Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blind Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Мерил Сойър. Танцът на късмета

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава 18

С наведена глава, все едно че разглежда екрана на компютъра пред себе си, Алекса седеше в кабинета си в „Риджънси“ и наблюдаваше как котката отърква ръждивооранжевата си козина в тъмносиния костюм на Марк. Той вдигна ръка да отблъсне упоритото животно, но остана съсредоточен върху купищата документи пред себе си. След известно време котката се отказа от опитите да си изпроси ласки. Настани се върху една от хартиените купчинки на бюрото пред него и започна да ближе задната си лапа. Понякога това животно наистина се държеше отвратително, помисли си Алекса. Два пъти по-едър от нормален котарак, кожухът му целият беше осеян с белези. Едното ухо бе прегънато на половина и част от него липсваше, което свидетелстваше, че е имало поне една битка, в която не той е бил победителят. Изглеждаше толкова раздърпан и окаян, че Алекса не устоя и го донесе в „Риджънси“ — на длъжност постоянен ловец на мишки. Трябваше да признае обаче, че ако човек не знаеше, че е котка, би го оприличил по-скоро на нещо, което котката е домъкнала.

— Има ли си име това животно? — попита Марк.

Алекса рязко вдигна глава и срещна стоманеносивите му очи.

— Т.С. — отвърна и отново сведе поглед към празния компютърен екран.

— Като Т.С. Елиът? — Гласът на Марк беше равнодушен.

— Не, като телешка супа. — Знаеше, че това ще сложи край на разговора и така и стана. Трябваше да му каже още нещо, но не знаеше как. През седмиците, откакто пое финансирането на пиесата, Марк неуморно се занимаваше с вътрешната организация на постановката, превръщайки се по същество в неин копродуцент. Никога не се намесваше в творческите й намерения, но настоя да използва неговата счетоводна система и компютърни програми.

Това, което трябваше да му каже сега, бе, че съжалява. Искаше да се извини за възмутителното си поведение в ресторанта. Ако чувството, което изпитваше тогава, бе само гняв, не би имала проблем с извинението. Но не беше. Длъжна бе да си признае, че имаше нещо много по-дълбоко. През всичките изминали седмици, докато уреждаха документацията, подготвяха възстановителните работи по театъра и работеха съвместно с мълчалива деловитост, Алекса се оказа неспособна да изрече това извинение. Извинение, което би разведрило обстановката и би показало, че не е толкова незряла, колкото изглежда. Извинение, което той заслужаваше да чуе, но което гордостта й отказваше да произнесе. Изключи компютъра и стана от мястото си.

— Ще изляза да видя как върви репетицията.

Взе северната линия на метрото до покрайнините на града, където се помещаваше временната им зала за репетиции. На този етап ежедневното пътуване най-вероятно нямаше да е необходимо. Режисьорът се справяше добре, но тя просто не можеше да се въздържи. Имаше нужда да поговори с тях. Откакто Стивън замина преди няколко седмици, не виждаше почти никого извън театъра. Бутикът запълваше времето на Линда, а когато не работеше в него, беше с дъщеря си. Рената репетираше и след това се прибираше у дома при Джайлс. Алекса работеше по пиесата, след това се връщаше в къщата на Стивън и продължаваше да работи. „Признай си го, каза си тя, чувстваш се самотна.“

Слезе от вагона и усети топлината на юлското слънце, а с него и неизменния оптимизъм, с който винаги я зареждаше лятото. Пое към залата за репетиции, доволна, че с Туик и Рената се сработват толкова добре.

— Привет — прошепна тя и се отпусна на един от столовете до Туик, който в това време наблюдаваше групичка актьори, репетиращи на сцената.

Арчибълд Туиксбай й се усмихна широко. Нисък, жилав, с тъмнокестеняви коси, ниско подстригани отстрани и сресани право нагоре, Туик изглеждаше, сякаш е претърпял електрически удар със средна сила. През дясното му ухо беше промушена двайсет и четири каратова златна безопасна игла, която висеше свободно надолу. Отначало пънкарският му вид обезпокои Алекса, но още след първия им разговор разбра, че ще може да работи с него. Той веднага схвана замисъла на пиесата й и през седмиците, които последваха, доказа, че Джайлс е бил прав за режисьорските му способности. Алекса беше сигурна, че един ден името му ще бъде синоним на първокласна режисура.

