Мерил Сойър
Танцът на късмета (11)

Глава 11

Алекса надзърна през плексигласовото прозорче на самолета в желанието си да види какво има отдолу. Вода. Все още се намираха някъде над Ламанша.

— Вижда ли се вече земя, скъпа? — попита Стивън и взе нова чаша водка, преди да обърне страницата на лондонския „Таймс“.

— Не.

Продължи да се взира през прозореца. Най-после на хоризонта се появи леко нагънат, пищно зелен силует с гъста мъгла. После хълмистият пейзаж отстъпи място на просторни поляни, покрити с диви жълти цветя. Алекса се оживи — Лондон едва ли е много далече. Грешка бе, че позволи на Стивън Хънтър да я убеди да прекарат няколко дни — които впоследствие се оказаха десет — в Марбела. Би трябвало да хареса слънчевия испански бряг с неговите варосани в бяло вили, препълнени с цвета на европейската младеж, и късните нощи, прекарани в танци в „Регине“. Но Марбела, новоизлюпеният съперник на Кан и Монте Карло, бе само поредният лъскав курорт за безгрижната прослойка в очите на Алекса, която предпочиташе уединението на Кабо Сан Лукас. Съжаляваше, че е загубила ценно време за подготовката на пиесата. И че нямаше възможност да види Марк.

— Е — изсумтя Стивън, — никак не съм изненадан.

— За какво? — продължи да се взира навън тя. Мъглата се беше сгъстила и скриваше гледката й, но от време на време в пролуките се мяркаха отделни отрязъци от английския пейзаж.

— Кимбръф притежава половината от „Уиндзор Еърлайнс“.

Алекса рязко се извърна. Марк й беше казал, че не притежава никакъв дял в авиокомпанията. Но това беше преди два месеца. Може би нещо се е променило оттогава.

— Сигурен ли си?

— „Таймс“ никога не греши — посочи й финансовата колонка.

Внимателно прочете материала и видя, че „Трайъд Инвестмънт“ владее половината от „Уиндзор Еърлайнс“. Не може да има грешка — „Таймс“ е най-авторитетният вестник в Европа.

— Предполагам, че скоро го е купил — измърмори тя.

— Не, скъпа — поправи я Стивън. — За тези неща са нужни месеци наред преговори. Дори цяла година. Подочух разговорът му в колата, когато бяхме в Лос Анджелис. Още тогава я е притежавал. Знам какво е замислил. „Трайъд“ ще изсмуче животеца на болната компания и после ще продаде недвижимите й активи. По този начин натрупа парите си Кимбръф.

— Моля, затегнете коланите си! — чу се глас от високоговорителите.

Алекса се взря в морето от пухкави бели облаци, през които се спускаха. Защо нямаше известие от Марк? През двата месеца след нощта, в която спа с него, той нито се обади, нито й писа. Нищо. Имаше номера му в чантата си. Смяташе да му се обади веднага щом пристигнат в къщата на Стивън. Сигурно има някакво обяснение.

— Не се ли радваш за филма ни, скъпа? — запита я Стивън, докато слизаха от самолета и се отправяха към митническата проверка.

— След като ти продадох сценария, той стана твоя собственост и филмът си е твой. — Нарочно наблегна на думата „твой“. — Не съм променила намеренията си. Тук съм, за да осъществя пиесата за Рената.

— Добре, скъпа. — Стивън се насочи към опашката с британски поданици, които очакваха да преминат паспортната проверка. — Уведоми ме, ако промениш решението си.

Алекса се нареди на гишето, означено като „Паспорти извън Британската общност“. Докато чакаше реда си, мислите й отново се върнаха към Марк. Защо не намери време да й се обади? Беше ли тя само развлечение за една нощ? Чудеше се дали трябва да му се обажда. Ами ако не иска да я види?

 

 

Когато Стивън отвори вратата на градската си къща на „Уейвъртън Стрийт“, чуха, че телефонът звъни. Шофьорът, който ги посрещна на летището с лъскавата черна лимузина на „Хънтър Филмс“, внесе чантите им, а през това Стивън изтича да се обади. Алекса се огледа във високото фоайе, цялото боядисано в бяло, с изключение на шахматно подредените черно-бели мраморни плочки по пода.

Пристъпи във всекидневната и се огледа, невярваща на очите си. Възможно ли е това да е къща в Мейфеър? Повече от двеста години Мейфеър се славеше като най-престижния квартал на Лондон. Построени като градски жилища за аристокрацията, къщите тук представляваха тесни, триетажни сгради, с отделни постройки зад тях за прислугата, както и конюшни, където се прибирали каретите и конете. Освен това първоначалните заселници притежавали обширни имения с акри зелени пространства, така че много малко жилища в Мейфеър разполагаха със собствени градини. Наредени плътно една до друга, като войници в строй, градските къщи се опираха на общи стени и отстояха само на няколко метра от улицата.

