Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (3)

Втора глава

— Невероятно! Каква красота само!

Декстър Фокс стоеше пред плътното шлифовано стъкло на прозореца на офиса си в Сиатъл и гледаше светлините на милионния град. Неоновият надпис насреща му примигна: „Фокс Ентърпрайзис“. Неговата компания! Гледката го изпълваше с гордост и задоволство.

Гледката от върха.

Само дето Декстър прекалено ясно си даваше сметка, че невинаги е бил начело на просперираща фирма. Беше роден в бедно предградие в Източен Вашингтон и беше получил образованието си в държавно училище. По онова време вече беше наясно с факта, че пари не се печелят по честен път. Щеше да натрупа състояние по старомодния начин: незаконно.

Добре дошли в истинския свят — света на Декстър Фокс!

До момента схемата, която бе възприел, действаше безотказно. С бума в областта на технологиите, с навлизането на компютрите във всички по-големи и по-малки фирми никой не можеше да бъде сигурен кой какво точно прави. За него например се смяташе, че е преуспяващ производител на софтуерни продукти.

Всички вярваха в това, с изключение на Ейми Конрой.

Тя беше разкрила измамите му и знаеше, че „Фокс Ентърпрайзис“ е само една фалшива фасада. Дълго време бе идолизирала Декстър и той бе убеден, че Ейми е готова да направи всякакви жертви от любов към него. Но в мига, в който майка й умря, онази проклета доносница изпя всичко на федералните.

— Неблагодарна кучка — измърмори през стиснатите си зъби Декстър. — Направи го само защото беше луда по мен, а аз не й обръщах никакво внимание. Чудя се дали наистина е очаквала да се показвам с нея пред хората? Човек трябва да е ненормален, за да иска да го виждат с такава като нея!

Всъщност Ейми беше доста привлекателна — направо красива — ако я погледнеш от лявата страна, в профил. Но на Декстър му се повръщаше, щом погледнеше към гадния белег, закриващ дясната половина на лицето й. Този факт не бе убягнал от вниманието на Ейми — мозъкът й бе по-съвършен и от микрочип.

Да, беше прекалено умна, което от своя страна не беше за нейно добро.

Вратата на офиса се отвори и Декстър видя отражението на Айрини в огледалното стъкло. Най-сетне се бе отзовала на повикванията му по пейджъра.

— Къде беше?

— Никъде.

Декстър се извърна бавно към нея. Зачервеното лице на Айрини и разрошената й гарвановочерна коса му даваха ясна представа къде беше това „никъде“. Разширените зеници на тъмните й очи потвърждаваха подозренията му. Беше се чукала с някой от младите жребци, с които се бе обградила.

— Изчезна, без да ми докладваш докъде са стигнали нещата покрай издирването на Ейми.

Айрини пристъпи напред и се спря прекалено близо до него. Той се отдръпна. Знаеше, че направи ли дори най-дребен окуражаващ знак, двамата щяха да се превърнат в нещо повече от обикновени бизнес партньори. Познаваше Айрини от трети клас и макар липосукцията и диетите значително да бяха подобрили вида й, за него тя си оставаше все същата противна дебелана, която се влачеше подире му, където и да мръднеше.

Беше имал нужда от парите на Айрини, за да постави началото на „Фокс Ентърпрайзис“, но нямаше никакво намерение да се задълбочава с нея. Бизнесът си беше бизнес. Айрини трябваше да се задоволи с младоците, които изчукваше.

— Изчезнала е безследно — информира го Айрини. — Зейн е най-добър в този знаят, но след като вдигна във въздуха онази мижава малка къщурка, в която я бяха скрили от отдела за защита на свидетелите, никой нищо не знае за нея. Никой не я е виждал.

— Човек с лице като нейното не може да се скрие. Просто Зейн не е търсил, където трябва.

Айрини се приведе напред, разкривайки пред погледа му огромния си силиконов бюст, и попита:

— И къде предлагаш да я търси?

