Мерил Сойър
Танцът на късмета (12)

Глава 12

Алекса се отклони от Шафтсбъри авеню и забърза по „Ърлхем Стрийт“ покрай редичките със сергии на търговците, после сви в късата странична уличка, означена като „Тауър“. Вече леко започваше да ръми; дъждът блестеше по паважа и го правеше хлъзгав. Вятърът се усили и нахлу под пуловера й. Тежко надвисналото небе вещаеше приближаваща буря, а не просто краткотрайно преваляване. Какво стана? Когато се уговори с Линда и Рената да се срещнат, за да изберат театър, който да наемат за пиесата, навън грееше слънце.

Сега небето бе причерняло от натежали дъждоносни облаци и в подножието на старите сгради бе станало мрачно, а това я затрудняваше да разчете адреса, който си бе надраскала на къс хартия. Възможно ли е да е това? Огледа подозрително китайския магазин „Чонг-Лен“, после отправи поглед към отсрещната страна на тясната уличка. Старата тухлена сграда с джорджианска фасада и страничен двор, отделен с ограда от ковано желязо, изглежда, беше това, което търсеше. Върху резбованата двойна врата, която очевидно от години не беше отваряна, декоративен готически надпис обявяваше: „Риджънси Тиътър“.

Рената и Линда й бяха казали, че ще я чакат вътре. Изкривената врата се отвори със скърцане и тя пристъпи във фоайето. Лъхна я хладен, влажен въздух и мирис на плесен. Самотна крушка, отдавна простила се с предпазния си абажур, висеше от оръфан кабел и се поклащаше напред-назад, като осветяваше последователно тясното пространство.

— Хей? — Гласът й отекна в тъмнината. — Хей? — Провря се през чифт плесенясали завеси, отделящи фоайето от театралната зала. В далечината съзря светлина, която се процеждаше под спуснатата завеса пред сцената. Изчака няколко секунди, докато очите й привикнат с полумрака. — Линда? Рената?

Никакъв отговор. Пое надолу по пътеката към светлината. Раздърпани седалки, тапицирани с нещо, което Алекса предположи, че някога е било червено плюшено кадифе, и увиснали като драперия през облегалките паяжини, образуваха разкривени редици. На самата пътека се простираше избелял килим, на много места напълно износен и потънал в прах.

— Алекса, тук горе сме — извика Рената и надникна иззад провисналата сценична завеса.

— Какво мислиш? — запита я нетърпеливо Линда, след като стигна до тях.

— Ами… аз — заекна Алекса. И двете изглеждаха толкова доволни и ентусиазирани.

— Не е това, което очакваше, нали? — замахна с отрупаната си от пръстени ръка към сцената Рената.

— Да — призна си Алекса. — Кога за последен път е използвано това място?

— Преди около десет години — отвърна Линда. — Не е лесно да се намери свободен театър в Уест Енд. Повечето са взети за години напред.

— Нали бяхте наели агент да търси? — Алекса усука къдрица коса около пръста си. — Това ли е най-доброто, което може да ни предложи?

— Да — увери я Рената и отново се върна на сцената. — Ще ти покажем още два в съседство, но това е най-доброто.

Потресена, Алекса ги последва в лабиринта от миниатюрни стаички — истински театрален склад за отпадъци, пълен с изпотрошени декори и изтърбушени седалки. Не можеше да си представи нейната пиеса да се играе тук.

— Има ли някакви проекти за обновяване?

— Агентът казва, че собственикът ще ни отпусне щедра сума за ремонт, ако се съгласим да го наемем за две години — поясни Линда.

Каква ли щедрост е склонен да прояви, зачуди се Алекса. Няма ли да е по-лесно просто да го взривят и да започнат на чисто?

— Хайде да отидем да видим и останалите два театъра — предложи Рената, след като отново се добраха до плесенясалото фоайе.

— Не сме ли близо до „Ембесъдър Тиътър“? — попита Алекса, щом излязоха на тротоара.

— Зад ъгъла е.

Това я поуспокои. „Капанът“, най-дълго играната лондонска пиеса, се беше задържала там почти четири десетилетия. Поне се намираха в подходящия квартал. Вятърът за момент стихна, но дъждът продължи да се сипе. Алекса изруга. Защо в Испания не си купи шлифер вместо безполезната официална рокля, с която беше на партито? Споменът за това върна образа на Марк в съзнанието й. Независимо от сътресението след всичко случило се, сълзите не искаха да дойдат, за да облекчат болката в сърцето й. Все още не можеше да се съвземе от факта, че Марк се е възползвал от парите на съпругата си по начин, който много напомняше на този, по който Пол бе използвал нея самата. В Мексико изглеждаше толкова сърдечен, толкова почтен. Но изобщо не й се обади. И защо ли? Мис Висша мода очевидно добре запълва времето му. Горчивата истина е, че Алекса е била само забавление за една нощ — нищо повече.

