Мерил Сойър
Танцът на късмета (21)

Глава 21

— Господин Кимбръф ви търси — повика я помощник-режисьорът.

Погледна косата си в огледалото на съблекалнята и набързо прокара четката, преди да посегне към едно от червилата в несесера. „Не му давай никакъв повод за подозрение“, напомни си тя.

Мина зад кулисите, надолу по стълбичките и слезе в залата. На слабата светлина различи само силуета на висок мъж, седнал на последния ред, заслушан в репетицията. Възелът от страхове се затегна още повече в гърдите й. Тъй като системата „Волфшмид“ в момента не се използваше, Марк не би могъл да се досети какво е направила. Но истинското изпитание ще дойде, когато включат осветлението. Ще забележи ли, че далеч по-големите високоговорители „Таной“ са заменени с по-малки?

— Добре дошъл — поздрави го шепнешком и се плъзна на мястото до него.

— Привет — отвърна й със сърдечна усмивка, но вниманието му незабавно се насочи обратно към пиесата.

С ъгълчето на очите си Алекса забеляза, че изглежда уморен и косата му има нужда от подстригване. Едва ли се е върнал отдавна — най-много преди ден или два. През последните три дни с тревожно нетърпение очакваше завръщането му. Дали при прехвърлянето на пари от сметката за костюмите за изплащане на озвучителната система е направила нещо, което да събуди подозренията му? Ако разбере, че е използвала тези средства и е работила „на черно“, за да плати за монтирането на системата, никой не би могъл да каже как ще реагира. Съвсем ясно бе дал да се разбере, че на никого не трябва да се плаща под масата, а тя наруши нареждането му, като направи точно това.

Обърна се и го дари с най-очарователната си усмивка.

— Е? — кимна с глава към сцената.

— Впечатлен съм. Мястото е станало страхотно. Платът е изключително подходящ — много по-хубав от червения. Всичко гладко ли мина?

— Никакви проблеми. Вече приключихме. — Вдигна очи към него и видя, че я наблюдава с нещо повече от обикновен интерес. Изтри влажните си длани в дънките си.

— Искам по-късно да разгледам по-добре — прошушна той и отново насочи вниманието си към сцената.

Алекса преглътна смеха си. Марк бе чел сценария, но никога не бе присъствал на репетиция, защото едва отскоро можеха да използват театъра. За първи път виждаше младежите в уличната сцена. Видът им не подлежеше на описание: кожата и веригите властваха с пълна сила, също както тебеширенобелите лица с черни устни и сенки за очи. Но ако имаше някакви негативни впечатления, той ги запази за себе си.

— Прилича ли ти изобщо на плесенясалата пещера, в която те доведох? — попита Алекса, след като репетицията приключи и тя го изведе във фоайето.

Марк поклати глава, но очите му и за миг не изпускаха нейните. Обзе я опияняваща тръпка на възбуда. Той дори не си даде труда да се огледа наоколо. Влезе в офиса и продължи да обяснява като картечница какво е свършила след заминаването му.

Марк спря, за да избута Т.С. от стола си.

— Някакви проблеми с рекламната кампания? — попита, докато сядаше.

Алекса му показа произведението на изкуството, изготвено от „Уилкинс“. През цялото време, докато траеха обясненията й, той не престана да кима и да я гледа напрегнато. От тъмните дълбини на сърцето й започна да се надига някакво усещане за безтегловност, странно предчувствие за нещо. Невидимата паяжина на привличането, което винаги бе изпитвала към Марк, за пореден път изплува на повърхността, въпреки опитите й да си припомни всички разумни основания да не му се доверява. Наложи се да се пребори с внезапния порив, да му признае всичко и да го помоли да не й се сърди.

Настойчивият му поглед я смущаваше и тя глупаво заекна, докато му подаваше компютърната разпечатка за последните две седмици.

— Ще я прочета по-късно — отвърна Марк и я напъха в куфарчето, което и без това вече беше толкова пълно, че се наложи да притисне силно капака, за да го затвори.

Алекса отправи мълчалива молба да не му остане време да разглежда отчетите твърде внимателно. Със сигурност си има по-важни дела. С малко повече късмет ще има време да възстанови средствата, преди да е разбрал какво е направила.

