беше покрит с плоски каменни плочи. Всичко изглеждаше някак си вехто и остаряло, като че ли беше декор от филма „Козият рог“.

Засега нямаше следи от обитателите.

Само откъм кошарата се дочуваха приглушени звуци.

„Къде ли е стопанинът?“ — запита се настръхнал Лукан Карлов.

В същия момент дъсчената врата на къщата се открехна и от там се показа жилеста фигура на един старец, наметнал кожух.

— Дядо — рече му Асен, — извинявайте, че ви притесняваме, но…

Възрастният човек не изглеждаше никак впечатлен от арсенала им. Този факт разтревожи лекарят. А и старецът беше странна птица. Кожата му беше пепелявосива; лицето му — вкочанено; очите му се мятаха неспокойно в орбитите.

— Изгубихме се — излъга Иван, — та решихме да се осведомим за пътя…

— Предварително ви благодарим за помощта! — вежливо добави Асен, докато устните му шептяха съвсем друго: „Не се страхувайте, деденце, ще ви спасим!“ Ескулапът си помисли, че в тая „сценка“ само той не си знае ролята!

— Мога ли да си напълня манерката от помпата? — попита пухкавият дребосък и нахлу безцеремонно през портичка. Докторът и Иван го последваха в двора.

Старчето се опита да възрази; погледна крадешком към къщата, пристъпвайки боязливо към тях. Кожухът се смъкна от раменете му и той остана по избелялата си бархетина риза. Адамовата му ябълка заподскача като пинг-понг по шията му; изломоти нещо неясно, но събитията вече го бяха изпреварили.

С боен крясък едно голококожо същество изскочи от къщата.

Този път Иван беше нащрек. С неуловимо движение, мечът му описа дъга, преминавайки сякаш на шега през тялото на изрода. В първия миг като че ли нищо не се случи, след това торсът се раздели: двете алени половини тупнаха глухо на земята. Чудовището умря също така неочаквано, както се беше и появило. Развоня се на екскременти и кръв.

От кошарата с енергични скокове атакува оплешивял вълк!

Лукан Карлов реши, че този четириног звяр е възкръсналият двойник на баскервилско куче. Но беше далеч по-реален и респектиращ; изщрака във въздуха с яките си челюсти, опитвайки се да разкъса гърлото на Асен. Последният ловко приклекна и само с един изстрел на пушката разпиля вътрешностите му. Зъбатата морда на уродливия вълк засмука за последно въздух, заоравайки в почвата почти до изкаляните обувки на стрелеца.

Лукан Карлов отскочи, когато към него с подскоци се приближи дребен звяр с пламтящи очи. Крайниците му бяха с извити здрави нокти; кучешките му зъби стърчаха като на глиган и бяха насочени към чатала на ескулапа.

В този миг, старецът изгуби съвсем разсъдъка си.

— Неее… — изкрещя, хвърляйки се към уродливия мъник. Лекарят осъзна, че се опитва да предпази с гръдта си подрастващото същество.

Налудничава постъпка, като се имаше предвид, че то го уби моментално, впивайки зъби в шията му!

След това седна на гърдите му и започна преспокойно да го яде. Кръвта и мръвките полепнаха по лицето му, но то беше толкова обсебено от лакомията си, че гълташе цели късове месо.

Потресен, медикът повърна в нозете си.

Иван с един замах на меча си сложи край на това пиршество. Обгърна ги зловеща тишина.

От вцеплението ги изкара подозрителен шум. Някой пристъпваше тихо из къщата! Въпреки телосложението си, Асен реагира светкавично. Обсипа с куршуми кепенците на двата прозореца; разхвърчаха се трески — масивните капаци бяха почти унищожени.

И тогава неизвестният побягна. Плочите на покрива избухваха една след друга; като шрапнели летяха камъни, прахоляк и отломки от таванския гредоред! Асен продължи да стреля, сега вече по разпадащия се покрив. Най-после зад комина — с гръм и трясък — изскочи един уродлив силует и изчезна зад къщата.