— Къде е Стивън? — подвикна Рената през свистенето на дъжда. — Мислех, че ще дойде с теб.

— Замина извън града за няколко дни — отвърна колкото можа по-спокойно Алекса. Не допълни, че изобщо не й беше казал за пътуването си. Тази сутрин, след обаждането на Линда, беше открила бележката му.

Следващите два театъра бяха по-малки и приличаха повече на някогашните концертни зали. Нищо чудно, че агентът спокойно им бе предоставил ключовете — никой уважаващ себе си крадец не би се занимавал с тези дупки. В сравнение с тях „Риджънси Тиътър“ определено заслужаваше по-голямо внимание.

— „Риджънси“ не е това, което си представях — каза Алекса, докато стояха пред последния театър в очакване да мине някое заблудено такси или дъждът да спре.

— Тук не сме в Щатите — поясни Рената. — Нашите театри са много стари. Театърът е в кръвта на всеки англичанин. Бихме отишли навсякъде, за да видим една добра постановка — концертни зали, кръчми, църковни крипти, селски площади — където и да е. Не ни трябва да сме в някой по американски лъскав театър. Важна е пиесата.

Алекса неохотно кимна в знак на съгласие. Напомни си, че англичаните бяха най-ненаситните театрали в света и гледаха средно по около три пъти повече постановки годишно, отколкото един американец би видял за целия си живот.

— Права си. Тъкмо затова искам сама да поставя тази пиеса. У нас никога не бих могла да постигна това. На жените не се дава никакъв шанс.

— Ще се справиш — увери я Рената. — Хората няма да те преценяват по това дали си жена. Най-важното е да направиш добра постановка, това ще е най-важно. Но първо трябва да решиш дали искаме да играем в Уест Енд, или да потърсим друго място?

— В Уест Енд — убедено отвърна Алекса, защото знаеше, че това е все едно да си на Бродуей. — Твоето място е тук, а не в някой театър в предградията.

— Тогава ще трябва да наемем „Риджънси“.

— Хайде да притичаме зад ъгъла до кафе „Бомбай“ и да поговорим — предложи Линда. — Можем там да изчакаме спирането на дъжда. — Въпросното заведение се оказа на цели три пресечки и докато стигнат, Алекса вече се тресеше от студ. — След като обядваме, ще те заведем на пазар — обяви тя и сведе поглед към съсипаните кожени обувки на Алекса, — за да си купиш хубав чадър, шлифер и чифт истински обувки.

Докато отпиваха от горещия чай в очакване да донесат поръчката им, Алекса усети как по тялото й се разлива гореща вълна, а заедно с нея и желанието да забрави коя е. Времето съвсем точно отразяваше мрачното настроение, в което бе изпаднала — пълно униние. Действителността катастрофално се разминаваше с всичко, което си бе представяла. Как ще помогне на Рената, ако трябва да постави пиесата си в онзи разнебитен театър? И още по-важно, може ли да разчита, че Стивън ще й помогне да си осигури финансиране? В живота й вече нищо не беше по-важно от приятелките и професията й. Трябва да постигне успех с тази пиеса. После, след като и филмът излезе по екраните, ще има в сметката си три големи удара — книга, филм и пиеса. Името й ще бъде утвърдено. Ще спечели достатъчно пари, за да се оттегли за две-три години и да напише още един голям роман.

— Видя ли какво стана в събота вечер? — попита Линда, почувствала, че мислите на Алекса са някъде далече.

— Кога? Май пийнах повечко шампанско, отколкото ми се полагаше.

— Нищо ти нямаше — усмихна се Линда и отново си помисли колко неуверена изглежда Алекса. — Говорих с Уорън.

— И? — приведе се към нея Рената.

Линда разказа накратко за случилото се на дансинга.

— Казах на Уорън, че разбирам как се чувства, но не се отказвам. И че всеки път, когато ме види, трябва да знае, че го обичам. Когато обичаш някого, не бива да се отказваш лесно — особено когато си причинил на този човек огромна мъка. Не можеш да очакваш да минеш само със „съжалявам“. Възнамерявам да му докажа, че наистина е така.