Не за първи път тя се почувства благодарна, че Марк никога не изяви желание да посети репетициите. Колкото и властно да налагаше мнението си по отношение на финансовата страна, нито веднъж не се намеси в творческата сфера. Огледа помещението и събраните в него артисти и помощен персонал. Можеше да си представи какво ще си помисли Марк, като види Туик и останалите от трупата. Бяха необичайно разнородна компания, която включваше от младежи с вид на улични гамени, какъвто бе и самият Туик, до по-старите, почти пред пенсия членове на екипа, събрани от Рената. Всички до един бяха професионалисти. Алекса се съмняваше, че би събрала по-подходяща трупа, ако трябваше сама да ги подбира. Но все пак беше длъжна да признае, че взети заедно, приличаха на британски вариант на армията на Кокси. Както бе притеснен за инвестициите си в момента, Марк сигурно ще изпадне в ужас, когато види трупата, след като ремонтът в „Риджънси“ приключи и репетициите се преместят там.

— Десет минути — извика Туик, след като сцената завърши, после се извърна към Алекса. — Е, уредено ли е за „Таной“?

Алекса се загледа в пуловера на скута си.

— Работя по въпроса. Не се притеснявай, няма да използваме старата озвучителна система. Ще имам грижата.

— Минах оттам вчера — настоя Туик. — Бригадирът ми каза, че в плановете не се предвижда подмяна на „Таной“.

— Ще се погрижа за това.

— Алекса! — дотича развълнувана Рената. — Какво мислиш? Не се ли справя великолепно Туик?

— Обсъждаме озвучителната система — подхвърли Туик.

— Какво каза Марк?

— Нямах възможност да разговарям с него. — Алекса се срамуваше от откровената си лъжа.

— Свободна ли си тази вечер? — запита Туик. — Искам да чуеш нещо.

— Да — неохотно се съгласи Алекса. Предварително знаеше, че Туик през цялото време ще й натяква за подмяна на системата.

— Аз съм в следващата сцена — бързо изрече Рената. — Ще се видим по-късно.

Мислите на Алекса отново се върнаха към проблема с озвучителната система. Когато предвиждаше първоначалните си разходи, не се бе сетила да включи някаква сума за ремонта й.

Приклещена в бюджет, който определяше парите точка по точка, Алекса нямаше възможност да лавира. В него просто не бе предвидена сума за подмяна на озвучителната система, а тя не желаеше да моли Марк за нищо повече. Сега изчакваше с надежда, че някое друго бюджетно перо ще падне под предвидената сума и така ще има възможност да подмени озвучителната система.

След края на репетицията Туик я върна обратно до Сохо със стария си автомобил. Паркираха и изминаха няколко пресечки пеш до сексмагазина „Пуси Кет“. Поеха по задните стълби и се добраха до таванчето на Куинтън Малмсби.

— Окей, Куинт — каза Туик, след като приключи с представянето, — нека да чуем какво имаш.

Алекса се отпусна до Туик и потъна в кушетка, която очевидно служеше за легло. Опита се да не зяпа много явно момчето с яркооранжеви коси и гъсти черни вежди, седнало пред огромната клавиатура. За разлика от всички останали апарати, които бе виждала досега, тази клавиатура разполагаше с многобройни лампички, лостове и бутони. Приличаше на марсиански модел на пиано.

— Първо — изрече той и гласът му прозвуча изненадващо тих в противовес на смущаващата му външност, — темата на Рената. След това ще чуете интродукцията на измамника, няколко варианта за смяната на декорите, за скандала и любовната сцена.

Алекса простена вътрешно. Как да им каже, след като толкова много са се трудили, че не може да си позволи музика, а още по-малко оригинална композиция.

Куинт се забави малко, докато натискаше бутоните и правеше настройките. Гърмящата музика, разнасяща се от бара под тях, изпълваше малкото помещение и караше кушетката да вибрира. Алекса поклати глава към Туик, разбирайки, че тази музикална композиция е поредната му гениална творческа идея. Имаше и още оригинални замисли за осветлението, постановката и декорите, които изобщо не си беше представяла за възможни. Трудно се издържаше на непрекъснатите му творчески хрумвания.

Куинт изсвири първата нота и за изненада Алекса стаята се изпълни със звуци, сякаш свиреше цял оркестър. Тон след тон мелодията се разгръщаше в таванското помещение и заглушаваше шума отдолу. Хипнотизирана, Алекса слушаше. Когато Куинт изсвири любовната тема, очите й се напълниха със сълзи. Скочи от леглото и бързо се приближи до момчето.

— Никога не съм чувала нещо подобно. Красиво е! — Седна до него и бързо го прегърна.

— Това е синтезатор — поясни Куинт. — Симулира до съвършенство всички познати на човека инструменти. Красотата му е в това, че за изпълнението е нужен само един.

