Мерил Сойър
Танцът на късмета (17)

Глава 17

Марк бързо огледа претъпкания бутик за Алекса, но тя никъде не се виждаше. Вероятно се бе върнала в съблекалнята, за да облече друг тоалет. След възмутителното поведение на Мелани по време на партито искрено се надяваше, че Алекса изобщо няма да се появи, докато тя не си тръгне.

— Как може да пристига без покана? — разгорещено възкликна Линда.

— Успокой се — посъветва я Уорън. — Това е безплатна реклама. Утре цял Лондон ще знае, че Мелани е присъствала на откриването.

— Не искам никой да си помисли, че съм създала каквото и да е за нея!

— Не се тревожи — присъедини се и Марк към Уорън. — Много малко хора забелязват с какво изобщо е облечена, но така ще получиш голяма известност.

— Не съм сигурна… — колебливо изрече Линда.

Марк й съчувстваше. Мелани Терънхолт нямаше абсолютно никакъв вкус. Всички дрехи, които носеше, изглеждаха поне с два номера по-малки и винаги бяха с деколте, стигащо почти до пъпа й. От друга страна, Шърмейн винаги се обличаше много изискано, но дрехите й бяха прекалено екстравагантни. Обикновено носеше нещо черно и шикозно, от този тип тоалети, по които хората се заглеждаха. Но на него не му харесваше жената да се облича прекалено екстравагантно. Винаги имаше чувството, че единствената цел на тези жени е да покажат на останалите до каква степен са в крак с модата. Съмняваше се, че Шърмейн изобщо се интересува дали начинът й на обличане му харесва, стига името й да присъства в списъка на най-елегантните особи.

Марк отново потърси с поглед Алекса, но тя все още не се бе появила. Нейният стил, каза си той, всъщност не е никакъв стил. Притежаваше някаква естественост в начина си на обличане, сякаш само е посегнала в гардероба и е измъкнала първата попаднала й дреха. Разрошената й изсветляла на слънцето коса и отсъствието на грим допълваха невероятното й обаяние. Жените би трябвало да изглеждат точно така, а не като манекенки или уличници.

Високият смях на Мелани прозвуча отнякъде наблизо. Марк се извърна и я видя да се провира между хората, поклащайки ханш като някоя танцьорка на ламбада. Спираше се тук-там, за да поздрави някоя важна личност, а глутницата фотографи и репортери запечатваха всичко. Преди да успее да се измъкне, Мелани го забеляза.

— Марк, скъпи! — Спусна се към него, обви ръце около врата му и го целуна по бузата. Услужливо остана в ръцете му, пърхайки с дългите си изкуствени мигли, докато фотоапаратите щракаха.

— Здравей, Мелани. — Измъкна се от прегръдката й и дискретно отстъпи две крачки назад. Откъде, за бога, се снабдява с този ужасен парфюм?

— Линда, абсолютно съм възхитена от прелестния ти бутик — изгука Мелани.

— Благодаря — хладно отвърна Линда.

— Уорън, скъпи — хвърли се към него Мелани. Той успя да се измъкне само с бърза прегръдка.

— Видя ли се с Чонси Бедингтън? — Уорън посочи към ъгъла, където стояха Чонси и Шърмейн, увлечени в разговор. — Ето го там! — Марк забеляза лукавите искрици в очите на приятеля си.

— Момчета — обърна се към групичката папараци около себе си Мелани, — херцогът на Рестън е един от най-старите ми и скъпи приятели. Чонси, скъпи — изчурулика тя и си запробива път към ъгъла.

Точно в този момент Марк забеляза Алекса. Идваше по временно пригодения за откриването подиум. Буйните й коси, проблясващи с платинени отблясъци, падаха меко по раменете. Носеше прозрачна вечерна рокля от прилепваща коприна, която недвусмислено очертаваше чувствените й форми. Марк не знаеше как да нарече този особен нюанс на зеленото. Беше нещо средно между морскозелено и смарагд — съвсем същият цвят като очите на Алекса. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че роклята всъщност не е прозрачна. Затвореното деколте представляваше паяжина от смарагдова коприна, на която се крепеше горната част. Тя напълно разкриваше засенчената цепнатина между гърдите й и подчертаваше високите им, стегнати контури.