В наши дни недвижимите имоти в Лондон толкова бяха повишили цената си, че конюшните също бяха разделени и превърнати в луксозни апартаменти. Старите градски къщи бяха възстановени и продадени за милиони долари, което поставяше Мейфеър извън възможностите на повечето британци. В резултат на това понастоящем районът се славеше с множество посолства, включително американското, известни хотели и петзвездни ресторанти. Днес бе много по-вероятно обитателите на Мейфеър да са арабски петролни магнати, които в последните години се бяха превърнали в неотменна част от Лондон, или богати британски предприемачи, отколкото потомци на титулувания елит, станал причина за оформянето на квартала преди няколко поколения.

Дори и след като бе запозната с всичко това, Алекса изпадна в заблуждение от външния им вид — червени тухли с джорджиански мотиви — който изглеждаше много привлекателен, много британски. Но къде са уютната камина, топлата дървена ламперия, пищните метри кретонена басма и редиците избелели семейни снимки в старинни сребърни рамки? Не и тук. Очевидно интериорът е бил изцяло разрушен и преобзаведен в някакъв стил, който предполагаше, че трябва да се нарече „модерен италиански“. Чисто бялото преобладаваше като основен цвят, а скритото в тавана осветление акцентираше на отделни мебели от черно лакирано дърво.

Алекса огледа дрехите си и едва тогава се отпусна на тапицирания в бяла коприна диван. Беше нисък и с огромни по размери възглавници, които почти не оставяха място за сядане. Загледа се в масичката за кафе от черно лакирано дърво, украсена със самотно изкуствено цвете на фона на огромното черно-бяло абстрактно пано, което покриваше едната стена. Тъй като не можа да разбере какво представлява, Алекса насочи вниманието си към камината от черен мрамор със самозапалваща се газова горелка.

Стивън се появи.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — Отвори черно лакирано шкафче, в което бе вграден барът, и си наля водка във висока чаша.

— Никога не пия преди пет — отвърна Алекса, неспособна да прикрие напълно укора в гласа си. Колко водки вече беше изпил Стивън, откакто тръгнаха от Марбела? — Къде ще е моята стая?

— Можеш да разполагаш с целия втори етаж. — Стивън й отправи момчешката си усмивка. — Съжалявам, но още не е преобзаведен.

„Страхотно, каза си Алекса, вече ми харесва. Дали горе ще има телефон?“

— Освен ако — продължи той — няма да се чувстваш по-добре при мен на първия етаж. Имам правена по поръчка спалня „Спурлучи“.

— Благодаря, но няма нужда.

Сините очи на Стивън помръкнаха.

— Разполагай се, скъпа. — Тонът му намекваше, че загубата е нейна. — На телефона току-що беше Одри Трокмортън. Бъди готова в шест и половина. Тази вечер организира купон в чест на съпруга си, сър Алек.

— Върви без мен. Не ми се ходи. — Опита се да отхвърли поканата, без да го обиди. — Уморих се от светски сбирки. — Това, което в действителност й се искаше да изкрещи, беше, че й се повдига от неговите приятели. След десетдневно празнуване във вилата на Джейсън Толбът в Марбела последното, за което си мечтаеше, беше отново да ходи на купон.

— Боя се, че ще трябва да настоявам да дойдеш, скъпа. — Усмивката му излъчваше искреност и очарование, които биха му спечелили ролята на покаял се проповедник, в който и да е филм. — Казах на Одри, че си ми гостенка и че ще бъда с теб. Ще те предвиди на масата. — Обърна се да си допълни чашата. — Пък и това ще бъде възможност да те запозная с някои потенциални инвеститори. Върви, скъпа. Изкъпи се и подремни малко.

Алекса прекоси стаята и излезе. Върна се при входа, преметна по една торба на всяко рамо и помъкна тежкия си куфар нагоре по стъпалата, като се чудеше защо Стивън няма постоянна прислуга. Докато се бореше с багажа, Алекса отново си помисли как хитро я върти Стивън на малкото си пръстче — за пореден път. Беше й страшно неприятно. Би било грубо да отхвърли молбата му да отиде с него на приема. Предполагаше, че би трябвало да му е благодарна, задето й помогна да разреши финансовата си дилема с откупуването на сценария й. Вместо да й плати в брой, той се съгласи да й предостави за ползване без наем жилището си в Лондон, докато самият той отсъства за снимките на филма, а освен това й даде и половин процент от нетните приходи от филма. В допълнение, Стивън беше обещал да й уреди срещи с някои британски театрални инвеститори, за да може да си осигури финансова подкрепа.

Колкото и да оценяваше всичко, което бе направил за нея, Алекса не се чувстваше добре в компанията му. Непоправим бохем, той не пропускаше нито едно събиране. Но щом пристигнеше някъде, никога не се задържаше на едно място. Сякаш се страхуваше да не пропусне нещо и постоянно обикаляше, запознаваше се, поздравяваше този и онзи. Никога не си позволяваше да седне и да се види спокойно с някой познат. Алекса предпочиташе по-малки групи, където би могла да опознае хората.

