Мерил Сойър
Танцът на късмета (43)

Глава 43

— Писи, писи, писи… писи — извика Алекса. Къде се дяна проклетата котка? Може би отсреща, да досажда на възрастния господин, който току-що се бе нанесъл в къщата през улицата. Е, Т.С. ще си дойде у дома, когато огладнее. Ако не побърза, ще закъснеят за партито у Чонси. Но все пак остана още малко в очакване котката да се появи. Замисли се за Марк.

Вчера, след като той си тръгна, тя остана да седи на място, презирайки се за онова, което беше направила. Едва не избухна в сълзи, когато чу ягуара му да се отдалечава с рев по улицата, отвеждайки го от живота й. Нужна й беше цялата смелост, повече дори и от Судан, за да отхвърли връзката им чрез лъжа. И точно тогава Брад я повика, чу го да трополи по стъпалата. Ако види пръстена, ще си помисли, че все още държи на Марк. Никога не би повярвал, че един мъж е способен да даде нещо толкова ценно, без да очаква нищо в замяна. Преди Брад да влезе в стаята, тя скри пръстена в чантата с котешките постелки, която Марк бе донесъл.

Днес възнамеряваше да извади смарагда и да го скрие в депозитен сейф, но Брад не й остави възможност да отиде до банката. Прекара цялото си време с нея, даже й помогна за всички дреболии, които трябваше да уреди за сватбата. Алекса дори се зачуди дали не е заподозрял нещо. Силният глас на Брад прекъсна мислите й.

— Айде, Алекса, ще закъснеем. Остави тъпата котка на мира! — Тя уморено се изкачи по стъпалата, с неприятната мисъл за поредното парти. Да изтърпи и тази вечер — но не само сборището, а и животинската похот на Брад след това — и ще дочака утрото на последния си ден с него. Утрешното събиране у Стивън ще й даде възможност да погледне за бележниците в тайника на леглото му. — Ще закъснеем — изсумтя Брад, като видя, че не е започнала да се облича.

— Тъкмо ще се появим в разгара на веселбата.

— Облечи зелената рокля — обади се той, докато Алекса стоеше пред гардероба и се чудеше какво да си сложи.

— Нея ще облека утре вечер — отвърна тя и издърпа една червена рокля, която никога не беше сваляла от закачалката, за да сложи край на разговора. Плановете й щяха да се провалят, ако облече зелената рокля тази вечер. Няма начин да се появи с един и същи тоалет две поредни вечери, без Брад да заподозре нещо, а няма да има време да пригоди друга рокля, за да може да скрие бележниците. И без това ужасно трудно успя да приготви тази, без той да я види.

— Нещо специално ли имаш предвид за зелената?

— Линда я направи за мен. Пазя я за нещо специално — приемът у Стивън.

Беше се напъхала в роклята и поставяше малко руж на бледите си страни, когато чу Т.С. пред входната врата. Понечи да извика на Брад да й отвори, но той беше в кабинета, увлечен в телефонен разговор с някой от новоизлюпените си почитатели от филмовата индустрия, така че реши да отиде сама. Ако Брад слезе долу, вероятно пак ще срита горкото животно.

Изтича бързо по стъпалата и отвори вратата точно навреме, за да види как оранжевият дявол офейква през улицата и се шмугва в страничния двор на възрастния господин. Покачена на високите си токчета Алекса прекоси неуверено калдъръмената улица и надникна в малката градинка на новия им съсед. Т.С. не се виждаше никъде.

— Писи, писи… — повика я тихо. Още не беше виждала стареца, но го беше чула да говори с немски акцент на момчето с вестниците. Може би си ляга рано — не би искала да го събуди. — Писи, писи… — повика отново, този път по-силно.

— Алекса, какво правиш, по дяволите? — чу да крещи Брад.

