Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (32)

Тридесет и първа глава

Декстър изчака един облак да забули Луната и излезе на пръсти от храстите, в които се беше скрил. Остави парчето риба на терасата на Залива на полумесеца и отново се шмугна в храсталака. Беше малко след два часа и всички в огромната къща спяха. Той не искаше някой да го хване, докато изпробваше новото си оръжие. Зачака. Беше сигурен, че някоя от котките на онзи педал ще надуши рибата и ще се появи.

— Хайде, тъпа котко! — мърмореше едва чуто той, надявайки се, че онзи тлъст оранжев котарак, който бе видял по време на партито, няма да закъснее да се появи. Как му беше името? Бинго. Да, точно това еднооко чудовище искаше да вземе на мушка.

След десетина минути дебелакът се затъркаля навън, следван от едноухия изрод. Чудесно. Бинго беше най-голямото животно на Сънсет Кий, помисли си Декс, докато го наблюдаваше. А кучето пък беше джобен формат. Защо никой не притежаваше истинско куче от рода на доберманите например ами се занимаваха с такива дребосъци?

Щеше му се да може да изпробва тейзера върху нещо по-едро, но и котаракът щеше да свърши работа. Той лакомо изгълта рибата и приседна, за да оближе предните си лапи. Декс се прицели в гърдите на котарака и бавно дръпна спусъка. Електрическият лъч удари тялото на животното и го превъртя няколко пъти във въздуха.

Декс се взря в часовника си. Искаше да засече колко време котаракът ще остане зашеметен и неподвижен вследствие на удара. Един човек със сигурност би се възстановил по-бързо, но той нямаше търпение да изпробва новата си играчка.

Дребосъкът с половината ухо се сгуши до котарака и завря муцуна в отпуснатото тяло на приятеля си, но Бинго не помръдна. Беше студен.

— А така! — каза си със задоволство Декстър. Бяха минали почти две минути, а онази тлъста торба продължаваше да не помръдва. Според данните в интернет сайта възрастен човек, който е зашеметен с тейзер, работещ на половина мощност, би трябвало да остане парализиран в продължение на около минута. Достатъчно дълго.

Кучето спря да души тялото на котарака, вдигна глава към небето и изви като койот. По дяволите! Кой би могъл да си помисли, че дребосък като него ще е в състояние да вдига такъв шум?

Трябваше да се омита оттук. Излезе от храстите и предпазливо се запромъква към тухлената ограда, но лъч светлина, идващ откъм голямата къща, го спря и накара да се върне в скривалището си.

— Джигс! Ти ли си? — беше гласът на Тревър. Грозилището продължаваше да вие, но вече не толкова силно.

— Бинго, добре ли си, приятелю? — извика Тревър.

Той беше вече навън, следван по петите от доктора, облечен в копринен халат.

Изненада, изненада!

Секунда по-късно от къщата изхвърча и Матю Дженсън. Копелето беше голо до кръста, а панталоните му — разкопчани.

— Какво му е на Бинго? — попита разтревожено Шели, щом се присъедини към групата.

Неговата Шели — Декстър вече мислеше за нея като за негова собственост — носеше огромна тениска, най-вероятно от гардероба на Дженсън. Зачервените й страни и рошавата коса не оставаха съмнение какво беше правила тя само до преди минута.

Само чакай, малка никаквице, само чакай!

Клайв коленичи пред Бинго и го огледа — за да направи кеф на Тревър без съмнение.

— Още е жив — каза докторът.

Започна безплодни опити да спаси котарака. Декс погледна часовника си. Бяха минали три минути.

Мат прехвърли ръка през раменете на разтревожената Шели и стомахът на Декс се сви от гняв. Трябваше да премахне този мъж от пътя си. Номерът с нещастния случай нямаше да мине два пъти, щеше да привлече вниманието на полицията. Можеше да плати на Зейн да го премахне, както беше сторил с онези двамата в Сингапур, но искаше собственоръчно да се разправи с този противен тип.

— Почва да се съвзема — отбеляза Клайв.

Четири минути — плюс-минус няколко секунди. Супер.

Котаракът изведнъж измяучи грозно и се опита да се надигне, но се строполи върху плочите. Тъпото куче веднага се зае да му лиже муцуната.

