Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blind Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Мерил Сойър. Танцът на късмета

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава 33

Към края на полета си самолетът се спусна ниско над пустинята Баюда и предостави на Алекса прекрасен изглед към мястото на сливане на Бели и Сини Нил и оставащия по средата прекрасен малък остров Тути. Двете реки се събираха и образуваха величествения Нил, който продължаваше да тече надолу към Египет. За Алекса не беше трудно да разбере защо още преди раждането на Христа арабите, използващи търговския път през Судан, са нарекли това място Хартум — Слонски хобот.

На запад тесният полукръг на слънцето вече потъваше зад хоризонта и хвърляше червеникави отблясъци по хилядите кирпичени колиби, разположени по бреговете на реката. След като се вгледа в лъскавия покрив на гробницата на Махди, Алекса установи, че градът отдолу е Омдурман. Самолетът наклони едното си крило и тя видя широките булеварди на Хартум, опънати на отсрещния бряг на Бели Нил. Слязоха още по-ниско и се озоваха в опасна близост над покривите. Погледна настрани да види Северен Хартум, но самолетът на „Уиндзор“ докосна земята, преди да успее да го зърне.

— Най-после — изпъшка Стивън и се изправи, преди да е угаснал надписът за затягане на коланите, после грабна багажа от отделението над главите им. — Хайде да се махаме оттук. Брад ще ни чака.

— Сигурен ли си? — попита Алекса. В Кайро имаше петчасово забавяне на полета от Лондон за Судан.

— Тук ще е, скъпа — усмихна й се Стивън.

Алекса отвърна с измъчена усмивка на шеговития му тон. Откакто се бе съгласила да му помага, Стивън се държеше невероятно дружелюбно. Резките смени в настроението му, които бе наблюдавала при престоя му в къщата преди това, сякаш се бяха изпарили, мислеше си тя, докато го следваше от салона за първа класа до изхода към стълбичката. С изключение на някаква упорита алергия, която го караше непрекъснато да подсмърча, иначе Стивън изглеждаше неочаквано щастлив, като се има предвид цялата неуредица около филма му. Само едно нещо можеше да помрачи настроението му и това бе Джейсън Толбът. Когато Алекса спомена името му с надежда да разбере дали Джейсън му е казал нещо за номера, който му бе скроила, Стивън изпадна в депресия. С изненада научи, че не бил говорил с него от началото на декември. Естествено, чул, че Стивън бил обвинен в непристойно поведение, но не го взел насериозно.

Освен това й довери, че за първи път тази година не е бил поканен да прекара Коледа в Марбела. Джейсън бил отишъл там с брат си Робърт и Мелани Терънхолт. Но дори не се сетил да се обади на Стивън и да му честити Коледа. На Алекса й се искаше да изкрещи: „Ами баща ти?“. Но не го направи. Колкото по-малко се говореше за Найджъл, толкова по-добре. Съвсем очевидно бе, че Стивън нямаше представа, за състоянието на баща си, но щом Найджъл си имаше причини да не му казва, Алекса трябваше да се съобрази с тях.

Тя го последва през тълпата суданци, които чакаха да минат през митницата, към опашката за чужди граждани, на която имаше само двама-трима човека. Бръкна в чантата и извади паспорта си и получената набързо от суданското посолство в Лондон виза. Усмихна се вътрешно при спомена за изумените физиономии на чиновниците. Тъй като посолството се намираше точно срещу двореца Сейнт Джеймс на „Кливлънд Роу“, предполагаше, че са свикнали да получават искания за визи от западни туристи. Разбра обаче, че Хартум не се нареждаше в челото на списъка с желаните туристически направления и особено рядко привличаше млади, неомъжени жени, пътуващи сами.

— Ето го Брад — каза Стивън и помаха на мъжа, застанал в зоната за посрещани зад митническото гише.

Нисък на ръст и доста набит, Брад Уилингам, ветеран от Виетнам, по-късно преквалифицирал се в управител на собственост, притежаваше добре тренирано, мускулесто тяло на футболист. Кестенявата му коса, по-дълга, отколкото вече се носеше, падаше върху челото и подчертаваше многократно чупения му нос и електриковосини очи. Издокаран в износени дънки и жълтеникава риза, разкопчана чак до пъпа, за да покаже богата кестенява растителност и двукилограмова златна верига, на лицето на Брад беше изписано безмилостно арогантно изражение. Дори от това разстояние Алекса почувства, че този мъжки питбул води бурен живот — и това му харесва.

