Мерил Сойър
Танцът на късмета (19)

Глава 19

През следващата седмица Алекса изобщо не видя Марк. Идваше късно вечер, за да нагледа как вървят строителните работи и да й остави кратки бележки. Трябваше да разбере кога ще отсъства от града за три или четири дни. Знаеше, че често пътува по работа, но искаше да научи дали някой път няма да отсъства и през уикенда, когато строителните работници също ще са в почивка. Получаването на такава информация бе трудна задача, тъй като Марк никога не споделяше с нея плановете си.

Обедното слънце промушваше топлите си лъчи през единствения прозорец на кабинета и те огряваха бюрото й. Алекса се приготвяше за поредното пътешествие до репетиционната зала. Точно в този момент вратата се отвори и на прага застана Марк.

— Би ли искала да помогнеш при избора на плат за тапицерията? — попита той и пропъди задрямалия Т.С. от стола си, после захвърли куфарчето върху бюрото.

— С удоволствие — усмихна му се весело. Ако иска да разбере нещо за плановете му, ще трябва поне да си поговори с него.

— Да вървим — каза Марк, без да отвърне на усмивката.

Алекса предположи, че ще я заведе до някое лондонско мебелно студио, но когато влязоха в един небостъргач с огледални стъкла и Марк натисна бутона на асансьора, на който пишеше „покрив“, тя не се сдържа и попита:

— Къде отиваме?

— В Манчестър. — Резкият му отговор пресече всички по-нататъшни въпроси, така както едносричните му реплики, докато пътуваха с колата, бяха угасили желанието й за разговор.

Стигнаха на най-горния етаж и Марк я изведе през една необозначена врата към покрива, където черен хеликоптер, наподобяващ някакъв футуристичен бръмбар, беше заел позиция върху изрисувания оранжев кръг. Отстрани на хеликоптера стоеше емблемата на „Трайъд“ — стилизирана буква „Т“, пронизана от сребриста мълния.

Марк й помогна да се настани на задната седалка, която се оказа изненадващо просторна, като се има предвид аеродинамичната форма на машината. После даде нареждане на пилота да потегля. С глухо бръмчене хеликоптерът се издигна право нагоре и едва тогава се устреми напред. Алекса се взираше със страхопочитание през тъмното стъкло, докато под тях се нижеха кварталите на Лондон, стари кули, обградени от строителни скелета и многоетажни модерни здания. Марк измъкна от куфарчето си портативен компютър и започна да натиска клавишите.

Само след минути вече бяха излезли от града и летяха над потъналите в зеленина околности. Преминаха над цъфнали градини, затънтени селца, поляни с диви цветя.

Алекса се наведе напред и попита пилота:

— С каква скорост се движим?

— Малко над четиристотин километра в час. — Мъжът помилва множеството примигващи лампички върху командното табло. — Той е като реактив. За половин час сме там.

— О! — възкликна Алекса и си припомни, че във Великобритания ползват хеликоптерите по същия начин, по който в САЩ ползват частните самолети. Тъй като разстоянията бяха по-малки, хеликоптерите се оказваха по-подходящи за тук.

Приземиха се върху зелено поле край група тухлени постройки, покрити със сажди. Когато слязоха, перката на хеликоптера все още продължаваше да се върти и полученият вихър навираше косата в очите й, докато крачеше след Марк към стар модел „Бентли“, който ги чакаше на съседната поляна.

— Това е един от проектите за възстановяване на Търговската асоциация — поясни Марк и посочи овехтелите от времето здания, покрай които минаваха.

В една от сградите в рамките на комплекса ги въведоха в шивашко ателие, където два топа плат бяха опънати върху дебела дъбова маса.

Марк посочи плътна дамаска с цвят на слонова кост, със златен лебед, заобиколен от тъмнозелени лаврови клонки.

— Това е копие на плата, използван при откриването на „Риджънси“ през хиляда осемстотин деветдесет и трета. — Обърна се към другата мостра. — А това е като дамаската, с която е претапициран театърът през хиляда деветстотин и трийсета.

Алекса разпозна релефната яркочервена материя, която видя по столовете при първото си посещение в театъра. Беше красива — традиционното червено, използвано в залите през по-голямата част от века — но пък светлият плат, с финия си рисунък, нямаше равен на себе си.

— Коя предпочиташ? — Строгият, делови тон на Марк чувствително се беше смекчил.

— Ами — предпазливо изрече Алекса — има ли разлика в цената?

— Разходите по подновяването ще се поемат от „Трайъд“. — В гласа му отново прозвучаха ледени нотки. — Коя смяташ, че ще бъде най-добре?