За момент шумът от разговори стихна и Алекса внимателно пристъпи до края на пътеката. Направи бавен пирует, при което ясно си пролича, че не е свикнала с професията на манекен. Въпреки това тя се движеше с грациозност, с която човек или се ражда, или никога не може да притежава. Завъртя се и отново се извърна с лице към публиката, усмихната и нехаеща за усещанията, които предизвикваше.

— Какво носи човек под такова нещо? — обърна се Уорън към Линда.

— Каквото Господ му е дал — прошушна тя и намигна.

Без нищо да разкрива, в действителност роклята не прикриваше нищо от фигурата на Алекса. Марк грабна нова чаша шампанско от преминаващия сервитьор. Алекса слезе от подиума и се смеси с тълпата. Разговорите се подновиха, но Марк забеляза, че твърде много мъже спираха насред изречението, когато тя преминаваше край тях. Разклати шампанското си, докато се образува миниатюрен водовъртеж, и после го изпи на един дъх.

— Ще я взема.

— Не мисля, че фигурата ти е подходяща — засмя се Уорън.

— Говоря сериозно — обърна се към Линда.

— Марк, това е най-скъпият модел в цялата ми колекция. Наистина…

— Изпрати ми сметката. Дай я на Алекса. — Замълча и се вгледа в сините й очи. — Само не й казвай, че е от мен. Не може да продадеш тази рокля на никой друг. Никой друг няма да изглежда толкова добре в нея.

— Линда, скъпа — внезапно изникна до тях Мелани. — Наистина трябва да имам тази рокля.

— С тази кравешка фигура? — прошушна в ухото на Марк Уорън.

Марк сподави смеха си. Как си представяше Мелани, че ще закрепи едрите си гърди в това фино творение? Всъщност ефектът на роклята изцяло зависеше от фигурата на човека.

— Съжалявам, но е продадена — отвърна Линда.

— Продадена? Как е възможно? — сърдито възкликна Мелани. — Та нали току-що я показаха? Да не би някой да я е купил направо от закачалката?

— Да — вметна Уорън. — Някои хора знаят точно какво искат.

— Е… аз никога — отдалечи се Мелани.

— Чудя се — чу Марк гласа на Шърмейн до себе си — дали не можеш да ми направиш същата рокля, но в черно?

— Съжалявам, правя само по една рокля от всеки модел. Така всяка жена знае, че притежава уникат.

— Разбирам — изви една от тънките си вежди Шърмейн. — Ще ме придружиш ли до колата, Марк. Имам друг ангажимент.

Не можеше да й откаже, макар да знаеше, че управляваният от шофьор ролс-ройс на баща й ще бъде на обичайното си място — точно пред входа на всяка сграда, в която Шърмейн влизаше. Тя свойски пъхна ръка под неговата. Когато стигнаха до вратата, Марк погледна крадешком през рамо. Алекса стоеше сред тълпа възхитени мъже. Мелани се приближи до нея, като повлече след себе си и котерията фоторепортери. Марк с изумление забеляза приветливата усмивка, която Алекса й отправи. Двете останаха да разговарят като стари приятелки, докато вездесъщите апарати запечатваха срещата им.

 

 

Алекса се напъха в своята памучна рокля. С въздишка прокара пръсти по хладната зелена коприна на дрехата, която току-що бе върнала на закачалката. Никога не бе носила нещо подобно. Предизвикателна, без да е прекалено сексапилна или неприлична, тя й прилягаше, сякаш бе ушита по нея.

— Алекса, тук ли си? — чу се гласът на Рената иззад вратата на съблекалнята.

— Да, облякох се. Влез.

— Да побързаме — промуши червенокосата си глава през вратата тя. — Джайлс е в „Рифлекшънс“ и ни пази гласа. Ти върви да вземеш Линда, докато аз намеря такси.

Как ще каже на Рената за наркотичните тестове? Проточилата се среща с Марк я принуди да закъснее за откриването. Пристигна точно навреме, колкото да съобщи на Рената и Линда, че вече разполагат с парите. Рената беше във възторг и с напредването на вечерта ставаше все по-щастлива. А сега определено сияеше. Алекса ще трябва да й обясни всичко по време на вечерята. Беше решила да го спомене между другото, като се престори, че не е чак толкова важно, след като вече се беше съгласила с условията по принцип, нямаше причина да тревожи Рената.

— Линда, къде си? — провикна се Алекса в слабо осветения склад.

