Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (20)

Деветнадесета глава

Всички хвърлиха розите във водата в момента, в който слънцето се плъзна зад хоризонта и океанът пламна златист.

— За майката на Тревър — каза Клайв. — Нека почива в мир.

— Благодарни сме й, че е дала живот на Трев — добави Мат. — Един прекрасен човек и незаменим приятел.

Очите му бяха насълзени или може би просто й се струваше така. Клайв определено бе силно развълнуван, а Тревър не се и опитваше да скрие сълзите си.

— Довиждане, мамо — промълви тя. Ритуалът, който изпълняваха в момента беше извадил нейните собствени чувства на повърхността. — Характерът определя съдбата. Ще победя Декстър Фокс.

Ейми протегна дясната си ръка напред. Пръстите й продължаваха да бъдат схванати и всеки опит да ги разтвори бе съпроводен със силна болка. Не можеше да си позволи дори да изохка. Трябваше час по-скоро да си начертае план за действие.

— Хей, Шели. — Мат сложи ръка на рамото й и я придърпа към себе си. — Не плачи.

Тя изтри сълзите си с опакото на дланта си и направи опит да се усмихне:

— Всичко мина добре, нали?

Той я притисна към гърдите си и я целуна леко по челото:

— Беше страхотна. Сега трябва да го оставим сам.

Тревър и Клайв седяха в задната част на моторницата и тихо разговаряха. Ейми седна на първата пейка, а Мат вдигна котвата. Лодката бавно се плъзна по повърхност на водата и пое към канала. Тънкият сърп на луната се очерта на фона на небето с цвят на черно кадифе. Звездите блестяха като ситни късчета кристал.

Колко романтично, помисли си Ейми. Мат я беше прегърнал и този простичък жест й се беше сторил интимен и вълнуващ. Трябваше да внимава, да се пази от емоции, напомни си тя.

Ако не се държеше на разстояние, Мат щеше да поиска да се люби с нея и тогава със сигурност щеше да разбере, че тя не е Роушъл Ралстън. Изкушаваше се да му признае истината, но споменът за убития шериф я спираше. Ако споделеше тайната си с Тревър или Мат, Декстър можеше да реши да ги премахне.

— Много си мълчалива — промълви Мат. — За какво си мислиш?

Каза първото нещо, което й хрумна:

— За шоколад.

По устните му плъзна очарователна усмивка, а очите му хитро блеснаха:

— Така. За шоколад, значи. Аз го размазвам по тялото ти, а после го облизвам. Това си представяше, нали?

Ейми потръпна възбудено при спомена за горещите му устни върху кожата й. Коленете й омекнаха. Слава богу, че беше седнала. Беше наложително да влезе в ролята си на лошо момиче.

— Ще ти се, Дженсън. Последното нещо, за което си мисля, е размазан по тялото ми шоколад.

— Не отхвърляй нещо, преди да си го опитала.

— Не забравяй, че съм психопат — напомни му тя.

— Да. — Мат отново я привлече към себе си, докато главата й опря в рамото му.

Беше благодарна, че двигателят бумтеше, заглушавайки ударите на сърцето й.

Наближиха кея на Кий Уест. Наоколо бе пълно с хора, които вдигаха невъобразим шум. Някои от тях дори им махаха.

Сигурно бяха организирали парти, помисли си Ейми.

— Какво става тук? — удивено попита Мат.

— Мисля, че пеят — отвърна Клайв.

Мат изключи двигателя. Ейми забеляза Бабълс, Зоуи и Зийк, застанали най-отпред и пеещи с цяло гърло:

„Някога се бях загууууубил…

Но сега отново се открииих…“

— Твоите приятели! — обърна се Мат към Тревър. — Пеят за теб.

Сигурно Бабълс ги беше събрала, помисли си Ейми и веднага прости на момичето, задето не бе присъствало на организирания от нея помен.

Песента извикваше сълзи в очите й.

— Няма по-прекрасен звук от песента, която приятели изпълняват в твоя чест — промълви трогната тя.

— Права си — съгласи се Тревър. — Аз се чувствах загубен и самотен, но ето че открих приятели в Кий Уест. Всъщност открих себе си.

Точно това се канеше да направи и тя веднага след като си разчистеше сметките с Декстър Фокс — да се установи в това райско кътче и да започне нов живот.

Мат спря моторницата до кея и всички се втурнаха да поднасят съболезнованията си на Тревър.

— Организирали сме бдение при Пепе — информира ги Бабълс в мига, в който стъпиха на твърда земя. — Цялото заведение работи само за нас.

— Благодаря ти за това, което правиш — прошепна й Ейми.

