Мерил Сойър
Танцът на късмета (27)

Глава 27

— Кой е умрял! — пошегува се Алекса, загледана в огромния букет цветя, поставен на бюрото й. Десетки миниатюрни розови пъпки се кипреха между гроздовете зеленина.

— Умрял? — изсмя се Рената и замахна с обсипаната си с пръстени ръка към порцелановата ваза. — Бих казала, че някой е на седмото небе.

— Има ли картичка? — Въпросът на Алекса беше насочен към Боб Уиксън, седнал на бюрото, използвано преди от Марк. Той поклати глава.

— Картичка? — възкликна Рената с гърлен смях. — Никой няма да изпрати нещо толкова скъпо, освен ако не е сигурен, че дамата поне подозира от кого е. Хайде. Какво ще кажеш? Кой може да ги е изпратил?

— Нямам представа — колебливо изрече Алекса и се престори, че търси картичка между розите. Марк! Разбира се, че той ги е изпратил. Не е сложил картичка, защото я беше помолил да запази връзката им в тайна.

— Е-е-е — провлече с явно недоверие Рената. — Определено си впечатлила някого. Трябва да тръгвам. Туик ме чака. Ако разбереш кой ги е изпратил, уведоми ме.

— Аха — промърмори Алекса и се наведе да помирише изящните пъпки. Впечатлила някого? Не, Марк я бе впечатлил, и то не само физически. След като взе решение да го преследва, той се държа възхитително. Остави инициативата изцяло в нейни ръце. Още виждаше смаяното му изражение, когато се появи в стаята му с онази сексапилна черна нощница. Онемял. Да, определено беше онемял. Желаеше я. Това беше явно през цялата вечер, но изпитваше нужда тя да направи крачката към него, също както тя искаше той да направи крачката към нея, когато бяха в Мексико. Спря се и погали една пъпка с остри връхчета. Любов. Възможно ли е да е било само преди година, когато си мислеше, че никога повече няма да се влюби?

През целия уикенд обикаляше с колата на Марк из резервата на Дартмур и не спираше да мисли за него. Девствената и самотна, брулена от вятъра земя изглеждаше необичайно красива. Нямаше търпение да се видят отново и да му каже колко много й е харесало. Единственото, което щеше да я направи още по-щастлива, беше възможността той да е до нея, за да сподели удоволствието й. Щеше да се гордее с нея. Караше колата му с изключителна предпазливост. В края на краищата нали последните му думи бяха да внимава с ягуара. Дори я закара да я измият и лъснат, преди да я върне в гаража на „Трайъд“.

Щастието, което я изпълваше през целия уикенд, още струеше в нея. Дори обичайният тест за наркотици тази сутрин не можа да разсее радостните й чувства. Алекса, заеми се с работата! Но как би могла да работи нещо с разкошния букет на Марк, заел цялото й малко бюро. Премести вазата върху картотечния шкаф, за да го вижда и да й напомня за него.

Цяла сутрин с усилие успяваше да се съсредоточи върху лавината от дребни проблеми около постановката. Когато в ранния следобед телефонът иззвъня, Алекса дори не посегна да го вдигне. Едно от задълженията, които Боб бе поел, беше да пресява обажданията й. Откакто пиесата бе започнала шумно да се рекламира и продажбите на музиката вървяха по-добре, отколкото всички очакваха, получаваше безброй обаждания на ден.

— Джейсън Толбът е на телефона — обяви от другия край на малкия кабинет Боб.

— Кажи му, че съм заета — отвърна Алекса, без да вдигне поглед. Чу Боб да говори с Джейсън и за момент спря. Този човек е истинска напаст. Защо, за бога, проявяваше такъв внезапен интерес към нея? Тя бе тук вече от месеци, а до момента той почти не бе разговарял с нея.

— Иска да знае дали са ти харесали цветята.

Захапа върха на гумичката на молива, който държеше в ръка и се вгледа онемяла в букета.

— Дай ми го — заекна сподавено и вдигна слушалката. — Джейсън! — възкликна, опитвайки се да изглежда доволна, че чува гласа му. Без да откъсва невярващи очи от розите, тя изслуша обясненията му, че утре вечер щял да посреща гости и искал тя да поеме ролята на домакиня. — Наистина не мога, Джейсън. Знам, че ще бъде голям купон, но на следващия ден трябва да работя. Наистина ми е невъзможно да бъда домакиня, но ще се опитам да дойда.