— Добре — потвърди с тръсване на червените си коси Рената. — Джайлс нито за момент не се отказа от мен. Каза, че ще направи всичко… но не и да търпи пристрастието ми към кокаина. Когато отидох при него, бях почти мъртва. Но разбрах, че ме обича, и поисках да започна отначало. — Замълча, за да си поеме дълбоко дъх. — Знаете ли какво ми каза? Каза, че ме обича и че е минал през ада, докато ме чакал. Трябваше да вляза в болница. За известно време всичко беше поставено на карта, но разбрах, че не мога да го предам. Продължавай, Линда, докажи на Уорън, че го обичаш. Може би и той е минал през ада и се бои да опита още веднъж с теб.

Алекса преглътна бликналата неочаквано сълза.

— Предполагам, че… от опит не боли. — Сервитьорът пристигна с голяма купа къри и чиния с ориз. Острата миризма от горещото къри изпълни ноздрите на Алекса. Внезапно се почувства ужасно изгладняла. След като момчето се върна с огромна кана вода, тя попита учудено: — Това пък за какво е?

Рената се засмя.

— Това къри е от първа степен на огнеопасност. Може да ти потрябва вода, за да гасиш пожара.

Алекса поля предпазливо ориза си с лъжица къри и опита.

— Уоу! — Грабна чашата с вода и отпи голяма глътка. — По-люто е и от тексаско чили! — Докато се хранеха, Алекса набра кураж и попита: — Знае ли някоя от вас как е умряла жената на Марк?

Рената поклати глава, но Линда отговори:

— В автомобилна злополука.

— Някакви загадъчни обстоятелства?

— Не, ролсът й минал през заледен участък на пътя близо до семейното им имение. Ударил се в насипа и паднал в някакво дере, като я убил на място.

— Пияна ли е била? — Споменът как Стивън се олюляваше, докато отиваха към колата след партито, отново изплува в съзнанието й.

— Възможно е. — Ясносините очи на Линда се присвиха. — След развода пиеше много.

— Знаеш ли каква е била причината за развода? — продължи с въпросите Алекса.

— Нямам представа. Съмнявам се, че са имали много общи неща — толкова различни бяха. Но Марк е прекалено голям джентълмен, за да го обсъжда с някого. Защо питаш?

— Ами… просто се… чудех. — Явно приятелките й бяха изпаднали в заблуда под обаянието на Марк. Те сякаш не разбираха, че именно разбитото сърце на Каролин я е подтикнало към пиянство.

— Марк свърши страхотна работа с онази авиокомпания, не смятате ли? — възкликна Рената.

— Абсолютно — съгласи се Линда. — Англия се нуждае от повече мъже като него. Без неговите пари „Уиндзор Еърлайнс“ щяха да фалират. Щяхме да си имаме още една държавна авиокомпания. Очевидно е успял да сложи край и на мрежата за билетни измами.

Алекса преглътна някаква унищожителна забележка и отново се запита защо Марк не й беше казал, че притежава „Уиндзор Еърлайнс“. Спомни си за Пол и за всичко, което така умело беше прикривал. Марк е съвсем същият като бившия й съпруг.

— Да поговорим за пиесата.

— Джайлс не може да ни помогне — каза Линда. — Зает е с работата по монтажа на филма. Крайният срок за първото копие е в средата на юни. Ще ни насочва, но е ужасно зает.

— Ако си съгласна, той е уредил да прослушаш едно от протежетата му, Арчибълд Туиксбай — допълни Рената. — Млад, но талантлив режисьор.

— Много съм му благодарна, ще го видя. — Сега само Стивън да намери време да я запознае с потенциални инвеститори. — Парите са основният проблем.

— Винаги е така при постановките — успокои я Рената. — Ще се получи от само себе си. Направи корекции, отново прегледай приоритетите и всичко каквото трябва.

Алекса леко се намръщи. И досега се занимаваше само с неща от първостепенна важност. Но как изобщо можеше да постави пиесата си в онзи грохнал театър — нищо нямаше да се получи.

— Да поговорим с агента. Трябва да разберем колко е готов да ни даде собственикът за ремонт на театър „Плесен“.

 

 

Точно както Алекса се беше опасявала, собственикът им предложи за ремонт сума, която бе прекалено малка, за да им е от помощ. И за да се усложнят нещата още повече, трябваше сами да организират възстановителните работи.