— С лебеда. Няма да има друг толкова красив театър в Лондон. — Представяше си как нежната материя с цвят на слонова кост ще изпъква на фона на златните орнаменти в театъра. — Но ще бъде ли готово навреме?

— Това ще е специална поръчка — отвърна Марк и я поведе по извитата вътрешна стълба към кабинета на директора.

— Извинете, господин Кимбръф — посрещна ги той. — Ако знаех, че ще дойдете…

— Няма нищо. Това е Алекса Макензи. Работи с мен. Избрахме плата с лебеда. Ще ни трябва след месец.

На Алекса й се стори, че видя как мъжът преглътна мъчително, но на глас отвърна:

— Разбира се.

Почтителното му отношение към Марк я убеди, че той стои и зад този проект, също както при фабриката за обувки, в която работеше братът на Джайлс.

— Значи поръчката ще е готова в края на месеца? — попита Марк и директорът кимна. — Последната седмица ще бъда извън страната, но Алекса ще наблюдава поставянето.

Алекса замръзна. Ама че късмет! Марк ще отсъства от града цяла седмица. Беше разбрала кога няма да го има без изобщо да се налага да задава подозрителни въпроси. Сега трябва само да нагласи записите в компютъра, така че да не разбере, че е похарчила от парите за костюми за озвучителната система.

На връщане Марк се поотпусна и й разказа какви са намеренията му за „Риджънси“. Изглежда реставрирането на стари сгради му беше нещо като хоби и той твърдо бе решил да възвърне предишното великолепие на театъра.

Приземиха се върху яркия оранжев кръг под спускащия се воал на здрача. Марк здраво я улови за рамото, докато продължаващите да се въртят перки завихряха въздуха край тях. Двамата бързо притичаха до входа към сградата. Черните му коси бяха разпилени в хиляди различни посоки и това му придаваше по-младежки вид. Ръката му продължаваше да стиска рамото й и докато вървяха към асансьора, Марк се движеше по-близо от необходимото. Напомни й да избере агенция, която да организира рекламната кампания.

— Ще мина в сряда следобед да видя с какво разполагаш, ако си там.

Извърна се с лице към нея и тя почувства възбудата от очакването, неспособна да я прогони въпреки всичко, което бе узнала за него.

— Ще бъда там — отвърна тихо.

 

 

Минаваше пет часът в сряда, а Марк все още не се беше появил. Алекса приключи с работата си за деня, както и с част от тази за следващия. Изсипа консерва котешка храна „Уискас“ в купичката на Т.С. и я остави пред вратата на кабинета. Котката, която напълно пренебрегваше задълженията си на ловец на мишки, изведнъж се размърда и зарови муцуна в купичката. Единствените две неща, от които се интересуваше това създание, бяха храната и Марк Кимбръф. Алекса изключи осветлението и пъхна ключа във вратата на служебния вход.

— Много ли закъснях? — Неочакваният звук от гласа на Марк иззад нея я накара да подскочи.

— Н-не. — Извърна се на пети. Стоеше облегнат на стената на сградата, с отпуснати рамене, с разхлабена вратовръзка и разкопчано най-горно копче на ризата. Лицето му имаше измъчен, посърнал вид и в сянката изглеждаше години по-стар. — Ял ли си? „Айви Грил“ е точно зад ъгъла. — Помисли си, че определено не изглежда в настроение да преглеждат офертите за реклама.

— Добра идея. — Тръгнаха към кафенето. — Съжалявам, че закъснях. Цял ден бях на събрание и забравих, че ти обещах да мина.

— Няма проблем — увери го тя и продължи да бъбри за пиесата, докато стигнаха до заведението. Алекса поддържаше разговора и по време на храненето. Марк изглеждаше угрижен и като че ли изобщо не я слушаше.

— Наистина съм във възторг от рекламните предложения, които получихме, но нека го оставим за друг ден.

Той се поизправи на стола и се усмихна измъчено.

— Толкова зле?

— Какво?

— Толкова зле ли изглеждам? — повтори уморено.

Не, толкова добре. Твърде добре.

— Изглеждаш уморен. Гроги си, нали?

— Не съм спал почти цяла нощ.

— Тогава трябва да си починеш тази вечер. Ще свършим това друг път.

Марк кимна и Алекса продължи да поддържа едностранно въодушевения разговор, докато вървяха обратно към „Риджънси“.

— Пооправих се. Хайде да видим с какво разполагаме.

Алекса се поколеба. Рекламата представляваше едно от най-големите пера в бюджета на пиесата. Марк сигурно ще се взира в него още по-щателно отколкото при останалите, не изискващи толкова много средства неща. Искаше да е свеж и добре отпочинал, преди да види онова, което бе избрала.