Отговорът й, изглежда, го поуспокои и двамата приключиха разговора. Нарочно беше наблегнала на думичката „опита“, без изобщо да има намерение да ходи. Трябваше да прекара вечерта в писане, а не в празни приказки с приятелите на Джейсън.

 

 

Във вторник следобед в кабинета й пристигна голяма сребриста кутия, завързана с яркочервена панделка.

— Върнете я обратно — настоя Алекса. Не желаеше да приема нищо повече от Джейсън Толбът. Ако получи подаръка му, само ще го насърчи и ще бъде принудена да присъства на приема му довечера.

— Обратно? — попита младежът, който държеше кутията. Лицето му беше почервеняло като панделката на пратката.

— На магазина, откъдето е изпратен.

— Аз не съм… господин Кумс ми нареди да ви го предам лично.

— О? — възкликна Алекса, щом чу да се споменава името на секретаря на Марк. — Дайте го — извика и протегна ръце към кутията. — Има ли картичка?

Младежът поклати глава и заднишком излезе от стаята. Завързаната с петнайсетсантиметрова червена панделка със сребристи кантове кутия имаше размери на малък куфар. За момент продължи да си играе с връзката, опитвайки се да отгатне какво може да има вътре. На сребристите лепенки, с които бе запечатана кутията, се четеше: „Смитсън“. Добре известният на Алекса магазин за книжарски стоки на „Бонд Стрийт“ предлагаше едни от най-хубавите кожени изделия в Кралството. Беше сигурна, че Марк ще предпочете британска компания пред някой от чуждестранните й конкуренти. Развърза панделката внимателно. Повдигна капака, разгърна няколкото пласта мека хартия и откри кожено дипломатическо куфарче. Изработено от велур с цвят на камила, то беше с изчистена форма и все пак невероятно женствено. Под цифровата ключалка с дискретни златни букви бяха гравирани инициалите. Вътре имаше множество отделения, за да може да побере бележките и документите си. Като изваждаше опаковъчната хартия, откри втора кутия. Загъната в бял лист на теменужки, малката кутийка съдържаше шишенце парфюм от „Флорис“. Световноизвестният парфюмериен магазин в Сейнт Джеймс продаваше екзотични ухания на някои от най-известните жени в Европа. Алекса отвори кристалната капачка и вдъхна вълшебния мирис. Изискана комбинация на диви цветя с лек екзотичен привкус, парфюмът представляваше уникално съчетание на ароматите, които обикновено използваше. Типично за Марк да се сети за нещо толкова специално. Как е успял с такава точност да опише любимата й гама? Изобщо не предполагаше, че е забелязал. Погледна към цветята и си помисли, че той никога не тръгва по най-лесния път. Всеки може да вдигне телефона и да поръча цветя, но само някой, който наистина обича, ще отдели време, за да изпрати такива необичайни подаръци.

 

 

Тази вечер се прибра вкъщи и работи чак до два часа. Спомни си за партито на Джейсън, но изобщо и не си помисли да отиде. Често ставаше и се приближаваше до стола, където оставяше нещата си от театъра, за да прокара ръце по меката кожа на куфарчето.

Когато в сряда сутринта пристигна в „Риджънси“, Алекса застана онемяла насред кабинета си при вида на десетките плетени кошници, пълни с ефирни папрати и бледорозови, едва напъпили рози.

— Това е смехотворно! — обърна се към Боб, който беше успял да си освободи малко място между кошниците, за да може да работи. До него седеше Т.С., излегнат на една страна, и си играеше с една от розовите пъпки.

— Оставих картичката на бюрото — подхвърли през рамо Боб.

Нямаше нужда да чете картичката, за да разбере, че са от Джейсън Толбът, но все пак я отвори. Неподписаното съобщение гласеше: „Без теб не беше никакво парти“.

— Разкарай ги. — Разкъса картичката и я запрати в кошчето.

Дори не се обади на Джейсън да му благодари. Знаеше, че той точно това очаква от нея. Възнамеряваше да изчака няколко дни и след това да му се обади и да го постави на място. Може би дотогава някоя друга ще е привлякла вниманието му.

Останалата част от седмицата измина, без Джейсън да се обади и без да й изпрати повече цветя. Алекса броеше нетърпеливо дните, с мисълта, че Марк ще си бъде у дома след седмица. Когато се прибра в петък вечерта, завари госпожа Радж, жената, която идваше да чисти у Стивън, да ридае истерично.

— Какво има? — запита Алекса.

Нужни бяха няколко минути, докато възрастната жена се успокои достатъчно, за да може Алекса да разбере заваления й английски.