Той помаха в отговор и се премести по-близо до мястото, където трябваше да излязат. Няколкото метра разстояние и стъклената преграда помежду им правеха разговора невъзможен. Брад се подпря с едното рамо на стената, запали цигара, дръпна и открито огледа Алекса от главата до петите. После втори път. Тя извърна поглед и се престори, че не го забелязва, докато изчакваше хората пред тях да се придвижат през проверката. Когато отново вдигна очи, той я преценяваше с груб, почти животински интерес. Решена да го постави на място, Алекса на свой ред му отправи, унищожителен поглед. Мъжът й отвърна с кръвожадна усмивка и преднамерено намигване.

Извърна се с гръб към него и каза на Стивън:

— Не ми спомена, че приятелят ти Брад е такъв мръсник.

— Съвсем безобиден е, скъпа. Помни, че се нуждаем от него.

През целия път дотук Стивън й бе повтарял колко необходим е Брад, но Алекса вече се съмняваше в това.

— Защо се бавим толкова? — прошепна, опитвайки се да забрави за Брад. Първият човек от редичката все още не беше преминал през гишето.

— Проверяват паспортите за израелски печат или за египетски граничен печат, в който да е отбелязано, че си посещавал Израел. Може да отнеме известно време. Операция, за която в Лондон са нужни две минути, в Рим десет, а в Кайро четиридесет и пет, в Хартум отнема два часа. Разбра ли сега защо настоях да носим багажа със себе си? Ако трябваше да го чакаме и него, щяхме да стоим тук цяла нощ.

Когато най-после паспортът и визата й бяха подпечатани, тя пристъпи към мястото, където стояха Стивън и Брад и тихо обсъждаха нещо.

— Хелоу — изрече Брад, с което принуди Стивън да прекъсне разговора и да му я представи. — Вече нямах търпение, бейби. Стивън ми разказа всичко за теб.

Забелязала, че Стивън изглежда леко притеснен от този коментар, Алекса се зачуди какво ли по-точно означава „всичко“. Но преди да успее да попита, той се насочи към изхода.

— Карай покрай Народния дворец — каза Стивън, след като се настаниха в старичкия роувър.

— И защо? — запита Брад.

— Алекса би искала да види къде и загинал Гордън — поясни Стивън и й се усмихна.

— С удоволствие — отвърна на усмивката му тя. Стивън можеше да е много мил и очарователен, когато поиска. Не е забравил за големия й интерес към историята.

— Кой? — отново попита Брад.

— Полковник Гордън, британски офицер, бил обкръжен в Хартум от Махди — поясни Стивън. — Непрекъснато убеждавал Лондон да му изпратят подкрепления. Войските на Махди обградили двореца и когато Гордън излязъл, те го обезглавили и набучили тялото му на колове.

— Проявил изключителна смелост — намеси се Алекса. — Макар обкръжен и без достатъчно храна, за да издържи на продължителна обсада, той не пожелал да остави цивилното население на Хартум да гладува. Ако не беше изхранвал и тях заедно с войската си, би могъл да издържи още три дни, докато пристигнат подкрепленията.

— Исусе! — Брад сви по булевард „Нил“, който следваше бреговата ивица на Бели Нил. — Глупаво е било. Тря’ло да ги остави да гладуват.

— Прав си — отвърна Стивън. — Както впоследствие се оказало, Махди и без това сринал града и избил повечето.

Алекса не беше съгласна — Гордън бе постъпил правилно. За момент й мина мисълта, че ако Марк се беше озовал в същата ситуация, той би постъпил също толкова благородно. Но не изрече на глас мнението си — не беше в настроение за спорове.

Значи това е Хартум, продължи наум, загледана през прозореца в архитектурния хаос от сводести колониални сгради и постройки от бетон и стъкло от петдесетте, над които се извисяваха острите минарета на джамиите.

— След това Махди построил своя столица, Омдурман, на другия бряг на реката — продължи Стивън. — Когато Хартум бил окончателно освободен, Уинстън Чърчил служел под командването на Кичънър.

