Мерил Сойър
Танцът на късмета (38)

Глава 38

— Ще убия Джейсън Толбът — заяви Марк, без да обръща внимание на смаяните лица на Линда и Уорън. През двете седмици, откакто Алекса бе загинала при взривяването на летището в Хартум от бунтовниците, беше престанал да се вълнува дали хората го смятат за луд.

— Първо трябва да го откриеш — опита се да разведри атмосферата Уорън, макар да знаеше, че приятелят му говори сериозно. Напълно сериозно.

— Чудя се как е разбрал, че трябва да се измъкне от града толкова бързо — каза Линда и кимна на прислужницата да сервира десерта. Всички подозираха, че Стивън някак е подразбрал за провежданото тайно разследване и е предупредил Джейсън — бяха го преповтаряли безброй пъти. Но Марк все още изпитваше нужда да говори за това. Двамата с Уорън го бяха поканили тази вечер, за да го разсеят с някои по-добри новини.

— Стивън е казал на Джейсън — продължи Марк, след като му поднесоха порция бял шоколадов мус. — Успял е да уреди да напусне Хартум преди избухването на безредиците. Очевидно Робърт Толбът го е предупредил, че незаконните им операции са разкрити.

— Кой смяташ, че е убил Робърт? — попита Уорън.

— Някой от суданците, с които е работил. Поне такава беше информацията на Хърб. След смъртта му на летището, няма начин да го проверим. — Марк изяде десерта си от чиста любезност. Почти напълно беше изгубил апетит.

— Като стана дума за смърт — намеси се Линда, опитвайки се да смени темата, — как се справя Стивън Хънтър след смъртта на Найджъл?

— Щастливо управлява „Хънтър Филмс“ — отвърна Марк и се изпълни с ново чувство за вина. Найджъл го беше повикал край смъртното си легло и му беше казал как е успял да придума Алекса да се притече на помощ на Стивън. Старият човек се беше разплакал, истински разкаян за случилото се с нея. Марк нямаше сърце да го измъчва допълнително, като му каже за изрязаните кадри. Твърде късно бе за Найджъл да направи каквото и да е. Отмъщението е за живите. Марк възнамеряваше да се погрижи Стивън да получи точно каквото заслужава. И Мелани. Но най-напред трябва да намери Джейсън.

Линда кимна към Уорън, за да му даде знак да стане от масата.

— Хайде да пием кафе във всекидневната.

След като тя се изправи, Марк си помисли, че бракът й се отразява добре. Винаги е била красавица, но сега кожата й беше придобила някакъв розов блясък и беше наддала няколко килограма. Уорън изглеждаше успокоен и влюбен до уши. Значи, каза си Марк, не съм бил прав. Бракът им върви прекрасно. Прободе го остър копнеж и усещане за самота, докато следваше Уорън към всекидневната.

— Имаме да ти съобщим нещо — каза Уорън, след като сервираха кафето. — Ще си имаме бебе…

— Бихме искали да му станеш кръстник — довърши Линда.

— Чудесно — отвърна Марк и поднесе чашата към устните си. Бебе. Вътрешностите му се свиха мъчително. Докато двамата продължаваха да бъбрят за възможните имена, Марк си мислеше за отмъщение. Длъжен е — това е всичко, което му е останало. — Линда — обърна се той към нея при една от паузите, — познаваш ли някакъв репортер, приятел на Алекса, на име Остин Рийдър?

— Не, никога не го е споменавала.

— Вероятно просто е поредният журналист, който слухти за нови подробности — подхвърли Уорън и се приближи към бара, за да налее коняк. — Аз бих стоял далече от него.

— Марк — продума Линда с очи, пълни с искрена загриженост. — Опитай се да оставиш това зад себе си. Нищо няма да върне Алекса.

Марк пое чашата коняк от Уорън и я изпразни на един дъх.

— Поне да се бяхме сдобрили… Ако й бях казал цялата истина, може би нямаше да отиде в Хартум.

— Какво имаш предвид? — попита Линда и между веждите й се вряза напрегната бръчка.

— Не си ли се чудил някога защо двамата с Джейсън толкова се мразим? — Марк отправи въпроса си към Уорън.

— Ами, предполагам, че старото училищно съперничество…

— Преди да се родя, бащата на Джейсън и майка ми били любовници. Тя очаквала Гилбърт Толбът да се ожени за нея — забеляза смаяното изражение на лицето на Уорън и стана, за да си налее още коняк. — Но кой благородник ще се ожени за бедна продавачка — макар и красива? Оженил се за друга и майка ми се преместила в Манчестър, където срещнала баща ми и набързо се омъжила за него. Никога не го е обичала. Мислеше единствено и само за Гилбърт Толбът. След моето раждане решила, че непременно трябва да уча в „Билбро Хол“, където ходели момчетата на семейство Толбът. И когато това стана, тя отново се видя с Гилбърт и връзката им се поднови.