Стигна до горната площадка и пусна товара си. Чантите й бяха прекалено тежки, за да продължи да ги мъкне, преди да е установила къде точно трябва да ги занесе. Светна лампата в първата стая, в която влезе, и зяпна от удивление при вида на модерната италианска подредба с огледала по всички стени и по тавана. Върху издигнатия подиум, гордо се възправяше кръгло легло, покрито със снежнобяла коприна и изваяна табла от черно лакирано дърво, изобразяваща чапла в полет. Вграденият някъде в тавана източник хвърляше снопове светлина върху леглото, а по-нататък се кипреше внушителен шезлонг от бяло моаре пред още една камина от черен мрамор, която никога не беше виждала огън от истински дърва. На пода имаше постелка от бяла арктическа лисица. Сърцето на Алекса се сви от болка за така ненужно погубеното животно.

— Промени ли намерението си, скъпа? — чу зад гърба си гласа на Стивън.

— Не, нали каза втория етаж.

— Да, скъпа. — Думите му излизаха леко завалено. — В Англия наричаме етажа над партера първи, а не втори.

— Забравих — върна се в коридора Алекса.

Уморено помъкна куфарите нагоре към следващия етаж. Двамата със Стивън бяха в обтегнати отношения, откакто напуснаха Мексико. Там той безропотно приемаше факта, че Алекса ще се посвети на пиесата си до момента, в който откупи сценария й. След това непрекъснато се опитваше да промени намеренията й, като я убеждаваше да му помогне в заснемането на филма.

— Довечера съм със смокинг — подвикна зад нея Стивън. — Ще те събудя в пет. Ще ти стигне ли времето за обличане.

— Чудесно — отвърна възможно най-безгрижно Алекса. — Има ли телефон горе?

— Не, скъпа. Има един в библиотеката и тук при мен.

Лицето й просветна, когато стигна на втория етаж и видя стаята си. Тъмният апартамент с високи тавани и викториански корнизи определено не беше преобзавеждан. В ъгъла имаше камина с деликатно изваяна лавица, върху която бе наредена колекция кристални свещници и малки фигурки. Стената на комина се украсяваше от огледало в позлатена рамка, а в бронзовото сандъче отпред имаше няколко дъбови цепеници.

Основно място в стаята заемаше легло от осемнайсети век с балдахин, застлано с избледняла кретонена покривка на розови фигури. Балдахинът беше от същия материал, обточен с по-блед нюанс розово, а от едната страна имаше кресло с висока облегалка и малка кръгла масичка, покрита със същата избеляла материя.

Бързият оглед на стаята потвърди, че няма вграден гардероб. Високият орехов шкаф, обграден от серия ботанически литографии ще трябва да побере дрехите й. Виж, това вече е Англия, каза си тя, тръшна се на леглото и затвори очи.

 

 

Когато Стивън й каза, че ще облече смокинг, Алекса не обърна особено внимание на думите му. Веднага щом пристигнаха на партито, разбра грешката си. Знаеше, че смокингите са онова, което в Америка наричат фракове, но не беше осъзнала до каква степен официално се обличат британците. В Лос Анджелис, често можеха да се видят жени в къси коктейлни рокли на места, където мъжете бяха облечени във фракове. В Англия жените се придържаха стриктно към правилата и носеха само дълги тоалети. Алекса веднага забеляза, че е единствената с къса рокля.

Вече нищо не може да направи по въпроса, реши тя. Дори нямаше дълга рокля у себе си. Отпивайки от шампанското, тя се опита да прикрие смущението си, като огледа с възхищение балната зала. Сглобеният от парчета тъмно орехово дърво таван високо над главата й плавно преминаваше в бледожълтата ламперия на стените. Една цяла стена бе покрита с високи прозорци от гладко оловно стъкло с изглед към терасата. Тъмносини кадифени завеси, обточени с бледосиня коприна бяха закрепени встрани с дебели златни връзки. От трите величествени стари полилея искреше мека, приглушена светлина. Те се отразяваха в красивия паркет, подреден на рибена кост и излъскан до блясък, който представляваше дансингът. Покрай него бяха наредени изящни позлатени столове, където сега гостите се събираха за коктейла.

Стивън я поведе между групичките и я представяше на гостите по същия начин, по който го правеше и в Марбела — като американска актриса. Вътрешно кипеше и често го прекъсваше, за да добави, че освен това е и писателка. Изпита огромно удоволствие, когато няколко човека познаха името й и заявиха, че са чели книгата й.