— Кога е било всичко това? — попита Брад.

— Хартум паднал в хиляда осемстотин осемдесет и пета — отвърна Алекса, — но битката при Омдурман, в която участвал и Чърчил, е била много по-късно — през хиляда осемстотин деветдесет и осма. — Спря дотук, няма смисъл да пита Брад дали е чел книгата на Чърчил „Речната война“. Марк без съмнение я е чел. Могат да прекарат някоя вечер пред камината, с котенцето Б.С. в скута й, и да я обсъдят — веднага след като се върне.

— Стара история — изсумтя Брад, после замълча. — Ама също като Виетнам. Жълтите много често ни притискаха в кьошетата. — Спря роувъра пред занемарена постройка в стила на британската колониална архитектура.

Алекса изкачи стъпалата на двореца и застана, загледана надолу към очертанията на Нил и отвъд реката, към светлините на Омдурман. Пое дълбоко дъх и остави пустинния въздух да изпълни дробовете й. Беше станало значително по-хладно, след като слънцето се скри, но все още много по-топло отколкото в Лондон.

Как ли се е чувствал Гордън? Тя се огледа наоколо. Бил е сам. Напълно сам.

След като се върна при колата, Стивън каза:

— Аз съм отседнал в „Судан Клуб“. За да получиш стая там, трябва да си британски гражданин, скъпа. Брад ти е направил резервация в хотел „Оазис“, където са настанени той и екипът. Утре сутринта ще те заведе на снимачната площадка.

Оставиха Стивън пред хотела му и продължиха пътуването си в мълчание. Съвсем типично за Стивън да не спомене такава дребна подробност. Очевидно се смяташе в правото си да отседне другаде — в изключително луксозна обстановка, без съмнение. Брад настоя да занесе единствения й куфар и чантата до слабо осветеното фоайе, където въздухът бе изпълнен със сладникавата, лепкава миризма на жасминова есенция. Хотелът беше построен преди трийсет години и сигурно пак от толкова не беше почистван.

Огледа странното сборище от посетители — все мъже — които открито я зяпаха. Усети как по врата и страните й плъзва червенина, но не можа да отклони поглед. Сякаш излезли направо от някой шпионски роман, насреща й се взираха моряк с индийска лула и плешив англичанин, разгърнал парцалив брой на лондонския „Таймс“. Няколко араби в широки роби и костюмиран италианец, който изглеждаше така, сякаш поне от месец спи с дрехите си, седяха и зяпаха на черно-белия телевизор дублирана на арабски версия на „Попай морякът“.

На служителя му отне известно време, докато открие резервацията й, но в крайна сметка успя. Хотелът не разполагал с носачи, информира я Брад, докато пренасяше нещата й покрай разваления асансьор и нагоре по стъпалата към втория етаж. Застана толкова близо зад нея, докато Алекса отключваше вратата, че можеше да усети дъха му в косата си.

— Благодаря, че ми помогна за багажа. Вече мога да се оправя и сама.

Брад не обърна внимание на думите й и блъсна вратата, за да внесе нещата й вътре. Приближи се и се отпусна върху вдлъбнатото двойно легло.

— Не е лошо. Не е като в „Судан Клуб“, но никак не е зле. Ще трябва да го изпробваме.

— Хайде да се разберем за нещо. Тук съм за две седмици да помогна на Стивън. Аз съм професионалист и смятам, че ти също си такъв. Налага се да работим заедно. Нека си остане професионално, а не лично. — Задържа вратата отворена пред него.

— Разбира се, бейби, както кажеш — отвърна Брад и скочи от леглото. — Извести ме, когато промениш намеренията си. — После я плесна закачливо по задника, докато излизаше. — Бъди готова утре в осем.

Алекса тръшна вратата след него и я заключи. Ама че мръсник! Дръпна разнищената връзка на вентилатора, който бе монтиран на тавана, и поклати глава, когато той се завъртя бавно, с жален вой.

Докато разопакова новозакупените си тропически дрехи от един магазин близо до бутика на Линда, вече се чувстваше напълно изтощена, но и прекалено мръсна, за да си легне, без да се е изкъпала. Трябваха й цели двайсет минути, за да осигури пет сантиметра жълтеникава, хладка вода във ваната. Потопи ръката си и после я подуши. Нищо. Вероятно е от ръждясалите тръби, но все пак наля щедра доза соли за баня, преди да се потопи цялата.