— Тук съм, проверявам стоката — отвърна Линда. Мисълта й все още бе заета с невероятния успех тази вечер, а също и с факта, че Уорън остана до нея през по-голямата част от времето. — Знаеш ли, че продадох почти всичко, което показах тази вечер? Какво ще правя сега? Няма да има какво да продавам, когато отворя магазина за широката публика.

— Това е фантастично! — прегърна я Алекса. — Ще направиш още, после и тях ще продадеш. Готова ли си да вървим при Джайлс?

— Да, разбира се. — Линда угаси лампите. Не би го пропуснала — Уорън също ще бъде там. — Алекса, зелената рокля…

— Ще я донеса — понечи да се върне в съблекалнята тя.

— Не, остави я… Аз… — Линда се поколеба и й стана страшно неприятно, че не може да й каже истината. — Искам да я задържиш.

— Нямаш представа колко ми харесва тази рокля. Никога не съм обличала нещо подобно. Иска ми се да имах парите, но ги нямам. Продай я на някой друг. Не можеш да си представиш колко много хора ме попитаха за нея.

— Знам. — Гласът на Линда звучеше неуверено. — Продадох поне дузина други рокли и приех поръчки за още цял куп само защото ти изглеждаше толкова добре в нея. Подарявам ти я.

— Не говориш сериозно. Прекалено е скъпа. Не мога да ти позволя да направиш такова нещо. — Алекса усети как сълзите напират. Самият факт, че Линда иска да й подари роклята, бе невероятно трогателен.

— Настоявам. Направи чудеса за бутика ми, като се съгласи да представиш моделите тази вечер. Изработих тази рокля специално за теб. Твоя е — и не приемам повече възражения. Смятам, че си много специален човек. Заложи на карта цялата си кариера заради Рената. Искам роклята да е за теб.

— Не можеш да си представиш колко много означава това за мен — преглътна сълзите си Алекса. — Наистина ми харесва. Никога не съм носила рокля, която да ме кара да се чувствам толкова… толкова красива.

— Само ми обещай, че ще я запазиш за някой специален човек… наистина специален.

 

 

Със звънлив смях Алекса последва Линда и Рената през бара. „Рифлекшънс“ беше едно от многобройните нови заведения, изникнали в Лондон през последните пет години. Както десетките ресторанти от новата вълна, които копираха американските си събратя и караха Алекса да изпитва още по-силна носталгия по „стария“ Лондон, „Рифлекшънс“ разполагаше с бар, двойно по-голям по размери от залата за хранене. Като си пробиваха път между джунглата от папрати и оскъдно облечени сервитьорки, накрая се добраха до самата зала. Боядисаните в цвят на праскова стени се осветяваха от меките отблясъци на аплици с формата на миди. Пейки и столове в по-тъмен нюанс бяха разпръснати навсякъде из препълненото помещение. Стратегически разположените гигантски палмови дървета създаваха илюзия за уединение на масите.

Когато откриха тяхната компания, Алекса се спря за миг, разкъсвана от противоречиви чувства. Защо Марк бе тук, по дяволите? Беше го видяла да си тръгва с Шърмейн. След като Рената се настани до Джайлс, Алекса се отдръпна, за да отстъпи свободното място до Уорън на Линда и за нея не остана друг избор, освен да седне до Марк.

Той я изгледа с любопитство и приветливо й се усмихна. Алекса кимна бързо за поздрав и насочи вниманието си към Джайлс.

— Е? Какво мислиш? Не е ли страхотен бутикът?

— Да — потвърди той, — виждам къде ще отиват голяма част от парите ни.

— Истинска сензация — намеси се Уорън, като се престори, че не е забелязал маневрата на Линда за мястото до него.

— Голямо нахалство беше от страна на Мелани Терънхолт да се появи без покана — подхвърли Линда в опит да завърже разговор с Уорън.

— Съжалявам, Линда — намеси се Алекса. — Аз я поканих. Говорих с нея преди няколко дни и й казах да дойде. Помислила, че поканата й се е загубила. — Алекса почувства как погледите на всички се насочиха към нея. — Не смятах, че ще бъде проблем. Хората от пресата я следват навсякъде. Реших, че така ще осигурим на магазина малко безплатна реклама.

— Точно това й казах и аз — подкрепи я Уорън. — Това е известност, която не може да се купи с пари.