Застанала до Стивън при поредната група, тя го слушаше как обяснява за новата си филмова компания. Някъде в далечината чу болезнено познат глас. Цялото й тяло се напрегна. Изключи се от разговора край себе си и съсредоточено се взря в мехурчетата, които се издигаха в чашата й с шампанско. Не може да бъде! И все пак това беше приятният глас, който хиляди пъти бе чувала в сънищата си, идващ откъм група гости само на няколко метра от нея. Алекса се премести по-близо до високия и много едър мъж вдясно от себе си. Надзърна през масивната му фигура и го видя. Широките му рамене представляваха внушителна гледка в официалния смокинг. Съвършено нагласена папионка украсяваше ослепително бялата риза със спретнато подредени на предницата ситни копченца. Всичко това му придаваше невероятна елегантност и изисканост, които не беше забелязала в Мексико. Изглеждаше спокоен и щастлив, сивите му очи излъчваха топлина, докато оживено разговаряше с някой, когото Алекса не можеше да види.

Защо не намери време да слезе и да му се обади днес следобед? Сега ще я види със Стивън и ще остане с погрешно впечатление за причината да отседне при него. Вече нищо друго не може да направи, освен да отиде и да го поздрави, после да изчака удобен случай да му обясни положението насаме. Тъкмо понечи да тръгне и един от гостите, който минаваше край нея, блъсна чашата й и разля шампанско по ръката й. Тя бързо дръпна роклята си преди течността да е попаднала върху нея.

— Боже мой, много съжалявам. Ужасно недодялано от моя страна — възкликна висок, едър мъж с оредяващи бакърени коси и живи, интелигентни очи. Измъкна носната си кърпа и попи ръката й. — Чонси Бедингтън. Струва ми се, че не съм имал честта да се запознаем.

— Аз съм Алекса Макензи.

— Не може да бъде! Онази Алекса Макензи?

Забеляза, че лекият израз на досада, изписан върху патрицианските му черти, веднага изчезна. Кимна с глава, докато Чонси продължаваше да подсушава загрижено ръката й и да закрива гледката й към Марк. В следващия момент от устата му дойде възможно най-лошата новина. Бил чел книгата й три пъти и тя много му харесвала. Изглежда, нямаше нищо против да прекара вечерта в разговор с нея. Не й беше известен учтив начин да се измъкне от човек, раздал двайсет и три луксозни копия от книгата й на свои приятели. Като се преструваше, че го слуша внимателно, тя леко промени позицията си, за да може да зърне Марк.

Той се отдалечи от групичката и това накара стомаха й да се свие мъчително — Марк водеше под ръка най-зашеметяващата жена, която Алекса някога бе виждала. Беше много висока, източена, с почти момчешка фигура, характерна за топмоделите. Черните й като нощ коси бяха опънати назад и хванати в хлабав кок, популярен сред парижките манекенки. Значително количество изкусно поставен грим подчертаваше одухотворените й сини очи и високи скули. Безупречно бялата й кожа, очевидно напълно чужда на слънчевите лъчи, контрастираше съвършено на дългата рокля от черна коприна, която минаваше през едното рамо, докато другото оставаше напълно разголено, и след това плътно прилепваше към стройната й фигура. Роклята със сигурност беше някакво безумно скъпо творение на известен дизайнер. Всичко в тази жена излъчваше блясък, изтънченост и висша мода.

Алекса се прикри зад върлинестия Чонси, така че Марк да не я види. Улови кичур коса и го нави на пръста си.

— Алекса, ето те къде си била. И Негова светлост — поздрави го Стивън. — Виждам, че вече си се запознал с Алекса.

Абсолютно вцепенена, тя остана на място, докато Стивън я улови подръка и продължи да бъбри приятелски с Чонси Бедингтън за общите им познати. Нищо чудно, че Марк не се обади! И защо, след като си има такава компания? Алекса усети как под силния й загар плъзва гореща червенина при спомена за срещата си с Марк. През последните два месеца тази нощ нещо непрекъснато се връщаше в спомените й.

— Как го постигна, скъпа? — запита Стивън, след като Чонси бързо се отдалечи от тях.

— Кое? — заекна Алекса и пусна кичура коса.

— Какво ти става? Не чу ли какво каза Негова светлост?

— Н-не — призна си тя. Изобщо не го слушаше. Негова светлост? Чонси сигурно е херцог.

— Отиде да намери Одри. Желае да ти бъде партньор по време на вечерята. Не знаеш ли каква чест е херцогът на Рестън да поиска да бъдеш негова партньорка на вечеря? — Алекса поклати безмълвно глава и се опита да не обръща внимание на тъпата болка под лъжичката. — Това ще те направи важна особа. Докато дойде време за танците, вече всички ще те познават. Стегни се! Това ще е твоята велика нощ!