Декстър я заобиколи и седна зад бюрото си, за да увеличи разстоянието помежду им. На моменти Айрини така го вбесяваше, че му идеше да я тръшне на огромното си махагоново бюро, да разкъса дрехите й и да наложи задника й до посиняване.

Или нещо от този род.

— Да направи проверка в кабинетите на всички пластични хирурзи в района на Сакраменто, където негодницата изчезна. Готов съм да се хвана на бас, че ФБР е уредило грозното й петно да бъде премахнато. След като очистихме федералния шериф, Ейми сто процента се е подложила на пластична операция. Затова не можем да я открием.

Айрини отново пристъпи към него. Тя не бе нищо повече от една най-обикновена уличница, помисли си Декстър. Въпреки това бе вързан за нея — все едно, че двамата бяха сиамски близнаци. Ако Айрини отидеше в затвора, повличаше и него.

— Според източниците на Зейн дори хората от ФБР нямат представа къде е изчезнала. Те също я търсят. — Тя отново се навря отгоре му и заби огромните си цици в лицето му.

— Според мен тя по някакъв начин е премахнала белега си — това е причината, поради която не можем да я открием.

— Декс, някога да ти е хрумвало, че ако беше дал малко пари на Ейми, за да се подложи на лазерна терапия, чрез която да се отърве от онова идиотско петно, щяхме да си спестим всичките тези проблеми?

Не обърна внимание на гънката между гърдите й, а срещна погледа й и нехайно сви рамене. Не искаше да признае, че умишлено не беше предложил на Ейми да поеме разноските покрай една такава операция, макар да знаеше, че тя го обожава. Харесваше му да я контролира — изпитваше огромно удоволствие да я държи в подчинение, макар да не го беше признавал пред никого.

Ейми отчаяно се нуждаеше от пари. Майка й страдаше от паркинсон и всеки цент, който младата жена изкарваше, отиваше покрай лечението на болната жена. Без пурпурното петно тя щеше да е толкова красива, колкото и умна, и така Декстър щеше да я загуби.

Само някой без грам мозък би рискувал да загуби подобна ценна придобивка.

Животът бе жесток спрямо Ейми. Тя си нямаше никого на този свят, освен болната си майка, а петното, загрозяващо лицето й, отблъскваше хората. Въпреки това Ейми се отличаваше с огромна гордост и силна воля и отказваше да се признае за победена. Както и с кураж да се изправи срещу Декстър.

— Има една подробност — каза Айрини като докосна ревера на сакото му.

Декстър се дръпна назад:

— Каква?

— Зейн допускал, че като взриви къщата ще отстрани едновременно и шерифа, и Ейми, само че негодницата не била вътре.

— Стара информация.

— И къде е била госпожица Плямпало, когато избухнала бомбата? — Айрини не го остави да изкаже предположение, а продължи. — В този момент нашата Ейми крадяла кучето на съседа си.

— Какви глупости говориш?

— Ако може да се вярва на думите на пияницата, живеещ срещу въпросната къща, Ейми не била с всичкия си. На няколко пъти се нахвърляла върху него с обвинения, че тормозел кучето си. Нашият човек чул експлозията и доближил до прозореца, за да види какво става и в същото това време станал свидетел на това как Ейми отмъква въпросното куче.

Айрини вдигна едната си тъмна вежда със същия дразнещ маниер, който Декстър познаваше от години, и попита:

— Някога да сте обсъждали темата за домашните любимци?

— Никога. — Трябваше да признае пред себе си, че очевидно не бе познавал Ейми толкова добре, колкото му се бе струвало. Тя го беше боготворила, попиваше всяка негова дума, но Декстър се беше старал да не я окуражава да си внушава разни работи.

Никога не излизаше с жените, с които работеше. Заплахата от обвинение в сексуален тормоз висеше над главата на всеки работодател като дамоклев меч. Декстър Фокс бе достатъчно умен, за да се обгради с професионалисти, които изпълняваха онова, което се искаше от тях, без да подлагат нарежданията под въпрос. И без да навличат неприятности на шефа си.

