Мерил Сойър
Танцът на късмета (6)

Глава 6

Там беше. Сама. Изпъната по очи, с разкопчано горнище на банския, лежеше върху огромна, многоцветна плажна хавлия. Дупето й, покрито с тънко парче червена материя, беше стегнато закръглено и много секси. Видът му накара сърцето на Марк да забие учестено.

Стоеше изправен на върха на стръмния скалист хълм, осеян с кактуси и огромни камъни, който разделяше залива Бандерас на две неравни части. От едната страна имаше широка пясъчна ивица, изпълнена с любители на слънчевите бани от снимачния лагер, построен върху лекото възвишение зад плажа. От другата страна на хълма, където Алекса се припичаше сама, се гушеше уединен плаж. Фин като пудра захар пясък обгръщаше тихото заливче с кобалтовосиня вода.

Марк изчака за момент да си поеме дъх и отново пое между големите скали. Като избягваше бодливите кактуси, той напредваше по импровизираната пътечка, която се виеше по стръмния склон надолу към плажа.

— Как, по дяволите, изобщо е успяла да открие тази пътека? — обърна се Марк към някакъв скален гущер, лениво излегнал се на припек.

Най-после стигна до плажната ивица и събу обувките си. Докато вървеше към Алекса горещият пясък влизаше между пръстите на краката му. Развързаната презрамка на червения бански леко се поклащаше на гърба й от непостоянния бриз. Марк застана до нея, при което хвърли широка, тъмна сянка върху бронзовото й тяло. Тънкият слой лосион с мирис на кокос караше кожата й да блести. Изпита почти непреодолимо желание да повдигне пищните й жълтокафеникави коси, изпъстрени тук-там с бледозлатисти кичури, от раменете и да я целуне по тила.

Откъм залива повя лек ветрец. Полузаспала, Алекса се размърда бавно. В първия миг си помисли, че слънцето се е скрило. Не може да е на дъжд, защото тук много рядко валеше, като се изключи „чубаско“. Споменът за ужасяващата буря я разбуди напълно и тя тревожно се взря в небето.

— Марк! — Опита се да се изправи, но усети натиска на босия му крак между лопатките си.

— На твое място, не бих предприемал никакви резки движения — засмя се той и прокара палец по гръбначния й стълб. — Освен ако не смяташ, разбира се, че се намираме на френската Ривиера.

Алекса усети как лицето й пламна при спомена, че е разкопчала горнището на банския в стремежа си да получи равномерен загар. Посегна назад и потърси малката катарама.

— Имаш ли нужда от помощ? — Гласът му бе изпълнен с лека насмешка.

— Не. — Алекса закопча банския, после се изправи и застана с лице към него. Как ли е намерил плажа й?

— Помислих, че може да искаш нещо за обяд. — Марк разпъна хавлията си до нейната и постави помежду им хартиената кесия, която носеше.

Алекса припряно сложи слънчевите си очила, след това продължи да наблюдава иззад тъмните стъкла как Марк изваждаше храната. Нямаше нито грам излишна плът по атлетичната му фигура. Широките му рамене бяха с добре оформени мускули и съвсем леко потъмнели. Гъсти, черни къдрици покриваха гърдите му и се спускаха надолу под колана на банския. Спомни си как го беше целунала предната вечер и бузите й отново започнаха да горят.

— Ето. — С окуражителна усмивка той й подаде сандвич. Беше по-изненадана, отколкото Марк предварително бе очаквал. — И вездесъщата американска напитка, достъпна във всяка страна на планетата. — Предложи й леденостудена кутийка кока-кола.

— Благодаря, умирам от глад, но ме мързи да катеря хълма само заради храна. — Издърпа лентичката на колата и по крака й плисна хладна струйка пяна. — Ей, следващия път не я разклащай толкова — смъмри го шеговито и посегна за салфетка, за да избърше коляното си. Вече се чувстваше по-уверена след напрежението от първите няколко секунди.

— Да, Ваше височество — поклони се присмехулно Марк, както си седеше с кръстосани крака. Иззад слънчевите очила „Картие“ с позлатени рамки очите му небрежно се плъзнаха по щедрите извивки на гърдите й, които заплашваха да изскочат от миниатюрните парченца плат. После неохотно отклони поглед от тези меки възвишения и се извърна да огледа стръмния склон. — Как изобщо успя да намериш пътека дотук? — Алекса започна да му обяснява как бе взела лопата от домакина на хотела и я бе използвала като лост, за да отстранява камънаците, докато прокара пътеката, но Марк не можеше да повярва. — Шегуваш се, нали?

