Мерил Сойър
Танцът на късмета (25)

Глава 25

— Карта? — попита Алекса, след като служителят във входното фоайе на „Трайъд“ й каза, че не може да се качи без лична идентификационна карта. Чудеше се дали Марк не отива твърде далеч с мерките за сигурност. През трите седмици, откакто се водеше служител на „Трайъд“, някога тихото, старомодно фоайе, беше поето от специален пазач, който не пропускаше никой да влезе без стриктна проверка на самоличността.

— Да, мис — отвърна той и кимна към другия мъж, застанал наблизо. — Отидете с господин Сарджънт.

Докато го следваше, забеляза, че красивото маслено платно на Хогарт е заменено с ботаническа гравюра. Охранителната служба беше поместена на следващия етаж в малка стая, която преди това очевидно се е ползвала за склад. В единия ъгъл, върху триножник беше монтиран фотографски апарат, а на малкото бюро стоеше машина за ламиниране.

— Нужно ли е всичко това? — попита Алекса, след като включиха ярко осветление и господин Сарджънт й направи няколко снимки. — Идвам само да взема подписаните чекове за заплатите.

— Да, при всички тези бомбени и терористични заплахи напоследък в Лондон, човек никога не може да е сигурен.

Докато чакаха промиването на снимките, господин Сарджънт й зададе няколко въпроса „за файловете си“. Основната информация вече беше включена в личното й досие, което попълни, след като Марк основа ново сдружение за поставяне на пиесата, при което определи нея за продуцент, себе си за копродуцент, а Стивън напълно изключи.

— Изберете си една — посочи готовите цветни снимки господин Сарджънт.

Алекса направи гримаса и избра тази, на която изглеждаше най-малко стресната и ококорена. Докато го наблюдаваше как изрязва снимката и я ламинира в идентификационната карта, тя си помисли за Найджъл Хънтър. Определено не изглеждаше загрижен от разтурянето на продуцентското сдружение. Все още изпитваше съжаление, че не можа лично да му обясни положението. Дни наред се опитваше да се свърже с него, но той винаги „отсъстваше“. Когато най-после й се обади, звучеше напълно безразличен и незаинтересован. Беше очаквала някоя от прословутите му яростни сцени, но нищо такова не последва. Не, не знаел, че филмът на Стивън е закъсал с бюджета. Не, не бил виждал Стивън, докато бил в града. И не, не бил чувал Стивън, откакто е пристигнал в Хартум.

Вътрешният телефон избръмча и господин Сарджънт вдигна слушалката.

— Охрана — кимна с пясъчнорусата си глава. — Да, тук е. — Кафявите му очи за момент се разшириха, после отново се присвиха и той се вгледа в Алекса, сякаш я виждаше за първи път. — Ще й кажа — затвори и се обърна към нея.

— Господин Кимбръф иска да ви види веднага щом приключите тук. Ще ви придружа до горе.

Алекса запази спокойното си изражение, но не можа да спре ускорения ритъм на пулса си. Какво ли иска пък сега?

— Влизайте направо — покани я господин Кумс, след като я въведоха в директорския офис.

Пооправи заплетените си коси, които, както ясно си беше проличало на снимките, бяха недотам изкусно нагласени от упорития ноемврийски ветрец, и влезе в кабинета. Седнал зад бюрото си, Марк крепеше телефона между главата и рамото си и в същото време бързо прелистваше някакъв документ. Даде й знак да заеме мястото срещу него.

Усети как започна да трепери леко под топлото палто, с което все още беше облечена. Спонтанната й реакция при вида му беше невероятно силна. Той беше необикновен. Била е глупачка да не го разбере от самото начало.

— Алекса — заговори Марк веднага щом остави слушалката, — тази сутрин ми се обадиха Уорън и Линда. Ще се женят.

— Чудесно! — импулсивно възкликна тя, но липсата на въодушевление в изражението му й даде да разбере, че той си има своите съмнения. — Знаех си! Създадени са един за друг, независимо че им бяха нужни толкова години да се съберат. Кога?