Марк поклати глава с отвращение. След толкова много години все още не беше простил на майка си за това, че не обичаше баща му. Не беше разказал на Алекса цялата история, защото смяташе, че сравнението между живота на родителите му и неговия брак с Каролин е твърде красноречиво. Две поколения с рога, поставени им от Толбът. Колко трогателно! Сега Марк разбираше грешката си. Беше реагирал неадекватно на предизвикания чрез изнудване опит на Алекса да помогне на Стивън, като си помисли, че отново допуска същата грешка, която бе направил с Каролин, давайки й прекалено голяма свобода.

— И Джейсън е разбрал за връзката — предположи Уорън.

— Да. Даде ми да разбера, че майка ми е уличница. И през останалите години Джейсън използваше всяка възможност, за да вгорчи живота ми. Вече бях започнал бизнеса си, благодарение на подкрепата от десет хиляди лири, които майка ми каза, че идват от застрахователната полица на някакъв роднина, загинал в автомобилна злополука, когато Гилбърт умря. А ги бях превърнал в малко богатство, когато Джейсън дойде при мен. Семейство Толбът фактически бяха стигнали до банкрут и един чек от финансовите операции на Гилбърт преди смъртта му бе разкрил за парите, които е дал на майка ми. Джейсън си ги искаше обратно. Дадох му ги незабавно, плюс тройна лихва. Никога нямаше да ги взема, ако знаех от кого са. Джейсън избухна, когато му подадох чека, и обвини майка ми за финансовата им разруха.

— Глупости — възкликна Уорън, — тази сума не би могла да плати само поддръжката на колите им. Вероятно е завиждал, че си ги превърнал в богатство.

— Джейсън се закле, че ще ми го върне. Обвини ме, че съм задържал парите на Толбът, които биха могли да му спестят брака със сегашната му съпруга. Каза, че все едно съм му откраднал жената, която обичал.

— Коя? — попита Линда. — Трудно ми е да си представя Джейсън да обича някой друг, освен себе си.

— Не каза. Беше прекалено зает да ми съобщи, че ще ме прати в ада.

— Било е преди много време — намеси се Уорън. — Нали не вярваш, че той по някакъв начин е виновен за случилото се с Алекса?

Марк разказа цялата история с Каролин и за подозренията си, че Джейсън е накарал Стивън да покаже изрязаните кадри из Лондон и Хартум.

— Джейсън може и да ми е наполовина брат, но ще го унищожа. Няма значение колко време ще ми трябва.

— Марк, само за момент — извика Джайлс със сериозно лице под кичурите редки сиви къдрици. — Чу ли новината? Мелани Терънхолт е мъртва.

— Така ли? Какво е станало?

Джайлс изкачи стълбите към офиса в театъра заедно с него.

— Предполагам, че след като пресата я разпъна на кръст, че е причинила смъртта на Алекса, Брад Уилингам и Хърб Ръсел, верните й фенове са я изоставили. Продуцентите на нейното шоу я уволниха. Започна да пие и да взема хапчета. Умряла от свръхдоза. Самоубийство или нещастен случай? Кой може да каже!

Един падна, остават двама, каза си Марк. Джайлс продължаваше да стои там и да пристъпва от крак на крак.

— Искам лично да ти кажа колко много съжалявам за моето участие в заминаването на Алекса при Стивън. Аз…

— Не те обвинявам. Никого не обвинявам. — „Освен себе си.“

— Няма ли никаква вероятност да е оживяла, дори по някаква безумна случайност?

— Не, никаква. Една французойка, спасила се по чудо, ни каза, че е видяла Алекса малко преди взрива да стои там, където я оставих. — Марк не допълни, че беше прекарал последните две седмици в проверяване на различни източници, молейки се все някак да е успяла да се измъкне. Но не беше.

— Съжалявам — каза Джайлс. — Следващата седмица е премиерата на пиесата. Тук ли ще си?

— Не, ще бъда в Австралия. — Марк не спомена, че нарочно беше запланувал пътуването си така, че да не присъства на премиерата. Да види пиесата, на която Алекса се бе посветила, беше повече от онова, което можеше да понесе.

След разговора си с Джайлс влезе в кабинета. Затвори вратата след себе си, без да светва лампата. Остана за момент, опрял гръб на вратата, и си помисли, че почти успява да я усети в стаята при него. От всички места, където са били заедно, винаги си я представяше точно тук. Ще светне лампата и тя ще е там, наведена над бюрото. Ще вдигне поглед и ще му се усмихне с онази бавна усмивка, която толкова обичаше. Безвъзвратността на смъртта й се стовари отгоре му. Никога повече няма да може да я види или докосне. „Престани. Не се самоизмъчвай!“

Изщракването на ключа разкри опустелия кабинет. Почти пуст — Т.С., свита на стегнато кълбо, спеше в стола на Боб. Марк прекоси стаята до кашона, който беше оставил по-рано върху бюрото на Алекса. Достатъчно дълго бе отлагал разчистването на вещите й. Изпънато на дъното на кашона, спеше котенцето на Т.С. Очевидно преди това се беше борило, защото вътрешните стени бяха изподрани и по дъното се търкаляха ивички картон. Марк го вдигна. То измяука и отново се намести за дрямка, след като го нагласи на гърдите си.