Марк остави куфарчето настрана и зачака Алекса да каже нещо. Цяла сутрин изглеждаше нервна, възбудена. Беше ли прекарала и тя толкова време да мисли за него, колкото той за нея? Едва дочака да я види отново. Ако снощи, когато се прибра, не беше толкова късно, щеше да й се обади. Седмицата, през която отсъстваше, се оказа толкова дълга и празна, че той се изплаши. Беше му трудно да се съсредоточи дори за събранието на Търговската асоциация и несекващите проблеми в „Уиндзор Еърлайнс“. Сега, след като я видя, ще може ли да насочи цялото си внимание към лавината от делови задачи, която не се съмняваше, че го очаква на бюрото му?

— Това е — завърши тя.

Не можеше да знае как сърцето му е ускорило пулса си. Дори най-простото й движение му напомняше за сексуалното й излъчване. Има ли представа колко сексапилно изглежда в тези дънки? Свободното движение на гърдите й под дебелия пуловер подсказваше, че не носи сутиен. Всъщност като се замислеше, никога не я беше виждал да носи.

— Трябва да отида до „Трайъд“. Върнах се снощи. Това е първата ми спирка.

— Разбира се — отвърна тя, като се приближи до вратата и я отвори, преди да е успял да довърши.

— Закъде бързаме — усмихна се Марк и посочи с глава стола до бюрото си. — Искам да си поговорим.

Алекса бавно прекоси стаята.

— Да? — Гласът й прозвуча необичайно колебливо.

— За Уиндам Хол. Обади ли ти се господин Кумс? — Тя кимна и той продължи: — Значи знаеш, че вече съм собственик.

Алекса скочи от стола и се спусна към бюрото си. Наведе се през него и измъкна тъмнокафява тетрадка от най-долното чекмедже. Подаде му я с подкупващо изражение.

— Проучването ми върху Уиндам Хол. Снощи го приключих.

Марк удивен прелисти страниците. Бе отхвърлила повече работа, отколкото очакваше да свърши за шест месеца. Родословни таблици, планове на градината, описание на мебелировката и изрезки от вестници със съобщения за минали събития в Уиндам Хол.

— Кога намери време?

Алекса сви рамене и страните й се обагриха в лека червенина.

— Аз наистина съм професионалист в проучванията. Точно така написах и книгата за Кокран. Знам къде да отида. Дори открих къде се намират някои от оригиналните мебели. В края на тетрадката има списък.

Марк се прокашля, за да прикрие вълнението си от видимото й въодушевление по проекта. Не може да си представи колко много означава за него. Беше положил огромни усилия да скрива чувствата си от нея, а сега не беше моментът — още не.

Стоеше пред него, пъхнала ръце в задните джобове на дънките, с изпънати, стегнати гърди. Прехапала долната си устна, изглеждаше действително притеснена. Оживените искрици в очите й бяха угаснали и лицето й беше станало аленочервено. Как никога не му идва наум да каже каквото трябва?

— Благодаря ти, Алекса.

— Значи ти харесва?

Изправи се и я сграбчи за раменете с две ръце, принуждавайки я да извади ръце от джобовете.

— Разбира се, че ми харесва. Чудесно е! Просто не очаквах…

— Каза, че искаш да ти помогна — измънка тя и нервността й стана болезнено очевидна.

— Да, много съм доволен. — Притегли я в ръцете си и се вгледа в живите й зелени очи. — Не ме бива много в приказките. — Замълча, за да си поеме дълбоко дъх. — Трогнат съм, че си се постарала толкова. Нищо не би могло да ме направи по-щастлив. Това е само първата крачка. Искам да ми помогнеш да възстановя Уиндам Хол.

Мрачното й изражение се замени от щастлива усмивка. За част от секундата в стаята стана толкова тихо, че той чу мъркането на Т.С. После Алекса бавно се надигна на пръсти и разтвори устни, за да посрещне неговите. С нежна и страстна целувка той й каза онова, което бе неспособен да изрече с думи. Месеците на жадуване, гняв и неудовлетвореност се стопиха помежду им. Меките й гърди се притиснаха в стегнатото му тяло, и тя плъзна ръце под сакото му и ги обви нагоре по гърба. Марк изпитваше физическа нужда да я обладае, но същевременно осъзнаваше, че това не е само сексуална страст. Беше отчаяно желание да я притежава, сякаш физическият акт по някакъв начин ще я привърже към него. Продължи да милва лениво гърба й и каза:

— Знаеш ли какво наистина ми се иска? Да прекараме една вечер с тази тетрадка в някое уединено малко ресторантче. Какво ще кажеш за тази вечер? Да кажем, в осем?