— Тази вечер в седем — отвърна с безстрастен тон. — Затова те извиках. Искат да присъстваме.

— Разбира се! — продължи с все същия щастлив тон Алекса. Дори Марк да не одобрява, няма да му позволи да помрачи радостта й за Линда. — Къде? Само кажи и ще бъда там.

— Торкай… едно селце на юг по крайбрежието. Ще идем с моята кола, но ще са ни необходими няколко часа. Трябва да тръгнем веднага, ако искаме да стигнем навреме. Отивай вкъщи и приготви каквото ти е необходимо. Ще преспим в „Ботууд Ин“. Хеликоптерът ще ме вземе рано сутринта, защото трябва да летя за Австралия. Ти трябва да върнеш колата ми в гаража на „Трайъд“.

Алекса си позволи разкоша да вземе такси до дома и бързо си събра багажа. Когато се обади в „Риджънси“, за да им съобщи, че няма да се връща, Биб Уиксън, новият помощник, който от „Трайъд“ бяха настояли да вземе, й каза, че Джейсън Толбът се опитвал да се свърже с нея. Реши да не губи време да му се обажда, но после размисли. Той може би имаше някакви известия от Стивън.

— Джейсън? Алекса Макензи се обажда.

— Как си? — Гласът му бе мек като кадифе.

— Добре. Какво мога да направя за теб? — попита тя, докато наум прехвърляше гардероба си и се чудеше какво да облече за церемонията.

— Защо сме толкова делови? Нямаш ли време за един стар приятел?

Приятел?

— Джейсън, чувал ли си се със Стивън? Затова ли се обаждаш? — Чековете така и не бяха осребрени и на Алекса й се искаше да вярва, че Стивън не е виновен.

— Не, обаждах се да ти кажа, че ще те взема в осем за вечеря. Крайно време е да се опознаем по-добре.

— Н-не мога. Ще… — Мисълта й препусна лудо в търсене на любезен предлог да се измъкне, без да споменава за сватбата. Знаеше, че Уорън и Линда няма да искат Джейсън Толбът да разбере за женитбата им още преди да са казали на роднините и приятелите си. — Ще заминавам в провинцията. Благодаря за поканата.

— Кога се връщаш? — нетърпеливо попита той. — Ще излезем тогава.

— Не съм сигурна. Ще ти се обадя. — Затвори, без да дочака отговора му. Захвърли листчето с телефонния му номер в коша за боклук и се втурна обратно по стъпалата да довърши опаковането на багажа.

Алекса застана пред огледалото и задържа изящната зелена рокля, която Линда й подари, пред огромния си пуловер. Вярно, че беше прекалено официална и разголена за вечерна сватба, но нямаше какво друго да облече. В края на краищата Линда й я беше дала със заръката да я запази за някой специален случай. А случаят наистина е специален. Може би, ако облече черното си кадифено сако отгоре… Точно така, реши тя и измъкна сакото от гардероба. Ако остане с него през цялото време, роклята няма да изглежда толкова официална и разголена.

 

 

Ягуарът препускаше на запад по шосе А-30, докато Алекса поглаждаше вълнения клин с влажните си длани. Досега Марк не беше продумал нищо повече от абсолютно необходимото. Разбираше, че това пътуване може да е единствената й възможност да говори с него и въпреки това не знаеше откъде да започне. Очите му се взираха право напред, макар че движението следобед не беше натоварено.

— Торки ли каза? — попита нервно. — Изобщо не съм го чувала. Какво представлява?

— Т-о-р-ка-й. Произнасяме го така, че да се римува с „поркай“. Едно от най-популярните курортни селища по крайбрежието на Девън. — Извърна се и за миг й показа белите си зъби, което явно трябваше да мине за усмивка. — Би трябвало да се почувстваш като у дома — палмови дървета и топъл бриз. Там е най-мекият климат в цяла Англия.

— Наистина? Имах намерение да се поразходя в тази посока, но не ми остана време.