Спомни си онзи ден в началото на януари, когато двамата с Алекса се върнаха в Лондон от Уиндам Хол и дойдоха в театъра, за да видят котенцата. Нощният пазач им каза, че всичките живеят в кабинета, с изключение на оранжевия изтърсак, който непрекъснато се опитвал да се качи на сцената. Нарекоха го Б.С. от „беглец на сцената“. Естествено, Алекса настоя да го задържат.

Марк пусна Б.С. на пода и се зае да освободи бюрото. Освен монитора на компютъра отгоре имаше още календар и малка снимка в пластмасова рамка. Линда и Рената, застанали от двете страни на Алекса, снимани пред „Дайкири Дик“. За последен път погледна трите жени по бански, които се смееха като ученички. Обзе го неочаквано вълнение и той отново преживя онзи следобед на пустия плаж. Алекса стоеше там със същия червен бански, с който беше и на снимката. Беше поставила ръце на хълбоци, а лекият бриз откъм морето подухваше в златистите й коси. Точно в този момент разбра, че си заслужава да я чака, че си заслужава времето да я опознае. Не беше лесно — тя беше недоверчива и трудно допускаше някого до себе си, но не съжаляваше.

Отхвърли спомените и постави календара и снимката на дъното на кашона. След това отвори първото чекмедже, в което откри склада й за хранителни запаси. Извади седем шоколадови блокчета, едното, от които отхапано наполовина. Опакованите постави на бюрото на Боб, а нахапаното парче пусна в кошчето за боклук. Измъкна празна синьо-бяла кутийка и се засмя тихо на глас, след като прочете надписа: „Бостънско чаено парти — Революционни бисквити — Произведени с швейцарски шоколад“. Значи и тя е попаднала в капана за туристи на хранителния магазин на „Хародс“ и си е купила кутия дребни шоколадови сладки. Но защо е запазила празната кутийка? Внимателно я разгъна и я постави в кашона.

В дъното на чекмеджето имаше смачкана квитанция. Приглади я и я прочете. Наистина ли е платила толкова много за онези книгодържатели, които му подари?

Следващото чекмедже беше празно, с изключение на син бележник с пружина. Още един бележник за идеи, реши той, докато прелистваше страниците. Винаги носеше по един със себе си. Всеки път, когато й хрумнеше някаква мисъл за книга или пиеса, или нещо друго, което иска да запомни, тя си го записваше. Сигурно е имала такъв и в себе си, в куфарчето, което й беше подарил.

Тази мисъл го накара да застине неподвижен. За хиляден път си повтори, че така беше по-добре. Умряла е бързо, без да разбере какво точно става. Би било много по-лошо, ако беше останала жива и подложена на Бог знае какви страдания в ръцете на онези жестоки войници. Ужасяваше се от мисълта какво биха могли да сторят с Алекса. Но все още му беше трудно да повярва, че тя вече няма да влезе в кабинета, да се засмее, да говори и споделя десетки нови идеи едновременно. Приеми го — няма да се върне — от нея не беше останало дори шепа прах, която да изпратят вкъщи.

Отново прелисти бележника с идеи, този път отзад напред и някаква прегъната страница привлече вниманието му. На нея имаше две колонки с имена, всяка от които започваше с Кимбръф. В едната пишеше: Алисън, Памела, Джулия, Лорън, Шери. Срещу тези имена стояха: Джефри, Рос, Блейк, Винсънт, Тимъти. Лорън и Рос бяха обградени с червено. Какво… Изведнъж прозрението го осени — това са възможни имена за дете. Преглътна буцата в гърлото си и прокара пръст по написаното: Лорън и Рос. Момче и момиче. Бяха постигнали съгласие, че най-малко ще са две — никой от тях не се беше чувствал щастлив като единствено дете. Лорън и Рос.

Пусна бележника в кашона, защото знаеше, че не може да си позволи да продължава да мисли за това. Застави се да действа нататък и прегледа закачалката в ъгъла на стаята, където откри три забравени чадъра и тъмносин вълнен пуловер. Докато го сгъваше, усети ухание на жасмин и диви цветя — „Флорис N 9135“, нейният личен парфюм. Спомни си как го беше поръчал специално за нея и как й го изпрати заедно с коженото куфарче след онази нощ в Торкай. Каква нощ! „Благодаря ти за незабравимите спомени…“

Грижливо сгъна пуловера върху останалите неща и отново огледа стаята, като се чудеше дали трябва да вземе още нещо. Да, трябва.

— Ела тук, Т.С. — изрече тихо и вдигна заспалата майка, после я постави в кашона. — Уиндам Хол ще ти хареса. — Б.С обаче реши, че това е някаква нова игра и доказа, че е почти неуловим. Най-накрая Марк успя да го притисне в мини кухничката, вградена в шкафа. — Стой сега тук, калпазанино — нареди му Марк и го постави до майка му.

Вдигна кашона и тръгна към вратата. Подпря го на хълбок и се обърна за последен оглед, преди да угаси лампата и да остане в тъмното.

„Да те обичам, беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало…“