— Сигурни ли сте, че можем да го направим? — попита тя, докато пътуваха с такси към „Хародс“, за да напазарува някои необходими неща. — Сумата изобщо не е достатъчна, а и ние нищо не разбираме от строителство.

— Ще се справим — твърдо заяви Рената. — Не е толкова зле, колкото смяташ. Едно основно почистване и малко боя ще подействат като вълшебна пръчица. От двайсет години съм на сцената. Познавам всякакви хора. Ще ги използваме.

Вълшебна пръчица? Точно това ще е нужно, за да се превърне този, меко казано, стар театър в поне някакво подобие на онова, което Алекса си представяше.

— Ами счупените столове? Тапицерията? Осветлението?

Таксито спря пред магазина.

— Не се притеснявай — успокои я Линда. — Ще работим на черно.

— На черно? — измъкна се от колата Алекса, благодарна, че дъждът бе престанал.

— Работниците получават помощи — поясни Рената. — Правителството им плаща, защото са безработни. Ще трябва да им плащаме в брой. Така се върши повечето работа в днешно време. Събират им се повече пари, отколкото ако работят редовно. И ние ще можем да си намалим разходите. Всички го правят.

— Нищо повече не мога да направя, скъпа. — Стивън се наведе към нея и прокара пръст по изпъкналата й скула. — Никой не иска да си рискува парите, като инвестира в постановка с участието на Рената.

— Може би, ако бях дошла с теб… — Гласът на Алекса се прекърши.

— Стивън направи всичко, каквото можа. И аз попитах няколко човека, които познавам — допълни Джейсън. Помежду им като че ли съществуваше някаква телепатична връзка. Преди още единият да е изрекъл нещо, другият вече бе схванал мисълта му.

Алекса изгледа подозрително Джейсън. Досущ като герой от филм, Джейсън Толбът олицетворяваше до най-малка подробност красивия, но надменен аристократ. Изпод гладките кестеняви коси тъмнокафявите му, почти черни очи изразяваха пълното му безразличие. Едва ли би могъл да изглежда по-отегчен, освен когато се прозява.

— Виж, не съм ти обещавал, че ще успея да намеря парите — продължи Стивън и даде знак на сервитьора за още едно питие. — Казах, че ще опитам. Сделката ни включваше да получа твоя сценарий срещу жилището ми, но не и да ти осигуря финансиране.

— Знам — сопна му се Алекса и веднага съжали. През седмицата, откакто се беше върнал в града, Стивън се бе опитал да намери необходимите средства за поставяне на пиесата й. Наистина не е негова вината, че никой не желае да рискува с Рената. — Все някак ще намеря парите. Рената разчита на мен.

— Защо точно Рената Тремейн? — попита Джейсън с очевидно презрение.

— Тя ми е приятелка, и то добра. — Алекса реши да не споменава за инцидента с мексиканската полиция. Макар че не можеше да обясни защо, имаше усещането, че колкото по-малко знае Джейсън за нея, толкова по-добре. — Написах пиесата специално за нея.

Джейсън пренебрежително сви рамене.

— Целият ми капитал е вложен в по-доходоносни дейности. — Снизходителното му отношение ужасно я дразнеше. Отричането на професионализма на Рената и същевременно на качествата на собствената й пиеса, с всеки изминал ден я изправяше пред по-големи проблеми.

— Защо не дойдеш с мен, докато снимам филма? — попита Стивън.

— Не мога да направя това. Ще намеря начин да финансирам постановката си.

— Както искаш, скъпа.

В Стивън наистина живееха двама души. Единият тя харесваше, но към другия изпитваше някакво недоверие. И все пак той направи онова, което беше обещал — опита се да й помогне. Действително тя трябва да намери пари. Проблемът е неин, а не на Стивън.

— Вече трябваше да е тук. — Вперил поглед някъде над тях, Джейсън оглеждаше стаята с видимо раздразнение. Стана от масата и се отправи към входа.

— Жена си ли очаква? — попита Алекса.

— Господи, не! — поклати глава Стивън. — Двамата са се разбрали — той си има свой живот, тя също.

— О! — Смутена, Алекса плъзна поглед из заведението. Обстановката в нощния клуб, известен като място, където се събираха богати мъже от английския шоубизнес, беше твърде претенциозна. Никога не се чувстваше добре на места, където всички сякаш бяха дошли, за да бъдат видени. Стивън бе настоял да го придружи. Никой, каза й той, не знае коя е и няма да разбере, ако прекарва цялото си време в работа над пиесата. „Ето ме, помисли си Алекса, хубавичко ме вижте, защото повече няма да дойда.“

После примигна няколко пъти, невярваща на очите си. Насреща им, с Джейсън, обвил ръка около кръста й, гордо се носеше Мелани Терънхолт.