— Англия не е само Лондон — подхвърли Марк и отново насочи погледа си към пътя. — Повечето американци изобщо не си дават труда да видят най-доброто от Кралството.

Алекса разбра, че намекът му е предназначен за нея, но търпеливо посрещна атаката. В края на краищата напълно я заслужаваше.

— Смятам да…

— Защо не вземеш колата и не се разходиш из Девън през почивните дни? Това, че аз заминавам, не означава, че и ти трябва да се върнеш веднага. Иди до Дартмур. Това е един от най-големите ни национални паркове. Само да не се загубиш.

През следващите два часа Алекса продължи да поддържа разговора най-вече едностранно. Нарочно избягваше всяка тема, която би могла да подразни Марк. Насочи вниманието си към историческите и географски забележителности и се опита да го въвлече в разговор. Той обаче отговаряше на въпросите й лаконично и без особен ентусиазъм.

Марк сви от главния път, за да поеме покрай бреговата линия и й показа червените пясъчници, плажовете от дребни камъчета и пясъчните заливчета, характерни за крайбрежието на Девън. Влязоха в Торкай малко преди пет.

— Представи си изумлението на гражданството, когато сър Франсис Дрейк доплувал дотук с първия пленен от него кораб на испанската армада — каза Марк.

— Тук?

— Не точно — отвърна той и посочи над водата. — Отсреща, в Бриксхем, но всички в Торкай са могли да видят корабите.

— Прилича повече на Средиземноморието, отколкото на Англия — подхвърли Алекса, докато се взираше напред към пристанището, пълно с платноходки и яхти. Обградената от палмови дървета крайбрежна алея водеше до парк с построен в стила на колониалната индийска архитектура от епохата на кралица Виктория павилион.

— Права си, напомня за Кан и Сен Тропе. Тук преобладават югозападните ветрове и това осигурява на тази част от крайбрежието по-мек климат, отколкото на болшинството англичани. — Марк сви с ягуара към пътя, който се виеше по склона на хълма с изглед към пристанището и водеше до малка, съвършена като пощенска картичка каменна странноприемница.

 

 

След като им показаха стаите, откриха Линда и Уорън да пият чай в малката трапезария на „Ботууд Ин“. Изглеждаха толкова влюбени, че Алекса не се въздържа да погледне крадешком към Марк, за да види реакцията му. Искрената му, доволна усмивка напълно противоречеше на предишния му скептицизъм.

— Поздравления! — Най-напред целуна Линда по бузата, а след това се извърна и се здрависа с Уорън.

— Седнете да пиете чай с нас — усмихна се Уорън и топлите му, кафяви очи заблестяха. — Как мина пътуването?

— Страхотно — отвърна Алекса. — Никога не съм предполагала колко красиво е крайбрежието на Девън.

— Това е любимото ни място. Наели сме малка къщичка в Бриксхем — обяви Линда. — Ще останем там една седмица, преди да се върнем в Лондон.

— След това ще вземем Холи и ще заминем за Хонг-Конг, където трябва да се погрижа за някои бизнес дела — допълни Уорън, докато един сервитьор поставяше каничка с нов чай и още две чаши на масата. — Май ще стана баща по бързата процедура.

— Ще бъдеш идеален — увери го Линда. — С Уорън смятаме, че тримата имаме нужда да прекараме известно време заедно, за да се сплотим като семейство. Откакто се разведохме с Йън, Холи прекарва повечето време в дома на брат ми. Боя се, че е малко объркващо за едно дете да има баща, който си е заминал за Австралия, чичо, който й е като баща, а сега и нов татко. Ще отнеме известно време, но този път ще направим всичко както трябва. — Не добави, че приемането на Холи от страна на Уорън стоеше като последно препятствие пред нея. Ще бъде ли в състояние да приеме детето на друг мъж? Прие го. А начинът, по който му се радваше Холи, премахна всичките й притеснения.

