Мерил Сойър
Танцът на късмета (35)

Глава 35

Алекса остана да чака във фоайето на „Судан клуб“ доста след полунощ, когато Стивън най-после се появи в хотела.

— Алекса, какво правиш тук?

— Знаеш защо съм тук. — Гласът й звучеше абсолютно безстрастно.

— Да — отпусна се в едно от натруфените кресла до нея той.

— Искам да знам защо скри факта, че Мелани Терънхолт играе ролята, която създава проблема.

— Не съм споменавал за Мелани, участието й тук е тайна. След случилото се в Мексико не може да си позволи още един провален филм.

— Не мога да повярвам, че си заложил парите си на нея. — Изчака за момент и след като той не отговори, понечи да си върви.

Стивън я спря с думите:

— Не е само това. Ела да седнем.

Излязоха на верандата с изглед към басейна и се настаниха на едно плетено канапе.

— Когато бях дете…

— Не ме интересува историята ти!

— Ще бъда кратък. Опитай се да се поставиш на мое място. Баща ми никога не правеше нищо с мен и никъде не ме водеше — нито веднъж. По времето, когато постъпих в „Билбро Хил“, мислех, че никой не се интересува от мен, докато не срещнах Джейсън. — В очите на Стивън заискри необичаен блясък. — С годините двамата ставахме все по-близки… Не мога да ти опиша колко много означава той за мен.

Алекса кимна омилостивена, въпреки волята си. Много добре си представи самотата на Стивън и дълбоката болка, която можеше да причини пренебрегването от страна на собствения ти баща. За миг си помисли какъв ли би бил нейният живот, ако майка й не й беше отдала двойно повече време и любов след развода си. Съчувствието й, подсилено от факта, че Найджъл й беше разказал същото, мина на страната на Стивън.

— И двамата с Джейсън имахме жени, но те бяха само игра — нищо повече — до появата на Мелани. Джейсън реши, че една глупачка, на която беше направил дете, може да му създаде проблем, така че използва Мелани за прикритие и й плати пластичните операции. За благодарност тя го заряза заради първия тип, който можеше да й помогне да се издигне в кариерата. — Стивън поклати глава. — Джейсън никога не успя да го преглътне. Това го накара да я желае още повече. Беше — и още е — луд по нея.

— Нима? — Алекса остана изумена повече от мъката в гласа на Стивън, отколкото от факта, че Джейсън обича Мелани.

— Установи, че единственият начин да я привлече, е, като й помогне в кариерата.

— Значи за това си й дал роля в „Последна възможност“, а сега и в „Отмъщение“?

— Нямах никакъв избор. Мразя я — Стивън се поколеба, — но обичам него. Той не ми говореше, режисьорът имаше проблеми, а тя си замина сърдита за Коледа. За първи път от двайсет години не прекарах Коледа с него. Ние… — Гласът му пресекна.

— О — измърмори Алекса, най-сетне проумяла. — Ами Мелани?

— Джейсън няма проблем, той е бисексуален. — Когато отново проговори, гласът му не беше по-силен от шепот. — Прости ми, че не ти казах всичко това в Лондон. С никого не съм го споделял. — С плувнали в сълзи очи той се загледа към пустия басейн. — Има и още нещо… баща ми умира. Мисли, че не знам. За колко ли глупав ме смята? Разказа ми някакви дивотии за чревни проблеми. Дори сега, когато е на прага на смъртта, двамата не можем да разговаряме. Искам да завърша този филм и да му докажа, че мога да управлявам „Хънтър филмс“. Моля те, кажи, че ще останеш с мен и ще ми помогнеш.

Алекса никога преди не беше заподозряла, че Стивън знае — или се тревожи — за състоянието на баща си.

— Ще направя каквото мога при едно условие.

— Кажи го.

— След като приключиш, ще отидеш да видиш баща си. Независимо какво си мислиш, той те обича.

 

 

— Алекса! — възторжено възкликна Мелани, след като на следващия ден се появи в снимачната палатка. — Т-о-о-лкова се радвам да те видя. Знаех си, че ще успееш да го преработиш, така че онзи глупак, Анселмо, да може да ме режисира.