— Не — решително отвърна тя между две хапки от сандвича. — Точно така си беше. Някои скали бяха прекалено големи, за да ги преместя, така че ги заобиколих. — Взе малкото пакетче с пържени картофки, стисна ъгълчето между зъбите си и го разкъса. — Искаш ли?

— Не. — Марк дояде сандвича си и се изпъна в цял ръст върху хавлията. После нехайно се обърна на едната си страна и се подпря на лакът, за да може да си взема от гроздето и да я наблюдава.

Алекса се взираше във вълните, които тихичко се плискаха в брега на няколко метра пред нея. Не можеше да види очите му, скрити зад тъмните очила, но усещаше, че я разглеждат. Намираше факта, че я беше издирил на този пуст бряг, едновременно смущаващ и вълнуващ. Твърдо бе решена да не го насърчава. Начинът, по който откликна на целувката му, може би създаваше впечатление, че е леснодостъпна. Защо го целуна с такава страст? Трябва да е минало вече повече от година, откакто не е била с мъж. Естествено, това обяснява реакцията й спрямо Марк.

— Дай да чуя как казваш репликите си. Хайде! Опитай!

Алекса неохотно измъкна сценария от покритата с пясък торба и му го подаде.

— Започни в началото на страницата, отбелязана с кламера.

Марк се вгледа в профила й, след като тя отново се извърна и устреми поглед към заливчето. Чудеше се дали знае колко възхитително изглежда със сладкото си, леко вирнато носле, което сега решително бе щръкнало право напред, докато се концентрираше. Отново се почувства изкушен, силно изкушен, да я целуне, но не го направи. Не бива да избързва, иначе доникъде няма да стигне с нея.

— Отлично! — възкликна той, щом Алекса произнесе последните думи. Тя се извърна към него и Марк бавно издърпа очилата от лицето й. После смъкна своите и я погледна над ръба. — А сега опитай с малко чувство.

Веднъж започнала да изрича репликите си, опитвайки се да вложи чувствата, които ги съпътстваха, Алекса забрави за Марк. За пореден път болката, преживяна с Пол, й помогна да се вживее в героинята си. Молеше се да може да използва същата техника, когато наистина се наложи да го изиграе пред камерата.

— Зашеметяващо! — възкликна Марк, след като завърши. Видя сълзите в очите й и протегна ръка да прокара пръст нагоре по извивката на скулите й. — Запази ги за пред камерата. — Надяваше се шеговитата му забележка да разсее смущението й.

Алекса избърса сълзите с опакото на ръката си. Неговата мъжественост и неизменната му увереност оказваха магнетично въздействие върху нея. Преглътна една последна сълза и видя пред себе си лице от миналото — лицето на Пол. За пореден път почувства как в нея се борят минало и настояще. Както обикновено, миналото надделя. „Не се поддавай отново“, напомни си тя.

— Хайде да поплуваме. — Скочи на крака и затича към водата, без да изчака отговора му.

След като Алекса прекъсна разговора и се втурна към вълните, Марк я последва. Искрящата сапфирена вода кротко се плискаше върху белия пясък.

— Студена ли е? — Видя, че златистата й кожа е леко настръхнала.

— Не особено.

— Лъжкиня — засмя се той и нагази в пенливата вълна. — Сега сме март. Въздухът е топъл, но водата още е студена.

С крайчеца на окото си я наблюдаваше. Стоеше изправена с ръце на хълбоците, от което гърдите й се очертаваха в цялото си великолепие. Лекият бриз подухваше в косите й и ги отмяташе от лицето на огрени от слънцето златисти вълни.

— Да се състезаваме до скалата — предложи Алекса и посочи голям заоблен камък в средата на купчината скали, които обграждаха заливчето. Без да изчака отговора му, тя се гмурна в ледената вода.

От резкия допир със студа за момент дъхът й секна. Трябваха й няколко секунди, за да влезе в ритъм. После, за да се стопли, заплува бързо към скалата. Нямаше никаква представа какво ще направи, когато стигнат там. Най-добрият вариант би бил да се върне в лагера, но вече беше много късно за това. Ръката й докосна скалата и тя излезе на повърхността, като си поемаше задъхано въздух и отмяташе косата от лицето си.

— Къде се губиш? — запита Марк с развеселен глас.