— Чупен… чупен. — Над големите бадемови очи, челото й се сбърчи отчаяно и неизменната червена точка между веждите й се открои още по-ясно.

— Не се тревожете, кажете ми какво е счупено и аз ще ви помогна.

Без да спира да плаче, жената я поведе нагоре. Откакто Алекса й бе подарила кошница с рози в началото на седмицата, госпожа Радж, която през всичките месеци изглеждаше непрекъснато намусена, беше станала доста дружелюбна. Алекса съжаляваше, че не се беше сприятелила по-рано с нея. В днешно време местата за обслужващ персонал в Англия се заемаха от новопристигнали от бившите колонии. Те се наемаха на работа срещу ниски надници, каквито британците отказваха да приемат. Често жени като госпожа Радж издържаха многолюдни семейства само с мизерните си заплати. Ако е счупила някоя от баснословно скъпите принадлежности на Стивън, вероятно ще й е нужна цяла година, за да я изплати.

Госпожа Радж заведе Алекса в спалнята на Стивън и посочи кръглото легло. Едно от крилата на летящата чапла, която всъщност служеше като табла откъм главата, лежеше килнато на една страна.

— Прах — поясни госпожа Радж. — Само чистила прах.

Алекса въздъхна жално. Леглото беше правено по поръчка. Щяха да са нужни месеци — и царско възнаграждение — за да се подмени. Но когато се приближи по-близо, установи, че таблата не е счупена. Докато е чистила, госпожа Радж незнайно как е задействала скрития механизъм, който смъкваше крилото на чаплата и откриваше тайно чекмедже. Алекса надзърна вътре и откри найлоново пакетче с бял прах и стъклена тръбичка. Странно, помисли си тя, знаеше, че Стивън има проблем с пиенето, но не подозираше, че е на кокаин.

— Не е счупено — успокои тя госпожа Радж. — Виждате ли? — Протегна се под ръба на таблата и натисна изкусно замаскирания бутон. Крилото се плъзна обратно на мястото си и доволната женица плесна с ръце.

— Мерси, мерси — заповтаря сияеща.

— Вървете си сега вкъщи — каза Алекса с ясното съзнание, че вече е късно и семейството й несъмнено я очаква.

Госпожа Радж си тръгна и тя отново натисна бутона, любопитна да види какво друго има в тайното скривалище. Заедно с пликчето вътре имаше и артикул от „Смитсън“: черен бележник, джобен формат, изработен от фина щраусова кожа със златен ръб. Отвори го и позна четливия почерк на Стивън. Установи, че вътре се съдържаха адреси, повечето от които бяха на хора, живеещи в чужбина. Без съмнение, това са контакти от филмовите среди. Като се имат предвид педантичните наклонности на Стивън — той винаги си водеше най-подробни бележки и си правеше всевъзможни списъци — никак не се изненада.

Отново разлисти бележника. Имаше само едно име, което й беше познато: Джейсън Толбът. Срещу него бяха записани четири телефона. Единият беше на вилата му в Марбела, вторият в дома му в Хемпшир, а останалите два бяха лондонски номера. Единият беше в къщата му на „Итън Скуеър“, но за другия нямаше адрес. Само инициалите М.Т. бяха вписани в тази графа. М.Т.? Мелани Терънхолт? Очевидно Джейсън прекарва достатъчно време при Мелани, за да си запише Стивън и нейния номер заедно с останалите му жилища. Щом с Мелани са толкова близки, защо тогава Джейсън й се обажда? Алекса беше заинтригувана.

 

 

В понеделник сутринта, както обикновено, се срещна с Рената на закуска в „Съмпърс Кафе“, преди да отидат в лабораторията за седмичния си тест за наркотици. Веднага забеляза, че изглежда потисната.

— Как е Джайлс? — попита Алекса.

— Добре — отвърна Рената, без да я погледне. Заета с преподреждането на четирите пръстена на всяка от ръцете си, тя се позабави, преди да заговори отново. — Знам, че моят живот е пълна каша, Алекса…

Мили Боже! Нали не се е поддала на изкушението отново да започне с наркотиците?! Алекса постави ръка на рамото й.

— Какво е станало? Добре ли си?

Рената я погледна с ясните си, сини очи.

— Нищо. Във всеки случай, не и с мен. Знам, че най-малкото аз имам право да критикувам, когото и да е, особено пък теб, след всичко, което направи за мен. Но не мога да гледам как допускаш същата грешка, която аз направих преди години. Знам накъде води всичко това. То е като наклонена плоскост, по която пропадаш в ада и може никога повече да не се измъкнеш.

