Мерил Сойър
Танцът на късмета (40)

Глава 40

Изгряващата луна слабо осветяваше пътя, който приличаше на бледа лента в пясъка, опъната до безкрая пред тях. Няколко пирамиди, очертани в призрачна сивота, стояха като на пост край руините на древното царство на Меру. Алекса наклони глава, за да може да вижда по-добре покрай Брад от кабината на камиона.

Петрол и вода, помисли си тя, загледана в пирамидите, припомняйки си какво й беше казал Остин за Судан. Разделен през последния век от колониалната власт, северната му част принадлежеше в географски и обществен план повече към Египет. Пустинният релеф и мюсюлманското население коренно се отличаваха от филма, който Остин й беше показал за жителите в дъждовните, екваториални гори на Юга. Християнските племена там бяха много по-близки със съседните Заир и Кения, отколкото с мюсюлманското правителство в Хартум. Сега тя се бе озовала в центъра на борбата, за която хората от Юга се подготвяха от години.

Чудеше се дали Брад се вълнува от изхода на конфликта и бързо погледна към него, но той изобщо не я забелязваше. Както и шофьорът. И двамата се оглеждаха за правителствени войски. Откакто напуснаха Омдурман, бяха принудени да пътуват само нощем, без да палят светлини, за да избегнат конвоите от камиони и войници, които доставяха провизии от Порт Судан по черния път през Атбара. Ако ги открият, че пътуват на изток с пълен камион ориз и жито, фалшивите разрешителни и документи, които им бе осигурил Абдула, можеха да се окажат недостатъчни да заблудят войниците.

Алекса понечи да хване кичур коса, за да го намотае около пръста си, но вместо това ръката й напипа шапката, която Брад настояваше да носи през цялото време. Тя скриваше главата й с безмилостно отрязаната по мъжки коса и подхождаше на камуфлажните панталон и риза, с които бе облечена. Изглеждаше смешно и изобщо не приличаше на жената, чийто френски паспорт и виза носеше у себе си. Естествено, Брад твърдеше, че документите на Абдула са сигурни, но нали беше казал същото и за фалшивия паспорт, който веднага бе хванат на летището. Възрази на доводите й — Абдула не е имало откъде да разбере, че компютърните кодове са променени.

Брад беше успял да размени достатъчно ориз в Омдурман, за да плати на Азиз, един от многобройната рода на Абдула, да ги закара заедно с останалия ориз до Порт Судан. Там щяха да изтъргуват ориза срещу достъп до някой товарен кораб към Египет.

— Какво, по дяволите, се е случило с тези пирамиди? — опита Брад и неочаквано сложи край на уединените й размисли.

Алекса се взря през осветените от луната пясъци и видя група пирамиди с липсващи върхове.

— Един италианец, на име Ферлини, ги съборил. Търсел съкровища и не искал да губи време в издирване на тайните входове.

— Нима? И какво намерил?

— Нищо особено, малко злато. Определено нищо, което да си заслужавало разрушаването на археологическите съкровища.

Алекса замълча — виждаше, че не го интересува. Всички по-нататъшни разговори за история и политика ще трябва да почакат за Англия. И за Марк. Как ли е той? — запита се отново. Брад смяташе, че раната на Марк е била повърхностна. Надяваше се да е прав. А какво ли мисли Марк, че се е случило с нея? Вероятно смята, че е загинала. Според това, което бяха научили от предаванията на Би Би Си, само малцина бяха оцелели от разрушеното летище. Нямаше възможност да каже на Марк колко високо оценява онова, което се беше опитал да направи за нея, нито колко много го обича. Била е пълна глупачка да се захваща да помага на Стивън. Разбрал ли го е Марк? Простил ли й е?

Мислите й се отклониха към Мелани. Проявила се беше като истинска идиотка да има каквото и да е вземане-даване с нея. Обискът за наркотици и историята, която Рената й бе разказала, трябваше да я предупредят. Но не, Алекса искаше златния шанс, който й предлагаше Джайлс. Прояви алчност и почти заплати с живота си за това. И все още може да умре, но не обвиняваше за бедственото си положение толкова Мелани, колкото Стивън. Той я беше използвал от мига, в който се срещнаха, трупайки лъжа върху лъжа. Егоистичната Мелани просто се беше поддала на истерията си. Това не би било от значение, ако войниците не бяха гледали филма. Веднага щом се измъкне от тази каша, ще се погрижи и за двамата. Най-напред Стивън. Той ще е номер едно!

