Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blind Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Мерил Сойър. Танцът на късмета

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Алекса седна на ръба на стола със сковано изпънат гръб и протегна офертата си през бюрото към Марк Кимбръф.

— Търся инвеститор за пиесата си.

Марк пое документа, а тя издърпа сакото на костюма си, като приглади някакви несъществуващи гънки.

— С Рената Тремейн?

— Да, може би съм ти споменавала за това в Мексико.

— Спомням си. — Марк прегледа страниците, като от време на време спираше поглед, за да прочете по-внимателно някой параграф.

„Дали си спомня и нещо друго?“ — запита се Алекса. Когато го видя в изискания му кабинет, като излязъл от реклама на някоя модна къща, заседналата в гърдите й буца стана още по-мъчителна.

— Никога не съм финансирал театрална постановка — продума той с хладен тон. — Недвижими имоти, това е моята сфера.

— Ние… помислих, че може би…

— Колко инвеститори вече ти отказаха?

— Не са склонни да финансират — нарочно отбягна въпроса му, — защото не вярват, че Рената вече е добре. Но тя наистина се възстанови и тази пиеса ще я върне отново на върха.

— Кой е този… — Марк прелисти страниците на офертата. — Арчибълд Туиксбай?

— Режисьорът…

— И сам виждам. Откъде идва? Има ли опит в театъра?

— Да, учил е в Кралската академия за драматично изкуство. Джайлс Актън го препоръча.

— В такъв случай има опит главно в киното, а не в театъра.

— Да, но първоначално е работил в театъра.

— Разбирам — стисна устни Марк. — За разлика от американските актьори, повечето британци най-напред играят в театъра, но това не означава, че непременно са добри в тази област. Щом Туиксбай е работил с Джайлс, значи го бива най-вече в киното.

— Рената и Джайлс, изглежда, смятат, че е най-добрият режисьор, който можем да поканим за пиесата ми. — Усети как по врата й се разлива топлина. — Разговарях с него и останах с убеждението, че ще можем да работим заедно.

— Разбирам. — В гласа му ясно пролича съмнение. — Режисирал ли е някога преди театрална постановка?

— Не.

Марк отново насочи вниманието си към документа. В едната ръка подхвърляше бързо елегантната си писалка „Мон Блан“. Всеки път, когато паднеше върху масивното дъбово дърво, тя издаваше глух звук.

— Ами ти?

Гърлото й се сви, последва момент на колебание, преди да проумее, че иска да разбере за професионалния й опит в театъра.

— Написала съм и съм поставила пет пиеси.

— Така ли? Къде?

— По Западното крайбрежие… В Калифорния. — Разбра, че ако продължава да увърта, ще е само в нейна вреда. — В един малък театър в предградията.

— Аматьорски? — Марк се изправи и високата му фигура се открои на фона на широкия стъклен прозорец зад него.

— Бяхме професионална трупа — продължи Алекса. В това време Марк се бе извърнал с гръб и се взираше навън. — При близостта на Холивуд просто бяхме длъжни…

— Така ли? — подхвърли, без да се обръща.

— Да, не би трябвало да имам никакви проблеми при помощта на Рената, Джайлс и Арчибълд…

— Защо Стивън Хънтър е вписан като копродуцент? — Сега Марк се извърна с лице към нея. — Смятах, че заминава да прави филм. Не съм знаел, че има някакъв опит с продуцирането на театрални постановки.

— Ъ-ъ… ами той… — Алекса се поколеба. Найджъл не би могъл да възрази, ако използва името му в по-различен аспект. — Стивън каза, че по всяко време мога да се обръщам към Найджъл — молеше се името на Найджъл да подейства като някакъв талисман.

Марк бавно се отпусна на тапицирания в кафява кожа стол, като я наблюдаваше с недоверие. Тя се размърда на мястото си. Гигантското бюро не беше достатъчно широко, за да я предпази от проницателния му поглед. От уредбата пред него се чу тихо бръмчене и той леко се навъси, докато натискаше бутона.