Асен и Иван го последваха.

Лукан забърза след тях от страх да не остане насаме с мъртвата троица на двора.

Когато ги настигна, Асен тъкмо сваляше пушката от рамото си и гледаше след фигурата, която се скриваше в гората.

— Това той ли беше? — изрече несигурно Лукан. — Избяга ли?

— Няма да стигне далеч! — заяви Иван, посочвайки им земята в краката си. — Ранен е тежко!

Докторът едва сега забеляза кървавата диря, виеща се след беглеца.

Върнаха се отново при трите трупа.

Асен ги настигна с мрачно изражение на физиономията. Беше претърсил кошарата и обущата му бяха покрити с някаква лепкава гадна смес.

— Убил е овцете! — обясни им. — Но това не е единственото му злодеяние.

Иван прибра меча си небрежно.

— Чакайте. — Вдигна пръст. — Звярът ни е изпреварил и е заразил стопаните на къщата. Оставил е стареца за примамка. Планирал е да ни убие с тройната атака.

— Но бе улучен — допълни Асен. Очите му блестяха недоброжелателно.

Лукан Карлов излезе от летаргията си.

— Това близки на стареца ли са? — попита несигурно.

— Като изключим песа, да.

Лекарят се втренчи в нисичкия мъж, който му говореше уморено.

— Но по-едрото същество… — избоботи объркано.

— Била е старицата на дядото — разясни Иван, гледайки неловко встрани.

Лукан се досети защо старецът беше защитавал така всеотдайно уродливия мъник. „Било е внуче или внучка, дошли нагости за празниците!“

Призля му.

Беше толкова брутално, та чак нямаше коментар.

— Този пришълец е истински убиец — заключи с яд Асен.

Иван изчезна някъде, сетне се върна с наръч дърва.

Партньорът му беше одрал една овнешка плешка.

— Нека си отдъхнем — заяви Асен. — Не вярвам да ни избяга.

Месото зацвърча на огъня. От мириса му прегладняха съвсем. Докторът чу къркоренето на червата в корема си, но не се въздържа и попита:

— Обяснете ми, кои сте? И какво, по дяволите, става?

— Хора сме, но не точно като вас — уклончиво отговори Асен.

— Откъде сте?

— От далече — вметна Иван. — От същия род сме, ала от друг свят.

— Да не сте от горе? — Докторът беше забол показалеца си в небето.

— Не — възрази пълничкият мъж. — Просто сме от различно селение. Нали сте чували теорията за паралелните светове? Приемете я като възможно обяснение.

— Но вие говорите езика ни!

— В Рим по римски — избоботи върлинестият. — Всъщност, ние сме въдворители.

Лекарят се досети, че още в селото бяха използвали подобен евфемизъм.

— Ако някой оплеска работите, въвеждаме ред! — поясни Асен. — Въдворителите са много полезни.

— А какви са тези… изчадия? — потръпна Лукан.

— Нарушители — отговори му с равен глас Иван. — Те са прехвърлили границите между световете. Понякога става случайно, друг път — злонамерено. Тогава се намесваме ние, за да възстановим сигурността!

— Предотвратяваме инвазии! — допълни Асен. — Нарушителите могат да бъдат доста агресивни!

— Като сегашните — отбеляза медикът.

— Да — поклати глава тантурестият. — Тези са от най-опасните; могат да затрият вида ви.

— Значи сте стражи — обобщи лекарят.

— Полицаи, специални части, въдворители, както желаете — отсече Иван. — Веднага щом си свършим мисията, ви оставяме на мира…

— И друг път се е случвало, нали?

— И още как! — засмя се Асен. — Иначе отдавна да сме безработни!

— Търпели сме и провали — провлачено отрони партньорът му.

— Не, и в този свят! — възропта нисичкият.

— Винаги си има първи път — скептично измърмори другият. — Но ние ще се справим и сега!