— Надявам се — отвърна Алекса и си помисли дали решението й да остане все пак беше най-правилният избор. След като двамата със Стивън огледаха цялата каша, в която се беше превърнал филмът, той успя да я убеди, че могат да го спасят, като преработи ролята на Мелани и внимателно я редактират.

— Алекса — повика я Брад.

Остави Мелани и се приближи до бюрото, където той седеше, зачетен в стар брой на „Плейбой“. Цял ден очакваше Брад да се заеме с нещо, за да може да прегледа папките.

— Какво има?

— Искаш ли да се махнеш от Судан по-бързичко?

— Знаеш, че искам. — След като Мелани нямаше представа коя от версиите на сценария възнамерява да използва режисьорът, нищо не можеше да се направи до завръщането му.

— Тогава не чакай Анселмо. Започни да пишеш новата роля на Мелани. Направи я същата като образите, които играе по телевизията.

Алекса понечи да възрази, но после се замисли и си каза, че може би точно това е решението. Трябва да покаже на Найджъл, че Стивън е способен да завърши филма. Мъжът, посветил целия си живот на създаването на печеливша филмова компания, заслужава да умре в мир. Нека си отиде с вярата, че синът му може да ръководи „Хънтър Филмс“. Несъмнено тази работа ще падне върху Джайлс, но не е нужно Найджъл да го знае. И няма причини той да научава за хомосексуалността на Стивън.

Остана да се мотае наоколо до късно следобед, без да може да прегледа папките. Оказа се, че Брад не възнамерява да напусне бюрото, докато италианските техници не поправят някакъв повреден кабел. Тя обаче не можеше да чака — беше обещала на Остин да се видят.

Срещнаха се в едно кафене на брега, с изглед към Сини Нил.

— Утре заминавам — съобщи Остин, след като се настаниха. — Ще хвана камион до Порт Судан, а оттам се прехвърлям на товарен кораб за Англия. Пристанищната охрана е доста хлабава. Не би трябвало да имам някакви проблеми с филма.

— Разбирам — рече тя и пое менюто от сервитьора. Неприятно й беше да чуе, че Остин заминава, но го очакваше.

— Мисля, че ще ти хареса нилският костур. Съвсем пресен е и го правят пържен в тесто, с червен пипер. Аз ще си поръчам „Гамония“ — варено овче шкембе. Няма да мога да го опитам, докато не се върна отново — ако изобщо ми дадат пак виза.

След като им сервираха, Алекса се огледа за вилица, но видя, че Остин е отчупил парче от комата хляб и гребе яденето с него по арабски обичай.

— Чувствам се глупаво с това нещо. — Докосна широката лента, която беше намотала върху косата си, колкото е възможно по-изискано, и беше завързала на панделка отстрани. — Тук аз съм единствената жена с покрита коса.

— Защото другите са проститутки.

Тя огледа крадешком заведението.

— На мен ми приличат на приятни млади момичета.

— Войната между Етиопия и Еритрея принуди хиляди хора да избягат в Судан. Много от тях се намират в лагери за бежанци по границата, но тези, които могат, идват на север в Хартум с надежда да си намерят работа. Тези момичета са се захванали с проституция — единствената работа, която могат да получат. Много се търсят, тъй като не са обрязани.

Алекса се приведе напред.

— Не са какво?

— Обрязани. Момичетата на суданските мюсюлмани се обрязват, когато станат на около десет години.

— Как… имам предвид… защо?

— Прави го някоя възрастна жена в селото. Тя отрязва клитора и отстранява по-голямата част от големите и малки срамни устни. Жените в тези страни съществуват само за удоволствие на мъжете си.

— Това е варварство!

— Прави се от векове. Имало е някои опити да се изкорени, но е трудно. Следователно, чужденките се смятат за търсачки на удоволствия.