— Търсят ви на втора линия.

— Да оставят съобщение. Казах да не ме прекъсвате.

— Барнаби Апсфорд от „Уиндзор Еърлайнс“ е.

— Извини ме. — Обърна се към нея, докато вдигаше слушалката.

Алекса забеляза как студенината в очите му мигновено изчезна.

— Барнаби! — изрече Марк с дълбок и развълнуван тембър.

Продължи да го наблюдава, докато той внимателно слушаше събеседника си отсреща. Бе принудена да признае, че Марк никога не бе изглеждал по-добре. Опита се да насочи вниманието си към „Уиндзор Еърлайнс“. Болката от двуличието на Марк отново я прониза като нож. Защо просто не й беше казал, че притежава част от авиокомпанията? Какво значение би могло да има? Усмихнатото лице на Пол, докато й поднасяше поредната си лъжа, отново изникна в съзнанието й. Същият е като Пол, помисли си Алекса и се запита колко ли често е мамил жена си Марк, преди да я изостави.

— Имаш ли някаква представа къде са купени? — Наклони глава на една страна, за да закрепи слушалката към рамото си, докато бързо си записваше нещо. — Така ли?… Значи са се преместили… Толкова малка страна. Започни проверки в пътните агенции там. Дай да го спрем, преди да е станало по-лошо… Свържи се с Интерпол. — Марк остави слушалката на мястото й. — Само за момент — извини се на Алекса и излезе от стаята.

Когато влезе в кабинета му, беше прекалено нервна, за да забележи обстановката. Сега се огледа с любопитство. За разлика от многобройните офиси, които бе посетила напоследък, с техните лъскави, модерни интериори от хром и стъкло, кабинетът на Марк запазваше историческото очарование на сградата. Старинен килим в приглушени тонове на ръждивокафяво и синьо покриваше частично дъбовите дъски на пода. По лавиците на библиотеката бяха подредени подвързани с кожа томове, някои от които изглеждаха доста стари, наред с десетки художествени произведения, които очевидно бе събирал по време на пътуванията си. В далечния край на стаята, пред малка камина, имаше кът за сядане с две кресла с високи облегалки, покрити с шотландски одеяла в същите цветове като килима. Върху ниската масичка между тях имаше кристална гарафа с бренди и няколко чаши. Единственото отстъпление пред съвременността бяха телефонът и малък компютърен пулт. Кабинетът притежаваше изключително мъжка, характерна атмосфера и Алекса си помисли, че едва ли някой дизайнер би могъл да проектира пространство, което да подхожда до такава степен на мъжа, който го обитава.

— Та какво казваше? — отново се настани на мястото си Марк.

— Ч-че Найджъл ще ми помага, ако имам нужда от него.

— Ами ти? — запита, все така подхвърляйки писалката.

— Аз? — Настойчивият му поглед я смущаваше. — Аз инвестирам колкото мога да си позволя.

Продължи да я гледа изпитателно и да си играе с писалката. Надеждата, че би могъл да й помогне, е напразна, реши Алекса.

— „Риджънси Тиътър“ — не ми звучи познато.

Усети как по страните й избива червенина.

— Вероятно не. От няколко години не е използван.

— Колко?

Изчака, преди да отговори.

— Десет.

— И защо?

— Поддръжката му е малко… ъ-ъ… занемарена.

— Разнебитен е.

— Собственикът ще ни отпусне средства за ремонт.

Марк погледна часовника си.

— Хайде да се обадим на агента и да вземем ключовете.

— Защо? — От изненада почти изгуби способността си да говори.

— Искам да го видя.

— „Риджънси“? — Иска да го види. Мислите се завъртяха в главата й и тя си представи как красивите му кожени обувки стъпват по мишите изпражнения. — Дадох ключа на Рената. Отиде там да репетира.