— Предполагам, че Уорън е прав — отвърна Линда.

— Не знаех, че двете сте в приятелски отношения — допълни Рената и отметна червените си коси зад ухото.

— Имаме много общи неща — отговори Алекса, внезапно почувствала необходимост да защитава човек, когото в действителност не харесваше.

— Като например? — попита Марк.

Каза го шеговито, но Алекса го прие сериозно.

— Като например Джейсън Толбът — отвърна му, кипнала от гняв, че се осмелява да съди избора й на приятели. Всички млъкнаха и в тясното пространство се възцари неловка тишина, подсилена от шума около тях. Алекса погледна към Марк. Сивите му очи бяха потъмнели, но лицето му оставаше безстрастно. За момент се поколеба объркана. Какво става, по дяволите? — Съвсем просто е — продължи на глас — Мелани обича професията си и Джейсън.

— В този ред ли? — Гласът на Уорън прозвуча необичайно саркастично.

— Виж, Мелани обича човек, който е нищожество. Тя го знае, но въпреки това нищо не може да направи. Знам как се чувства, сама съм го изпитала. Мъчно ми е за нея. Не е чак толкова лоша, ако й дадеш възможност.

Сякаш всички изведнъж въздъхнаха с облекчение.

— Не си губи времето да съчувстваш на Мелани. — Тонът на Рената прозвуча неочаквано хладно. — Прекалено си добра, Алекса.

Марк остана мълчалив, но Джайлс за момент смръщи чело и я изгледа назидателно.

— Стой далече от нея. Само създава неприятности.

— По-добре да поръчваме. Става късно. — Уорън даде знак на сервитьора.

Алекса полека се извъртя в стола си така, че да не може да вижда Марк, нито пък той нея. Всички останали изглеждаха в прекрасно настроение — защото нямаха представа за строгите условия, които Марк беше наложил над пиесата.

Линда премести стола си по-близо до Уорън и снижи глас.

— Благодаря ти, че дойде на откриването. Беше много важно за мен.

— Винаги съм вярвал в таланта ти. — Погледна в теменуженосините й очи и се опита да запази същия непринуден тон. — Трябваше да го направиш още преди години.

Линда постави ръка на рамото му и се вгледа в сериозното му лице.

— През последните седем години си плащах за грешките. Не е минал и ден, в който да не съм съжалявала за глупавата си постъпка.

— Защо остана при него тогава?

— Заради Холи. Тя е единственото хубаво нещо в живота ми, откакто те напуснах.

— Но я изостави почти за две години. — Уорън не можеше да си представи как е възможно една майка да изостави такова малко дете и да го вижда само за по няколко дни в годината. Предполагаше, че това е признак за някакъв вътрешен недостатък, който не бе успял да забележи, също както изобщо не очакваше от нея да го отхвърли с една-единствена кратка бележка. Тогава бе твърде омагьосан от красотата на Линда и усещането за нежната й копринена кожа, когато се любеха, от щастливите мигове, прекарани заедно, за да види недостатъците й.

— Оставих Холи… — гласът на Линда потрепери — … заради нейното собствено добро. Когато с Йън се разведохме, нямах пари, нито начин да изкарвам прехраната си. Найджъл Хънтър ми даде възможност. С каквото и друго да се бях захванала, нямаше да мога да спечеля повече, отколкото при него. Едва свързвах двата края, непрекъснато исках от семейството си пари за училищната такса на Холи. Разбрах, че ако приема работата, само след две-три години ще разполагам с капитал да открия бутик. Ако бях останала тук, щяха да ми трябват поне десет години. Но трябваше да работя на снимачни площадки в различни страни. За Холи беше по-добре да живее при брат ми и да ходи на детска градина тук, където с нея са не само братовчедите й, но и моите родители. — Линда спря за момент и погледна към сервитьора, който бе застанал до рамото й. Поръча първото, което й дойде наум. Изчака Уорън също да даде поръчката си, преди да продължи: — Приключих със съжаленията за миналото. Когато се прибрах у дома, започнах отначало. Вече имам професията, която винаги съм желала, и Холи. Ако ми дадеш още една възможност, няма да съжаляваш.

Уорън не отговори. Искреността на Линда не подлежеше на съмнение. А и обяснението й за причините да остави дъщеря си изглеждаше разумно. Длъжен бе да си признае, че част от него искаше да й прости.