Стигнаха в Атбара малко преди зазоряване и откриха някаква „лаконда“. Малкият хан разполагаше с душ, встрани от централния двор, където спяха повечето гости по време на горещите нощи. Алекса изми косата си под оскъдната струя студена вода с парче домашен сапун. Блаженство, каза си тя. Едно от най-простите удоволствия в живота е да бъдеш чист. Вече дни наред се почистваха — както правеха и арабите — като се търкаха с пясък. Изненадващо, той наистина премахваше мазнината от готвенето и потта, но никога не можа да се почувства наистина чиста.

— Без майтап! — усмихна се Брад, притиснал транзистора, с който се бе снабдил, към ухото си, когато тя се върна в малката им стаичка. — Филмът ти е номиниран за седем награди Оскар.

— Наистина? За какво? — Той й съобщи, че Джайлс и Колин са номинирани в съответните категории, а „Последна възможност“ кандидатства за най-добър филм. Алекса не можа да сдържи гордостта си. Само да можеше да се върне в Лондон преди премиерата на пиесата. Искаше да е там, за да види триумфалното завръщане на Рената и да го сподели с Марк.

— Мамка му! — скочи от леглото Брад в мига, в който виещият вятър ги засипа с пясък през отворения прозорец. — Това е хабууб!

Алекса издърпа обикновените пердета върху неостъклените отвори и си припомни, че мощните пясъчни бури в пустинята, наречени хабууб, само за минути могат да достигнат размаха на ураган. Бяха принудени да изчакат преминаването й. Седяха и разговаряха на леглото. Както обикновено, тя насочи разговора към Стивън. Искаше да разбере колкото е възможно повече за участието му в контрабандните операции. Възнамеряваше да се обърне към съответните власти веднага щом се върнеше в Лондон, но разбираше, че не разполага с достатъчно твърди доказателства. Надяваше се, като заложи на надутото самочувствие на Брад и на ненаситната му необходимост да се хвали, да научи нещо по-конкретно.

— Стивън има само лайна в главата си, бейби. Без мен никога нямаше да завърши филма.

Продължи да слуша излиянията му за неща, които вече й беше казвал. Занимавал се с контрабанда още от времето, прекарано във Виетнам, където крадял провизии от военните и ги продавал на черния пазар в Сайгон. Оттогава обикалял по целия свят и пласирал крадено или контрабандно оръжие от САЩ. Като действал чрез верига от посредници и връзки в армията, Брад не виждал нищо лошо да снабдява с амуниции разкъсваните от конфликти държави в Средния Изток и Африка. Служил беше във Виетнам, казваше й той. И какво получил за това? Нищо, дори и едно благодаря. Сега бил неговият ред. Имал право.

Брад не виждаше нищо нередно в това, да продава хранителни продукти, предназначени за безвъзмездна помощ. Но спомените за момичетата, принудени да проституират, и животът на хилядите, останали без дом, във временните лагери около Хартум, непрекъснато преследваха Алекса. А още по-тревожни бяха виденията от филма на Остин — умиращи от глад деца, хванати като в капан в южните части на страната от тази безсмислена война. Когато попита Брад как може да живее в мир със себе си, хладнокръвният му отговор я потресе.

— Те и без това ще умрат. Гладът е част от живота в Африка. Така е още от библейско време. Ако ги спасиш сега, ей ти ги пак в лагерите след година-две.

После той се впусна в подробни обяснения как се запознал със Стивън. Стивън бил закъсал с парите, защото Найджъл го отрязал, и мислел да се включи в някаква тъпотия със самолетни билети, за която чул от братята Толбът. Брад му заявил, че цялата им операция пет пари не струва, и показал на Стивън как да спечели наистина големи пари — като си набави сух капитал от продажба на помощи, с които после да купи оръжия и да ги препродаде с огромна печалба на бунтовниците.

Тогава Алекса разбра, че дължи още едно извинение на Марк. Смяташе, че той изпада донякъде в параноя, като си мисли, че Джейсън Толбът може да стои зад билетните измами. Но за пореден път Марк се оказваше прав.

След силно почукване на вратата в стаята се появи собственикът на хана с фенер в ръка и бутилка домашно приготвена бира, която бе донесъл, за да се извини за неудобствата, причинени от хабууб. Очевидно забраната на алкохола от мюсюлманската религия не се вземаше толкова насериозно в Атбар, колкото в Хартум. Брад й наля малка чашка „анаги“, докато на себе си сервира щедра порция. Алекса отпи внимателно. Удари я в небцето, възпламени устата й и се плъзна в червата й. Простена и подаде чашата си на Брад.