Тъкмо се подсушаваше, когато двайсет и петватовата крушка угасна, а вентилаторът спря със скърцане. Прекъсване на захранването. Стивън я беше предупредил за спиранията на тока. Тази вечер това е без значение — искаше само да спи. Има нужда от цялата си енергия, за да работи бързо и да завърши започнатото от Стивън. Искаше да се върне в Лондон — при Марк. Той не беше там, разбира се. Все още се намираше в Австралия. Няма да се върне през тези две седмици, но сигурно ще се обади и ще разбере, че е заминала. Не беше казала на никого къде отива. Само Рената и Джайлс знаеха. Марк ще разбере веднага щом се прибере и прочете бележката й. С малко повече късмет би могла да приключи тук и да си е у дома преди него. Беше й неприятно, че го мами, но предпочете да не му казва за пътуването си последния път, когато разговаря с него. Омразата му към Джейсън и подозрителността му към Стивън щяха да предизвикат само поредния спор по телефона. Разчиташе да се върне и да му обясни ситуацията лично.

Отпусна се в леглото. Според думите на Стивън, той беше почти на приключване. Вече шест седмици снимаше тук. Беше истинска финансова лудост, безпрецедентна дори за филмовата индустрия, да се освобождават актьорите и екипът за коледните празници. Колко ли още може да отнеме? Не много, обеща й той със същата невинна искреност, с която й заяви, че не е вземал чековете. Невъзможно беше да не му повярва, но трябваше да има все някакво обяснение за изчезването им. Докато потъваше в сън, Алекса се опитваше да измисли какво би могло да е то.

В ранни зори протяжна арабска молитва, долитаща от някакъв високоговорител, я изтръгна от съня. Мюезинът, досети се Алекса, докато се препъваше към прозореца, за да види как множеството, понесло молитвени килимчета, се отправя към джамията. Върна се обратно в леглото с натежали от сън клепачи и отново заспа. Когато се пробуди, отровно зелените светлини на цифровия й походен будилник показваха 8:30.

Напъха се в дрехите си и се втурна надолу. Брад се беше излегнал в едно кресло и четеше „Спорт Илюстрейтид“. Мълчаливо я изгледа и едва тогава се изправи. Обходи я с ясните си сини очи и подсвирна.

Алекса се навъси насреща му и потисна желанието си да го удари. Нямаше нищо ни най-малко предизвикателно в синята й риза тип сафари, заметната пола и шал в същия цвят.

— Съжалявам, че закъснях. Да вървим, бързам.

— Разбира се, бейби — последва я към роувъра той.

— Къде отиваме? — попита Алекса, след като забеляза, че се насочват към града вместо към снимачната площадка.

— В Службата за регистрация на чужденци. Не ти ли казаха, че трябва да се регистрираш до три дни след пристигането? Можем да го свършим днес, докато хората от екипа не са се върнали от Италия и не сме започнали снимките.

Алекса се загледа през прозореца към изпотрошените тротоари, където мъже в делови костюми крачеха забързано редом с други мъже, облечени в дълги до глезените бели туники и с хлабаво завити на главите тюрбани вместо карираните кърпи за глава, с които беше свикнала да вижда палестинците в телевизионните предавания.

Когато Алекса представи документите си на мъжа в Службата за регистрация на чужденци, погледът му й даде да разбере, че е почти толкова желана, колкото и миналогодишното нашествие на скакалци. След няколко минути, той изчезна заедно с останалите чиновници и я остави да чака пред гишето.

— Къде отиват? Документите ми са наред.

— В девет суданците правят почивка за закуска — поясни Брад и запали цигара. — Станали са в зори, нали помниш? Всичко затваря в два следобед и тогава задръстването на движението извън Хартум не отстъпва на всяка магистрала в Ел Ей. Отварят отново от шест до осем. — Издуха наниз колелца от дим в нейна посока. — Седмицата им продължава от неделя до четвъртък. Петък е свещен ден за мюсюлманите. В петък нищо не се случва, бейби, нищо!