— Тази вечер? — Дръпна се от ръцете му Алекса и в зелените й очи се изписа някакво особено, тревожно изражение.

— Имаш ли някакви планове? — попита Марк с надежда, че ще отмени срещата си.

— Не… но…

— „Къмбърбеч тратория“. Най-добрата храна в цял Лондон. В седем?

Алекса се загледа замислено във върховете на старите си маратонки.

— Ти нямаш ли някакви планове?

— Да, но възнамерявам да ги отменя веднага щом стигна в офиса. Ще бъде голямо парти. Няма да им липсвам.

Думите му предизвикаха още по-объркано изражение на лицето й.

— Можем да го осъществим някоя друга вечер… някой път следващата седмица — измънка смутено, а очите й тревожно се оглеждаха наоколо, сякаш търсеха начин за измъкване.

— Алекса, мислех, че ще бъдем откровени един с друг. Какво има?

— Рожденият ти ден.

Господи! Беше го забравил! Как, по дяволите, е разбрала? Видя я как се извръща и се приближава отново до бюрото си. Бавно извади от едното чекмедже някакъв пакет, обвит в кафява амбалажна хартия.

— Нямах време да го опаковам.

Пое тежкия предмет от ръцете й. Пленителната й, по детски чиста усмивка накара сърцето му да се свие, докато измъкваше от дебелата хартия чифт бронзови книгодържатели. Двойката лъвове — мъжкият, поставил лапа върху кръгла топка, представляваща земното кълбо, и женската, с малкото в краката си — бяха излъскани до блясък. Погледна ги внимателно и веднага установи, че са поне на двеста години.

— Къде ги намери?

Усмихна му се дяволито.

— Двеста години са стояли на камината в Уиндам Хол. Открих ги потънали в прах в един антикварен магазин.

— Не е трябвало.

— Исках.

Не знаеше какво да каже. Тя със сигурност не можеше да си позволи такова нещо.

— Тогава, непременно трябва да отидем на вечеря.

— Не — поклати глава Алекса и разпиля водопада от златисти къдри по раменете си. — Тържеството е в твоя чест. Всички ще бъдат там. Не можеш… Шърмейн толкова много се е постарала.

— По дяволите! Мразя тези „партита изненада“.

Това отново върна спомена за онази нощ, преди години, когато Каролин му беше организирала парти с изненади. Всичко в него беше изненадващо, наистина! Страшно се изненада да научи, че всичките им приятели са знаели за връзката на жена му. И още по-изненадан остана, като разбра кой е любовникът й.

— Марк — отправи му невинен поглед Алекса. — Не смяташ ли, че би могъл да се справиш? Престори се. Половината Лондон ще бъде там.

 

 

Марк за трети път се опитваше да нагласи папионката към смокинга си. Вгледа се с отвращение в безупречно скроеното сако и колосания бял нагръдник с твърда яка. Тези дрехи някак си му напомняха за дните в Билбро Хол, със задължителната униформа. Виждаше се при постъпването си в училището: самотно, мършаво дете, твърде недодялано в поведението си.

Захвърли намачканата папионка и взе нова от кутията с надпис „Уесткот“. В магазина за мъжка мода на „Джърмин Стрийт“ бяха достатъчно умни да продават папионките по цяла дузина. Веднъж намачкани, за нищо не ставаха. Този път съсредоточи вниманието си в черната копринена лента и с по-голяма лекота успя да направи официалния възел. Нещата определено се бяха променили от онези училищни дни, когато Уорън се сприятели с него. Сега имаше сериозни проблеми, а не само юношески терзания. Някой преднамерено и систематично се опитваше да го унищожи. Отначало си помисли, че развива параноя, но вече бе сигурен. Смяташе, че „Уиндзор Еърлайнс“ е обект на атаки от същите мошеници, които издевателстваха и над останалите авиокомпании, но когато проблемите се разраснаха драматично, след като той я закупи, започна да става подозрителен. А сега, успоредно с билетите от черния пазар, в действие бяха влезли и купища фалшиви билети.