Слава богу, Стивън се насочи към другия край на залата, в противоположна посока на Марк. Макар да присъстваха около стотина гости, даваше си сметка, че едва ли е възможно да го избегне през цялата вечер. Стивън продължи да я запознава с различни хора, а тя полагаше усилия да се усмихва на безкрайните им баналности. Тъкмо разговаряха с малка групичка гости, когато видя, че Марк се приближава. Прикри се зад Стивън, сигурна, че все още не я е забелязал. Като наблюдаваше Марк и мис Висша мода, в гърдите й се стегна мъчителен възел на ревност. Двамата явно добре се познаваха. Начинът, по който ръката му обгръщаше талията й и я притегляше към себе си, докато я съпровождаше между гостите, подсказваше за известна интимност. Жената спря, сякаш за да довърши някакъв личен разговор, преди да се присъединят към групата на Алекса. Червените й устни съблазнително прошепнаха нещо в ухото му, докато отмяташе с дългите си лъскави нокти паднала на челото му непокорна къдрица. Марк се засмя, светлите му очи с метални отблясъци весело започнаха да искрят и той я притегли още по-близо до себе си.

Групичката се раздвижи, за да им направи място. Алекса усети в тялото си някаква странна празнота, но гордостта взе връх и й заповяда да запази самообладанието и усмивката си.

— Марк, страхотно е, че те виждам — поздрави ги с широка усмивка Стивън. — Също и Шърмейн. Прекрасна, както винаги. — Свойски обви ръка около талията на Алекса. — Спомняш си Алекса, Марк.

— Да… разбира се. — Сивите му очи останаха невъзмутими и той я изгледа замислено, сякаш се опитваше да си припомни откъде точно я познава.

Алекса кимна със застинала усмивка.

— Шърмейн, това е най-новата ми звезда, Алекса Макензи. Алекса, това е Шърмейн Кроун.

— Здравей — учтиво я поздрави Шърмейн с ясната и точна дикция, която Алекса бе започнала да откроява у висшата английска класа. Мелодичният й глас и ореолът на достойнство и непоклатима увереност, който се излъчваше от всяка изящна черта на тялото й, убеди Алекса, че интуицията й не я е излъгала. Всичко в Шърмейн говореше за безупречен произход и наследствени привилегии. Нямаше никакво съмнение, че тя можеше да назове предците си чак до Магна Харта.

С леко трепване на дългите си, извити мигли Шърмейн плъзна поглед по лицето на Алекса, не откри нищо интересно и се спусна надолу по тялото й. Алекса разбра, че роклята от прозрачна бяла коприна в гръцки стил, с миниатюрни златни нишки, не е най-подходящото облекло. В горната си част тя падаше на изящни гънки, после плътно прилепваше към талията и се спускаше свободно около ханша. Но беше прекалено къса. Съвсем очевидно бе, че часовете, прекарани в един от многобройните шикозни бутици на Марбела в мъчителни колебания над подобна екстравагантна покупка, според мнението на Шърмейн, са били напълно загубени.

Не особено сигурна в способността си да говори, Алекса отново закрепи на устните си предишната любезна усмивка. Някой я попита нещо, но кръвта толкова силно пулсираше в ушите й, че беше неспособна да се съсредоточи. Последва кратка пауза и преди Алекса да успее да изрече каквото и да е, Стивън отговори вместо нея.

— Алекса живее с мен. Трябва да знаете, че е страхотна актриса. Изпълнява малка роля във филма ми.

Онемяла от изненада и смущение, Алекса се взираше в чашата си с шампанско.

— Извинете ме — каза Марк и махна на някакъв познат, който минаваше край тях.

— Трябва ми нещо за пиене — заяви Стивън, завъртя я и я поведе към бара.

Съкрушена, Алекса още не можеше да проговори. Какво си е помислил Марк? Очевидно изобщо не го интересуваше. Онази нощ в Мексико нямаше никакво значение за него.

— Не е ли зашеметяваща! — възкликна Стивън и подаде чашата си, за да му я напълнят.

Самообладанието й се възвърна, а заедно с него и гневът.

— По дяволите, Стивън, защо каза, че живея с теб?

Без да обръща внимание на въпроса й, Стивън продължи:

— Шърмейн Кроун. Бъдещата Шърмейн Кимбръф.

Сгодени са? Алекса забрави за гнева си към Стивън, докато пълният смисъл на думите му проникваше до съзнанието й. Унило протегна ръка и пое новата чаша шампанско, която й подаде барманът.

— Джейсън казва, че всеки момент ще го обявят. Крайно време е. От две години движат заедно.

Две години? Ама че съм глупачка, помисли си Алекса и сърцето й се изпълни с тъпа болка. Видя тържествуващия израз в очите на Стивън. Дали знае за онази нощ? Най-вероятно — да. Във филмовите среди си имат собствени канали за разпространение на клюките. Слуховете се разнасят бързо и няма никакви тайни. Хората като че ли знаят всичко още преди да се е случило.

— Не знам как Марк успява да подмами тези жени. Също като Каролин Хемптън. Успя да я убеди да се омъжи за него, после се възползва от парите й, за да завърти бизнес. След като започна да печели, веднага се разведе. — Стивън поклати глава с отвращение. — Сега не му трябват парите на Шърмейн, макар че и тя разполага с огромно наследство. Заради връзките на баща й е. Кимбръф се гласи за политическа кариера.