— Това е най-малкото, което мога да сторя за Тревър — отвърна Бабълс, но очите й бяха приковани в Мат. — Ако не беше той, сега щях да съм в някой приют за бездомници.

— Такъв си е нашият Тревър — кимна Мат. — За него е добре да усети любовта на хората около него.

Трев наистина имаше много приятели — в момента те го прегръщаха насълзени, споделяха мъката му и се опитваха да я облекчат. На Ейми й хрумна, че тя дори не познаваше толкова много хора — Звяра не си беше позволявал да завързва приятелства.

— Приятелите са семейството, което сами си избираме — рече Мат. — Семейството на Тревър го заряза, но има толкова други хора, които го обичат!

— Пепе вече приготвя коктейлите — осведоми го Бабълс.

Беше повече от ясно, че е решила да го монополизира. В което нямаше нищо лошо, каза си Ейми и се огледа за водно такси. Кракът я болеше. Трябваше да се прибере в Залива на полумесеца, да си легне и да го вдигне нависоко, за да облекчи болката.

— Хей, ти къде смяташ да ходиш? — Чу се гласът на Мат зад гърба й.

Стомахът й се сви от вълнение.

— Кракът ми ме притеснява. Искам да се прибера в къщата.

— Страхотна идея. Ще дойда с теб. Само ме изчакай да кажа на Тревър.

Да остане на онова романтично място сама с Мат? Тая нямаше да я бъде.

— Ти трябва да отидеш на бдението. Аз ще се оправя. Изморена съм. Вероятно ще си легна.

— Ами… ако си сигурна…

Ейми спусна мигли, за да прикрие разочарованието, блеснало в погледа й. Една мъничка част от нея тайно се беше надявала, че Мат ще настоява да тръгне с нея.

— Напълно съм сигурна. Върви и обясни на Тревър защо не присъствам.

Той наведе глава и устните му леко погалиха нейните. Целувката му беше нежна, но лишена от страст. Мат се извърна и забърза след тълпата.

Ейми усещаше, че нещо между нея и него се беше променило. Отношението му сякаш бе по-различно. Не беше сигурна на какво се дължеше тази промяна, но тя определено я разтревожи.

Едно водно такси спря на кея и от него се изсипаха закъснели туристи. Тя бе единствената, която щеше да пътува в обратната посока — към Сънсет Кий.

Спирката беше в отдалечения край на острова — там, където се намираха няколко малки къщички за гости с паркирани отпред картове, с които се стигаше до игрището за голф. Ейми реши да вземе един от тях, за да си спести ходенето. Болката в крака й се усилваше.

Заливът на полумесеца беше потънал в тъмнина, фенерите очертаваха алеята, водеща към голямата къща. Наоколо цареше тишина.

Тя спря карта и влезе във фоайето на къщата.

— Защо си толкова напрегната? — попита се на глас тя, докато светваше лампите по пътя си.

Котките на Тревър заизлизаха от кухнята и започнаха да се умилкват в краката й. Джигс стоеше на една страна, а боядисаната му козина проблясваше на светлината на лампите.

— Бас държа, че сте гладни, а, приятелчета? — Пренебрегвайки болката в крака си, тя тръгна към килера, за да извади храната. Кутията с „Девет живота“ беше на най-горната полица. Май щеше да е най-добре първо да нахрани Бинго, рече си тя, иначе оранжевият разбойник щеше да унищожи храната на другите.

След като напълни осемте купички, Ейми отвори консерва с храна за Джигс. Боядисването определено беше подобрило вида му, но въпреки това Джигс едва ли беше подходящ за звезда от телевизионна реклама.

Върна се в хола, обади се в клиниката и поиска номера на продуцента, който се беше интересувал от нея по-рано. Съмняваше се, че ще го открие по това време, но искаше да задоволи любопитството си. Подозрението продължаваше да я гложди.

— Хотел „Али Кетс“ — обади се женски глас.

— Търся Джон Роджърс — каза Ейми.

— Господин Роджърс напусна хотела, но мисля, че другата седмица отново ще е тук. Не е ли вълнуващо? Истински продуцент, отседнал в „Али Кетс“! Той търси куче, което да бъде снимано за реклама.

Да, много вълнуващо беше, рече си тя, докато връщаше слушалката обратно на вилката.

Бинго вече беше изял полагаемото му се и сега се самообслужваше от чинийката на Джигс. Този Джон Роджърс може и да беше продуцент, но на нея много не й се вярваше.

Джигс беше нейната единствена връзка с миналото. Единствената следа, по която Декстър можеше да стигне до Ейми.