— Прилича на ром — заяви той, след като погълна половината, — но е десет пъти по-силно от бирата. — Челото му мигновено се покри със ситни капчици пот.

Когато довърши и третата чаша, алкохолът до такава степен беше развързал езика на Брад, че Алекса успя да надникне в него по-добре от всякога. Макар да полагаше усилия да се изкара велик търговец, успя да разбере, че е прекарал по-голямата част от последното десетилетие в дребни сделки от локални военни конфликти. Имаше някакви пари, скътани в швейцарска банка, но Брад в никакъв случай не беше богат. Вече се чувстваше уморен да обикаля по света и да търгува с оръжие.

Хрумна й една внезапна мисъл, която я порази със съвършенството си. Потисна безразсъдното си желание да се разсмее и реши, че да остане близо до Брад и Стивън ще бъде най-добрият начин да си отмъсти.

— Не ме слушаш — измънка Брад с вече отпусната челюст и очи, които трудно успяваха да се фокусират на мъждивата светлина.

— Имам идея. Стивън ти е задължен. Къде щеше да е сега, ако не му беше помогнал да намери пари за филма? Трябва да те направи продуцент. Няма ли да ти хареса?

— Ей, т’ва е добра идея — възкликна той и се оригна. — Ще му го начукам. Взел ми е бележника. Ще го препише, както направи със списъка на Толбът.

Алекса си спомни тайното чекмедже в таблата на леглото. Тефтерчето от щраусова кожа с адреси с имена на хора от различни страни, явно нямаше нищо общо с филмовата индустрия. Това трябва да са били връзките за контрабандна търговия на Стивън. Като се замислеше сега, добре си спомняше, че имаше цяла серия номера, записани на страницата с буквата „Z“. Банкови сметки в Швейцария? На Стивън? На братята Толбът? И двете? Внимателно се вгледа в Брад. Клепачите му бяха полузатворени, а очите му все така блуждаещи. Може би никога няма да има по-подходящ момент да го попита.

— Какво имаше в бележника ти?

— Контакти. Години наред събирана информация за хора, които могат да уредят нелегални сделки с оръжие. Стивън по-добре да не го използва, защото ще му прережа гърлото — заяви Брад и прекара палец под брадичката от едното ухо до другото.

 

 

Тъй като в Порт Судан бяха съсредоточени огромно количество правителствени войски, по улиците и край пристанището патрулираха толкова много войници, че за да продаде ориза, без да го хванат, Брад се принуди да вземе по-малко пари, отколкото очакваше.

— Господи! — възкликна той, докато стояха и се взираха в закотвените навътре в Червено море търговски кораби. — Как ще успеем да се доберем до някое от тези корита, при всичките тъпанари, които се разхождат и дебнат наоколо?

Както Алекса бе предположила още в Хартум, правителството неистово охраняваше единственото си пристанище и прилежащата петролна рафинерия, останала вече единствена в цял Судан след разрушаването на съоръженията в Бахар Дар. Беше невъзможно да се доберат до кораб при цялата тази войска наоколо.

— Имам идея — каза на глас. — На един час път южно оттук се намира старото пристанище Суакин. Използвало се е, преди корабите да станат прекалено големи, за да преминават през кораловите рифове.

— Откъде знаеш? — подозрително попита Брад.

— От книгата на Чърчил. Той е бил с Кичънър, когато се върнал, за да разгроми махдистите. Тогава там акостирали множество кораби. Можем да наемем някоя фелука^[1], която да ни прекара до Саудитска Арабия — до Джида. В морето излизат толкова много местни рибари, че военните няма да ги претърсват така подробно, както големите кораби.

Брад промуши пръст през дебелата златна верижка, която носеше скрита под ризата си.

— Знаеш ли, бейби, може и да си на прав път.

Цялата останала част от деня отиде за уреждането на фелука и намирането на пикап, който да ги закара по брега до изоставеното пристанище. Луната ги водеше, докато караха по краткия, тесен път до Суакин. Изоставен от всички, с изключение на хилядите виещи котки, островът със своите изрязани от коралите на съседния риф форми имаше нереален, призрачен вид.