— Сигурен ли си? Всеки ден съм тук.

Взе ключа от ръката й и отвори вратата.

— Напълно сигурен съм.

Излегнат до празната купичка и зает с поредната си баня за деня, Т.С. скочи на крака веднага щом видя Марк. После с дълги гальовни извивки отърка оранжевото си кожухче в панталона му. Алекса преглътна усмивката си, докато Марк прескачаше мъркащия братовчед на лъвовете, за да влезе в офиса.

— Помолих всяка агенция да подготви проект за плакат и оферта. Плакатът ще се използва също за рекламите и за програмите. — Подаде му пакета на една от предложените от него агенции. После се засуети с някакви хартии, докато Марк разпъваше предложението върху бюрото си.

— Хм — изсумтя, след като прочете материала и разгледа макета на плаката. Алекса му връчи второто предложение. Той погледна плаката, после нея. — По-добре е, не мислиш ли?

— Да. — Избута мъркащия Т.С. от стола до бюрото му и седна.

Когато му подаде третия плакат, очите му блеснаха.

— Определено — усмихна се към нея. — Това е! Ако и офертата им е приемлива, да работим с тях. Добра ли е?

Тя кимна с глава, като се опитваше да прикрие вълнението си.

— Каква е тази агенция? — Марк присви очи и разгледа емблемата. — „Уилкинс и Уилкинс“? Не ми е познато.

Алекса пое дълбоко дъх.

— Съвсем млади са, току-що завършили училище. Имат един таван в Сохо. Личи си, че са талантливи.

— Феноменални са, но дали ще могат да направят всичко, от което се нуждаем? — Марк вдигна плаката, който беше изцяло в тъмнозелено, с изключение на тънката сребриста линия, очертаваща стройна фигура на жена в дълга прилепнала рокля. Главата й представляваше буен вихър от минзухарени къдри. Пръстът му очерта самотния кичур, който се извиваше встрани и оформяше думата Рената. Под името й с по-малки сребърни букви беше изписано заглавието на пиесата: Невъзможност.

— Сигурна съм, че ще се справят. Нови са в бизнеса… — Чу задъханото вълнение в собствения си глас и пое дъх — … Но са талантливи. Веднага разбраха образа, който им описах, докато в нито една от останалите агенции не ми предложиха това, което исках.

— Значи това — Марк размаха плаката пред нея — е било твоя идея?

— Какво може да е по-добро от червени коси и една-единствена дума „Рената“? Цялата кампания ще е съсредоточена върху Рената и нейното завръщане. Пиесата е на втори план. Е? Какво мислиш?

— Мисля? Какво мисля? — Марк прокара пръсти през косата си. — Мисля, че си невероятно талантлива, но… — замълча многозначително. — Мисля, че трябва първо да го обсъдим.

Усети как страните й пламват от неочакваната похвала. Може би ще успеят да работят заедно, независимо от всичко.

— Никой не е по-благоразположен от мен да се дава шанс на младите британци, но има някои чисто технически положения, които трябва да проучим, преди да им възложим задачата. Много често начинаещите фирми не успяват да доставят продукта не защото са несериозни, а от липса на опит. Може да не разполагат с нужните налични средства за покриване на разходите. Може да ни вземат парите и да ги похарчат за покриване на дългове по предишни поръчки. И когато дойде време за нашия плакат, да се окаже, че нямат повече средства. Ще се наложи да даваме още пари, а това не смятам да допусна.

— Но те…

— Изслушай ме, Алекса. Не съм казал, че няма да работим с тях, но ако решим, ще трябва да следиш сметките им съвсем отблизо. Точно в момента си имам ужасно много проблеми.

Искаше й се да го попита за проблемите му, но не смееше да подлага на риск възстановените им отношения.

— Ще бъда много внимателна с „Уилкинс“.

— Добре. Сега по въпроса за Рената. Като изграждаш цялата рекламна кампания върху нея, по този начин й подчиняваш и пиесата. Ако с нея се случи нещо, отпада всякаква възможност пиесата да постигне успех.

— Тя е пиесата — настоя Алекса. — Написах я за нея. Вече няма нищо общо с наркотиците — изобщо не се притеснявам за нея.

— Ами ако я блъсне кола или си счупи крак?

— Не е справедливо към теб, нали? Ти ще загубиш инвестициите си, ако нещо се случи с нея.

— Готов съм да рискувам — отвърна Марк, — щом и ти си готова. Идеята за кампанията е блестяща. Просто искам да осъзнаеш какво рискуваш.