— Звучи добре — отбеляза Марк и разбърка захарта в чая си, после прибави щедра доза бита сметана. — Кога ще се върнете?

— Не по-рано от началото на следващата година — отвърна Уорън. — След като приключа с работата в Хонг-Конг, ще заведа момичетата си в Шамони. Време е Холи да се научи да кара ски.

Алекса се взираше в чашата с чай и се питаше къде ли ще се намира тя на Коледа. Рената и Джайлс вече бяха в Щатите за предварителните прожекции на „Последна възможност“, за да може да бъде включен в номинациите за Академичните награди, а сега, след като Линда и Уорън също заминаваха, изведнъж се почувства по-самотна от всякога. След като и трупата излезе във ваканция, ще има време да насочи усилията си в писане на книгата, но това някак си вече не й изглеждаше чак толкова привлекателна перспектива.

— Алекса, да вървим горе да се приготвяме. Ще слезем след час — усмихна се Линда през рамо към Уорън, докато приятелката й я извеждаше от стаята.

— Какъв е планът? — попита Алекса по тясната стълба нагоре към стаята на Линда. — Марк каза, че сватбата е в седем.

— След това отиваме на вечеря с най-добрите си приятели и заминаваме за Бриксхем.

— Довечера? Няма ли да останете тук тази вечер?

— Не, има ли проблем?

— Не, не, разбира се, че не. Само си помислих…

Линда много добре знаеше какво си бяха помислили и Алекса, и Марк. Двамата с Уорън нарочно бяха решили да ги оставят сами след сватбената церемония.

— Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш, като преместиш някои кашони, които оставих у брат ми, в къщата на Уорън? От следващата година ще живеем там. Бих помолила брат ми, но той вече направи толкова много за мен, а снаха ми ще бъде ужасно заета.

— Разбира се, няма проблем. Първата седмица на декември излизаме във ваканция. Може ли след това да свърша тази работа?

— Когато можеш. У брат ми има ключ. Защо направо не се настаниш в къщата на Уорън — имам предвид в нашата — за целия декември? Ако Стивън се върне, може да не се чувстваш много добре с него.

— Благодаря, може и така да направя, макар да не вярвам, че ще се върне. Няма да приключи по-рано от Коледа. Спомена нещо за празнуване след това в Марбела заедно с Джейсън.

Линда отвори вратата към обзаведена в старинен стил стая, с изглед към пристанището. Беше по-малка от прекрасната стая, в която бе настанена самата Алекса. Върху леглото беше изпънат копринен костюм в цвят на слонова кост, с тясна пола и сако с шикозен волан.

— Колко е красиво! — възкликна Алекса. — Не съм сигурна дали си взех най-подходящата рокля. Нося онази зелената, която ти ми подари. Знам, че е прекалено официална за случая, затова взех черното кадифено сако с копринените рюшове. Така няма да изглежда толкова…

Възмутеният израз на лицето на Линда накара Алекса да спре.

— Да не си посмяла! — Размаха красиво оформения си маникюр. — Идеална е за сватбата така, както си е. Ако ти е студено, можеш да наметнеш сакото само докато си навън. През другото време го дръж преметнато през ръката. Ще развалиш целия ефект от роклята, ако й сложиш отгоре сако. Няма мъж, който да може да ти устои с тази рокля. И като стана дума за това, как върви с Марк?

— Никак — въздъхна Алекса. — Отписал ме е. През целия път дотук се опитвах да говоря с него… Повярвай ми, вече не го интересувам: Ако изобщо съм го интересувала някога!

— Така е, защото си загубила наръчника си — заяви Линда и измъкна специална опаковка от Джанет Ригър нежен дантелен комплект сутиен и бикини. След него последва същия такъв копринен комбинезон с вградено парче дантела през гърдите.

— Наръчник? — промърмори Алекса и удивено зяпна черната копринена нощница, която Линда метна върху леглото. Ажурното дантелено горнище се крепеше с три тънки сатенени връзчици. Алекса беше ходила в магазина на Джанет и знаеше, че всички тези неща са безбожно скъпи. Линда обикновено не беше толкова разточителна. Но защо не? Това все пак е меденият й месец — отлаган вече толкова години.