— Така значи, Ейми задигнала някакво куче. Голяма работа! — изсумтя той. Да, май наистина трябваше да й обръща повече внимание и тогава тя нямаше да хукне да го докладва на ФБР.

Айрини почука с дългия си бежов маникюр по плота на бюрото и заяви:

— Чисто и просто Ейми Конрой трябва да умре.

 

 

Ейми имаше чувството, че се носи из облаците. Наоколо беше тъмно и тихо. И студено.

Направи опит да се концентрира, но мозъкът й отказваше да работи, не можеше да задържи една мисъл за повече от частица от секундата. Смътно си спомняше… нещо. Но какво бе то? Опита се да си спомни, но накрая се предаде.

„Характерът на човек определя съдбата му.“

Някакъв тъничък гласец й прошепваше тези думи. Какво ли означаваха? Беше толкова тъмно, толкова студено — чак зъбите й щяха да затракат, ако беше в състояние да раздвижи схванатата си челюст.

Може и да не успееш — предупреди я вътрешният й глас. Животът сякаш продължаваше да се изплъзва измежду пръстите й, отлиташе с всяко следващо дихание. Малко й трябваше, за да се озове в безкрайното Нищо.

И да напусне този свят завинаги.

Вниманието й отново бе привлечено от нещо. Какво бе то? Звук. Не, нямаше звуци. Вкочаненото й тяло се изпълни със слаба надежда. Не беше сама в тази черна бездна. Слава Богу, с нея имаше някой.

— Колко сериозни са нараняванията й? — обърна се Мат към доктора, докато двамата стояха до леглото на Шели.

— Кракът и ръката й са счупени, а рамото — лошо навехнато. Очевидно е протегнала ръката си, докато е падала, за да омекоти удара. Голяма грешка — това е довело до счупването. Съмнявам се, че някога ще успее да пише отново с тази си ръка.

— А раните по главата?

— Всички изследвания показват нормална мозъчна дейност, въпреки че пациентката ни продължава да е в безсъзнание. Челюстта й е счупена на две места, затова сме я бинтовали здраво. Дясната половина на лицето й е отнесена. Ще има нужда от реконструктивна хирургия. За щастие окото й не е засегнато.

Мат хвърли поглед към неподвижното тяло на Шели. Беше прекарал часове край леглото й, но тя не бе помръднала нито веднъж. Най-накрая докторът мина на сутрешна визитация и Мат получи възможност да зададе всички въпроси, които го вълнуваха.

— Ще оживее, нали? — попита той.

Докторът сви рамене:

— В безсъзнание е почти от тридесет и шест часа. Мозъкът е странно нещо. Понякога просто се изключва и това е. Опитвахте ли се да й говорите, да я окуражите?

Този човек изобщо си нямаше представа какво го пита. Шели бе превърнала живота му в истински ад, беше заплашила, че ще убие сестра му. И ако в момента Мат бе тук, то се дължеше единствено на факта, че тя си нямаше никого другиго.

— Това често помага. Вие сте неин…?

— Просто познат — рязко отвърна Мат, после, забелязвайки шокираното изражение по лицето на доктора, се постара да овладее гласа си. — Семейството на Шели е загинало при самолетна катастрофа. Аз съм единственият й познат тук. Честно казано, не я познавам особено добре.

— Опитайте се да я окуражите. Вие сте всичко, на което тя може да разчита в момента — отбеляза докторът и се отдалечи по посока на другата пациентка в стаята. Тя също бе в безсъзнание, но за разлика от Шели не бе бинтована като пашкул.

Мат се протегна, надявайки се, че така ще прогони схващането във врата си. Толкова беше уморен! Едва държеше очите си отворени. Трябваше да се върне у Тревър, да свали изпомачканите си дрехи и да си вземе душ, после да се плъзне сред скъпите меки чаршафи, които Тревър използваше за леглата в къщата си и да му дръпне един хубав сън.

Отново погледна към Шели, каза си, че може да дойде пак по-късно. Тя изглеждаше толкова изоставена. Напълно сама.