Алекса вдигна поглед през мъглата от солена вода. Поклати учудено глава, докато й помагаше да се изкачи на тясната ивица, образувана в скалата от морските вълни.

— Бърз си — призна нацупено.

Марк се облегна на горещата скала и остави излъчващата се от нея топлина да загрее тялото му. Високо горе видя девственото синьо небе, чиито купол се извисяваше над тях и потъваше в тъмносиньото на море. Затвори очи и се усмихна на себе си. Отначало Алекса изглеждаше толкова подразнена, че го вижда. Проявяваше по-голяма съпротивителна сила, отколкото Марк предполагаше. Харесваше това у жените — то ги правеше по-интересни.

Съзнавайки колко разрошени вероятно изглеждат косите й, Алекса прокара пръсти през тях. Изпод влажните си мигли наблюдаваше как Марк се припича на слънцето. Водата допълнително подчертаваше външността му. Чупливите му черни коси лъщяха на ярката светлина, докато нейните представляваха объркана плетеница. Миглите на притворените му очи бяха осеяни с едва забележими капчици вода. По-едри водни капки искряха сред гъстото окосмяване на гърдите му.

— Виждаш ли нещо, което да ти харесва? — Очите на Марк внезапно се отвориха и уловиха погледа й. Усмихна й се закачливо.

— Ами… просто се чудех къде може един англичанин да направи такъв тен през март.

— Край басейна на хотел „Бевърли Хилс“. Прекарах там дни наред в четене на отчети и в очакване на всекидневните пробни снимки тук. Исках да разбера защо този филм толкова изостава от графика.

— О. — Алекса се намести на скалата и затвори очи. Почувства вече познатата сянка да закрива слънцето и разбра, че Марк се е привел към нея, почти докосвайки я. Когато устните му леко се опряха в нейните, тя замръзна, с ръце край тялото си, вкопчени в скалата. Отказа да отвърне на целувката и той се оттегли. Отвори очи и го видя на сантиметри от лицето си. Помилва я с пръст, който се плъзна по страната й и надолу към шията.

— Алекса — прошепна върху устните й и отново я целуна. Този път тя ги разтвори и плъзна език, за да посрещне неговия.

Марк я целуна бавно, без да бърза, предоставяйки й време да откликне. Нямаше намерение да я целува, защото знаеше, че все още се страхува от него, но не можа да устои. Изглеждаше така дяволски красива, толкова съблазнителна в този червен бански, с щръкнали зърна, които се очертаваха под прилепналата материя. Мократа й коса прилепваше към главата и допълнително открояваше сияйните й зелени очи. Обви ръка около тила й и погали с палец меката кожа зад ухото. Привлече я по-близо, за да се наслади на усещането от меките й, почти голи гърди върху своите.

Бързо разнасящата се по тялото й топлина бе доста неочаквана. Изведнъж вече не й се искаше да си спомня за никакви разумни доводи. Затръшна вратата към спомените си и се предаде на изкушението. Алекса отрони тих стон на удоволствие, докато болезнено приятното усещане да бъде в ръцете на Марк се разливаше по тялото й. Притисна се в него и чувствено плъзна пръсти през гъстите му, влажни коси. Целувката — дълбока, изучаваща, вълшебна целувка — се проточи, докато езикът му лениво си пробиваше път между зъбите й, после се вплете в нейния. Изви се в ръцете му, за да може да усети грубото триене на кожата му върху изтръпналите си от възбуда гърди. Желаеше го, о, как само го желаеше!

Докато я целуваше, Марк усети как Алекса бавно се отпуска, сякаш съпротивата й се стопяваше и тя се предаваше пред неизбежното. Пръстите й се заровиха дълбоко във влажните му коси и пробудиха ответен трепет в тялото му, от който то се напрегна. Когато Алекса се изви под него и с бавно кръгово движение отърка гърдите си в неговите, му се стори, че ще полудее. Разяждащото напрежение в слабините нарасна.

Внезапно дланите й се озоваха на раменете му и го отблъснаха. Марк спря да я целува, но я задържа плътно към себе си. Какво стана, по дяволите? Изчака за момент да си възвърне нормалното дишане.

— Алекса? — Главата й лежеше на рамото му. Очите й бяха здраво стиснати. Внимателно я облегна на скалата и я пусна.