— Наръчникът с женски хитрини или наричан още „Изкуството да съблазняваш“. Всяка жена се ражда с него и го допълва непрекъснато през целия си живот. Трябва да си загубила твоя. По време на чая седна не с лице към Марк, а извърната настрани. Нито веднъж не му се усмихна, нито се опита да флиртуваш с него. — Линда измъкна половин дузина още по-секси нощници от куфара си. — Какво ми каза, когато се върнах от Франция? Че го обичаш. Помниш ли? Е, намери си тогава наръчника.

— Ще се опитам. — Алекса се зачуди дали Линда има представа какъв инат може да бъде Марк Кимбръф. — По-добре да вървя да се обличам. — Когато стигна до вратата, Линда я повика и тя се извърна точно навреме, за да улови черната нощница. — Какво?

— Малко ще ти е дълга, но се съмнявам, че ще забележи — намигна й тя.

— Но ние не…

— Алекса, много е трудно за един мъж да ти остане сърдит, когато се любите. Повярвай ми, знам го.

 

 

Марк погледна драскотината на брадичката си. Най-после беше спряла да кърви. Отдръпна се и огледа отражението си в малкото огледало, като провери как стои тъмносиният му костюм и виненочервената вратовръзка. Внимателно разгъна носната кърпичка в същия цвят и я пъхна в джобчето на сакото си. Потисна мимолетния импулс да си зададе въпроса какво ли ще си помисли Алекса. Ако го желаеше, досега щеше да предприеме някаква стъпка да го притисне. Вместо това беше приела решението му да я държи на разстояние и нито веднъж не се опита да се види с него. Явно е, че няма да бъде като Линда, която се впусна да преследва Уорън, докато той не й позволи да го хване. Марк смяташе, че започва да свиква с факта, че не я интересува — до днес. Пътуването насам се оказа по-дълго, отколкото очакваше. Единственото, за което тя говореше през цялото време, беше история и география, докато накрая не се почувства като някакъв проклет туристически справочник.

Слезе долу и зачака заедно с Уорън. Линда и Алекса закъсняваха вече десет минути.

— По кое време трябва да… — Марк млъкна насред изречението. Алекса се появи по стълбите, облечена в онзи зелен тоалет, който беше откупил за нея. Още по-сексапилна, отколкото си я спомняше, роклята прилепваше предизвикателно по всяка извивка на тялото. Господи! Бързо извърна поглед и се загледа в големия букет цветя на масичката от лявата му страна.

— Много си красива — каза Уорън, възхитен от начина, по който бледожълтият костюм следваше изящните извивки на ханша и подчертаваше дългите крака на Линда. Не само красива. Тя беше единствената жена за него. Времето го доказа. В известен смисъл последните години, с всичките им сърдечни терзания, го накараха да я цени още повече. Беше се променила — към добро — в толкова много отношения.

Алекса подаде палтото си на Марк и той за момент продължи да стои с глупаво изражение, преди да осъзнае, че иска да й помогне да го облече. Остави го да го наметне върху раменете й и едва тогава погледна нагоре с многозначително обещаващ поглед и задъхано прошепната благодарност.

Когато се качиха на задната седалка в ролса на Уорън за краткото пътешествие до малката църква, Алекса се намести толкова близо до Марк, че бедрата им се докоснаха. Без да я окуражава, той зачака да види каква ще е следващата й стъпка.

Уорън и Линда влязоха да поговорят насаме с пастора, а Алекса и Марк се настаниха на първия ред.

— Прекрасно е да видиш щастлив човек, когото обичаш, нали? — прошепна Алекса и лекичко стисна ръката му, после впери омагьосващо зелените си очи в него.