Лукан Карлов понечи да попита още нещо, но Асен му подаде къс горещо месо.

— Хапнете си и не се притеснявайте. Скоро ще се отървете от нас.

Наплискаха се на помпата, отмивайки мазнината от яденето. От овнешкото бяха останали само кокалите, а Асен угаси огъня с вода от манерката си.

Поеха към тъмната линия на гората. Кървавата диря се виждаше ясно — колкото и непрофесионални следотърсачи да бяха, нямаше как да се заблудят.

Навлязоха в мрачния лес; часът прехвърляше 13, 00. Следата се виеше като безкрайна змия пред тях.

Повървяха известно време, давайки си сметка на какъв риск се излагат сред дърветата, където можеха да станат лесна плячка.

Изведнъж колоната се закова на място. Иван им беше махнал предупредително с ръка. Вкочанената маска на лицето му им подсказваше, че нещо не е наред.

Докторът надникна зад рамото му, зървайки пурпурната локва едва на три-четири метра от тях. Но пришълецът не беше там.

Асен пристъпи напред със заредена пушка. Колегата му, естествено, вече държеше меча си.

Лукан тръгна като омагьосан между тях, привлечен от карминената кръв. Ноздрите му се бяха разширили като на ловджийско куче; във въздуха витаеше напрежение.

— Пазете се! — изкрещя закръгленият дребосък.

Нещо аморфно и неуловимо връхлетя в лицето му.

Не успя дори да извика, докато летеше към земята.

III глава

С едно подкосяващо движение, Иван го беше съборил върху влажната шума, спасявайки живота му, защото огромните нокти на звяра щяха да прекършат шията му. „Исусе Христе!“ — помисли си Лукан Карлов, докато повдигаше изцапаното си с пръст лице и следеше жестоката битка между въдворителите и създанието, дошло от друго измерение.

Асен стреля целеустремено, презареждайки на секундата оръжието си. Куршумът беше попаднал в пришълеца, поваляйки го назад. Въпреки раните си, той се изправи на крайниците си; нахвърли се озъбен върху Иван.

Високият мъж като при каданс замахна с изящния си меч.

Безмълвно, създанието приклекна, избягвайки на косъм блестящото острие. Иван с обратен хоризонтален мах удари с тъпата му страна звяра зад ухото.

Той политна, забивайки лицето си в локвата от собствената си, пролята кръв. Но и сега то беше опасно, тъй като с лапа препъна дългуна, просвайки го до себе си.

Още миг и щеше да изтърбуши корема му, ако Асен не беше го халосал с приклада на пушката си в черепа.

Най-сетне звярът притихна, потънал в кърви. Само изпъкналият му гръден кош се повдигаше едва забележимо; беше все още жив, но в безсъзнание.

— Спипах те! — изрева триумфално дребосъкът, фрасвайки го повторно в главата.

— Недей! Ще го убиеш! — изкрещя партньорът му, опирайки се тежко на хълбока си. — Трябва да го разпитаме преди да издъхне! Да не си подлудял, за Бога?!

Лекарят почувства, че му се завива свят, докато стъпваше на нозете си. Сцената с чудовището, което се беше изтегнало на ложето от клонки и изгнили листа, му се стори сюрреалистична. Асен беше омотал създанието с тънко въже, което издържа на напъна, дори когато то се опита с отчаяно сгърчване да се освободи. Тази безпомощност беше малко необичайна, тъй като то беше силно и едро.

Иван се наведе и му зададе няколко въпроса.

Говореше на непознат език; ескулапът си помисли колко подходящо би прозвучал той в някой научнофантастичен филм. Каквито и да бяха репликите между двамата, съществото отвърна враждебно.

„Стават потайни!“ — реши Лукан — досега разговорите се бяха провеждали единствено на местната реч.

Разгневен от реакциите на нарушителя, Иван извади меча си. Наведе се, забивайки безжалостно острието в плътта му. Зачовърка, игнорирайки стенанията на потърпевшия. Най-сетне последният зави, нарушавайки покоя на девствената природа със страданието си.

