Книстер
Лили Чудото и коледната магия (2)

Първа глава

След вечеря малкият Леон седеше на пода в стаята си и рецитираше нещо на висок глас. Той учеше наизуст едно коледно стихотворение. След две седмици трябваше да го декламира на коледното тържество в детската градина. Но как да се концентрира? Струваше му се, че до Коледа остава още тооолкова много време!

Както всички деца, така и Леон нямаше търпение да получи подаръците си. Все пак имаше достатъчно време, за да се упражнява. Обаче само в случай, че сестра му го оставеше на спокойствие

„Идвам от гъста гора

и трябва да ви кажа…“

— Много силно заваля! — извика Лили от стаята си и го прекъсна. Само щуротии й се въртяха в главата, но на Леон сега не му беше до смях. Той се опита да продължи да рецитира: „И на всички върхове на борчета…“

— Стоят златни еленчета! — изкрещя Лили.

— Но в стихотворението не става дума за еленчета! — запротестира Леон.

— Добре, тогава зайчета или северни елени. Точно така — златни северни елени. Те стоят там.

Лили погледна през вратата на стаята на Леон и се засмя.

— На върховете на борчетата? — попита Леон.

— Да, разбира се.

— Не го вярвам. Това е невъзможно — Леон обаче не беше много сигурен в думите си.

— Добре, братче. Имаш право — каза Лили и се усмихна. — Просто исках да те преметна. В училище винаги правим така.

— Премятате се?

— Не. Шегуваме се със стихотворенията.

— Какво? — попита Леон и погледна Лили учудено.

Всичко, свързано с училище много го интересуваше. Много му се искаше и той да е вече ученик. Трябваше обаче да потърпи още малко.

— Какво още правите в училище? — продължи да разпитва Леон.

— Ами, променяме стихотворенията. Ние го наричаме игра на думи. Дори понякога нашата учителка ни помага и винаги много се забавлява.

— И какво става тогава със стихотворенията?

— Нещо много по-различно. Но важното е да е смешно — обясни Лили.

— Кажи нещо смешно — подкани Леон по-голямата си сестра.

— Това не е толкова просто. Най-смешно става, когато целият клас участва. Взимаме стихотворение, което всички знаят. И тогава…

— … го променяте!

— Точно така! — каза Лили. — Например стихотворението за наближаващата Коледа…

— Знам го! — извика Леон въодушевено и веднага започна да го рецитира.

„Коледа, Коледа наближава

Една свещичка заблестява.

Втора, трета и четвърта палим

раждането на Христос да възхвалим.“

— Да, а знаеш ли как го променихме ние в училище? — попита Лили.

— И на мен ще ми е интересно да го чуя — Лили и Леон изобщо не бяха забелязали, че майка им беше влязла в стаята.

— Нека да чуем вашето стихотворение — подкани тя Лили.

— Добре. Внимавайте! — каза тя.

„Коледа, Коледа наближава,

в училище огън запламтява.

На мига то бързо загорява

и учителите подлудява.

В два полицаи пристигат

и улики не намират.

В три то още по-силно гори

и някой крещи: Остави!

В четири него вече го няма

и пада веселба голяма.

Ако на Коледа все още гори,

то пожарната продължава да спи.“

— Супер! — извика Леон. После изведнъж замисли и каза:

— Жалко е обаче, че училището гори.

Лили направи гримаса и му отговори:

— Почакай и ти да тръгнеш на училище.

— Лили, — намеси се мама. — Трябва да признаеш, че училището може да бъде и забавно. Ние също съчинявахме стихотворения. Едно от тях звучи подобно на вашето. Да видим, дали ще мога да си го спомня.

„Коледа, Коледа наближава

и кметството изпепелява.

В маркуча замръзва водата,

каква ще е на сградата съдбата?

— Откъде да намерим вода? —

крещи пожарникар сега.

Огъня в небето се издига

Дядо Коледа пристига.

Какво ли толкоз е събрал

в големия, червен чувал?

Да не мисли, че с бонбони

Пламъците ще прогони?

 

Коледа, Коледа наближава

И кметството изпепелява.

Чувал след чувал добрият старец влачи.

Какво ли отвътре ще изскочи?

Нима не знае, че единствено водата

ще обърне хода на нещата?