Алекса продължаваше да се взира в чашата си. Светлините отразяваха мехурчетата, които изскачаха на повърхността и заедно с тях се пукаха всичките й илюзии за Марк Кимбръф.

— Всички се опитахме да предупредим Каролин, но тя не искаше да чуе — не спираше Стивън. — Беше влюбена в него. Даже баща й, който категорично се противопоставяше на женитбата й с човек под нейната класа, не можа да я спре. Дори и накрая все още го обичаше. Разправяше из целия град, че е подал молба за развод и не отговаря на обажданията й. После започна да пие жестоко.

Алекса отпи голяма глътка шампанско. Жестоката действителност се стовари отгоре й, разбивайки надеждите й на хиляди парчета. Марк е същият като Пол. Защо се оказа неспособна да го проумее? Какво казваха психолозите? Жените обикновено продължават да си избират все същия тип мъже. Ненавиждаше се заради слабостта си. Да допусне два пъти една и съща грешка е абсолютно непростимо.

— Какво стана с Каролин?

— Умря.

 

 

От другия край на стаята Линда забеляза Алекса да разговаря на бара със Стивън Хънтър. За момент се поколеба — не харесваше Стивън. През последните седмици го наблюдаваше как манипулира Алекса. Опита се да я предупреди, че Стивън я използва, но Алекса бе прекалено добра, за да го разбере. Този тип изпитваше удоволствие да се перчи с красиви филмови звезди пред приятелите си. Но с Алекса беше надминал себе си. Тя не само, че беше известно име, но и можеше да накара всяко мъжко сърце да спре, особено с тази рокля.

Линда огледа стаята и забеляза еклектичната смесица от гости — титулувани особи, млади бизнесмени като Марк Кимбръф, политици и по някой представител на артистичните среди. Знаеше съвсем точно на какво дължи своето присъствие. Аристократичното им семейство до такава степен беше обедняло през десетилетията, че титлата баронет, носена от брат й, вече нямаше никакво значение. Сега работеше като адвокат, и то много добър. Като се остави фамилната титла настрани, Линда знаеше, че е поканена, защото всички са любопитни да разберат къде е била през последните две години. Нека се чудят! Прекоси стаята, нехаеща за възхитените погледи, които предизвикваше ослепителната й розова рокля без презрамки.

Някой потупа Алекса по рамото. Извърна се рязко и видя насреща й да се усмихва Линда Карлайл.

— Алекса, къде беше? Кога пристигна?

— Днес следобед и страшно се радвам да те видя. — Алекса обви ръце около приятелката си и я прегърна силно. Искаше да разбере какво се е случило с Каролин, но сега не бе моментът, каза си наум и остави Стивън на бара, за да последва Линда. — Какво става? — Изпитваше огромно облекчение от самия факт, че Линда е до нея.

— Уорън е тук. Искам да се запознаеш с него. — Линда се беше върнала още преди две седмици, но до тази вечер той отсъстваше от града. Малко по-рано успя да го изненада, като го поздрави при влизането му. Явно не беше очаквал да я види, защото промърмори само едно хладно „здравей“ и демонстративно се извърна. Но тя нямаше намерение да се предаде толкова лесно. — Ето го — прошушна Линда. — Там, с онази нисичка блондинка с червената рокля.

— Искаш да кажеш малкото херувимче, което изглежда като закачено на ръката му?

Линда се изкиска, но смехът на Алекса заседна в гърлото й, тъй като видя, че Марк и Шърмейн се отправят към Уорън. Мислено се смъмри строго, припомняйки си лъжата на Марк за „Уиндзор Еърлайнс“ и подлото му поведение спрямо бившата му жена.

— Уорън, бих искала да те запозная с една моя приятелка — каза Линда, след като се присъединиха към групата. — Това е Алекса Макензи.

Алекса тръсна глава и разпиля косите по раменете си. Отнякъде успя да изнамери учтив глас и усмивка, които не подозираше, че притежава.

— Здравейте. — Протегна ръка към нисичък, доста набит мъж, с ръждиво руси коси и леко осеяно с лунички лице. На устните му грееше постоянна усмивка, а в кафявите му очи искряха закачливи пламъчета, които подсказваха, че Уорън е сърдечен и очарователен мъж. Не беше толкова хубав, колкото бе очаквала Алекса, но тя веднага го хареса.

— Джулия Хартли — обяви на изискан английски той и посочи червенобузата блондинка, която беше увиснала свойски на ръката му.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Алекса. Забеляза, че Джулия не гледаше към нея, а се взираше с учтиво прикрита враждебност в Линда.

— Разбрах, че сте писателка. — Думите на Уорън бяха предназначени за Алекса, но очите му се бяха приковали в Линда.