Платиха на шофьора и седнаха на изпочупения кей, за да чакат фелуката. Брад измъкна бутилка вино от фурми и предложи на Алекса. Тя отпи глътка и реши, че е прекалено сладко за нея.

Брад изгълта своята част наведнъж.

— Никой ли не идва вече насам?

— Идват водолази от цял свят да изследват рифа. Знам, че правят нощни гмуркания, но при сегашните безредици в Судан се съмнявам, че някой водолаз ще дойде насам. Ще бъдем в безопасност.

Отговорът й го удовлетвори и той се подпря на една подпора, загледан на изток към бреговата линия на Саудитска Арабия. Остави го да изпие всичкото вино. Надяваше се, че така ще стане по-податлив за плана й. Трябваше да се превърне в жизнена необходимост за него, иначе може да се окаже с прерязано гърло още преди да стигнат Джида.

— Седнали сме на златна мина, знаеш го, нали?

— Не. За к’во говориш? — Вече заваляше думите.

— Историята на десетилетието — нашето бягство. Ще стане идеален филм. Предадени от ревнива актриса, оставаме пленени на летището в Хартум. Ти ме изнасяш само минути преди сградите да се взривят. Прикриваш ме, докато тичаме по улиците, избягвайки на косъм пълчищата войници, които ни преследват. Подкарваш изоставен джип и двамата препускаме през голата пустош към Омдурман. Мостовете се взривяват, навсякъде избухват бомби. Крием се в склад, докато уредиш превоз до Порт Судан. — Замълча и погледна към Брад, който се беше ухилил до уши. — Там враждебните правителствени войски едва не ни пипват на всеки завой, но ти намираш начин да се измъкнем.

— Знаеш ли, бейби, доста ти работи фантазията.

— Не си ли съгласен, че притежава всички качества за филм, който да стане хит — екшън, приключения, интрига… — замълча и му отправи срамежлива усмивка, която се надяваше да приеме за съблазнителна — … И секс. Ти и аз се влюбваме лудо. Аз самата ще напиша сценария.

— Фантастично! — прегърна я Брад.

— А ти ще го продуцираш заедно със Стивън и с подкрепата на „Хънтър Филмс“. Такъв приключенски екшън може да донесе пари, пред които спечеленото от „Рамбо“ ще изглежда като жълти стотинки.

Тук спря и го остави мисълта му сама да направи връзката между него, Рамбо и героя. Хареса му. Брад все повече се палеше, като измисляше сцени на преследване и схватки с войници, достатъчни за десет филма.

— Ще трябва да изберем само една версия — каза Алекса. — Дай да измислим основните моменти, докато пътуваме. После ще започна да пиша сценария. Искам да съм завършила грубата чернова още при пристигането си в Лондон.

Брад си наля остатъка от виното и с едно отмятане на главата го изля в гърлото си.

— Малко за любовта…

— Да? — Алекса прикри тревогата в гласа си. Дотук много добре беше захапал въдицата. Искаше да има нужда от нея колкото е възможно по-дълго, за да не я убие.

Той я изгледа със светлите си като диаманти очи, после се наведе напред и я целуна с вонящата си на вино уста.

— Ако сме толкоз влюбени, по-добре да се оженим.

— Да се оженим?

— Че к’во? Мислех, че ме харесваш. Не ме ли бива повече в леглото от Кимбръф?

— Разбира се — отвърна Алекса, като положи усилие гласът й да прозвучи естествено. — Истината е, че без парите си той е нищо. Веднъж да направим този филм, вече никога няма да имам парични проблеми, нали така?

— Правилно — заяви Брад и очите му потъмняха, докато се взираше внимателно в нея, — няма да ти трябва онзи превземко. Ще се оженим в Джида.

Алекса се усмихна щастливо, докато обмисляше думите му. Смяташе, че предложението му за женитба е тест, но не беше сигурна. Твърде често се подлъгваше, че мозъкът му е под кръста, но със стряскаща, почти животинска интуиция Брад често налучкваше недоловими неща, които други мъже биха могли да пропуснат. Всичко, което казва отсега нататък, трябва да е логично и да отхвърли всяко съмнение, което би могъл да изпитва.

— Нека да го направим по-тържествено в Лондон. Когато се появим в Джида, ще станем водеща новина по целия свят. Вниманието на всички медии ще бъде върху нас. Това ще е добре дошло за филма ни. Ще накараме Стивън да плати сметката за сватбата. Дължи ти го.