 

 

— Сигурен ли си, че трябва да го видиш? — попита Алекса, докато крачеха към спортния му ягуар.

— Напълно — отвърна Марк и задържа отворената врата пред нея.

Тя се настани на красивата кожена седалка и прокара ръка по гладката орехова облицовка на таблото. Беше стара, истинска класика, но умело поддържана. Очевидно високо ценена придобивка. След като завъртя ключа, мощният двигател избръмча и Марк ловко се включи в късния следобеден трафик.

— Инвеститорите ще трябва да преотстъпят театъра, ако се наложи пиесата да се спре.

— Разбира се. — Не беше помислила за това, защото никога не й беше хрумвала възможността постановката да пропадне. Нервите й се опънаха още повече. Сега ще види състоянието на театър „Плесен“ и никога няма да вложи и два пенса. Човек трябва да има доста развито въображение, за да си представи успешно представление в този театър.

Движението по „Шафтсбъри“ беше задръстено. Спортната кола, проектирана да препуска с хиляди конски сили, едва помръдваше и спираше.

— Ходи ли до Мароко, когато беше в Испания? — наруши неловкото мълчание Марк.

— Да — отвърна тя. Откъде се появи този въпрос?

Той отново помръдна и я погледна подозрително.

— Хареса ли ти?

— Не… да… Ами…

— Кое?

— Беше ме страх.

— Защо? Стивън щеше да те защити. — В гласа му се прокрадна сдържан сарказъм.

— Бях сама. Групата ни трябваше да е с въоръжена охрана. Толкова опасно беше, че ни накараха да оставим паспортите си на кораба, за да не ни ги откраднат.

— Била си сама? Не е трябвало да ходиш там сама.

— Нищо не се случи. Глупаво беше да се страхувам толкова. На връщане отидох да видя скалата на Гибралтар. Никога не съм предполагала, че там има толкова неща. — Продължи да бъбри безсмислено за състава на скалата, макар да виждаше, че изобщо не я слуша.

Докато Марк паркираше близо до „Риджънси“, Алекса почувства ново тревожно пробождане. Появата му тук беше предизвикано от чисто отчаяние.

В мига, в който Марк отвори вратата на театъра, Алекса усети миризмата на плесен. Какъв е смисълът изобщо да влизат вътре. Но не можеше да се върне. Ръката му я улови за рамото и я въведе във фоайето.

— Покривът тече — отбеляза равнодушно той.

Алекса остана закована на място, напълно объркана.

— В такива стари сгради — продължи Марк, сякаш напълно забравил за нея — човек трябва да го очаква.

Стисна я здраво за лакътя и я избута в залата, преди да успее да каже каквото и да е за фоайето. Докато крачеха по пътеката към сцената, Алекса оглеждаше помещението, невярваща на очите си. Този, който беше почистил входното фоайе, беше размахал същата магическа метла и в театъра. Нямаше ги паяжините и тоновете прах. Без тях мястото приличаше повече на обедняла аристократка, отколкото на парцаливата сиромахкиня, която Алекса очакваше да завари.

— Привет, Марк! Алекса! — помаха им Рената от сцената, където някой беше подменил изгорелите лампи и закрепил увисналата завеса.

— Рената! — усмихна й се в отговор.

— Пристигате точно навреме — надигна се от един стол на първата редица Уорън. Усмихна се щастливо насреща им, с Линда от едната си страна. После Уорън продължи да бъбри свойски с Марк за представленията в „Риджънси“, които помнеше от младежките си години. Неподправеният му чар и близостта му с Марк бяха очевидни. Линда също се включи в разговора с Марк с онази непринуденост, която бе характерна за близки приятели. Алекса не знаеше как да се държи с него, единственото, което разбираше, бе, че трябва да заеме отбранителна позиция.