— Като говорим за рискове, имам и друга идея. — Видя го как си поема дълбоко дъх. След като му обясни плана си за предварителна продажба на билети чрез собствена каса по намалени цени, той изглеждаше скептично настроен. — Искам всички да очакват с интерес завръщането на Рената — продължи Алекса. — Ако си купят билети по-рано, ще можем да получим пари и да ти ги дадем да ги инвестираш. Така бихме могли да спечелим още преди откриването.

— Това няма да се хареса на разпространителите на билети. Няма да могат да предприемат нищо, ако пиесата не се получи чак такъв хит, но не е и съвсем зле, за да бъде спряна. Тогава могат да се откажат от работата.

— Но тя ще бъде хит. Ела на някоя репетиция и ще видиш.

Наложи се да го убеждава известно време, но накрая той се съгласи да изпробват идеята й за билетите.

 

 

В събота вечер Алекса се приготвяше да излезе с Чонси Бедингтън. Вследствие на тристагодишната титла и богатство у него имаше някакво прекалено силно развито джентълменско чувство, към което й беше трудно да се нагоди. „Никакви извинения, каза си тя, докато се обличаше, човекът е истинска досада, но пък ти си самотна.“ Както винаги, Чонси беше точен и двамата пристигнаха в достъпния само за тесен кръг лица клуб „Белият слон“ още преди масата им да е готова. Настаниха ги в салона за коктейли и тъкмо им донесоха питиетата, когато Алекса чу изискан женски глас зад себе си.

— Чонси, колко е хубаво, че те виждам! — извърна се и видя Шърмейн Кроун да се насочва към масата им. До нея вървеше Марк Кимбръф, който само кимна сдържано. — И… ъъъ… — Шърмейн се извърна за помощ към Марк.

— Алекса Макензи — подсказа й той.

— Да, разбира се. Как сте? — попита Шърмейн, все така щастливо усмихната към Чонси.

— Добре — отвърна Алекса и бързо погледна надолу към бялата си рокля. Ама че късмет! Защо реши да облече точно същата рокля, с която беше и на партито у Одри?

Преди да успее да възрази, Чонси настоя да седнат при тях. Издокарана в къса черна рокля, украсена със сребристо, Шърмейн беше център на вниманието. Голяма сребърна диадема, закрепена върху кока й, придържаше мрежест воал, който падаше над лицето и й придаваше вид на излязла от трийсетте години на века.

— Чух, че пиесата върви невероятно добре — продума тя. — Сигурно сте ужасно благодарна на Марк.

— Всички творчески идеи принадлежат на Алекса — подхвърли Марк и й се усмихна.

Шърмейн ги изгледа над ръба на чашата с вино. Тя ревнува, с удивление установи Алекса. Независимо от парите и красотата си, Шърмейн не е напълно сигурна в Марк.

— Виж, ето го и татко — възкликна тя и посочи изискан мъж с посребрели коси и същите светлосини очи като нейните. — Татко — продължи, след като си размениха поздрави, — нали помниш Алекса? На партито на Одри всички много се възхитихме на роклята й.

Търстън Кроун кимна любезно, но Алекса се съмняваше, че изобщо я е забелязал на партито.

— Определено добре използваш дрехите си — допълни Шърмейн, като погледна първо към Марк, а после към Чонси.

По страните на Алекса изби топлина, но преди да се наложи да отговори, пристигна сервитьорът, за да ги покани на масата. Докато се отдалечаваха, Марк улови погледа й и й се усмихна неочаквано топло.

В ресторанта компанията му се оказа настанена близо до тяхната маса. Към групата им се присъединиха още неколцина по-възрастни мъже.

— Бих казал — подхвърли Чонси, — че слуховете може би са верни.

— Слухове? — изпълни я някакво мъчително усещане.

— Струва ми се, че тези господа се опитват да убедят Марк да се кандидатира за място в Парламента.

— В момента виждаш всички действително влиятелни политически мъже в Англия — увери я Чонси.

Но Алекса изобщо не гледаше към тях. Докато слушаше скучните разсъждения на Чонси за възможността от още една студена зима, тя крадешком хвърляше погледи към Марк. Всеки път, когато той погледнеше към нея, тя му се усмихваше, защото знаеше, че изпод черния воал арктически сините очи улавят всяка усмивка.

Докато Чонси поръчваше питиетата след вечеря, тя се извини и отиде до дамската тоалетна. На връщане, когато минаваше по коридора покрай телефонните кабини, видя Марк.

— Алекса — заговори я той и застана точно пред нея, — какво ще правиш утре?