— Трябва да е изключително болезнено. Момичетата сигурно се борят, сигурно ритат и пищят…

— Нищо подобно — прекъсна я Остин. — Това е традиция. Момичетата са доволни, че са център на вниманието. То е нещо като ритуал, с който се отбелязва настъпването на пълнолетие — след това има голямо празненство.

Алекса мълчаливо довърши вечерята си, смаяна от току-що наученото. Докато пиеха „шай-саада“ — подсладен чай, гарниран с козе мляко, тя разказа на Остин за последното забавяне на филма. Режисьорът бе отказал да се върне. Стивън се втурна в палатката точно когато се канеше да тръгва, и съобщи за случилото се на Брад.

— Умен е — отвърна Остин. — Махни се оттук колкото е възможно по-скоро. Антиамериканските настроения се засилват.

— И аз искам да се върна у дома — възкликна тя, после му разказа всичко за Марк.

— Не поемай никакви рискове, Алекса. Забрави за филма. Напусни Судан, преди да е станало твърде късно.

 

 

Марк намери бележката на Алекса върху масивната мастилница. Прочете я два пъти, преди да се стовари на стола си и да я прочете още веднъж. Разтърси го примитивна ревност при мисълта, че се е втурнала да помага на Стивън. Имала си, както ги наричаше, „наложителни причини“, които щели да обсъдят по-късно. От съображение за безопасност, била оставила пръстена си в трезора в кабинета му. Исусе Христе! Смачка бележката на топка и я захвърли. Толкова ли е глупава? Не е ли повярвала поне малко на онова, което й беше казал? Очевидно не! Прави каквото си иска, независимо от последствията.

Разбра къде е отседнала, но не направи опит да се свърже с нея. Скоро ще се прибере, а когато това стане, хубавичко ще й даде да се разбере. Допусна грешка, като й позволи тя да диктува условията на връзката им. Същата грешка допусна някога и с Каролин. Този път възнамеряваше да й покаже точно кое е мястото му и какво изпитва.

Три дни по-късно, в ранните часове на нощта, личният му телефон иззвъня. Беше на бюрото си и се опитваше да се справи с работните доклади, натрупани по време на отсъствието му. Макар че телефонът му беше подръка, той го остави да звъни поне пет-шест пъти, преди да го вдигне.

— Кимбръф слуша.

Пращенето по линията, сякаш някой си играе с шумоляща хартия, го убеди, че обаждането идва от страна в Третия свят, където комуникациите бяха застинали на нивото от началото на века.

— Здравей, скъпи — поздрави го Алекса и гласът й отекна с глухо ехо. — Как си? Как е Т.С.?

— Добре е. — Постара се тонът да не издаде гнева му.

— Скъпи, знам, че ми се сърдиш. Но ще ти мине, когато чуеш цялата история. Трябваше да дойда. Разбираш ли… изчакай за момент. — След малко гласът й отново прозвуча в слушалката: — Искам да ти го обясня лично. Когато се върна…

— Утре има полет на „Уиндзор Еър“. Тръгни с него, ще те посрещна. — И рязко затвори телефона.

Когато няколко часа по-късно телефонът отново иззвъня, Марк беше буден. Неспособен бе да заспи — не можеше да преодолее усещането, че някой беше в стаята при Алекса, докато говореше с нея. Не вдигна слушалката — този път може да изрече нещо, за което да съжалява. Най-добре ще е да я изчака да се прибере и да го обсъдят очи в очи.

Полетът от Найроби през Хартум пристигна на следващия ден следобед на летище „Хийтроу“ без Алекса. На другия ден в офиса го очакваше съобщение, че се е опитвала да се свърже с него. Вместо да й се обади, той потърси адвоката си. През следващите няколко дни, телефонът в дома му звънеше късно нощем. Той отказваше да говори с нея. На жена, която днес ти заявява, че те обича и че иска да създаде семейство, а на другия ден хуква да помага на мошеник от световна класа, пренебрегвайки задълженията си към пиесата, не може да се разчита. Когато се върне, ще й постави ултиматум. Ще трябва да направи избор — няма да се остави отново да го разиграва жена.