„Остави котката, каза си тя. Ще си дойде у дома, когато сама реши.“ Върна се в къщата и завари Брад в гаража да загрява двигателя на новата си играчка. Напъха се внимателно на ниската седалка на червения „Астън-Мартин“.

— Майната му! Защо се занимаваш толкова с тази котка? — Премести лоста и даде няколко метра на заден ход, след което така рязко изви, че гумите изсвистяха. Само за секунди скоростта се ускори от нула до осемдесет километра в час, но не и преди Алекса да зърне Т.С., надничащ от прозореца на съседа.

 

 

На връщане от, както й се стори, най-дългото и отегчително парти на века, Брад беше пиян. Не се съгласи да я остави тя да кара колата, но и без това от елегантната къща на Чонси в Белгрейвия, където се състоя приемът, до техния временен дом, имаше само няколко пресечки. Брад караше бавно, като вземаше всеки завой с прекалена предпазливост. Алекса се взираше през прозореца и си мислеше каква наслада изпитва той да бъде център на вниманието. Фактът, че Чонси Бедингтън, истински херцог, бе настоял Брад да бъде сред поканените, страшно го беше впечатлил. Изпитваше почти детинско благоговение към хората с титла.

Алекса цяла вечер стоя, затаила дъх в очакване дали Марк няма да се появи с някоя ослепителна дама. Някъде към края до нея се приближи Шърмейн.

— Много жалко, че Марк не можа да дойде — поклати глава тя така, че новата прическа — в небрежно разрошен стил — се разпиля по раменете й. — Един месец ще бъде в Австралия. Така че няма да е в града и за премиерата на пиесата ти — допълни тя, а тонът й съвсем ясно даде да се разбере, че това изобщо не я вълнува.

— Много ще липсва на Рената — отвърна Алекса и огледа аленочервената й рокля с жълти къдрици, която й придаваше вид на някакъв британски вариант на Кармен Миранда. Макар да се почувства облекчена, че няма да се наложи да се изправи лице в лице с Марк тази вечер, Алекса се беше надявала, че той ще присъства на премиерата. Молеше се дотогава да разполага с доказателствата срещу Стивън и да може да обясни всичко на Марк.

Когато Брад спря пред къщата, Т.С. се беше сгушила на малката веранда. Значи вече бе успяла да дотегне на стария господин. Брад я изрита и залитна навътре, преди Алекса да успее да я улови. Животното зави, сякаш е смъртоносно ранено, и се втурна през улицата. Алекса я настигна точно когато Т.С. заемаше позиция, надавайки сърцераздирателен вой пред вратата на възрастния съсед.

— Съжалявам, че те ритна, но престани да си забиваш ноктите в мен — заговори й тя и се намръщи, докато я притискаше здраво към себе си. Котката се успокои и се сгуши в нея. Алекса я целуна по главата и мислено си обеща, че скоро и двете ще си бъдат у дома. Когато угаси осветлението на верандата, забеляза, че пердетата в отсрещната къща помръднаха. Събудили са стария човек. Ще трябва утре да отиде дотам и да му се извини, че Т.С. е такава натрапница.

Като се бавеше умишлено с надеждата, че Брад ще заспи и така ще й се размине поредната порция секс, Алекса нагости Т.С. с препълнена купичка сметана, която тя лакомо започна да ближе.

Завари Брад, прострян на леглото, както си бе напълно облечен, да хърка като параходна сирена. Смъкна дрехите си и се промъкна между завивките. Трябваше добре да се наспи — утре ще бъде дълъг ден. Но тялото й не искаше да се подчини. Остана да лежи, като си мислеше, че всъщност нито веднъж не е спала добре, откакто за последен път прекара нощта с Марк. Все още копнееше за онова приятно, сигурно усещане да заспиш до човека, когото обичаш.

