Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (2)

Първа глава

— Нуждаем се от помощта ви. Трябва да идентифицирате жертвата.

Жертвата? Дори и сега, часове по-късно, докато стоеше на летището в Кий Уест, Матю Дженсън усещаше същото премаляването в крайниците, както когато полицаят отсреща бе произнесъл страшните думи. О, Господи, не! Не и Тревър!

Още преди да успее да продума, безстрастният глас по телефона бе разпръснал страховете му. Тревър Адамс не беше претърпял автомобилна катастрофа с почти фатален край. Най-добрият му приятел си беше жив и здрав.

Ставаше дума за някаква жена, която била сериозно наранена. Състоянието й било критично.

Мат затвори телефона и набра номера на Тревър. Остави съобщение на телефонния секретар и потегли за Кий Уест. Беше казал на полицая, че тръгва, но не беше очаквал офицерът, занимаващ се със случая, да го чака на летището. Беше доста късно.

Преметна дръжката на сака си през рамо и последва мъжа. Излязоха от пустия терминал и приятният топъл въздух, напоен с тропически аромати и дъх на разцъфнали магнолии и жасмин, погали лицето му. Това място никога нямаше да му омръзне — земята на вечното лято.

Сега, след като беше напуснал работата си в списанието, Мат искаше да прекара известно време с Тревър — най-близкия му приятел от колежа. Не беше планирал да пътува до Кий Уест толкова скоро, но се чувстваше отговорен пред изпадналата в кома жена. Единственият белег, по който биха могли да я идентифицират, се оказваше неговата визитна картичка. Без съмнение Мат я познаваше.

Погледът му се спря върху младия офицер, който го водеше към колата. През годините, прекарани в репортерска дейност, посветена на разследването на разни случаи, Мат се беше срещал с голям брой полицаи. Този тук беше още зелен, току-що пръкнал се от полицейската академия. Не че имаше някакво значение — в Кий Уест и без това не се случваше нищо особено. Най-големият проблем бяха туристите, пийнали повечко текила в бара на Джими в Маргаритавил.

— Става дума за наистина сериозна катастрофа — осведоми го полицаят, когато тръгнаха със служебната кола. — Двама загинали. Приятелката ви е единствената оцеляла. Ако успее да оцелее — поправи се той.

— Не съм сигурен за кого става дума. Никоя от познатите ми не е споменавала, че има намерение да идва насам.

— Колата е син седан, стар модел. Това говори ли ви нещо?

— Не. Повечето от приятелите ми пътуват със самолет, когато решат да прекарат известно време в Кий Уест.

— Един камион цистерна, превозващ дизелово гориво, е връхлетял върху колата на познатата ви, докато е пътувала по крайбрежната магистрала. Жената е пътувала, без да ползва предпазния колан, което се е оказало от жизненоважно значение за нея — при удара е излетяла от колата. Цистерната е избухнала. Телата на другите две жертви са напълно овъглени.

Мат си представи крайбрежната магистрала. От двете страни на дългото тясно шосе се стелеха водите на океана. Магистралата свързваше безкрайната броеница от островчета, известни като „ключовете“. Някои от тях бяха безлюдни, но други — истински рай за любителите на спортния риболов.

— Най-вероятно шофьорът на камиона е взел някоя жена на автостоп — продължи полицаят. — Третата жертва…

Мат се загледа навън през прозореца. Чувството на тревожност, което бе изпитал по време на телефонното обаждане, отново го завладя. Не искаше ранената жена да се окаже някоя, която познаваше отблизо, някоя, за която наистина го беше грижа. С всяка частица от тялото си усещаше, че точно в този момент не би могъл да се натовари и с проблемите на другиго. Той самият имаше повече проблеми, отколкото бе в състояние да понесе.

Свърнаха по улица „Кенеди“. Мат беше гостувал на Тревър десетки пъти, но тази част на градчето му беше непозната. Блестящо лазурно море, слънце, божествени аромати, поклащащи се от полъха на бриза клони на палми — тази част на Карибите беше истински рай.

Но и раят си имаше своите тъмни страни — тях стотиците туристи с увиснали шкембета така и не забелязваха. Гледката, която в момента се разкриваше пред очите на Мат, нямаше нищо общо с прекрасните къщи във викториански стил, обточващи централните улици. Тук се виждаха опърпани ръбести бараки от началото на шестдесетте години, които отдавна бяха забравили що е боя.

Болницата приличаше на бетонен бункер, а в пукнатините на асфалтираната алея, водеща към входа, бяха покарали плевели. Офицерът поведе Мат по дългия коридор, отвеждащ до интензивното отделение. Една сестра ги погледна сънено, но дори не помръдна от стола си.