Алекса усети приятната топлина на камъка. Сигурно е сърдит и не го обвинява. Ще си помисли, че е някоя от онези, които обичат само да дразнят мъжете. Отвори очи и видя, че не е помръднал. Седеше си там, все така на сантиметри от нея, а сивите му очи се взираха настойчиво в лицето й. Косата му беше разрошена и един вълнист черен кичур падаше над челото му. Долавяше топлината от тялото му през тясното пространство, което ги разделяше.

— Просто не мога — опита се да обясни тя.

— Знам. Няма нищо — прозвуча неочакваният му отговор. Приведе се към нея, едва сдържайки се да не я докосне.

— Съпругът ми… наскоро се разведохме.

— Преди около година, нали така?

Алекса кимна. Откъде ли е получил тази информация?

— Нужно е доста време. На мен ми трябваха три години.

И мина цяла една дълга минута, преди думите му да стигнат до съзнанието й. Живите й зеленикави очи се разшириха и в тях се изписа объркване.

— В известен смисъл не можах да свикна с факта, че Каролин ме напусна.

Алекса се размърда неловко.

— Три години?

Марк кимна утвърдително. Уверените му сиви очи нито за миг не се отделяха от нейните.

Беше смаяна. Мъжете, които познаваше, с тяхната мъжка гордост, никога не биха признали, че жените им са ги напуснали или че им е трябвало толкова време, за да се съвземат. Не очакваше такава откровеност от него — това направо я вцепени.

Марк изчака думите му да окажат цялостния си ефект. За момент си помисли, че Алекса ще се разплаче. Винаги се удивяваше как простата истина обезоръжава хората по начин, който не би могъл да се постигне и с най-хитроумната лъжа. Беше изоставил всякакви преструвки с нея, разкривайки повече неща за себе си, отколкото възнамеряваше.

— Развел си се преди три години — преглътна Алекса — и едва сега го преодоляваш?

Марк се поколеба. Отправи поглед зад нея, към развълнуваното море. Обичаше да поддържа известно ниво на неопределеност в отношенията си с хората, като се отдръпваше и избягваше създаването на истинска близост.

— Не, беше преди дванайсет години. — Гласът му прозвуча със странно равнодушие. — Трябваха ми около три години, докато свикна със случилото се.

— Дванайсет години? — удиви се отново Алекса. — Аз… се надявам да не ми отнеме чак толкова.

— Няма, ако не му позволиш.

— Тоест?

— Не се страхувай да опиташ отново. — И мина цяла минута, изпълнена с неизречени въпроси, докато Марк очакваше отговор. Когато такъв не последва, той се приведе напред и лекичко я целуна по носа. — Не се страхувай от мен.

— Не се страхувам — прекалено бързият й отговор го убеди, че става въпрос точно за това. — Да не би да препоръчваш необвързващия секс като някакво домашно лекарство?

— Определено не. Не се опитвам да те съблазня. Просто вземам малко аванс.

— За какво? — попита Алекса, без да обръща внимание на обезоръжителната му усмивка.

— За теб. Когато пристигнеш в Лондон за пиесата си, искам да ме познаваш, да се чувстваш спокойна с мен. Тогава ще видим какво ще се получи.

Алекса изпита внезапно желание да се скрие.

— Хайде да се състезаваме обратно! — Не посмя да рискува да го погледне отново и се гмурна във водата, като плуваше колкото бързо й позволяваха силите. Когато водата стана прекалено плитка за плуване, тя се изправи със залитане. Марк стоеше на брега, където вълните се разбиваха, с протегната ръка. — Предавам се — успя все пак да се засмее изпод завесата оплетени коси, закрили лицето й.

 

 

Алекса и Марк тъкмо се качваха на микробуса, който служеше като совалка между хотела и снимачната площадка, когато над главите им шумно излетя самолет. Изви крила в широка дъга над морето Кортес и се насочи на север. Алекса забеляза как Марк проследи с очи самолета и усмивката му помръкна.

— Полетът за Ел Ей в пет и половина — метна торбата си на задната седалка тя. Марк кимна разсеяно и й помогна да се качи.

Двамата бяха единствените пътници за селото. Шофьорът слушаше мексиканската радиостанция, която предаваше от единствения друг малко по-голям по размери град на полуостров Байа, Ла Пас. Алекса се загледа към водите на морето, искрящи в лазурносиньо под лъчите на късното следобедно слънце, докато изпод гумите на микробуса се надигнаха стълбове прах и закриха гледката й. Извърна се отново напред и се вгледа в Марк. Той се взираше замислено и все така леко навъсен навън през прозореца. Микробусът зави край няколко скупчени къщурки, разпръсна групичката деца, която играеше в прахта, и запрати Алекса върху Марк. Тя поклати неодобрително глава и здраво се улови за ръката му.