Изведнъж чу някакъв шум и застана нащрек. Побърза да изгаси лампите в кухнята и погледна навън. Луната осветяваше силуета на мъж, приближаващ към къщата. Ейми се шмугна в килера и затвори вратата зад себе си. Ако имаше късмет, мъжът щеше да влезе през централния вход и така щеше да й даде възможност да се измъкне незабелязано в градината. Какво щеше да прави след това? Къде щеше да отиде?

Единственото й спасение беше да се добере до другия край на острова, при къщичките за гости. Вярно че щеше да й е почти невъзможно да стигне дотам с този болен крак, но нямаше избор.

Чу стъпките на мъжа, приближаващи към кухнята. Изведнъж по вратата на килера се чу леко драскане.

— Хей, приятелю, да не си и помислил за нова порция коча трева!

Мат! Коленете й се разтрепереха от облекчение. Тя отвори вратата и бавно излезе от килера.

Мат стоеше прав пред кухненския плот и галеше Джигс по козината.

— Шели, какво правиш тук? И защо си изгасила лампите?

— Чух, че някой идва. Нямах представа, че си ти.

— Това е Сънсет Кий, за бога! Никой тук не заключва вратата на къщата си. От какво толкова се страхуваш?

— Наоколо няма жива душа. Помислих си, че онзи Саймън може да е решил да се промъкне на острова… или нещо от този род. — Обяснението й беше нескопосано, но в момента не можеше да се сети за по-добро.

— Казах ти да не се притесняваш. Саймън вече е в Кий Ларго.

— Сигурно съм прекалено изнервена. Когато човек е прекарал години наред в Манхатън, мисълта, че няма поне по няколко ключалки на всяка врата го кара да се чувства неспокоен.

Устните му трепнаха в усмивка.

— Охо!

— А ти какво правиш тук? — смени темата тя.

— Донесох ти от специалитетите на Пепе. — Мат посочи към плота. Бинго вече беше скочил горе и обикаляше около пакет с храна, душейки нетърпеливо. — Защо не си в леглото с високо вдигнат крак?

— Трябваше първо да нахраня котките.

— Дай да видя крака ти. — Мат коленичи на пода и прокара пръсти по прасеца й. — Струва ми се, че е подут. Много ли те боли?

— Не чак толкова.

Той се изправи. На лицето му се беше изписало сериозно изражение.

— Ще те заведа до стаята ти. Ще си легнеш, а аз ще ти донеса храната.

Преди да е успяла да протестира, той я взе на ръце и тръгна през пустите коридори.

— Ще трябва да си почиваш в продължение на поне няколко дни.

— Как стигна дотук? — попита тя.

— С моторницата на Тревър. Тя няма да му трябва. Нашият приятел ще прекара нощта при Клайв.

Точно както беше очаквала. Тя и Мат бяха сами.

Той бутна с рамо вратата на стаята й и светна лампата с лакът. Бавно я положи върху леглото й и каза:

— Сложи си нощницата, а през това време аз ще приготвя възглавниците за крака ти.

— Ще се оправя и сама, наистина. Не е нужно да се суетиш около мен.

Мат се надвеси над нея:

— Суетенето около красиви жени е моя специалност.

Страхотно, рече си Ейми, когато той излезе от спалнята. Какво щеше да прави сега? Преоблече се в избелялата тениска, която Тревър й беше заел и която ползваше за спане. Стигаше й до коленете. Обикновено сваляше всичко, дори и бельото си, но тази вечер реши да не рискува.

Опря възглавница в таблата на леглото и тъкмо се облегна назад, когато Мат отново се появи на хоризонта. В ръцете си носеше още няколко възглавници. Той нежно повдигна левия й крак и подреди възглавниците под него.

Откъм кухнята се разнесе рязък шум и Ейми стреснато подскочи.

— Какво беше това? — попита.

— Храната ти. Обзалагам се, че е разсипана по кухненския под. — Мат сложи ръце на хълбоците си и изпъшка пресилено. — Кълна се, че ще одера Бинго жив.

Забързано излезе от стаята. Щеше да му отнеме доста време, докато почисти. Дали нямаше да успее да заспи, преди да се е върнал?

Само че Мат се върна още преди да беше затворила очите си. Усмихваше се игриво.

— Ще оставя чистенето на осем котки и едно малко кутре. И без това по-голямата част от храната вече беше изчезнала, докато стигна до кухнята. Ще забърша пода по-късно. Искаш ли да ти сготвя нещо?

— Не, благодаря. Не съм гладна.

Мат приседна на ръба на леглото й. Ейми беше готова да се закълне, че мисълта за храна бе последното, което се въртеше в ума му.

— Какъв беше специалитетът, между другото? — попита тя, колкото да печели време.