Клайв продължаваше да го опипва.

— Бинго има сериозно счупване — заяви той.

— Как е получил това нараняване тук, на терасата? — учуди се Шели.

— Сигурно го е застигнало отмъщението на чайките. Изял е доста от тяхното племе — каза Мат.

— Изобщо не е смешно! — сряза го Шели.

— Знам. Мъчно ми е за Бинго — сигурен съм, че много го боли.

— Странно, по кожата му има следа като от изгаряне — изкоментира Клайв.

— Хей, какво се е случило? — Бабълс се измъкна от къщата, прозявайки се широко.

— Бинго е наранен — осведоми я Тревър. — Ще се обадя на ветеринаря.

— Много е късно — отбеляза Клайв.

— Престън ми е приятел — рече Тревър и влезе вътре.

Клайв сложи Бинго в една плажна кърпа и го внесе в къщата. Останалите го последваха. В мига, в който и последният от тях се скри от погледа му, Декс се измъкна от сянката, потупвайки доволно тейзера си. Отдавна не се беше забавлявал толкова.

А щеше да стане още по-забавно.

* * *

— Как е Бинго?

Шели седеше до Клайв в приемната на централната болница в Маями. Бяха хванали първия самолет от Кий Уест за Маями и бяха дошли направо в болницата за скенера на Мат. Предната вечер бяха завели Бинго във ветеринарната клиника на приятеля на Тревър и до момента нямаха новини за нещастния котарак.

Трев отново бе отскочил до телефонната кабина във фоайето на болницата и тъкмо се беше върнал при приятелите си. В зелените му очи светеше усмивка.

— Престън му е направил специален корсет, който да поддържа горната част на тялото му, но смята, че скоро Бинго ще се оправи. Все още е истинска загадка какво точно му се е случило. Престън каза, че костта на Бинго е разбита на ситни парченца, а не просто счупена.

— Странно — отбеляза Клайв.

— Радвам се, че Бинго ще се оправи — рече Шели, но мислите й бяха заети с Мат. Бяха го вкарали в специалната зала преди два часа и още не беше излязъл.

Затвори очи и отпусна глава назад. Трябва да се беше унесла, защото по едно време усети как Тревър я побутва. Погледна и видя Мат. Идваше към тях.

— Можем да обядваме някъде — каза им той. — Резултатите ще бъдат готови след час — час и половина.

Изглеждаше спокоен, но усмивката му не заблуди Шели.

— Аз съм вписал моето име в графата за личен лекар — осведоми го Клайв. — Ще ми се обадят в мига, в който резултатите станат готови.

Влязоха в кафенето на болницата и си купиха сандвичи, после седнаха на една свободна маса.

— Говорих с доктор Дитц — каза Клайв.

— Нямах възможност да разкажа на Мат за доктор Дитц — промълви Шели.

— Сякаш искам да знам — прекъсна я Мат и стисна коляното й под масата. — Ако туморът е пораснал, тогава няма да има операция.

— Не е пораснал — възрази уверено тя. Съдбата не можеше да бъде толкова жестока.

— Не си изпитвал силни главоболия, което е добър знак — отбеляза Тревър.

Мат захапа сандвича си с пуешко месо.

— Доктор Дитц живее в Германия. Лазерът, който е разработил, се свързва със специален дигитален компютър — каза Клайв. — Машинката наистина е невероятна. На екрана на компютъра се появява пълна карта на мозъка на пациента с най-малки подробности. Могат да се видят всички кръвоносни съдове, не само туморните образувания. Така доктор Дитц разбира къде точно да насочи лъча на лазера.

— Така вероятността за грешка е минимална — каза Шели на Мат.

— Времето за възстановяване е невероятно кратко. Изписват пациента още на следващия ден — добави Тревър. — Освен това ще ти обръснат само едно кръгче, а не цялата глава.

— В момента доктор Дитц е в Атланта, за да демонстрира откритието си в една тамошна клиника. Планирал е да лети към Дюселдорф утре, освен ако не му се обадим, че имаме нужда от него. В такъв случай ще се отправи към Кий Уест.

— Наистина ли? — попита Мат. — Значи машинката му е леснопреносима.