— Какво прави тя тук?

— Отпусни се, скъпа. Те с Джейсън от години ту се събират, ту се разделят.

— Сериозно? — Алекса беше изумена. Ненадминат покорител на женски сърца, Джейсън с лекота колекционираше красиви жени. И, както беше забелязала в Марбела, жените също го обожаваха. Слушаха запленени всяка негова дума, смееха се повече от необходимото и го даряваха с по-голямо внимание, отколкото той им връщаше в замяна. Мелани, отбеляза Алекса, правеше изключение. Джейсън я зяпаше с прехласната усмивка.

— Алекса — прати й въздушна целувка Мелани, докато се настаняваше на масата. Уханието на силен парфюм изпълни тясното пространство.

Тя я изгледа втренчено. Под платиненорусите букли дебнеше свита на кълбо усойница, готова да ухапе. Нямаше смисъл да се разправя с нея за намеците, които беше подхвърлила на партито. А и какво ли би могла да каже? И тогава изведнъж й се проясни. Как е могла да бъде толкова глупава? Може би Мелани действително вярва, че Алекса е имала нещо с Джейсън, и ревнува. Това със сигурност обяснява поведението й. Ревността, завладяващото чувство, което Алекса бе изпитала, като видя Марк с Шърмейн, отново я връхлетя мъчително. Отвърна с измъчена усмивка на Мелани — съчувстваше й, но не й се доверяваше. Несъмнено единствената вина на Мелани бе, че проявява лош вкус при избора на любовници. Алекса напълно я разбираше. Беше допуснала същата грешка — и то два пъти.

— Добре, задръжте. Усмивки! — блесна ослепителна светкавица и се чу шумно изщракване, когато някакъв фотограф ги изненада с апарата си.

— Защо ни… — Алекса примигна, за да отстрани ярките кръгове пред очите си.

— Заради Мелани — отвърна Стивън. — Тя е голяма сензация в таблоидите.

Все още заслепена от ярката светлина, Алекса усети как я обзема неприятно чувство. Не искаше снимката й да се появи в някой от тези вестници. За краткото време, откакто бе пристигнала в Лондон, тя вече се бе сблъскала със зловредната жълта журналистика. Антипод на „Таймс“, тези вестници се бяха впуснали в преследване, истинско или въображаемо, на кралски особи и знаменитости. Като кралица на най-гледаните британски сапунени сериали, Мелани беше материал за първа страница.

— Как беше в Италия? — попита Мелани, след като фотографът се отдалечи.

Стивън се изправи на мястото си.

— Чудесно. Уредих част от обичайните проблеми.

— Няма ли да снимате в Судан? — попита учудено Алекса.

— Външните снимки ще са в Судан, скъпа — размърда се неловко Стивън, а сините му очи отбягнаха нейните. — Студийната работа ще бъде в Рим. По-евтино е, отколкото в Лондон.

Защо Стивън й каза, че отива извън града, внушавайки й, че ще бъде някъде в Англия, а всъщност е пътувал до Италия — запита се Алекса. Беше твърде странен. Понякога бе самото очарование, можеше да прекара часове, доверявайки й плановете си за бъдещето, а после изведнъж ставаше резервиран и потаен.

— Виждала ли си напоследък Марк Кимбръф? — попита Мелани.

— Само за кратко на онова парти, на което присъства и ти.

— Наистина? — Мелани се усмихна, сякаш някой току-що й бе поднесъл кралската корона. — Мислех си… — Замълча театрално и се притисна към Джейсън. — Ами в Мексико двамата изглеждахте… близки. Но нали знаеш какъв е Марк.

Да, знам, помисли си Алекса.

— Марк е заложил много от капитала си в „Уиндзор Еърлайнс“. — Красивото лице на Джейсън разкри неприязънта му. — Това може да се окаже голяма грешка.

— Този път се е нагърбил с повече, отколкото може да поеме — добави с усмивка Стивън.

Изразът на Джейсън мълниеносно се промени, докато изричаше следващите си думи.

— Марк Кимбръф може и да види малката си империя на „Карни Стрийт“.

— Какво е… — понечи да попита Алекса.

— Банкрут, скъпа — допи чашата си Стивън.