Ако ставаше дума само за „Уиндзор Еърлайнс“, би могъл да махне с ръка, но останалите му подразделения също търпяха поражения. Необясними пожари… трудови конфликти… банкови спорове. Някой дори беше пуснал в скъпата му компютърна система вирус, който обърка цялата информация и я направи неизползваема. „Трайъд Инвестмънт“, някога синоним на добре организирано строителство, бързо се превръщаше в поредица от неудачи. Сега му липсва само да възникнат проблеми и с постановката. Не че в нея е вложил толкова много пари. Не, но няма да може да погледне Алекса, ако нещо се случи.

По пътя към голямата резиденция на семейство Кроун в елегантния квартал Белгрейвия Марк продължаваше да мисли за затрудненията си. Ако се окаже прав, нещо ще се случи с пиесата и то най-вероятно ще засегне Рената. Още веднъж образът на Алекса се появи без покана пред него. Никой, освен Уорън, не знаеше какво изпитва към нея. Изведнъж му хрумна, че ако някой разбере колко много държи на нея, тя ще стане уязвима. Може би ще е най-добре да държат отношенията си в тайна. Уиндам Хол. Там могат да бъдат сами. До момента, когато ще успее да стигне до дъното на тези саботажи. Дотогава е по-добре да се преструва, че връзката им е чисто делова.

Подкара нагоре към вилата в стил Риджънси и пътьом се възхити на многобройните дървета и паркове в района. В известен смисъл, със зелените си площи и обградени с дървета улици, Белгрейвия беше по-красив от Мейфеър, където живееше той. Прислужникът взе колата му и я присъедини към колекцията от специални лимузини, подредени на една от най-престижните улици в Лондон. Нарочно закъсня, за да даде възможност всички да се съберат преди него. Чудеше се дали Алекса вече е пристигнала. Възнамеряваше да я помоли на следващия ден да отиде с него в Уиндам Хол. Малко по-рано се опита да я хване в театъра, но тя си бе тръгнала. Тази вечер трябва да изясни нещата с Шърмейн. Вече й беше обяснил, че не желае да се обвързва и че няма намерение да се жени повторно. Това, което всъщност имаше предвид — и което подозираше, че всички мъже имат предвид, като го казват — беше, че не желае да се обвързва с нея. Тя отвърна, че разбира, но когато след завръщането си от Мексико престана да спи с нея, Шърмейн му показа една страна от себе си, за чието съществуване изобщо не беше подозирал. Стана агресивна по своя си възпитан и сдържан начин. Непрекъснато му се обаждаше и го канеше на многобройни прояви, които никак не го интересуваха. За нещастие, се беше оставил да го убеди да я придружи на партито у Трокмортън. Онази вечер й даде всички основания да вярва, че не е безразличен към нея, и дори извинението му вечерта на откриването на бутика не успя да я разубеди. Когато баща й го покани на вечеря, за да обсъдят възможността за делово сътрудничество, Шърмейн се бе самопоканила.

Марк бавно изкачи стъпалата към входната врата и спря да поздрави портиера Оливър. Той понечи да отвори двойната резбована врата пред него, но Марк поклати глава. Пое си дъх и се загледа в голямата, осветената като замък от приказките къща. Стегна се, усмихна се леко и кимна на Оливър да отваря вратата.

— Изненада! — извика в хор множеството от хора, някои от които му беше трудно да си припомни.

Марк отвори уста с престорена изненада и видя Шърмейн да се носи щастливо насреща му.

— Честит рожден ден, скъпи — прошепна тя и му подаде чаша.

— Шърмейн, не трябваше. — Изобрази захаросана усмивка на лицето си. — Какво да правя с теб?

Тя му намигна многозначително и му отправи съблазнителна усмивка, при което му се прииска да си бе държал устата затворена.

— Ела да те разведа. — Пъхна със собственически жест ръка под неговата.

Марк потърси сред групичките гости Алекса. Още я нямаше. Опита се да се концентрира върху Шърмейн, докато му сочеше застаналите в кръг хора, които го гледаха в очакване. Можеше да се закълне, че никога не е виждал нито един от тях. Оказа се прав. Шърмейн се зае да го запознава. Кимаше учтиво, но всъщност не чу нито едно име. После напълно се изключи, след като групичката се впусна в политическа дискусия с настървение, което и за миг не намаляваше от факта, че всички бяха напълно единодушни.