 

 

— Сега вече Мелани няма никакви проблеми — призна с неудоволствие Алекса. Да преработи ролята, така че Мелани да играе самата себе си, се оказа просветление свише. Беше открила своята ниша в телевизията, защото там показваше самата себе си. След като Брад й подхвърли идеята, за Алекса не представляваше никаква трудност да я изпълни. В този момент това изглеждаше най-лесният и бърз начин да се махне от Хартум и да се върне при Марк. След като трупата вече би трябвало да се завърне в Лондон за последните два месеца подготовка преди премиерата, и тя трябваше да се прибере незабавно. После адвокатът на Марк й изпрати писмо, в което се съобщаваше, че ако не се върне до петък, мястото й на продуцент ще бъде дадено на Боб Уиксън. Беше се опитвала безброй пъти да се обади на Марк след единствения им телефонен разговор. Искаше да му каже, че в стаята й беше влязъл Брад и затова не можа да му обясни защо е дошла в Хартум, да му довери тайната на Найджъл. Знаеше, че ще й се разсърди, но изобщо не очакваше такова нещо.

Няколко дни Алекса се бори със себе си, но реши да не се връща в Лондон. Боб лесно би могъл да се справи с постановката. Ако сега се прибере у дома, това ще създаде прецедент в отношенията й с Марк. Животът и кариерата й ще станат подвластни на него. Колкото и да го обичаше, не искаше това да се случва отново. Слава богу, че го беше разбрала още сега. Реши, че няма да се омъжи за Марк, преди да го е опознала по-добре. Много по-добре.

Съгласи се да преработи и други сцени, които вече не се получаваха след промяната в героинята на Мелани. Решена да извлече максимална полза от престоя си тук, тя прекарваше часове наред да наблюдава новия режисьор, за да се учи как по-късно да разработва сценариите си заедно с Джайлс. Рената й беше казала, че пускането на акциите от „Хънтър Филмс“ е насрочено за следващата седмица. Алекса възнамеряваше да предостави няколко готови проекта на Джайлс, когато се върне в Лондон.

 

 

— Защо, по дяволите, не сте ми казали? — извика Марк. — За какво ви плащам?

— Пише го в доклада ни — отвърна Винсънт Фериър. Когато Винсънт спомена датата, Марк разбра, че е бил извън страната. После беше прегледал обемистите доклади, но някак си го беше пропуснал. Пое си дълбоко дъх, полагайки огромни усилия да овладее гнева си, който през последните две-три седмици и без това пламваше от нищо. Вината не беше тяхна — те не можеха да знаят колко е важна Алекса за него и колко голямо значение може да има това развитие на нещата. Аксел Марли, разбира се, знаеше и му беше обърнал внимание върху назначаването на Робърт Толбът за посланик в Судан.

На осемнайсета страница на „Таймс“ от следващата сутрин малка статия от една колонка съобщаваше за антиамериканската демонстрация пред посолството на САЩ, организирана от фундаменталистката групировка Мюсюлманско братство. Президентът на Съединените щати беше изпратил писмо, с което препоръчваше на всички притежатели на американски паспорти, извън персонала на посолството, да напуснат страната. Явно продължителната бунтовническа война в южната част се разрастваше и вината за това се хвърляше върху американците.

Късно същата вечер Марк се обади в хотела на Алекса, но от рецепцията му съобщиха, че е излязла с господин Уилингам. На следващата сутрин той се обади в Хайфа, за да поговори със свой стар приятел от Лондонския икономически институт.

— Аврам, можеш ли да ми направиш една услуга? Познаваш ли някого в израелските тайни служби?

— Разбира се. Защо? Какво ти трябва?

— Нещо не е наред в Хартум. Знам, че израелските служби ще са наясно със ситуацията.

— Ще проверя и ще ти се обадя.

По-късно сутринта, Аврам го потърси. Веднага след приключването на разговора им Марк набра друг номер.

— Знам, че е незаконно, но се нуждая от огромна услуга. Не ме интересува колко ще струва.