— Тук е — каза полицаят.

Влязоха в малка мрачна стаичка, в която имаше двама пациенти. Мирисът на антисептик и монотонният ритъм на апаратурата припомни на Мат за часовете, които бе прекарал край болничното легло на майка си. Споменът разчопли незарасналата рана в душата му. Изпита отчаяние — същото, каквото бе почувствал преди години като дете — уязвимо чак до състояние на безпомощност.

За секунда си представи себе си в болнично легло. Не, в никакъв случай! Той неволно забави крачка. Трябваше да се махне от това проклето място.

Полицаят младок му хвърли въпросителен поглед и Мат продължи напред. Ранената жена имаше нужда от него, припомни си той.

Спряха до леглото й. Мат заби поглед в безжизнената купчина пред себе си. Единствено овалът на гърдите подсказваше, че пациентката е от женски пол — всичко, което се виждаше от нея, бе скрито под дебел слой бинтове. Главата й също беше бинтована — бяха оставили само два процепа за очите и един за тръбите на кислородния апарат. Единият й крак беше гипсиран от коляното надолу, а дясната й ръка — опъната със специално приспособление към тавана.

Мат усети, че се задушава.

— Как очаквате да я разпозная в този вид?

— Хм… ние… Ами… ъъъ… мислехме, че…

Офицерът измъкна визитката от малката тетрадка, която държеше в ръка, и подаде картичката на Мат. Веднага я позна — беше от онези, които ползваше, докато работеше в списанието. Познат му беше и издайническият отпечатък от червило върху името му.

Роушъл Ралстън. През тялото му премина гореща вълна на гняв. Дявол да го вземе! Беше бил всичкия този път с мисълта, че може би някой негов приятел умира, само за да установи, че става дума за Шели.

По дяволите. Трябваше да се сети още когато полицаят беше споменал, че са открили визитката му у жертвата. Шели беше откраднала цяло тесте от визитните му картички и му ги връщаше една по една, слагайки розова целувка върху името му. И му пишеше по някое лично послание на гърба.

В началото му беше забавно да ги чете, но после бележките й бяха почнали да звучат маниакално: „Защо ме пренебрегваш?“, „Защо не отговаряш на обажданията ми?“, „Защо не признаеш, че ме обичаш?“…

Беше разбрал, че й хлопа дъската. Шели бе напълно обсебена от него, а освен това вярваше, че той я обича точно толкова, колкото тя него. Двамата бяха излезли само веднъж и по време на тази среща си бяха разменили няколко целувки. Само толкова. Та тя дори не го познаваше, за да твърди, че го обича!

— Открихме визитката ви в сутиена й. Помислихме, че…

Добрата стара Шели. Откачалката, която отказваше да приеме „не“ за отговор. „Ще те обичам, докато умреш“ — повтаряше тя.

Мат се беше видял принуден да се обади в полицията, защото Шели бе стигнала дотам, че нападна със заплахи и обиди сестра му — беше взела Емили за любовница на Мат. Ако стигнеше дотам, че да приведе в изпълнение тези си заплахи, тогава Шели наистина щеше да представлява опасност.

Младият офицер заби поглед във върховете на обувките си:

— Мислехме, че по тялото й може да има някакъв белег, който да ви помогне да я идентифицирате.

Под снежнобелия чаршаф, покриващ жената, се очертаваха стройните й бедра и закръглените й гърди. Очевидно офицерът очакваше от него да повдигне чаршафа и да огледа пострадалата за някакви специфични белези или бенки, но от това нямаше да има никаква полза, тъй като Мат никога не беше виждал Шели гола.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Излизал съм с нея само веднъж — предпочете да премълчи за налудничавото й поведение след тази тяхна първа и последна среща.

Офицерът отвори тетрадката си и прочете:

— Според медицинския й картон, жената е русокоса, синеока, с ръст метър и шестдесет, четиридесет и осем килограма. Приблизителна възраст — тридесет години. Това описание съвпада ли с описанието на жената, за която си мислите?

— Да, предполагам. Но ми се струва, че Шели е по-висока от метър и шестдесет. — Замисли се за момент, припомняйки си стотиците случаи, в които тя бе изниквала ненадейно пред него. — От друга страна, винаги носеше обувки с висок ток. Може би заради това ми се е струвало, че е по-висока.

— О, за малко да забравя! Има и куче. То също е изхвърчало от колата при сблъсъка. По животното няма никакъв обозначаващ белег. Така. Двама мъртви, един в критично състояние и едно куче, останало напълно невредимо.

— Никога не е споменавала за куче.