Въдворителят преустанови мъченията си и отново зададе въпрос. Този път гърленият тон на създанието звучеше примирено. Беше капитулирало. Или беше решило да умре.

Иван отиде при Асен и му прошепна нещо в ухото.

Тантурестият изчезна в сивочерната гора, чиито сенки се бяха издължили с напредването на деня.

Въздухът беше станал по-хладен и излизаше на гъсти вълма, докато дишаха. Съществото беше притихнало, главата му бе клюмнала безволево на гърдите му. За миг, Лукан изпита жалост към него, но моментално се стегна, спомняйки си за убийствата в селото и за трагедията в самотната планинска къща.

След час, закръгленият силует на Асен се появи сред дърветата. Той утвърдително кимна, докато почистваше дрехата си от полепналите по нея мръсотии.

Иван без да се замисля, замахна и отсече масивната глава на нарушителя.

За ужас, тя се търкулна в краката на лекаря. Безжизнените й очи го зяпнаха изцъклено; той политна и рухна, препъвайки се в един клон. Почувства се жалък на прогизналата шума.

— Извинете, докторе — Иван му подаде ръка, — но той беше вероломен убиец! Даде ни информация за местонахождението на женската и малкото. Ако ни провърви, скоро ще приключим със случая!

Досега маршрутът им беше вървял все нагоре; сега внезапно решиха да се спуснат на юг, извън границите на леса. Бързаха, тъй като последните часове от денят си отиваха.

След около трийсет минути усилено темпо, бяха излезли на открито. Пред тях се издигаше стръмен склон, покрит целия с ниска растителност и белезникави скали.

— Там има пещера — каза им Асен. — В нея се крият женската и малкото.

Започнаха изкачването на хребета. Попарените от студа тревистите туфи се изплъзваха изпод краката им; на два-три пъти, Лукан беше на косъм да се срути обратно в седловината. Иван всеки път съумяваше да го задържи, отървавайки го от стопроцентово нараняване.

След четвърт час стигнаха до подножието на една скала. Отворът на пещерата беше колкото човешки бой и беше с неправилна форма. Сега предстоеше най-рискованата част от начинанието, да влязат вътре.

— Избягали са — заяви Асен след като се ослуша внимателно. Сетне ги поведе с електрическо фенерче в ръка.

След минута бяха в закътаното леговище.

Пещерата се оказа със скромни размери.

Препънаха се в някаква странна купчина.

Под ярката светлина на прожектора видяха, че това е… кожа!

— Малкото е привършило с метаморфозата си! — мрачно отбеляза Иван. — Това поставя пред нас нови неизвестни…

— Какво искате да кажете? — попита лекарят.

— Че може да изглежда както си поиска — поясни Асен. — Това същество е уникална кръстоска и генетичният му фонд е извънредно разнообразен. Ако създаде собствено поколение, потомците му ще са още по-съвършени; този еволюционен бум може да унищожи човечеството!

— Мисля, че са някъде наблизо — изсумтя високият въдворител. — Да ги пипнем, преди да е мръкнало!

Тъкмо бяха излезли пред входа на пещерата, когато нещо огромно прелята над тях.

На Лукан му се стори, че това е гигантски прилеп, но разбира се грешеше — беше нещо далеч по-кошмарно!

Създанието плавно размахваше ципестите си криле; погледът му беше впит в мъжете. Тялото му беше надарено с нечовешка изящност. Лицето му бе смесица от очарование и ужас. Ако се съдеше по злия му взор, то се готвеше да ги нападне.

— Това е майката! — изкрещя Иван, опитвайки се да я промуши.

Мечът му единствено разсече въздуха: тя се беше издигнала нагоре.

Асен стреля светкавично от бедрото си. Куршумът му, естествено, не попадна в целта.

С един замах на крилете си, женската долетя до Иван, събаряйки го с уродливите си крайници.