— Още вино? — попита в другия край на масата Марк и принуди Алекса да погледне към него.

— Не… благодаря. — С усилие изкриви устни в отговор на широката му усмивка. Нито за миг не успя да я заблуди. Може да обсъжда пиесата с Джайлс и Рената колкото си иска, но Алекса знаеше, че е положил максимални усилия, за да й попречи.

Докато довършваха напитките и коняка след вечерята, Алекса разбра, че вече е крайно време да съобщи на Рената за тестовете за наркотици. Ако тя е против, тогава да не губи напразно времето на адвоката да преглежда договора.

— Рената, трябва да ти кажа нещо, свързано с постановката. Има една много неблагоприятна клауза в договора. Ако си против, няма да сключа сделката.

За втори път тази вечер над групата се възцари внезапно мълчание. Всички се вгледаха учудено в нея.

— Каква клауза? — попита Рената. Сините й очи помръкнаха от безпокойство.

— Ти… и аз ще трябва да правим ежеседмични тестове за наркотици. — Алекса не успя да сдържи озлоблението в гласа си.

Устните на Рената се извиха в облекчена и щастлива усмивка.

— О, Алекса! Както го каза, помислих, че нещо не е наред.

— Нямаш нищо против, че всяка седмица ще бъдем унижавани да се подлагаме на тестове за наркотици?

— Идеята е моя.

— Твоя? — Алекса усети как кръвта за миг се отдръпна от лицето й, после нахлу обратно.

— Да, спортистите в Америка го правят. Защо не и тук? След като в продължение на две години минаваме през тестове, никой няма да може да каже, че някоя от нас има проблем. — Рената се протегна през масата да хване ръката й, но очите й продължаваха да се взират в Марк. — Не й ли обясни положението?

— Какво положение? — не можа да сдържи враждебните нотки в гласа си Алекса. Как е успял Марк да убеди Рената, че идеята е нейна? Изгледа го, без дори да се опитва да прикрие неприязънта си.

— Както изглежда, не си успяла да получиш финансова подкрепа, защото се говори, че имаш проблем с наркотиците — отвърна Марк.

— Слухът тръгна от средите на шоубизнеса — намеси се Джайлс. — Още преди да се върнем в Лондон, всички знаеха за обиска. Далеч, преди да приключим със снимките, „Лойд“ вече бяха включили и двете ви в черния списък.

— Черен списък — прошепна Алекса, едва различавайки собствения си глас. — Какво означава това?

— Отказват да застраховат каквото й да е, в което участвате, заради риска от наркотици — отговори отново Марк.

— Тогава как е застрахована пиесата?

— Самозастраховаме се — изрече той с тих глас. — Ние ще си плащаме за всички проблеми, които възникнат.

Алекса остана да седи, неспособна да допие кафето си. Черен списък? Хрумна й нещо ново. Защо Стивън не й бе казал? Би трябвало да знае, че е включена в черен списък.

Докато Джайлс уреждаше сметката, Уорън наблюдаваше Алекса и Марк. Приятелят му през цялата вечер се държеше сърдечно и приятелски с нея, но Алекса оставаше резервирана, едва запазвайки приличие. Очевидно имаше повече проблеми, отколкото смяташе Линда. Питаше се дали наистина трябваше да насърчава Марк. Забеляза, че и двамата останаха мълчаливи, докато групата се изнасяше навън. Портиерът докара най-напред колата на Уорън и двамата с Марк се обърнаха, за да се сбогуват. Уорън съзнателно изричаше думите към цялата компания, без да откроява специално Линда. Пъхна се зад волана, след което портиерът затвори вратата му. Зачака Марк да заобиколи и да влезе от другата страна. Чу почукване по стъклото, извърна се и видя Линда. Уорън внимателно смъкна прозореца.

Тя пъхна глава през отвора.

— Не забравяй какво ти казах: Обичам те!

Приведе се напред и го целуна. Беше съвсем лека, едва осезаема целувка, нищо повече, но сърцето на Уорън заби лудешки. Задържа се за момент само на сантиметри от устните му, а дълбоките й, сини очи искряха като тлееща жарава. В следващия миг тя беше изчезнала.

Смътно осъзнавайки, че Марк е в колата, Уорън потегли неуверено. Нагласи огледалото за задно виждане — Линда все още стоеше на платното и се взираше след тях.