— За какво говориш?

— За Джейсън Толбът. За цялата му шайка. Те не са твоят тип, Алекса. Веднъж поведеш ли се с тях… край.

— Да се поведа с тях? С никого не се водя!

— Но снимката ти с Джейсън Толбът…

— Каква снимка? — обзе я студен, лепкав страх.

— Във вчерашния брой на „Ивнинг Ривю“ ви има на снимка заедно с Джейсън. Ти си с онази зелена рокля, която Линда направи за теб.

— Невъзможно! Обличала съм я само веднъж след откриването на бутика и изобщо не бях с Джейсън. Сигурна ли си, че съм аз? Вестникарските снимки понякога са доста размазани.

— Не. Тази снимка беше забележително ясна. Ти си на нея. Освен това са написали името ти и твърдят, че си била с него на някакво парти в събота вечер.

— Тази събота? — попита Алекса и Рената кимна. — Това просто не е вярно. През целия уикенд си бях у дома и писах. С никого не съм се виждала. Не мога да си представя откъде са взели моя снимка с тази рокля. — Алекса замълча и си припомни сватбата. На никой и през ум не му беше минало да прави снимки.

— Това не е всичко — разколебано продължи Рената и посегна през масата, за да докосне ръката й. — В бележката се казва, че си последното завоевание на Джейсън, и те описват като порно кралица.

Шокът от думите на Рената за момент я прикова неподвижно.

— Трябва да видя тази снимка — каза накрая.

Времето в лабораторията и след това, докато стигнат с метрото до „Риджънси“ сякаш течеше агонизиращо бавно. Рената я беше уверила, че Ади Конистън, едно от момчетата в уличната сцена, е страстен читател и колекционер на таблоиди. Както и беше предсказала, Ади наистина разполагаше с броя от предния ден.

— Не мога да повярвам — простена Алекса, загледана в снимката. Дори и тя не можеше да отрече, че става дума за нея. Стоеше до Джейсън Толбът и наистина беше със зелената рокля. Не по-малко шокираща бе информацията, която описваше партито, на което изобщо не беше присъствала. Разкриваше се фактът, че е американска актриса, известна с голите си сцени. Никъде не се споменаваше за изявите й като писател и продуцент. Пикантната колонка я представяше като някаква евтина актриса, чието единствено занимание е да се появява разголена в долнокачествени филми.

— Искате ли да видите материала за вас от миналата седмица? — попита Ади.

— Миналата седмица? — Алекса погледна въпросително към Рената, но тя сви рамене. Явно и тя не го беше виждала.

— Ето един! — Момчето тържествуващо измъкна броя от сряда.

Този път нямаше снимка, но вътре се описваше партито на Джейсън от предишната вечер. Информацията твърдеше, че Алекса е била в ролята на домакиня.

— Изобщо не съм… — Алекса вдигна безсилно ръце във въздуха.

— Ето и от петъчния брой — продължи Ади и й подаде нова статия.

Този път в клюкарската колонка се твърдеше, че Джейсън и Алекса са забелязани да вечерят в шикозния нов ресторант „Трубадур“.

— Това ли е? — попита през стиснати зъби тя.

— Да — отвърна Ади.

— Може ли да ги задържа?

Той кимна с глава.

— Благодаря. Ако видиш още нещо, моля те да ми кажеш. — След това се извърна към Рената. — Ела в кабинета ми. — Бързо напусна гримьорната с Рената, която я следваше по петите. — Това е безумие! Никога не съм излизала с този мъж! Защо някой ще…

— Алекса, не се тревожи за това. Никой не чете тези таблоиди.

— Така ли? — Рязко се закова на място тя. — Защо тогава в Лондон те са повече от сериозните вестници като „Таймс“?

— Е, някои сигурно ги четат.

— Мога да разбера, ако са си помислили, че съм му била домакиня. Беше ме поканил, отказах му. Някой може да е дал на пресата погрешна информация, че съм изпълнявала задълженията на домакиня. Възможно е да е ходил в онзи ресторант с някоя блондинка, която да прилича на мен, но няма никакво обяснение за снимката. — Отново се вгледа в нея. Изведнъж си спомни. — Рената, виждаш ли тези обеци, с които съм на снимката? — Посочи с пръст изисканите, ултрамодерни смарагди. — Линда беше уредила от магазина на Елизабет Гейдж да й ги дадат под наем за ревюто вечерта, когато откри бутика. Много ми харесаха, но ще ми трябват два живота, за да мога да изплатя дори едната от тях!