— По дяволите, защо точно аз? — простена той и се отпусна върху стола до леглото й. — Защо аз?

Наложи си да вземе дланта й в своята, като внимаваше да не закачи турникета, забоден във вените й. Пръстите й бяха леденостудени. Мат се загледа в малката й длан и с изненада установи, че Шели се беше отказала от яркорозовия лак, който обикновено ползваше.

Пръстите й бяха тънки и деликатни. Всичко в нея изглеждаше чупливо, помисли си той, докато оглеждаше тялото й, покрито с тънкия бял чаршаф. До този момент не беше забелязвал колко дребна е тя, колко крехка.

Обгърна дланта й със своята, опитвайки се да я стопли.

— Шели, аз съм Матю Дженсън. Чуваш ли ме?

Гърдите й се повдигаха и отпускаха — значи още дишаше! — но тя не даде никакъв знак, че е чула и разпознала името му. През процепите на бинтовете, покриващи лицето й, се виждаха дългите й извити мигли, които дори не трепнаха.

— Шели, събуди се! Хайде! — Без да пуска ръката й, се приведе над главата й и започна да й говори за живота в Ню Йорк, за работата. Шели беше работила като журналистка към един таблоид, занимаващ се с посещението на извънземни на Земята и с именията на Елвис.

— Шели, знам, че ще ти е трудно да го повярваш… Аз самият все още не мога да го проумея напълно. Напуснах „Експозе“.

Беше го сторил преди две седмици, но изричането на думите на глас го накараха да осъзнае окончателността на решението си. Почувства, че го наляга депресия. Беше изминал целия трънлив път до върха, превръщайки нищо неструващия парцал „Експозе“ в едно от водещите списания в страната.

Не можеше да повярва, че се е оттеглил.

Защо го беше сторил? Не беше в стила му.

Имаше чувството, че Шели безмълвно му отправя този въпрос, което, разбира се, не беше възможно. Тя продължаваше да е в кома, но въпреки това Мат предпочете да я излъже.

Не искаше да изрича на глас проблемите си дори пред някой, който не можеше да го чуе.

— Животът е толкова кратък. Искам малко да си почина. Тук съм, за да прекарам известно време с приятеля ми от колежа. Сигурно си спомняш за Тревър Адамс — споменавал съм името му пред теб…

 

 

Звуците се сливаха. Ейми нямаше представа какво точно се казваше, но после един плътен равен глас докосна съзнанието й. Глас на мъж. Беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, може би щеше да го докосне, но същевременно достигаше до нея като от някоя чужда планета.

Не разбираше думите му, но въпреки това гласът му й действаше успокоително. За нея беше важно да знае, че с нея има още някой, че не е сама в тази черна безбрежност.

Постепенно осъзна, че вече не й е толкова студено. Тялото й се сгряваше. Това определено беше добър знак — скоро тъмнината щеше да се вдигне.

Внезапно гласът замлъкна и в костите й се разля хлад. Опита се да извика, да върне гласа обратно, но мозъкът й отказваше да й се подчини. Отново потъна в тъмнина. Изоставена.

 

 

Мат стоеше надвесен над тялото на Шели. Стори му се, че миглите й трепват и се приведе още по-ниско над нея. Почти очакваше да чуе: „Ще те обичам до края на дните ти.“

Това му беше казала последния път, когато я беше видял. В думите й беше прозвучала завоалирана заплаха, но той бе изтикал това чувство назад в съзнанието си. Сега тя беше тази, която умираше.

Сигурно се беше заблудил. Светлите й ресници продължаваха да стоят отпуснати неподвижно надолу. Шели не можеше да проговори, дори и да искаше — челюстта й беше здраво пристегната с бинтове.

Говореше й от близо два часа, но не беше постигнал никакъв резултат. Нищо. Никакъв знак, с който да му даде да разбере, че е усетила присъствието му. Чувстваше се смазан, прекалено уморен, за да продължи.

— Време е за почивка, Дженсън — измърмори на себе си той, докато вървеше към изхода на отделението.