— Да — потвърди тя и си позволи да плъзне небрежно поглед по останалите в групата. Макар лицето на Марк да беше съвършена маска на английска любезност, очите му приличаха на две бучки сив лед. — Пристигнах да подготвя една пиеса за…

— Алекса, скъъъппа — провикна се писклив женски глас. — Ето те къде си!

Извърна се и се озова във възторжената прегръдка на Мелани Терънхолт, която незабавно се впусна в безсмислени брътвежи колко й била липсвала. Мелани носеше рокля от отровно зелено ламе и деколте, което придаваше действително съвсем ново значение на понятието „дълбоко“. На раменете й се мъдреше бяла кожена яка, наподобяваща пухен гирлянд. При всяко помръдване тя разпръскваше ухание на сладък парфюм.

— Значи вече всички познавате моята приятелка Алекса? — Мелани изпърха няколко пъти с клепачи. — Току-що приключихме един съвместен филм. Алекса изпълнява онази неприятна гола сцена. — Поклати пухчето под носа на Уорън и се изкикоти многозначително.

Алекса стоеше като онемяла. Нейна приятелка? Неприятна гола сцена? Почувства как от срам по страните й се разлива гореща вълна.

— Не беше…

— С удоволствие бих я видял — дяволито се усмихна Уорън.

Шърмейн изви една от изкусно очертаните си вежди, с което даде на Алекса да разбере, че каквато и да е, голата сцена е нещо абсолютно просташко. Марк продължи да стои и да я наблюдава равнодушно със сивите си очи.

— Направена е с изключително чувство за мярка — вметна Линда. — Нали, Марк?

Очите му невъзмутимо се плъзнаха по Алекса.

— Не бих могъл да кажа. Не съм виждал филма. — Изрече думите си спокойно, с привидно нехаен тон, и въпреки това всяка от тях се заби като острие в нея. Как можа? Алекса цялата пламна от неудържимо напиращ гняв.

— Агентът ми просто не би позволил да се съблека по този начин — изчурулика Мелани и размаха яката, за да подсили думите си. — Алекса притежава толкова много таланти. Сега прави нов филм със Стивън Хънтър.

— Ще правя пие… — понечи да протестира Алекса.

— Нищо чудно, че имаше нужда от ваканция. Толкова беше заета — продължи с излиянията си Мелани и не й позволи да вземе думата. — Нали вилата на Джейсън Толбът в Марбела е направо възхитителна? А и Джейсън е най-очарователният мъж. — В блесналите от фалшиво въодушевление очи на Мелани се прокрадна сянка на мрачно самодоволство.

— А-а-ами аз почти не го познавам — заекна Алекса. Истина беше. В Марбела Джейсън бе направил не особено настоятелен опит да я изкуши, но после се насочи към по-лесна плячка. Усети, че самообладанието и я напуска. Във всичко, което изричаше Мелани, имаше някакъв елемент на истина. Едно по-подробно обяснение, ако изобщо успееше да го даде, би направило Алекса да изглежда смешна. Намираше се на ръба да изрече нещо ужасно грубо, само и само да накара Мелани да млъкне.

— Хай-й-де, не бъди скромна. Джейсън ми каза каква сензация си направила. Поканил те само за два-три дни, а си останала цели десет. Не всяка жена може да заинтересува мъж като Джейсън Толбът.

Уорън хвърли бърз поглед към Марк и в очите му проблеснаха многозначителни пламъчета. Изражението им беше учтиво, но резервирано.

— Не ме е… Не съм… — притеснено заговори Алекса, но Мелани отново я прекъсна и продължи безгрижно да бърбори за това колко чудесен бил Джейсън. Алекса остана да стои, онемяла от смущение. Мелани не й позволяваше да отхвърли по възпитан начин всичките й намеци. Заля я вълна на ярост и унижение и точно тогава се появи Чонси Бедингтън.

— Скъпа моя — протегна й той ръка, — Одри кани всички по масите.

След като откриха местата си, към тях се присъединиха още няколко двойки. Последните, които пристигнаха на масата за дванайсет човек, бяха Марк Кимбръф и партньорката му за вечеря, овдовялата дукеса на Дънфей. Техните столове бяха точно срещу Алекса. Слава богу, огромен тържествен букет от червени рози и висок разклонен свещник затрудняваха изгледа й към Марк, а през широката маса, разговорът беше невъзможен.

Алекса опита да се съсредоточи върху внимателния Чонси, но твърде често се хващаше, че се ослушва за гласа на Марк. Вече се бе убедила, че Марк е съвсем различен, и сега с изумление установи колко нещастна се чувства от истината. През цялото време, докато траеше вечерята, осезателното му присъствие я караше да се смее нервно, но гордостта я възпираше да не поглежда към него.