Той се плъзна неудържимо към ръба на хребета. Добре, че медикът му се притече на помощ, иначе стремглаво щеше да се търкулне към падината.

— Залегнете! — викна им Асен и застанал на едното си коляно, три пъти стреля с пушката си.

Изглежда уцели съществото, защото то полетя като камък към земята.

Високият въдворител, който беше успял да се изправи на краката си, извърши нещо наистина невероятно. Метна с рязко движение вездесъщия си меч към падащия звяр. Блестящата стомана и фигурата на майката се сляха, докато следваха силата на гравитацията.

„Прилича на паднал ангел!“ — помисли си лекарят, докато наблюдаваше сцената.

Преодолявайки стръмнината на възвишението, тримата мъже се завтекоха след ранената твар.

След рискованото спускане, задъхани и запотени, стигнаха до долчинката.

Би трябвало да бъдат по-предпазливи, но те веднага отидоха при притихналата женска.

Иван я обърна безцеремонно по гръб.

Изглеждаше като огромна пеперуда, забодена като хербарий на меча му.

Той се опита да си го прибере, но се оказа, че е заседнал дълбоко в почвата.

Асен го дръпна за лакътя.

В този миг, женската повдигна клепачите си.

Кехлибареният пламък в очите й угасваше. Тя умираше.

— Няма да го откриете никога! — каза им хриптейки, след това издъхна.

Иван със сила измъкна оръжието си от тялото й и изруга под носа си.

Небето от виолетово бързо стана мастилено. Нощта беше мразовита, но те предвидливо се бяха подслонили в пещерата. Бяха запалили огън и Асен свари супа, която разсипа в канчетата им. Лукан остана очарован от нея, макар че изобщо не разбра от какво е приготвена.

Сетне заспаха неспокойно. Лекарят засънува родилката-пациентка и как тя се преобразява в крилата твар. На няколко пъти се стряска от забодения й като насекомо труп, но продължи да спи дълбоко, съсипан от умора.

Иван и Асен се редуваха да бдят на смени, но до сутринта не се случи нищо.

На разсъмване се спуснаха отново в падината, откъдето поеха недоспали към селото.

Въдворителите бяха измъчвани от мрачни мисли. Работата им се бе усложнила неимоверно от обстоятелството, че не знаеха къде да търсят избягалото същество!

Но, разбира се, не беше точно така.

Бяха изнервени, защото то най-вероятно се беше скрило в града, където можеше да създаде поколение, а това вече излизаше извън контрола им.

Мълчаливи и навъсени, те стигнаха до планинското селце. Автомобилът на медика си стоеше все така самичък в коловозите на пътя. Наоколо нямаше жива душа и студът беше станал още по-хапещ и по-остър, въпреки че беше вече обед.

„Много скоро ще завали сняг!“ — помисли си Лукан, докато гледаше прихлупеното бакърено небе.

Той зиморничаво се вмъкна в колата, намествайки се зад волана. Ключовете висяха на арматурното табло. Посегна да включи двигателя, когато нещо неясно се мярна в огледалото за обратно виждане. Някаква призрачна сянка или размазан силует. Изтръпнал, се обърна отривисто, за да се озове очи в очи с едно десетгодишно момиченце. Кожата му беше анемична и бледа; косите му — разрошени във всички посоки; очите му — облещени от ужас.

— Коя си ти? — прегракнало я попита. Глупаво беше да се страхува от едно момиченце, ала страхът беше сграбчил вътрешностите му!

В същия миг една от задните врати се отвори и хлапето бе измъкнато навън.

То се замята в грубите ръце на Иван, разплаквайки се жаловито. Крехките му раменца се затресоха в конвулсии.

Асен го взе от партньора си и упорито се втренчи лицето му.

Лукан се досети, че въдворителят търси някакви следи, така както лекарят се интересува от симптомите на болестта.

Детето носеше късо палтенце и чорапогащи; безпомощно махаше с кльощавите си нозе във въздуха.