 

 

Алекса се стараеше да не си проличи, че оглежда всекидневната на Стивън, но всъщност точно това правеше. Беше късно — къщата бе препълнена с хора, част от които изпълваха библиотеката и кабинета, както и фоайето. Всичко се получаваше според плана, който бяха съставили с Остин. Никой не би могъл да заподозре, че плътно прилепналата рокля крие таен джоб в огромната дантелена джуфка, закрепена на плохата отзад. Ако нещата вървят по план, вече е само въпрос на минути да се сдобие с бележниците. Трябваше да се освободи от тях, да се обади на Остин, после да вземе пръстена и Т.С. и да се скрие, докато властите извършат арестите.

— Ето, скъпа, пийни още шампанско — подаде й чашата Брад. — Току-що чух, че Кимбръф бил в Австралия. Ти знаеше ли?

— Да. И няма да се върне за премиерата. — Алекса запази тона си непринуден. Брад проявяваше необичаен интерес към отношенията й с Марк. Не може да рискува да събуди подозренията му.

— К’во има? Все гледаш към вратата. Чакаш ли някой?

— Да — отвърна тя и се престори, че отпива от шампанското. Със съдържанието на предишната чаша беше успяла да полее някакво изкуствено цвете. Къде ли ще може незабелязано да се отърве от тази? — Очаквам Джина Джерард, братовчедката на Рената. Нали помниш, иска роля във филма. Помислих си, че така може да поговориш неофициално с нея. Ако прецениш, че не е подходяща да изпълнява ролята на Мелани, няма да приемем предложението на Джайлс. В края на краищата ние имаме изцяло думата по творческата част, нали така?

Брад кимна, очевидно повярвал на твърденията й.

— Ама че парти, а?

— Да — потвърди тя и отбеляза непрекъснатия поток от хора, които щъкаха нагоре-надолу по стълбите. Явно, любителите на белите прахчета се гощаваха на втория — по-точно първия — етаж. Това напълно я устройваше. Никой нищо няма да заподозре, когато се качи горе. Сега дано само се появи „братовчедката“ на Рената.

Точно когато удари десет и половина, Джина пристигна, издокарана в яркорозово. Скандинавското й лице беше увенчано от лъвска грива с цвят на захарен памук, която подчертаваше небесносините й очи и се спускаше по голите й рамене на разкошни буйни вълни. Стигащо почти до пъпа деколте излагаше на показ впечатляващия й бюст.

— Мили боже! Виж каква сирена!

С пленителна усмивка Джина се промъкна към Алекса и Брад.

— Здравейте, толкова се радвам да ви видя. Особено вас, господин Уилингам. Тъкмо си мислех колко сте възхитителен — изрече с леко пресипнал глас, който трябва да бе най-лошата имитация на Мерилин Монро, чута някога от Алекса.

— Приятно ми е да те видя — отвърна тя. — Джайлс е ужасно уверен в таланта ти и сега разбирам защо. Не си ли съгласен, Брад?

— Аха — потвърди той и впери поглед в двойното възвишение, което Джина беше разположила точно под носа му.

Алекса отпи голяма глътка шампанско, за да потуши смеха си. Без да задава никакви въпроси, Рената беше надминала себе си. Къде ли е намерила „братовчедката“ си? Тази стръв щеше да ангажира вниманието на Брад, докато тя прегледа тайника.

— Ще ви оставя да си поприказвате малко, докато изтичам до тоалетната.

Алекса остави чашата с шампанско на една масичка във фоайето и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Моля те, Господи, нека да са там! Не ме карай да изтърпявам още от тази лудост! Сърцето й биеше в ушите, докато изкачваше привидно спокойно стълбите. Спря пред стаята на Стивън и се заслуша в странните звуци, които долитаха от отсрещния край на коридора. След като реши, че става дума за някоя двойка, която вероятно се забавлява в кабинета на горния етаж, тя предпазливо открехна вратата на спалнята. Усети как нервите й се изострят и я обзема още по-голям страх. Вътре нямаше никой, но във въздуха се носеше странна болнична миризма. Погледна в банята, за да се увери, че е сама. Нямаше никой, но видя на какво се дължи миризмата. Етер. Стивън и приятелите му са използвали банята. Страхотно, с малко повече късмет той може и сам да се яви в небесното царство, преди тя да го изпрати там.