Линда държеше под око съседната маса, където бе настанен Уорън, и изчакваше да направи следващия си ход. След като приключиха с пастета от черен дроб на яребица и трюфели в сос от зелени пиперки, сервитьорите се заеха бързо да разчистят масите, за да подготвят следващото блюдо. В суматохата Линда стана от масата и се приближи до Уорън.

— Може ли да поговоря с теб насаме? — попита тя, като изричаше думите достатъчно високо, за да могат седящите наоколо да я чуят. — Няма да отнеме и минута. Ще се върнеш навреме за следващото ястие.

Сърцето й биеше необуздано, докато наблюдаваше как Уорън Чарлз Джофри Ръдърфорд-Джеймс, бъдещият виконт на Атънбъро, става от мястото си. Знаеше, че няма да откаже на молбата й. И двамата бяха получили аристократично възпитание, което изискваше любезност и цивилизованост, особено в присъствието на други хора.

— Какво има? — запита Уорън, след като го хвана подръка и го поведе през коридора на трапезарията към галерията с портрети.

— Нека да седнем — отвърна тя. Твърдо бе решила да не му позволи да се измъкне лесно.

Уорън се настани неохотно на една от малките масички за двама. Сериозните му очи нито за миг не изпускаха лицето й, но обичайната му усмивка липсваше.

Макар безброй пъти в продължение на толкова много години да беше репетирала речта, думите отново заседнаха в гърлото й.

— Уорън, бих искала да знаеш колко ужасно съжалявам за това, което направих.

Тишина.

— Ти беше чудесен с мен. Не го разбирах, докато не те загубих. — Уорън я гледаше объркано, сякаш нямаше и най-малка представа за какво говори. — Обичах те… много те обичам, знаеш го. Не знам какво ме прихвана с Йън.

— Благодаря, че ми каза — изрече той с безстрастен тон, който я разтърси много повече от сърдитите думи, които бе очаквала.

— Държах се толкова зле — продължи, без да обръща внимание на напиращия трепет в гласа си. — Бих искала да ми дадеш още една възможност.

— Това беше тогава, а сега е друго — отвърна Уорън и се изправи с леко и непринудено движение. Заобиколи зад стола си и опря двете ръце на облегалката. — Свършено е. Не можем да върнем миналото… дори и да искаме. Желая ти всичко най-добро — каза накрая и се отдалечи.

 

 

След като вечерята приключи, Чонси придружи Алекса до балната зала, където свиреше оркестър. Плъзна се грациозно в ръцете му и в същото време се питаше как е могла да повярва, че Марк, този безсрамен лъжец, обладан от жажда за пари и власт, е нещо по-различно. Всяка жена, която не може да разбере, че Марк Кимбръф е един жалък лицемер, ще си получи заслуженото. Съдбата беше благосклонна към нея. Разкриха й истината, докато все още имаше време да се спаси. Заповяда си да се забавлява и да забрави за Марк.

Поредица от кавалери, чиито имена и лица Алекса знаеше, че никога няма да запомни, се изредиха да я въртят на дансинга. Заредена от шампанското, тя не спираше да се смее и да говори. Отново и отново си повтаряше да не поглежда към Марк, но не пропусна да отбележи, че той непрекъснато танцува единствено с Шърмейн. Виждаше, че двамата си пасват идеално — високи и тъмнокоси, като чифт добре гледани чистокръвни коне. Чувстваха се съвсем непринудено естествени в елегантното вечерно облекло, което носеха увереността на хора, напълно привикнали с официални приеми… и един с друг.

Докато танцуваше всеки танц с различен партньор, Линда търпеливо обясняваше къде е била и че сега се е върнала за по-дълго. През цялото време Джулия не се отделяше от Уорън. Линда разбра, че ако иска да получи друга възможност да разговаря с него, ще трябва сама да я предизвика. Точно в този момент край нея премина Марк, обгърнал царствената Шърмейн. Какво ли се бе случило с Марк и Алекса? Марк улови погледа й и се усмихна. Линда бързо извърна очи встрани, където Уорън стоеше с чаша в ръка заедно с Джулия. Когато започна следващият танц, забеляза, че Марк отвежда Джулия към дансинга. Линда изобщо не се поколеба.

Минути след полунощ Алекса отново танцуваше с Чонси. Той беше от онзи тип мъже, които всяка жена би пожелала, помисли си тя. Притежава богатство, чар и дори титла. Защо тогава не изпитва влечение към него? Близо до тях танцуваха Марк и Шърмейн. Притискаше я много близо до себе си, а тя се смееше с леко дрезгавия си глас и гледаше нагоре към него. Когато се завъртяха покрай нея, Алекса видя как ноктите на Шърмейн проблясват в гъстите коси на тила на Марк. Той бавно плъзгаше ръка по гърба й, точно по ръба на роклята, при което палецът му лекичко милваше кожата под него. В съзнанието на Алекса нахлу вълна от болезнени спомени. Изсмя се високо на нещо, казано от Чонси, с прикована като парализирана на лицето си усмивка.