— Точно така — потвърди Рената. — После човекът от охраната ги върна заедно с останалите бижута, които Линда беше взела под наем.

Алекса отново пое към кабинета си. Този път стъпката й беше по-решителна, по-уверена.

— Сега си спомням. Онази вечер ми направиха една снимка.

Късно същата вечер на Алекса вече й беше ясно, че тази загадка няма да се разреши толкова лесно. Свърза се с агента на Мелани Терънхолт, който я информира, че Мелани е приключила със снимките за телевизионния сериал и е заминала извън страната да снима филм. Той самият нямал представа кой е направил снимката и дори заяви, че изобщо не го интересува. Усилията й да се свърже с някой от отговорните лица в „Ивнинг Ривю“ също останаха напразни. Изглежда, никой не знаеше кой е писал статийката и кой е подал информацията.

На следващата сутрин тя се настани пред вратата на главния редактор и изчака, докато я приеме. Мъжът високомерно я осведоми, че вестникът му използва информация от надеждни източници. Нямало начин малкият му екип от репортери да присъства на всички светски събития. Очевидно някой бил подал информацията по телефона и нямало как да се проследи кой е бил източникът. Когато го заплаши със съдебен процес, мъжът се разсмя, но все пак успя да открие снимката.

Беше майсторски направена от два различни негатива. Но съдейки само по лъскавата черно-бяла снимка, никой не би могъл да разбере, че е фалшива. Редакторът настоя, че снимката изглежда истинска. Алекса напусна редакцията и отиде при единствения човек, който можеше да обясни тази бъркотия.

Кипнала от гняв, тя остана да чака в продължение на часове в приемната за гости на Джейсън, докато прислужникът му се суетеше наоколо. Отдавна вече се беше стъмнило, когато той се появи.

— Алекса! — възкликна и приглади разрошените си от вятъра кестеняви коси, после впери черните си очи в нея. — Колко мило, че си наминала. — В гласа му се долавяше нещо повече от лек сарказъм.

— Джейсън, онази снимка в неделния вестник…

— Хайде да пийнем по нещо, става ли?

Джейсън се извърна и влезе в една от съседните стаи, принуждавайки я да го последва.

— Имаш ли някаква представа откъде се е появила тази снимка? — отново попита тя.

— Каква снимка? — Гласът на Джейсън беше самата невинност. През това време той мина зад барплота и си наля нещо за пиене.

— Онази в „Ивнинг Ривю“ — изсъска тя.

— Боя се, че изобщо не чета този парцал. — Вино? Водка с тоник?

— Вино със сода — отвърна Алекса и извади снимката.

Джейсън й хвърли бегъл поглед.

— Хубава рокля. — Устните му се изкривиха в лека усмивка. Наведе се зад бара, за да потърси нещо.

— Джейсън, никога не сме се снимали заедно, освен онази вечер, когато бяхме в „Леджъндс“, но тогава не бяхме двама, а четирима.

Той се надигна бавно иззад бара, подигравателно извил едната си вежда.

— Алекса, мен ме снимат толкова често, че изобщо не се старая да помня с кого съм бил.

Алекса отпи две големи глътки в желанието да успокои нервите си.

— Но това е важно. Пише, че сме били заедно в събота вечер. Ти къде беше? Откъде са се сдобили с тази снимка?

На красивото му лице се изписа самодоволна насмешка.

— Бях с омъжена жена… която би предпочела съпругът й да не разбере. Що се отнася до снимката, двамата сигурно сме били някъде заедно.

— Не, тази снимка е направена при отварянето на бутика. Бях с Мелани, когато ни снимаха. Някой преднамерено я е нагласил.

Джейсън излезе иззад бара и я поведе към кожения диван.

— Седни и си допий питието, докато ти обясня някои неща.

Самият той се настани на другия край на дивана и отпи замислено от чашата си. Отчаяна, Алекса пийна нова глътка. Содата не беше много газирана и това придаваше на напитката леко горчив вкус.

— Таблоидите са част от обществения живот на Англия. Те преувеличават, а често и преиначават или тълкуват пристрастно информацията, която получават. Можеш да разбереш с какви вестници си имаш работа само като погледнеш заглавията им: „Жена изнасилена от пришълци с НЛО“. — Замълча и се усмихна сърдечно. — Е, кой вярва на такова нещо? Никой, но хората го четат, защото търсят развлечение. — Алекса кимна и отпи още една глътка. В думите му имаше логика. — Името ми от години се появява в тези скандални парцали. Повечето от това, което пишат, е доста далече от истината. Просто вече изобщо не ги чета. Предлагам и ти да направиш същото.