Затвори вратата на спалнята и отиде до леглото. Черното лакирано дърво беше добре излъскано и не се виждаха никакви отпечатъци от пръсти, които да свидетелстват, че скоро е било отваряно. Доколкото виждаше, нямаше никакви кабели към леглото или стената. Твърде малко, за да побере кой знае какво, тайното чекмедже вероятно изобщо не е било включено в охранителната система на къщата. Издърпа го и го отвори.

Вътре имаше няколко найлонови пликчета, пълни с кокаин. Бързо разрови между тях и откри най-напред черния бележник от щраусова кожа, а след това и малкия тефтер на Брад. Неспособна да устои на изкушението, Алекса ги прелисти набързо. Благодаря ти, Господи! — прошепна безмълвно. Съдържаха точно каквото очакваше — достатъчно, за да убие с един куршум десетки зайци. След като напъха и двата бележника във волана на роклята си, тя посегна да затвори тайника.

— Здравей, скъпа.

Обърна се бавно, като се опитваше да прецени как да постъпи. От колко ли време бе там?

— Стивън, страхотно парти! Тъкмо си вземах нещичко.

— И аз така виждам. — Влезе вътре и затвори вратата. — Как разбра за чекмеджето.

— Госпожа Радж ми го показа — отвърна тя, тъй като знаеше, че вече е уволнил жената и думите й с нищо няма да й навредят.

— Точно за това я изхвърлих. Все ми крадеше от запасите. — Алекса силно се съмняваше, но кимна съчувствено. Много вероятно е предизвиканата от кокаина параноя да е била причина за подозренията му към прислужницата. — Можеше да ми поискаш — проговори отново, после се приближи и рязко затвори чекмеджето. — Нагласил съм нещата в банята.

— Ами бих предпочела… — сведе театрално очи, като се опита да си придаде виновно изражение. — Брад не знае.

— Значи така стоят нещата, скъпа — подсмихна се самодоволно Стивън.

Алекса сви рамене. Смяташе, че не я е заподозрял за бележниците. Трябва да си тръгне колкото е възможно по-бързо. Ако Брад дойде да я търси, може да не успее да се измъкне навреме.

— Ела да си поговорим — предложи Стивън и тръгна към банята. — Трябва ми едно бързо подкрепление.

Алекса скришом погледна часовника си. Единайсет часът. Трябва да стигне най-късно в единайсет и двайсет.

Досущ като истински разглезен, паразитиращ богаташ, Стивън пое няколко вдишвания, като гълташе дима чак до подметките на изработените си по поръчка официални лачени обувки. Едва тогава Алекса се осмели да проговори.

— По-добре да се връщам при Брад.

— Разбира се, скъпа — отвърна той, но тя се съмняваше дали изобщо разбра, че си тръгва.

Алекса изтича по тясното стълбище за прислугата към кухнята, мина покрай хората от фирмата за сервиране и излезе през задния вход.

Потръпна и съжали, че няма палто. Ръмеше ситен, леденостуден дъждец и улиците на Мейфеър блестяха от влага под надигащата се откъм Темза мъгла. Алекса вървеше колкото се може по-бързо, но не чак толкова, че да привлече вниманието върху себе си, ако се затича. Когато стигна до началното училище „Сейнт Джордж“ в края на „Уейвъртън Стрийт“, отново погледна през рамо. Влажната пелена от ситни капчици закриваше всичко на повече от три-четири метра, но явно никой не я бе проследил. Мъглата обгръщаше готическата сграда и подчертаваше сенките й, а едва доловим ветрец шумолеше в листата на дърветата по улицата и в градината зад училището. Алекса затича покрай едва различимата ограда, докато стигна до „Маунт Стрийт“.