Клайв кимна ентусиазирано:

— Да, системата е портативна — лаптоп и лазер.

— Ако се окаже, че е възможно да се направи операцията, ще предложа на доктор Дитц да използва базата в моята клиника — продължи Клайв. — Моят персонал е най-добрият в целия щат.

— Може би няма да е зле да си направя и лифтинг на лицето, докато съм там — пошегува се Мат.

— Много смешно, Мат — поклати глава Шели.

— Искам да ми обещаете нещо. — Погледът му обходи всички последователно. — Знам, че искате да ми помогнете, но ако и сега нищо не стане, закълнете се, че повече никога няма да споменавате пред мен за болници и лекари. Оставете ме да се радвам на спокойствие на дните, които са ми останали.

— Разбира се, Мат — кимна Тревър.

Клайв потупа с длан по джоба на панталоните си и каза:

— Пейджърът ми. Изглежда, че резултатите са готови.

 

 

Мат целуна бързо Шели.

— Пожелай ми късмет — прошепна той.

— Всичко ще е наред, ще видиш — отвърна тя.

Той я остави при Тревър и тръгна заедно с Клайв към кабинета на специалиста, който щеше да разчете скенера му. Мат видя снимките на мозъка си, закачени на осветеното табло. Знаеше какво точно да търси.

Погледът му за секунда откри хипокампуса. Нямаше никаква разлика от предишния път, установи той. Но дали не грешеше?

Двамата с Клайв седнаха срещу лекаря. Лицето на мъжа не изразяваше нищо. Той се обърна към Клайв и започна да го залива с някакви неразбираеми за Мат медицински термини.

— Пораснал ли е туморът? — прекъсна ги нетърпеливо Мат.

Докторът примигна и Мат разбра.

— Да, пораснал е — отвърна специалистът. — С по-малко от милиметър, но аз лично мисля, че вече е прекалено близо до хипокампуса, за да бъде опериран, пък било то и с лазер.

Мат не позволи на разочарованието да го обсеби. Той и без това не беше хранил кой знае какви надежди, че може да се оправи. И ако не беше толкова влюбен в Шели, никога не би се съгласил да мине през всичките тези глупости наново.

— Изпратихте ли снимките и на доктор Дитц? — попита Клайв.

— Да. Имаме факс с висока разделителна способност. Вече трябва да са в Атланта. Очаквам доктор Дитц да позвъни всеки момент.

— Той може да е на различно мнение — рече Клайв.

Единствената грижа на Мат беше как да поднесе новината на Шели.

Телефонът иззвъня. Беше немският доктор. Включиха високоговорителя, за да могат всички да чуят какво имаше да им казва. Английският на доктор Дитц беше отличен, отбеляза си наум Мат, докато го слушаше.

— Смятате ли, че съм подходящ кандидат за вашия лазер? — попита той, когато немецът спря да си поеме дъх.

— На ръба сте. Мога да отстраня тумора, но има опасност топлината от лазера да увреди околните тъкани.

— Разбираш ли риска, Мат? — попита го Клайв.

— Шансът ви да излезете жив и здрав от болницата са четиридесет процента — рече Дитц. — Ако тъканите се увредят, може никога да не дойдете в съзнание.

Щеше да се превърне в инвалид, в тежест за онези, които го обичаха.

— Можеш да започнеш да водиш нормален живот, но, от друга страна, рискът е огромен — предупреди го Клайв.

— Трябва да вземете решение веднага — каза докторът. — Ако туморът нарасне още малко, операцията ще стане невъзможна.

Сега или никога. Някога Мат щеше да каже „никога“ и да напусне този кабинет, но любовта му към Шели променяше всичко. Ако оцелееше, пред тях се очертаваше дълго и щастливо бъдеще. Дом. Семейство. Голямо семейство.

Не беше я питал, но знаеше, че и Шели иска същото.

Усмихна се вътрешно. Някои жени си заслужаваха риска. Той бе открил любовта на живота си. Защо да се задоволява с малко, когато можеше да има повече?

Стига късметът да беше на негова страна.

— Ще се оперирам. Само ми обещайте да не казвате на Шели всичките тези подробности. Дръжте се така, сякаш няма никакъв риск. И без това много й се събра напоследък. Не искам да се притеснява допълнително.