— Но… защо хората не ги съдят?

Той сви рамене и светлината от лампата подчерта червеникавите отблясъци в косата му.

— Правят го, понякога дори успяват. Ку Старк получи обезщетение, а Джефри Арчър измъкна най-голямата сума досега. Но на каква цена? Трябва да докажеш, че е преднамерено и че вестникът е знаел, че информацията е невярна. Повечето хора не се занимават, защото така само осигуряват печалба на адвокатите. А освен това се дава допълнителна публичност на невярната история. И да минеш през всичко това заради една или две колонки в някакъв треторазреден таблоид? — поклати глава с отвращение. — Разбира се, че не. Хайде сега, допий си питието и ще те закарам до вас.

Алекса изпразни чашата.

— Наричат ме порно кралица. Това не е маловажно за мен.

Джейсън се изсмя сподавено.

— Ти наистина участваш в сцена от филм без нищо по себе си. За много хора това е порнография. Забрави го. Вероятно на някой му е хрумнало да се пошегува по този начин.

Трябваше да се съгласи с него. Изглежда, нищо не можеше да направи. Безсмислено е да се впряга толкова. Забрави цялата история и си гледай живота! Отвори уста да благодари на Джейсън за цветята, но когато погледна нагоре, го видя троен. Примигна мъчително и си помисли, че виното й е дошло много на гладен стомах. Трите образа се поклащаха пред нея, а в ушите й сякаш запищя сирена.

— Алекса, добре ли си? — попита Джейсън и гласът му стигна до нея сякаш през плътен филтър.

— Да — измънка тя и се изправи с олюляване. — По-добре да се прибирам.

Стисна здраво чантата си и се насочи към вратата. Присви очи и се опита да фокусира размножените врати в една. Спъна се и политна напред. Джейсън я прихвана под рамото и я задържа да не падне.

— Вързала си кънките, а? Къде пи, преди да дойдеш? — Направи усилие да отговори, но се задави с думите. — Ще повикам колата. Не мога да те пусна в това състояние.

Когато Джейсън я настани в управлявания от шофьор ролс, Алекса вече виждаше пред очите си неясни сини и червени петна и внезапни ярки изригвания. Опита се да каже на Джейсън, че изобщо не е пила, но думите й излизаха в несвързан брътвеж. Затвори очи в желанието си да оправи разстроеното си зрение, но това изобщо не премахна разноцветните петна. Те само се завъртяха шеметно около нея. Изведнъж усети как в гърдите й засяда леденостудена буца. Погледна надолу и съзря няколко ръце да посягат под пуловера й и да стискат голите й гърди. Смътно осъзна, че ръката трябва да е само една — на Джейсън.

— Недей — чу се да вика. Гласът й прозвуча необичайно писклив и треперещ.

Отговори й само с фалшив смях.

— Това ли харесва Кимбръф — циците ти?

Ощипа зърното й и тя изпищя. Мяташе се и замахваше с ръце, заслепена от ярките изригвания пред очите си и от нетърпимия вой в главата. Отмаляла, осъзна, че усилията й изобщо не го възпират. Сведе поглед, за да види как напомнящите на октопод ръце надигат полата й и се промъкват нагоре по бедрото й. Замята се безумно, като се хвърляше ту на една, ту на друга страна.

— Спри! — извика, като се опита да привлече вниманието на шофьора през стъклената преграда. — Пусни ме навън! Пусни ме да си вървя!

— Навън? — пъхна ръка между бедрата й Джейсън. — Искаш навън?

Алекса заби зъби в рамото му и той се отдръпна.

— Да! — изпищя неистово.

В разгорещените му, тъмни очи се прокраднаха злостни пламъци, а устните му се изкривиха в усмивка. Посегна към телефона, който свързваше отделението за пътници с шофьора.

— Госпожица Макензи би искала да спреш незабавно.

Ролсът рязко заби спирачки и я запрати към предната седалка. Джейсън се пресегна през нея и отвори вратата. Тя излезе със залитане. Колата рязко потегли, оставяйки следа от гумите върху паважа. Алекса се опита да фокусира погледа си върху олющените сгради. Всичко й изглеждаше абсолютно чуждо. Олюля се към тротоара точно в мига, в който сградите от кафяв камък се завъртяха вихрено край нея и земята се надигна насреща й.