Марк не пожела да й достави удоволствието да се съгласи с нея, нито да я погледне. Взираше се в коленете си, но вместо това виждаше добре оформените й глезени и зашеметяващо високите й обувки. Беше преметнала скромно единия си крак през коляното и нехайно поклащаше ходилото напред-назад. Всичко у нея изпращаше електрически импулси. Но все още му идваше да я удуши при мисълта как се бе опитала да го измами. После отново изплуваше споменът за гледката, която представляваше, съблазнителна като самия дявол в хавлията му за баня, докато му се извиняваше. Беше я спасил от неудобството — отново — като я задържа в постановката. Просто сърце не му даваше да й я отнеме. В края на краищата тя беше творческият гений в основата й. Точно сега обаче всичко това беше без значение. Искаше тя да дойде при него, да му покаже, че не е безразлична. Няма да я улесни — не и този път.

— Готови сме — обяви Уорън, докато свещеникът заемаше мястото си.

Марк мина до него, а Алекса застана до Линда. Церемонията започна. Линда слушаше внимателно, загледана право в очите на Уорън, за да му се врече във вечна любов.

Десетки натрапчиви сенки от миналото връхлетяха Марк и заглушиха думите на пастора, докато Уорън не го сръчка, за да му напомни да подаде пръстена.

Щом службата приключи, Уорън пое Линда в прегръдките си и я целува в продължение на цяла минута. „Господи“! — помисли си Марк, дано този брак да излезе траен. Алекса се премести до него. По дългите й мигли блестяха сълзи и от тях очите й имаха същия яркозелен цвят, който помнеше от филмовата лента.

— Ето — каза дрезгаво и й подаде носна кърпа, после се зачуди как може да е луд по жена, която не притежава достатъчно здрав разум да си вземе чадър или да дойде на сватбена церемония с носна кърпа.

— Марк. — Докосна рамото му, когато понечи да се отдалечи. — Почакай ме. — Пъхна ръка под неговата и му отправи бавна и многозначителна усмивка, която накара сърцето му да подскочи.

По пътя към ресторанта тя се премести по-близо и мушна ръката си в неговата. Марк продължи да говори, но не можа да потисне внезапно обзелото го приятно предчувствие. Неспособен да се лиши от докосването й, той я остави да държи ръката му. И все пак остана сдържан, сякаш едва забелязваше присъствието й. А когато го правеше, стараеше се да й даде ясно да разбере, че то е защото няма друг избор. Тази вечер мълчаливото й примирение се беше изпарило. Сякаш изобщо не забелязваше неговото безразличие. Продължаваше да го поглежда и да му се усмихва пленително през спуснатите си мигли.

Подаде му палтото си веднага щом влязоха в ресторанта. Марк го пое преднамерено внимателно, без да поглежда предизвикателната рокля, но докато я следваше в салона, се възхити на изящната извивка на голия гръб. Не му беше нужно да я вижда отпред, за да си представи колко съблазнително се поклащат гърдите й, докато се движи. И не пропусна да забележи как мъжете, покрай които минаваха, се заглеждаха след нея. Обзе го неочакван пристъп на ревност, но се постара да го прикрие зад маската на безразличие.

— Какво да си поръчам? — попита го Алекса, след като ги настаниха и им донесоха менюто. — Изглежда, това са някакви местни специалитети.

Марк потисна усмивката си, забелязвайки я как използва въпроса, за да се премести по-близо до него на пейката. Докато тя четеше менюто, той я наблюдаваше. Тази вечер беше положила доста грижи за себе си. Косата й беше сресана назад над едното ухо и захваната с лъскаво гребенче. Беше отделила време да се гримира, особено очите.

— Девъншир е известен със сметаната, сиренето и изобщо с изобилната си храна. Предлагам да… — Алекса погледна към него и той за момент забрави какво възнамеряваше да предложи — … поръчаме бутилка шампанско за наздравица. Какво ще кажеш Уорън?

— Задължително!