Най-сетне Асен го постави на краката му.

Извади носната си кърпа, грижовно избърсвайки носа му с нея.

Към тях произнесе:

— Човешко дете е! Сигурно е оцеляло след клането в селото. Трябва да го отведем в града…

— Никъде няма да ходим! — скастри го Иван. — Виждате ли това?

Той съсредоточено им сочеше към земята около автомобила.

Сега и Лукан, и Асен видяха очевидното: ясни ноктести отпечатъци, вдълбани в податливата почва, водещи право към опустошеното село.

IV глава

Завръщането в селото с хленчещото момиченце се оказа досадна работа. В сърцето на Лукан Карлов се беше зародило странно чувство, сякаш му предстоеше да се оправи с всички неприятности точно сега. „Какво ме прихваща, за Бога?!“ — учуди се той. — „Преди малко се тресях от страх, а сега съм изпълнен с апломб!“

После си отговори сам на въпроса; беше като след погребение: шокът от загубата беше отстъпил пред облекчението — в края на краищата, всичко беше приключило, а животът си продължаваше.

Но в тяхната ситуация не беше съвсем така, жегнат си каза той. Напротив: предстоеше им да разберат къде щяха да ги отведат следите от чудовището.

Дали пък не бяха прекалено явни и как така завършваха точно пред портата на тази двуетажна къща?

Иван им беше направил знак да останат по местата си; бяха пред една от най-крайните постройки в селото. Тя бе оградена от всички страни с висок зид, който не даваше да се види двора оттатък.

Асен беше притиснал приклада на пушката си към небръснатата си буза и с настръхнало изражение пристъпи през отворената врата.

Високият му партньор го последва с неизменния си меч в ръка.

Докторът и момиченцето образуваха ариергарда на малкия им отряд. Внезапно притихнали, измръзнали от студа и пренапрегнати от очакване, те предпазливо влязоха след въдворителите.

Беше си най-обикновен двор. В средата му имаше кладенец, в дъното — курник, кочина и обор за животните. Овощната градина беше обезлистена и смълчана; сгърчена от зимните температури. Къщата беше на два ката, със сайвант, увит целият с жилава лоза. Беше тихо, мрачно и… безлюдно. Злощастните стопаните най-вероятно бяха загинали на площада заедно със съселяните си.

Въдворителите продължиха внимателно по каменния плочник, покрил пространството пред къщата.

Естествено по огладените камъни нямаше никакъв помен от стъпки. Лукан въздъхна с облекчение. Може би следите бяха оставени при предишното идване на вече елиминирания нарушител? Може би всичко беше фалшива тревога и съществото, което търсеха беше избягало някъде далеч? Беше готов да се изсмее на собствените си страхове. Почувства как самоувереността му се възвръща. И хлапето зад него се беше успокоило и беше престанало да хленчи.

Той се обърна с окуражаваща усмивка към него, замръзвайки с отворена уста.

То не беше вече там, вместо него видя ужасяващо създание със светещи златисто жълти очи и сърповидни нокти на уродливите крайници.

„Но къде се дяна момиченцето?!?“ — помисли си стъписан, осъзнавайки положението в следващия миг.

Видя разкъсаните дрехи в нозете на звяра; някои от парцалите висяха още по едрото му тяло. Съществото, което издирваха с такава стръв, се беше трансформирало в истинската си същност и им беше устроило капан!

С опакото на дланта си, създанието го удари по бузата. Описвайки дъга, той се просна по гръб. Не изгуби съзнание, но беше обездвижен за известно време и не можа да вземе участие в последвалите събития.

Изчадието, което до преди миг беше точно копие на момиченце, сега атакува Иван в гръб. Мечоносецът се обърна инстинктивно, отбивайки атаката. Острието изфуча във въздуха, разсичайки дясното рамо на звяра. Той сякаш не забеляза това, сграбчвайки дългуна за гърлото. Последният се опита да го промуши в торса, но съществото го раздруса здравата. Чу се зловещ звук на изпукване и най-лошото се случи — въдворителят увисна мъртъв в хватката на чудовището!