Судан нямаше равен на себе си по тромавата бюрокрация. Минаха още три часа, докато получи единствения печат, необходим за разрешаване на пребиваването й. С най-официален тон, мъжът заяви, че няма право да посещава друг град, без преди това да уведоми властите и да получи разрешение. Предупреди я, също както вече го бяха сторили в суданското посолство в Лондон, че южната част на страната е опасна заради гражданската война и затова е затворена зона за чуждестранни посетители.

— Обяд? — попита Брад, след като се озоваха обратно в роувъра. — На снимачната площадка няма заведение за хранене, да знаеш. Там е пълна пустош.

Алекса се съгласи и отидоха в едно кафене, известно сред живеещите в града чужденци. Последва Брад през шумното помещение до маса в задната част. Поръчаха си хамбургери и пепси-кола, но когато храната пристигна, Алекса я изгледа с отвращение.

— Привет — поздрави ги мек британски глас и Алекса вдигна очи към високия, върлинест мъж, някъде към края на петдесетте, застанал до масата им.

— Здрасти — отвърна Брад.

— Аз съм Остин Рийдър — представи се мъжът и погледна към тях с живи интелигентни очи. След като и те му се представиха и го поканиха да седне при тях, Остин продължи: — Работя като независим журналист и правя репортаж за Судан. Един от репортерите на Би Би Си каза, че снимате филм. Имате ли някаква видеоапаратура, която мога да използвам?

— За к’во? — присви очи Брад. Тонът му прозвуча предпазливо.

— Трябва да погледна филма — прокара пръсти през оределите си сиви коси Остин. — Искам да знам с какво точно разполагам, преди да се върна в Лондон. Когато нямаш голяма компания зад гърба си, е много скъпо да се връщаш, без да си проверил какво имаш.

— Няма проблем — отвърна Брад. — Тъкмо се канехме да идем дотам.

— Дълго ли ще ви трябва апаратурата? — попита Алекса. — Всичките ни предварителни снимки са на лента и бих искала да ги погледна, преди екипът да се е върнал утре.

— Нали не са с полет на „Алиталия“? — възкликна Остин. — В Рим има стачка на авиослужителите. Момчето от Би Би Си току-що ми го каза.

— По дяволите! — угаси цигарата си Брад. — Ще стоим тук цяла вечност — при пясъците, мухите и шибаните араби.

— Ще успеят — намеси се Остин. — Трябва само да вземат влак до някоя съседна страна и да тръгнат оттам.

— Предполагам, но ще минат дни, докато всички се доберат дотук. — После се извърна към Алекса. — Отивам да намеря Стивън. Той е в Омдурман с Абдула, за да уреди някои неща. Само като чуе! Божичко! — Брад хвърли няколко судански банкноти на масата. — Хайде, Алекса.

Тя се беше отпуснала безпомощно на стола. Точно това й трябваше — забавяне.

— Искам да взема сценария. Дали не може Остин да ме закара дотам и да ползва апаратурата.

— Да, разбира се — отвърна Брад и се обърна да даде наставления на Остин.

Докато преминаваха през Ню Дием, южното предградие на Хартум, на път към снимачната площадка, Алекса мълчаливо отбеляза купищата хора, натъпкани по колибите. Войната на юг ги беше принудила да бягат на север, където се надяваха правителството да ги нахрани. Но както изглежда, то не правеше кой знае какво.

— Помагам на един приятел за филма, който прави — отвърна Алекса, когато Остин я попита защо е дошла в Хартум. — Първоначалният сценарий беше мой, но е преработен. Трябва да видя какви промени са правени. По каква тема работиш?

Той за момент се поколеба и стисна по-здраво волана.

— Предпочитам да не споменаваш пред никого за темата ми. Властите смятат, че съм тук да правя документален филм върху нашествието на скакалците. Не ми се ще да ми конфискуват лентата. — Отново се поколеба, този път доста по-дълго. — Мюсюлманските страни са изключително сурови към жените си, Алекса. Видях как фундаменталистките идеи заливат Северна Африка от изток.

— Знам — отвърна тя. — Специално си купих по-консервативни дрехи за идването ми тук. — Не спомена, че за първи път от месеци си беше сложила сутиен. — Стивън, приятелят, който прави филма, ми каза, че жените нямат право да ползват плувните басейни в хотела, когато наоколо има мъже и че в някои ресторанти държат двата пола да се хранят отделно.