— Покажи ми как работи — помоли го Алекса. — Изсвири ми отново темата на Рената.

Куинтън я повтори без никакво усилие, а когато свърши с нея, Алекса поиска да чуе още веднъж любовната мелодия. В продължение на цял час, тя внимателно изслуша отново цялата композиция.

— Никога няма да се получи на система „Таной“? — извърна се към Туик.

— Не.

— Трябва да го вземем. — Замълча. Не е редно да ги подвежда. Не може да си го позволи. — И-и-скам да кажа, че е прекрасно, една от най-хубавите композиции, които някога съм чувала… наистина. Но просто не разполагам с парите.

— Готов съм да ви дам музиката изцяло на кредит, срещу процент от продажбата на записи след премиерата. — Тревожният поглед на Куинтън го правеше да изглежда далеч по-млад от своите двайсет и пет години.

— Познавам хора в Германия, които са разработили озвучителна система с дистанционни високоговорители — обади се Туик. — Още не са я пуснали на пазара, така че съм почти сигурен, че ще ни дадат да я изпробваме. Ще трябва само да купим главното устройство и да инсталираме микрофоните. Ще се наложи прекарването на специални кабели, но само толкова. — Отправи й широка усмивка, която сякаш разрешаваше всички проблеми.

— Само за момент, нека да помисля. — Никога преди не бе пожелавала нещо толкова силно. Трябва да включи тази музикална композиция към пиесата си. Внезапно й хрумна как може да намери парите. — Знае ли някой от вас студио, в което могат да направят евтини касети и плочи.

— Има едно студио в Ливърпул. Защо? — присвиха се въпросително кафявите очи на Туик.

— Мисля си за „Евита“ и „Котките“, когато излязоха в Лос Анджелис — бавно изрече Алекса. Боеше се да каже на Туик какво има предвид. Може да е неосъществимо дори за него. — Това, разбира се, бяха лондонски постановки и Ел Ей трябваше да изчака няколко месеца, докато дойдат, но музиката винаги предшестваше самите представления. Всички знаехме мелодиите още преди да видим пиесите. Следите ли мисълта ми?

Туик зяпна учудено за момент.

— Искаш да кажеш, да запишем и пуснем музиката преди премиерата на пиесата?

— Защо не? Няма ли така цял Лондон да бъде в очакване на пиесата? Ще си направим огромна реклама, а и ще получим приходи от музиката.

— Защо не? Защо не, по дяволите? — потърка увисналата на ухото му златна игла Туик. — Но не пропускаш ли основния проблем, старата озвучителна система?

— Съвсем не — увери го Алекса, — съвсем не.

 

 

На следващия ден, неделя, Алекса отиде в „Риджънси“, за да огледа по-отблизо системата „Таной“. За нейна изненада, Марк също беше там и преглеждаше седмичните отчети. Изглеждаше спокоен и непринуден в спортния панталон и риза с отворена яка.

— Някакъв проблем? — попита тя.

Марк вдигна очи и поклати глава. Т.С. се беше покачил на малкото бюро, което Марк използваше при посещенията си в офиса. Алекса се отправи към компютъра, като едва сдържа усмивката си. Очевидно животното обожаваше Марк, който полагаше всички усилия да не обръща внимание на закачливите му движения. Все още не можеше да се похвали с първата си хваната мишка, но комичното му задоволство заслужаваше възхищение. Марк издърпа купчина компютърни разпечатки изпод него, но Т.С. не обърна никакво внимание на безпокойството.

Алекса изчака на екрана да се появи графикът за предстоящата седмица. Взираше се в зеления екран, без да вижда редичките с имена и цифри. После бавно стана от мястото си и се приближи до неговото бюро.

— Да? — вдигна поглед Марк.

Седна на стола до бюрото, така че погледите им да бъдат на едно ниво. Не за първи път забеляза уморените бръчици в ъгълчетата на сребристосивите му очи. Зачуди се дали е успял да разреши проблемите си в „Уиндзор Еърлайнс“. Миналата седмица бе изкупил основния пакет и сега изцяло владееше авиокомпанията.

— Марк, не мога да ти опиша колко много съжалявам за поведението си онази вечер в „Рифлекшънс“. Не знам защо се държах така… Предполагам, че бях разстроена от случая с обиска в Мексико. Помислих си, че не си ми повярвал. Нямах представа, че съм включена в черен списък. Съжалявам. Наистина оценявам това, което правиш за Рената и за мен. Извинявам се, че се държах толкова детински. — Марк мълчеше. Изглежда, очакваше да му каже още нещо, но тя не намираше други думи. — Съжалявам — повтори шепнешком, — ужасно съжалявам.