— Нещо не е наред ли? — запита го тя. Защо изведнъж се бе смълчал така?

Марк видя загрижеността в дълбоките й очи и неочаквано се развълнува. На плажа си помисли, че е разчупил емоционалната й бариера, но тя внезапно се отдръпна. Крачка напред, две назад най-добре характеризираха Алекса. Преметна ръка през облегалката и небрежно отпусна длан върху рамото й. Нищо няма да му навреди, ако й каже за неприятностите в „Уиндзор Еърлайнс“. Може би ще е добре да сподели с нея проблем, който не ги засяга лично, да поговорят за нещо, от което няма да се почувства застрашена.

— Мислех си за проблемите в „Уиндзор Еърлайнс“. — Алекса изчака. Вероятно не му се иска да разговаря за деловите си проблеми с нея — Пол никога не го правеше. Едва когато вече бе станало твърде късно, нейният адвокат й ги разясни. — До края на годината ще банкрутират, ако не се спре мрежата за фалшиви билети, която ги съсипва. — Марк леко се размърда на седалката, за да застане точно с лице към нея. — Купуват се големи пакети билети в страни от Третия свят, после се връщат на касите в Англия. Самолетните билети важат от една страна в друга и могат да се върнат срещу възстановяване на стойността им в брой.

— Как засяга това „Уиндзор Еърлайнс“?

— Представи си, че отиваш с британски лири в… да речем… Нигерия. Там обменяш лирите срещу местна валута. Но вместо да ползваш някое от официалните обменни бюра, отиваш при дилър на черния пазар. Той ще ти даде двойна или тройна цена спрямо официалния курс, за да получи твърда валута — лири, германски марки или долари. Така вече разполагаш със значително повече местна валута, отколкото би получила по законен път. Следващата ти стъпка е да купиш самолетни билети от някоя нигерийска пътническа агенция. Тъй като имаш повече местна валута, отколкото първоначалните ти лири, можеш да закупиш много повече билети.

— След това се връщам в Англия и сменям билетите срещу пари в брой.

— Точно така! Авиокомпанията губи пари и пътува с празни места. Истински хаос! В Щатите това също е голям проблем.

Микробусът поднесе на някакъв завой и отново запрати Алекса върху Марк. През цялото време досега с известно неудобство усещаше как ръката му леко милва рамото й. Беше леко, очевидно несъзнателно движение, но тя го чувстваше навсякъде по себе си. Когато се опита да се премести, ръката му я обхвана по-здраво. Отказа се и се сгуши в топлата извивка на тялото му.

Пътуваха успоредно на залива Сан Лукас и Алекса наблюдаваше как малките рибарски корабчета, пристигнали за сезона от Лос Анджелис, се издигат и спускат върху вълните. В съзнанието й изплува някаква мисъл.

— Чакай малко! Защо „Уиндзор Еър“ не отнесе билетите в Нигерия, да ги върне там, да смени парите на черния пазар и да се прибере вкъщи? — Още докато говореше, усети как увереността й се стопява. Твърде просто е, твърде очевидно.

— Първо, обмяната на пари на черния пазар е незаконна. Второ, изнасянето на големи количества валута от тези страни е забранено. Авиокомпанията ще загуби лиценза си. — Марк лекичко я притисна и целуна върха на още влажната й коса.

— Предполагам, че използват тези страни, защото в тях изпитват нужда от нашите пари.

— Така е. Използват бедни страни със силно развит черен пазар. В Америка, Англия и другите икономически стабилни държави няма черен пазар, защото не съществува такава необходимост. Тези престъпни групировки нанесоха вреди на почти всички големи авиокомпании в индустриално развитите държави. Преди Интерпол да успее да ги разкрие, те се преместват в друга страна.

В това време микробусът започна битката за изкачване на дългия, почти отвесен път към хотел „Финистера“. Разположен на върха на високия, тесен полуостров, крайната точка на планинската верига, оформяща гръбнака на Байа, преди постепенно да се снижи след още триста-четиристотин метра и да потъне в океана, хотелът предлагаше най-добрата гледка в Кабо Сан Лукас. Страховитата мощ на Тихия океан се плискаше откъм западната страна на хотелския комплекс, докато на изток се простираше живописното спокойствие на залива Сан Лукас и малките селца, пръснати по бреговете му.