— Не е само това. Религиозният фанатизъм се засили много повече, откакто страната се управлява от фундаменталистката партия. За много хора ти, като независима жена, представляваш всичко упадъчно и опасно в нашата култура.

— Какво мога да направя?

— Във всички мюсюлмански страни жените си слагат було или покриват главите си в знак на почит пред Аллах.

— Но аз съм християнка?

— В Япония няма ли да си събуеш обувките, преди да влезеш в нечий дом? — попита той и Алекса кимна. — Ами същото е. Така проявяваш уважение към културата им, това е.

Тя смъкна шала от врата и го завърза на главата си.

— Сега по-добре ли е?

— Много. И трябва да се стараеш на обществени места винаги да те придружава мъж.

Алекса се замисли над думите на Остин. Репортерът й харесваше — чувстваше в него една сериозна, приятелска опора. Вероятно ще направи добре, ако последва съветите му, макар това да дразнеше чувството й за независимост. После мислите й отлетяха в пустинята. Джипът спря пред групата палатки, които оформяха снимачния лагер. След като приближиха, видяха мъжете от охраната да дремят под сянката на една палатка. Единият отвори сънливо око и ги изгледа за момент, после отново го затвори.

Надникнаха в първата палатка, мислейки, че това е лабораторията, но откриха комбиниран склад и гардероб. Декорите бяха нахвърляни в безпорядък, а костюмите висяха натрупани по закачалките или нахвърляни по столове. Всичко беше посипано с бял прах, наподобяващ фина пудра. Другите палатки бяха в още по-лошо състояние. Трудно можеше да се повярва, че от целия този хаос може да се изрови дори домашно видео.

Когато все пак намериха лабораторията, Алекса установи, че някой е имал предвидливостта да загъне с брезент чувствителната към ултравиолетови лъчи камера и озвучителната техника, за да ги предпази от праха. Докато Остин нагласяше апаратурата, тя се отправи към най-отдалечения ъгъл на палатката, където беше поставено малко бюро, и затърси сценария.

Не можа да повярва, че това е бюрото на Стивън. Цялото беше отрупано с разхвърляни в безпорядък документи, празни чашки от кафе и обвивки от шоколадови десерти. Наистина никак не беше типично за Стивън. Добре подредената му къща в Лондон се поддържаше чиста с почти религиозно усърдие. Личните му вещи винаги бяха идеално подредени и той за всичко си водеше подробни записки. Погледна бележките, надраскани с едър, неравен почерк и разбра, че Брад сигурно също използва бюрото. Това определено обясняваше бъркотията.

Посегна с ръка и издърпа най-долното чекмедже. Брад поне знаеше къде точно е оставил сценария, което едва ли можеше да се каже за Стивън. Зачовърка я мисълта, че той се беше върнал в Англия, без дори да вземе копие със себе си. Какво ставаше с него напоследък? По сценария бяха нанасяни сериозни поправки поне пет-шест пъти — на италиански. Не можа да проумее абсолютно нищо и го пусна на стола.

Прегледа папките, в очакване да намери някаква информация за снимките, като например ежедневния заснет метраж, бюджетни разписания, отчети за разходите и ведомости за хонорарите. Вместо това откри скрити броеве на „Плейбой“, още по-порнографски европейски списания и няколко папки, надписани с почерка на Брад. Изглежда, бяха инвентарни описи. Какво, за бога, ще правят с толкова много ориз? После си спомни, че при снимки често се използват торби с ориз, за да затискат кабелите и брезентовите платнища. И все пак глупаво беше да купуват ориз, когато наоколо имаше толкова пясък. Но не се изненадваше — филмовите компании бяха пословични с разточителството си.

— Готов съм и пускам — извика от другия край Остин. — Искаш ли да видиш филма заедно с мен?

— Разбира се — отвърна Алекса и взе сценария. Ще накара Брад да й обясни промените или ще хване първия пристигнал италианец, за да й ги преведе. Засега нищо повече не можеше да направи.

Седна до Остин в очакване през следващите няколко часа да се отегчи до оглупяване. Не минаха обаче и две минути и сълзите, подобно на беззвучни дъждовни капки, започнаха да се стичат по страните й и да капят върху спортната й риза.