Успя да намери пътя до сцената. Купищата декори все още задръстваха помещенията, но някой бе изчистил подовете.

— Кой свърши това? — прошушна тя.

— Аз — засмя се Рената. — По-добре ли е?

— Със сигурност.

Докато групичката оживено разговаряше, Алекса стоеше настрана и наблюдаваше мълчаливо. Уорън беше наминал да види Линда. Може би все още се интересува от нея. Колко е жалко, че и неговите средства, също както при Чонси Бедингтън, бяха затворени в някакъв попечителски фонд. Но пък може би Уорън ще успее да убеди Марк.

— Алекса, да погледнем в работния кабинет — прекъсна мислите й Марк. — След като в предварителния ти договор не се предвиждат разходи за работни помещения, предполагам, че ще използваш кабинета на управителя.

Алекса кимна и го поведе по задното стълбище. В тясното помещение грееше една-единствена, обвита в паяжини крушка, която осветяваше малко бюро, все още отрупано с хартии, ръждясал шкаф и хлътнал диван. По стените бяха хаотично закрепени множество плакати от някогашни постановки. В стаята се разнасяше неприятна миризма на застояло. Някъде в краката й се чу забързано трополене — една мишка притича по пода и се шмугна под дивана.

— Няма да стане. Участвал съм в многобройни проекти с недвижима собственост. Това, което предлага собственикът, не е достатъчно. Покривът тече. Най-много се забелязва във фоайето, но трябва да се ремонтира навсякъде. Нови килими, тапицерия… — поклати глава. Очите му бяха придобили металносив цвят на слабата светлина. — Електрическата инсталация несъмнено не отговаря на стандартите.

— Не се притеснявай за това, което предлага собственикът. Можем да се оправим. Ще работим на черно… — замълча насред изречението, забелязала внезапната промяна в израза на лицето му.

— Не, няма!

Защо се ядоса толкова? Отговорът я връхлетя с внезапно прозрение. Марк, припомни си тя, с неговите политически амбиции и обществената му дейност в Търговската Асоциация, никога не би одобрил нещо незаконно. Всичко, което прави, трябва да бъде безукорно. Трябваше да се досети!

— Всички го правят — прошепна едва чуто.

— Никога не съм влагал пари в начинание, което да не е напълно законно. — С две крачки прекоси помещението и отново се върна обратно.

— Какво правите двамата там вътре? — чу се гласът на Рената иззад затворената врата.

— Ще трябва да помисля за пиесата ти — заяви Марк, докато напускаше кабинета. Нарочно наблегна на местоимението „ти“, давайки й да разбере, че това никога няма да бъде негова пиеса.

Алекса го последва, онемяла от собствената си несъобразителност. Приличаше на картонена кула от карти, която се сгромоляса на жалка купчина. Провали всичките си шансове да го убеди да й помогне.

— Отиваме в „Мортън“ да пийнем по нещо — осведоми ги Уорън, когато се присъединиха към другите във фоайето. — Хайде с нас!

— Добре — съгласи се с безстрастен тон Марк.

— Аз имам среща — излъга Алекса. Как би могла да погледне приятелите си, като току-що бе объркала всичко? После се застави да се извърне към Марк: — Благодаря ти, че ми отдели време и че разгледа предложението ми. — След като той кимна стегнато, тя се сбогува с останалите.

Когато излезе от театъра, навън ръмеше. Беше започнало да се смрачава и сенките на сградите по тясната уличка изглеждаха още по-плътни. Не беше обърнала внимание колко късно бе станало.

— Трябва ли ти превоз? — обади се зад нея Марк.

— Не — стреснато отвърна Алекса. Очакваше, че е останал с другите, докато Рената заключваше. — Благодарна съм ти, че отдели време да дойдеш дотук.

Завъртя се на пети и се отдалечи. Беше изминала пресечка и половина, преди да усети, че не е взела чадър и че се движи в противоположна на станцията на метрото посока.