То го захвърли нехайно, насочвайки се към топчестия му партньор.

Той се беше вкочанил от смъртта на колегата си.

Изпълнено със злост, създанието се нахвърли върху него. В същия миг, въдворителят излезе от летаргията си. Стреля в главата му; презареждайки машинално стреля отново, и отново, и отново… Спря се едва, когато куршумите му свършиха. Звярът лежеше на плочите, оплискан целият в кръв и с раздробен череп.

Асен захвърли оръжието си, втурвайки се към приятеля си. Лукан видя скръбта, изписана на лицето му. Опита се да се изправи, но нозете му отказваха да му се подчинят. Трябваха му няколко минути, за да се задържи някак си на тях.

Асен продължаваше да стои коленичил до мъртвия си другар. Видът му беше толкова отчужден, сякаш вече нищо не го интересуваше на този свят.

Едва кретайки, докторът се отдалечи от двата трупа и покрусеният мъж.

Всичко беше приключило; трябваше да се маха от тук!

Олюлявайки се, излезе от двора; след това с по-уверена походка се отправи към автомобила си.

Лукан Карлов превключи на скорост и с облекчение установи, че безпроблемно се отдалечава от селото. Двигателят мъркаше като котка и колата с клатушкания преодоляваше коловозите на пътя.

След около час се беше отдалечил достатъчно; скоро щеше да излезе на градското шосе, а пристигайки в града щеше да се постарае да забрави всички преживени ужаси. Да не е луд да сподели с някого — и без това нямаше да му повярват. Закле се да запази в тайна премеждията си, все едно че не бяха се случвали.

Досега се чувстваше общо взето добре, въпреки „плесницата“, която отнесе от чудовището, но след десетина минути това се промени.

Изпоти се, тялото му се отпусна, вдигна внезапно температура. „Остана да съм се простудил!“ — ядосано си помисли. Все пак беше принуден да преустанови шофирането. Толкова му беше зле. Пред очите му се въртяха червени кръгове и той едва излезе от купето на колата си: просна се направо на коравата земя.

Въпреки влошеното си състояние, забеляза, че от небето вали първия сняг. „А пък аз бера душа, мамка му!“ — самосъжали се. Опипа се старателно, откривайки зад лявото си ухо болезнена подутина. „Изглежда гадината ме е одраскала!“ — реши и се опита да си спомни нещо, което беше от изключителна важност, но не успя. Единственото, което разбираше, беше, че е много болен.

Не можеше да си постави сам диагноза, защото бе изцяло разтърсен от болки и гърчове.

Изведнъж усети как нещо се скъсва в него и си помисли изплашено, че умира. Но не беше съвсем така. Вместо това се извиси на новопоявилите се лапи: огромен, силен, страшен — изрева към небето.

Воят му отекна далече в пустошта.

Не беше мъртъв.

Напротив — беше се преродил отново.

* * *

Обзетият от скръб въдворител трепна.

Беше чул нещо или може би интуицията му го беше предупредила.

Потискайки емоциите си, се изправи тежко.

Беше сам. Докторът не се виждаше никакъв.

Това, като че ли обясняваше всичко. Обхваналата го тревога, усещането, че не беше си свършил до край работата.

Без съмнение, беше се провалил!

Не беше успял да спре разпространението на заразата; някой беше избягал, а това не биваше да се случва…

Той зареди грижливо пушката си и пое по следите на изчезналия медик.

* * *

Звярът, който някога беше човек, тичаше под прикритието на крайпътните храсти. Беше още рано да се показва наяве; беше вестител на един нов свят, но не беше ударил още часът му. Скоро и това щеше да стане, но засега трябваше да се крие. В града, където отиваше, щеше да наплоди мнозина като себе си, и тогава начело на цяла една армия щеше да започне войната на видовете…