Колата стигна до върха и спря пред откритото фоайе. Марк й помогна да слезе. Хладният бриз, който подухваше във фоайето откъм океана, повдигна косите на Алекса. Той я поведе покрай рецепцията в посока към бара.

— Имаш ли някаква представа кой стои зад това? — запита Алекса, докато той й придържаше стола на една от масите с изглед към залива.

После премести своя стол по-близо до нея и едва тогава седна.

— Имаме известни причини да смятаме, че са британци. — Не желаеше да уточнява повече.

— Ами тогава е просто. Извадете от компютъра имената на всички британци, които са пътували до тези страни, и така ще ги хванете.

Смехът на Марк прозвуча дълбок и невероятно мъжествен. Алекса усети как се изчервява. Идеята й беше глупава.

— Прекалено просто е.

Марк се протегна и разроши и без това оплетените й златисти коси. Много е сладка, когато се изчервява така.

— Много телевизия гледаш. Престъпниците може и въобще да не излязат при компютърен анализ. Може да използват различни паспорти или различни входни пунктове. Възможно е дори да ползват военни или дипломатически паспорти. В страните от Третия свят, където охраната е подкупна, такива хора често се пропускат през паспортната проверка.

— Но ти определено смяташ, че не става дума за един човек.

Марк даде знак на сервитьора.

— Би трябвало. Някой познава пазара, а поне още един човек разпределя билетите между различните пътнически агенции.

— Различните?

Марк я изчака да си избере, после и той си поръча.

— Част от проблема се състои в това, че след като веднъж билетите се изнесат от страната в Третия свят, те се продават и препродават — изключително бързо — чрез мрежа от съмнителни пътнически агенти. Когато билетите се върнат за откупуване, това вече не са същите хора, които са ги закупили първоначално.

— О, това затруднява нещата. — Алекса впери поглед към хоризонта, където слънцето се спускаше зад завеса от пухкави бели облачета. Хрумна й още нещо, но се поколеба, преди да попита: — Има ли опасност инвеститорите ви да загубят много пари, ако не успеете да го спрете? — Естествено, той също ще пострада финансово.

— Не, „Уиндзор Еърлайнс“ е частна собственост. — След като сервитьорът пристигна с двете чаши „Маргарита“, Марк продължи: — Аз лично няма да загубя никакви пари.

Тогава защо толкова се вълнува? Алекса отпи малка глътка от силната напитка и продължи да се взира в слънцето, което се спускаше още по-ниско в морето и обагряше дълбоките му сини води в коралови нюанси.

— През повечето време от годината работя за Британската търговска асоциация. Инвестиционната ми компания се управлява чрез лондонския ми офис от назначени от мен служители. Обикновено не се занимавам с ежедневната работа, освен както в този случай, когато нещо не е наред.

— Не знаех, че работиш за правителството.

— Не работя. Асоциацията е частна търговска организация. Аз я представлявам на събрания в различни страни. Опитваме се да отклоним прилива на евтини вносни стоки, които струваха загубата на толкова много работни места в Англия. Точно затова настоявах актьорите и техническият персонал в този филм да бъдат британци и затова ще се върнем за монтажа в Англия.

— Разбирам. — Но Алекса изобщо не разбираше. Това, което днес бе научила за Марк, в личен и в професионален план, не се връзваше с първоначалното й впечатление за него. Той притежаваше власт и влияние, които я запленяваха.

Облаците се бяха разпръснали, оставяйки зад себе си само няколко рехави пухчета, които да отразяват последното зарево на деня. Слънцето залязваше сред величествено изригване от цветове. Марк вдигна поглед нагоре и си помисли какво по-хубаво би могло да има от това да наблюдава залеза с Алекса? Сети се за някои други неща, които на драго сърце би правил с нея, но засега трябваше да се задоволи със залеза.

Алекса докосна ръката му и му отправи лъчезарен поглед изпод тежките си мигли.

— Погледни този залез! Прекалено е красиво, за да се опише с думи!

Марк само кимна. Как става така, че Алекса успява да го накара да изпита болезнен копнеж само с едно докосване? У нея имаше една естествена, непресторена чувственост, която намираше за невероятно съблазнителна. Седеше си там, без изобщо да съзнава как изглежда със загорялата си кожа, искряща в светли коралови отблясъци под залязващото слънце. А косата й представляваше блещукащ ореол от старо злато, с проблясващи изсветлели руси кичури.