Уорън бе прекалено зает да се взира в сините очи на Линда, за да поръча шампанското, така че Марк пое инициативата и поиска две бутилки от най-хубавото — Дом Периньон̀53. След това помогна на Алекса в избора на прясно приготвена празена супа с девънска сметана и пълнена с кестени дива кокошка. Тя отново плъзна ръка в неговата. Всеки път, когато погледнеше към нея, пулсът му се ускоряваше и волята му отстъпваше още малко. Както вървяха нещата, щеше да е глупак да не й позволи да го съблазни тази вечер.

На Линда й беше доста трудно да се съсредоточи върху вечерята. Нямаше търпение да отидат в къщата в Бриксхем. Не че не се бяха любили. Напротив — дори и сутринта. Но тази нощ ще е специална — вече са женени. Бракът означава обвързване. Обвързване, за което бе чакала години.

Линда забеляза на отсрещния край на масата, че Алекса е послушала съвета й. Тя всъщност вече беше седнала в скута на Марк, но и глупакът можеше да види, че на него му е приятно, въпреки сдържаното му поведение. Продължавай, Алекса, той го заслужава!

 

 

След вечеря под лек дъждец се върнаха покрай брега обратно до „Ботууд Ин“. Сребристата лунна светлина трептеше над развълнуваните води на залива и отразяваше падащите дъждовни капки.

— Стой тук, Линда — каза Уорън, когато спряха пред странноприемницата. — Ще ти взема нещата. По-добре да стигнем в Бриксхем, преди дъждът да се е усилил.

Докато мъжете се занимаваха с багажа, Линда стисна ръката на Алекса, намигна й и прошушна:

— Продължавай така.

Марк помогна на Уорън за куфарите и като се върна, завари Алекса да го чака в малкото фоайе.

— Предполагам, че и дума не може да става за разходка по алеята. — Усмихна му се кокетно.

Марк сви рамене. Разходката беше последното, което му се въртеше в ума. Бързо погледна крадешком към сенчестата гънка между гърдите й. През цялото време, докато траеше вечерята, беше почти невъзможно да запази непристъпната си позиция. Разходка? По дяволите, искаше да разкъса тази лъскава зелена рокля й да я целува, докато дъхът й секне. Но се въздържаше да предприеме каквото и да е.

— Има ли в стаята ти камина? — попита тя и след като Марк кимна, продължи: — Защо не опиташ да я запалиш, а аз ще отида до бара да видя дали не мога да осигуря малко коняк.

Марк здравата се постара да не покаже колко е шокиран. Господи! Та тя току-що се самопокани в стаята му! Стомахът му се преобърна. Цяла вечер едва се крепеше на ръба на пропастта в очакване тя да предприеме нещо. И сега го направи. Не вярваше, че ще има смелостта.

— Добре — продума, след като изчака възможно най-дълго. Като се надяваше, че не се е издал с поглед, той се обърна и пое нагоре по стъпалата.

Захвърли сакото и папионката върху един стол и се зае да запали огъня. Докато наблюдаваше как се разгарят пламъчетата, почувства, че едва сдържа обзелото го нетърпение. При мисълта как ще смъкне онази зелена рокля през разкошните й гърди, за да открие мамещите го розови зърна, бе готов да й прости всичко — почти всичко. Напомни си да не й се дава твърде лесно. Да си поиграе малко с нея.

Марк не реагира на първото тихо почукване на вратата. Остана да седи на малкото канапе пред камината в очакване на втория сигнал.

— Кой е? — попита, сякаш очакваше някой от многобройните си приятели да намине при него.

— Алекса… отвори ми — чу се приглушеният отговор.

Марк важно приближи до вратата и я отвори. Алекса стоеше отвън в прилепнала черна нощница. Цепката от едната страна разкриваше значителна част от крака й. Но то беше нищо в сравнение с прозрачната, дантелена горна част, която едва обгръщаше гърдите й и изобщо не се опитваше да прикрие щръкналите й зърна. Изглежда, проклетото нещо се крепеше само от три малки черни връзчици.

— Цяла нощ ли ще ме държиш в коридора? — усмихна се тя и му подаде бутилка коняк и две тумбести чаши.