— Основната съставка беше месо от огромен морски охлюв — отвърна Мат. — Който пълзи по морското дъно ето така.

Пръстите му се плъзнаха по крака й и изчезнаха под чаршафа.

— Никога ли не се отказваш, Дженсън? — попита го Ейми, сграбчвайки китката му.

— О, отказвам се, разбира се. Когато получа онова, което искам.

Сърцето й бясно затупка. По тялото й се разля гореща вълна. Мат се наведе над нея и опря ръце от двете страни на раменете й. Знаеше, че се кани да я целуне, но не можеше да помръдне.

Устните му погалиха нейните и промълвиха:

— Знаеш ли, скъпа, ако не те познавах така добре, щях да си помисля, че се страхуваш от мен.

Той дори не подозираше колко бе близо до истината. Ейми се усмихна насила и иронично рече:

— Да, бе, Дженсън, направо умирам от страх!

Устните му отново се впиха в нейните, после бързо се спуснаха надолу и се спряха върху пулсиращата вдлъбнатина в основата на шията й. След малко тръгнаха по обратния път и докоснаха ухото й.

Страстта, с която реагира на целувките му, я удиви. Ако не предприемеше нещо още в тази минута, като нищо щеше да му признае, че не е Шели.

— Дженсън, трябва ли отново да ти напомням, че съм психопат?

Той вдигна глава и я погледна в очите:

— Не, не си. Само си малко объркана. Държанието ти е оправдано, като се има предвид, че си загубила така внезапно цялото си семейство.

Нежността в очите му й действаше хипнотизиращо, но в същото време тя осъзна, че сама му беше дала нужното му оправдание за странностите в поведението на Шели.

— Дженсън, дръпни се. Аз съм опасна… наистина.

— Аз също.

Устните му отново покриха нейните — още по-жадно и настойчиво отпреди. Ейми неволно разтвори устни и отвърна на целувките му. Имаше чувството, че ще се пръсне от желание.

Мат притисна тялото си към нейното и възбудата й стана непоносима. Чувствителното място между бедрата й пламна.

Ръцете й се обвиха около раменете му, пръстите й се впиха в яките му мускули. За секунда дланите му се озоваха под тениската й и покриха голите й гърди. Ейми се задъхваше от вълнение. Мат я възбуждаше и по този начин възбуждаше и себе си.

Откъсна устни от нейните, но не престана да гали гърдите й.

— Може и да си опасна — рече той, — но по-опасно е неустоимото ми желание да те имам.

Искаше й се да му признае, че изпитва същото към него, но не посмя.

— Недей да отричаш, че ме желаеш — промълви той. Ръката му изостави гърдата й и се плъзна между бедрата й.

Ейми се опита да го спре, но реагира твърде късно — пръстите му вече докосваха клитора й и я влудяваха.

Дори не можеше да измисли някоя саркастична забележка, с която да изтрие доволната усмивка от лицето на Мат — толкова омаломощена се чувстваше. Желаеше го силно, почти болезнено.

Тя заби нокти в раменете му и повдигна тялото си нагоре, притискайки се още по-плътно към ръката на Мат. Единият му пръст се плъзна в нея, а другите продължиха нежно да я галят.

Секунда по-късно Ейми се чу да стене. Цялото й тяло се разтърси в екстаз.

Тя се отпусна назад и блажено затвори очи.

Когато отново ги отвори, видя Мат, полегнал до нея. Очите му настойчиво я гледаха.

— Добър съм, а? — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Чакай само да видиш какво ще стане, когато наистина го направим.

Взе ръката й и я положи върху пениса си. Тя почувства пламналата му напрегната плът през тънката материя на шортите. Тялото й копнееше да го усети… вътре в себе си.

Но какво обяснение би могла да даде на факта, че е все още девственица?

— Имаш ли спасителни жилетки в чекмеджето на нощното си шкафче? — попита я той.

— Спасителни жилетки ли?

— Презервативи.

Ейми поклати отрицателно глава. Мат простена и се изправи.

— Ще намеря няколко.

Изведнъж я осени прекрасна идея. Ако правеха любов на брега на океана, той може би нямаше да забележи, че е девствена.

— Защо да не слезем до плажа? — подхвърли тя, когато Мат вече беше стигнал до прага. — Да се любим върху пясъка — така, като обичахме да го правим на Бермудските острови.

Той се спря като закован на мястото си. После бавно се обърна и тихо рече:

— Забрави това, което току-що се случи. Беше огромна грешка.

Преди Ейми да успее да отвърне, вратата се захлопна зад гърба му.

Къде беше сбъркала, простена вътрешно тя.