С крайчеца на окото си Марк огледа Шърмейн. Както обикновено, беше издокарана в екстравагантен тоалет. Дълга чак до пода и тясна колкото добрият вкус можеше да позволи, черната рокля плътно прилепваше към слабата й фигура. От едната страна с изкуствени диаманти беше извезан флорален мотив. Косата й вместо в познатия кок на тила този път беше събрана високо на главата, а през изкусно подредени къдри бяха промушени чифт черни, украсени с диаманти, игли. Пое си дълбоко дъх и предпазливо огледа навалицата за Алекса.

Беше допил питието си, преди да осъзнае какво всъщност става. Под прикритието на тържество за рождения му ден това всъщност си беше повод семейство Кроун да го покаже пред политическите другари на Търстън Кроун. Въпреки че всички приятели и познати на Марк също присъстваха, армията от политици, които никога не би причислил към приятелите си, беше забележително многочислена. Очевидно онази вечер в „Белият слон“, двамата Кроун не бяха повярвали на думите му, че няма политически амбиции.

— Честит рожден ден — постави ръка на рамото му Уорън.

Марк продължи да се усмихва и да кима на хората, докато двамата се промъкваха през стълпотворението от гости в търсене на спокойно кътче.

— Къде е Линда? — попита Марк, като си помисли, че е много вероятно Алекса да пристигне с нея.

— Не знам. Не съм я виждал — отвърна Уорън, без да добави, че изминалите седмици се оказаха по-дълги и по-мъчителни, отколкото му се искаше да признае дори пред Марк. Да знае, че Линда е негова — стига да я пожелае — се оказа по-трудно за издържане, отколкото когато я загуби заради друг мъж.

Марк леко присви вежди и си помисли, че ако на света има човек, който да заслужава да бъде щастлив, то това е Уорън. През всичките тези години така и не успя да прежали Линда. Дявол да го вземе, може би този път ще се получи.

— Какво ще кажеш за това? — Уорън кимна към събраното множество. — Да не би да имаш политически амбиции, които не си споделил с мен?

— Знаеш, че нямам.

— Предполагам, че Кроун не е разбрал посланието ти. — Уорън се приведе към него и понижи глас. — Половината от присъстващите сякаш току-що са излезли от „Карлтън Клуб“.

Марк се засмя в знак на съгласие, че клубът на консерваторите действително имаше силно представителство.

— Не съм създаден за политика. Прекалено съм прям в приказките. А и нямам намерение личният ми живот отново да се коментира по страниците на таблоидите. Веднъж ми стига.

— Ето я Линда! Извини ме. — Уорън се отправи към фоайето. — Хайде следващата седмица да се видим на обяд или вечеря — подхвърли през рамо.

Алекса не беше с Линда. Марк погледна часовника си. Къде ли е, по дяволите?

— Скъпи, искам да те запозная с Върнън Херингтън — появи се изневиделица до него Шърмейн заедно с висок, слаб мъж с къдрави бели коси.

Марк отпиваше от чашата си и слушаше Херингтън, който се опитваше да прави нескопосан анализ на проблемите на британската търговия. Кимаше любезно, макар че не чуваше и думичка, и не откъсваше очи от входното фоайе и новопристигналите. Появи се Чонси Бедингтън, с дребна блондинка под ръка. Горещата буца, заседнала в стомаха му, се нажежи до бяло.

— Ето го и Чонси — изгука Шърмейн и придърпа Марк след себе си.

Докато се приближаваха, русокосата жена се извърна и Марк въздъхна беззвучно. Не беше Алекса. Изчака, докато успее да се измъкне учтиво, и тръгна да търси Линда. Тя ще знае какво е задържало Алекса. Трябваха му няколко минути, докато ги открие с Уорън в библиотеката. Седяха на дивана и тихичко си говореха, допрели глави.

— Извинете ме — прекъсна ги Марк — Линда, чудя се какво ли е задържало Алекса.

Линда го изгледа объркано, после сините й очи се разшириха.

— Тя не е поканена.