 

Коледа, Коледа наближава

и кметството изпепелява.

Чувалите около къщата са вече

и огънят избяга надалече.

Из въздуха се носи аромата

на меденки любими на децата.

Те на Коледа ядат се,

но във печката пекат се!“

Лили и Леон слушаха през цялото време с интерес.

— Много хубаво стихотворение — каза Леон. — И много дълго.

— И вие сте го измислили съвсем сами? — искаше да знае Лили.

— Е, нашата учителка ни помогна малко — призна си мама.

— Сигурно ви е отнело много време — Лили знаеше, колко е трудно да се напише стихотворение.

Мама се усмихна и каза:

— Да, така е, но ние разполагахме с повече време.

— Как така? — попита Леон.

— Хубав въпрос — отвърна мама замислено. — По наше време всичко беше по-различно. В училище, вкъщи… а също и на Коледа.

— Не сте ли получавали подаръци? — попита Леон.

— Разбира се, че получавахме подаръци, но преди всичко беше някак си по-тайнствено, по-вълшебно.

Лили се облегна на ръката на майка си и каза:

— Жалко, че днес не е така.

— Да, наистина е жалко. В днешно време ежедневието ни е толкова забързано, че не ни остава много време наистина да се потопим във вълшебството на Коледата.

— Какво трябва да направя, за да стане Коледа вълшебна? — попита Леон. — Може би трябва да отида при Дядо Коледа и да му кажа: „Ей ти, превърни ме в зайче или тигър“. Дейвид Копърфийлд би могъл да направи това.

— Не, не — засмя се мама. — Така не става. Коледната магия е нещо съвсем друго. Тя не може да се види. Тя може да се почувства. А за това човек се нуждае от време.

После добави:

— Обаче кой ли днес има време? Хайде, деца, време е да си лягате. Утре също е ден.

— Но на мен ми е толкова приятно тук — каза Леон и се сгуши в скута на майка си.

— Да, разкажи ни за преди — помоли я Лили. — Най-вече за вълшебството.

— Добре, само още една историйка. Най-много се радвахме, когато няколко дни преди Коледа дойдеше време да правим меденките. Майка ни приготвяше тестото и ние децата го изрязвахме в различни форми и го подреждахме в тавата. Поставяхме я в печката и след това трябваше да чакаме. Седяхме около печката и слушахме как вътре нещо пука и пращи.

— Това е от дървата — обясняваше по-големият ми брат Паул.

— Не, това е Дядо Коледа — казваше майка ми. — Той иска да мине през комина и да опита меденките ни.

Паул не й вярваше. За да докаже, че е прав, той се опитваше да отвори вратата на печката. Тя обаче беше толкова нажежена, че никой не можеше да я докосне.

— Вратичката заяжда и не може да се отвори — негодуваше Паул.

А майка ни отговаряше:

— Дядо Коледа не ти позволява да я отвориш, защото не желае да го видиш.

— Дядо Коледа наистина ли беше в печката? — запита Леон.

— Не знам. Но едно е сигурно — винаги когато вадехме тавата от печката, липсваха седем меденки. Поне така казваше майка ни.

— Така ли беше наистина? — попита Лили.

— Не знам — призна си мама. — Ние, децата, никога не бяхме броили меденките.

— Трябва да го изпробваме — предложи Леон. — Хайде утре да правим меденки. Така ще видим дали Дядо Коледа ще вземе няколко от печката.

— Страхувам се, че няма да се получи — каза мама. — Нашата модерна електрическа фурна не е свързана с камината. Дядо Коледа няма как да влезе в печката.

— Жалко — Леон беше разочарован и когато мама се изправи, той се вкопчи в нея.

— Сега обаче трябва да си лягаш — каза тя и го занесе в банята. — Иначе Дядо Коледа ще се разсърди.

Лили също отиде да си измие зъбите и си легна. Мама я целуна за лека нощ.

— Много е лошо, че нашата печка не може да пращи и пука. Би било страхотно. По-рано всичко е било по-хубаво.

— И аз си мисля същото понякога. А сега заспивай, моя приказна принцесо — каза мама и изгаси лампата.

Лили хубаво се зави с одеялото си и си представи какво е било преди. После се замисли дали не може да си набави коледно вълшебство с помощта на магическата книга.

Мина доста време, преди тя да заспи.