Дори и след като остави бележниците и се добра до телефонната кабина на ъгъла на „Маунт“ и „Саут Одли“, сърцето й продължаваше да бие необуздано. Изхлузи обувката, измъкна фонокартата изпод подложката, напъха я в процепа и набра номера на Остин.

Той отговори още преди да е свършило първото позвъняване.

— Направих го — изрече Алекса, като се опитваше да говори нормално. — Бяха точно там, където смятах — под толкова кокаин, че може да се осигури двудневно веселие на цял Лондон.

— Отърва ли се от тях — попита той. — И сигурна ли си, че никой не те е проследил?

Алекса направи опит да изглежда съвсем естествена, докато се оглеждаше. Призрачната мъгла се стелеше над улицата и размазваше светлините на уличните лампи в неясни петна, които не позволяваха да се види кой знае какво. По Саут Одли си вървеше обичайното движение в посока към Парк Лейн. Единствените хора, които се забелязваха, бяха две двойки и възрастен мъж с бастун.

— Не, никой не ме следи.

— Тогава се махай оттам. Незабавно ела тук. Само се убеди, че не те следят.

— Идвам.

— Бъди внимателна!

Алекса забърза зад ъгъла, където беше паркирала наетата по-рано кола. Докато вкарваше единствения ключ, който беше скрила в другата си обувка, отново погледна през рамо. Под оскъдната светлина, която посребряваше влажните улици, за момент й се стори, че вижда някой, притаен в сянката, но когато се вгледа по-внимателно, него вече го нямаше. „Престани! Въобразяваш си! Ако те бяха усетили, щяха да ти се нахвърлят, преди да оставиш бележниците.“ Натисна педала на газта и потегли по улицата в съботната вечер.

Знаеше, че трябва да поеме в обратна посока, към Мейда Вейл, но не можеше да изостави Т.С. Нито пръстена. Остин щеше да побеснее. Специално й беше наредил да не се връща в луксозната къща. Но Брад почти сигурно ще убие котката, когато разбере какво е направила. А и няма да може да си вземе пръстена. Още преди това беше затворила протестиращата Т.С. в офиса на третия етаж, откупвайки мълчанието й със специална порция от любимото й ястие — кайма от пъдпъдък.

В момента, в който сви по „Минера Мюз“, Алекса простена. Навсякъде беше пълно с коли. Някой даваше прием. Направи знак на прислужника, който паркираше колите, и бавно навлезе в уличката. Отново хвърли поглед през рамо. През една пролука в мъглявата светлина, забеляза, че зад нея е пристигнала още една кола, но явно ставаше дума за гост, защото момчето пое лимузината. Алекса спря пред тяхната къща и без да изключва двигателя и да вади ключа, изтича за Т.С.

Светна лампите в антрето и затича към стълбите с намерението най-напред да вземе котката. И тогава улови с периферното си зрение осветения по нов начин аквариум. Обърна се, обзета от зараждащ се някъде дълбоко в нея ужас. На повърхността на водата безжизнено плуваше Т.С. и някаква риба подръпваше ухото му. Не! Невъзможно е да е паднала вътре. Големият съд имаше много здрав капак. Пристъпи по-близо с бликнали в очите сълзи и видя, че котката не се е удавила. Някой й беше пречупил врата, като го бе извил чак назад към гърба. Нефритенозелените й очи бяха застинали отворени и се взираха в Алекса.

— Горкичката — продума тя, издърпа капака и улови прогизналото тяло.

Притиснала капещото трупче към гърдите си, изведнъж усети как по тялото й избива пот и се стича по гърба. В съзнанието й се взриви мощен заряд: „Бягай! Махни се оттук!“. Завъртя се на пети, за да се озове пред насочения насреща й автоматичен трийсет и осми калибър, с лъскав хромиран заглушител.

— Здрасти, Алекса.