Отново впери поглед в неподвижното тяло, принадлежащо на Роушъл Ралстън. Помнеше я като изключително жизнена, макар и малко откачена жена, а сега изглеждаше толкова безпомощна. На крачка от смъртта.

Напълно сама.

Мат си напомни, че не даваше и пукната пара за тази негодница, но все пак беше невъзможно да остане безразличен пред подобна гледка. Конвулсивното свиване на гърлото му му припомни, че това неподвижно тяло пред него принадлежеше на друго човешко същество — същество, борещо се за живота си.

— Това е Роушъл Ралстън — чу се да казва Мат. — Коя друга би могла да бъде?

— И двете превозни средства са смачкани до неузнаваемост. Никой от тримата не е ползвал предпазен колан, така че е невъзможно да се каже кой е бил в колата и кой — в камиона. Както вече казах, другите две тела са овъглени. Ще използваме зъболекарски снимки, за да идентифицираме труповете. Шофьорът на камиона няма да ни създаде трудности, но другото тяло ще ни отнеме много време. Все още очакваме заключението на лекарите от Маями, за да разберем дали е било мъж или жена.

Мат не можеше да откъсне очи от тялото на Шели. Не беше вероятно някой, претърпял подобни травми, да оцелее. Шели продължаваше да е в безсъзнание и може би никога нямаше да излезе от комата. Направо да не повярва човек! Тази жена, от която бликаше такава енергия…

За частица от секундата изпита съчувствие, което побърза да потисне. Не биваше да допуска да бъде емоционално въвлечен.

Извърна се рязко и тръгна към вратата.

Офицерът свали Мат на Сънсет Пиър, близо до дока Малори. По това време докът беше пуст, но на другия ден по залез-слънце по него щяха да накацат десетки туристи, нетърпеливи да видят гълтачите на огън и изкусните акробати и жонгльори, както и плавното потапяне на небесното светило във водите на океана, озарявайки ги с ярка оранжево златиста светлина.

Отдавна беше минало полунощ и улица „Дювал“ кънтеше от силната клубна музика и виковете на пияните посетители на „Хардрок кафе“ и „Хогс Брес“. В „Хардрок кафе“ броят на продадените тениски успешно конкурираше броят на продадените питиета. Някъде отдалеч се носеше приглушеният плач на саксофон.

Трима мъже със залитане и препъване се придвижваха надолу по улицата, в посока към Маргаритавил и пееха с цяло гърло песента, посветена на това забележително място.

„Да бродиш из Маргаритавил…“ — измърмори под носа си Мат. — Бил ли си някога толкова млад като тези тук?

— Не — отвърна той на собствения си въпрос. Когато беше на годините на тримата пияни младежи, трябваше да работи на две места, за да се издържа и плаща обучението си в Йейл. Не беше имал достатъчно средства, за да си позволи да прекарва приятни ваканции в Кий Уест. После бе започнал да печели много пари, но пък всяка минута от времето му бе поглъщана от кариерата.

Такъв беше неговият живот.

Беше. До момента, в който бе настъпил драстичен обрат и кариерата му се бе превърнала в част от миналото му.

Тръгна надолу по рампата, водеща към дока. Надяваше се, че Тревър е чул съобщението му и е оставил моторницата си на кея. Но като се имаше предвид какъв кутсузлия беше, приятелят му сигурно не беше прослушал телефонния си секретар…

Усмихна се на себе си, когато забеляза моторницата на Тревър. Знаеше къде приятелят му държи ключа и го измъкна от скривалището му. Беше на път да включи двигателя, когато последната нота от тъжния вой на саксофона отекна в пространството.

Блусът винаги го настройваше меланхолично, събуждаше у него чувството на самота и му действаше депресиращо. Особено тази вечер. О, Господи. Гледката, която представляваше Шели, положена върху болничното легло, го бе разчувствала повече, отколкото бе предполагал.

Бавно се отдели от кея. Сънсет Кий беше на пет минути западно от дока „Малори“. Из острова, приютяващ само избраници на съдбата, не можеше да се кара кола, затова пък имаше тесни алеи за велосипеди и картове, с които се отиваше до игрищата за голф. Свикнал на блъсканицата из Манхатън, Мат винаги беше смятал, че Сънсет Кий е прекалено тихо и усамотено място.

Напоследък обаче мнението му по въпроса се беше променило. Беше готов да се отпусне и да си почине малко, а къщата на Тревър бе идеалното място за това. Приятелят му беше закупил три съседни парцела на острова и си беше построил огромна приказна къща, в която имаше и няколко апартамента за гости.

Огромното наследство от леля му и няколкото особено успешни инвестиции бяха направили от Тревър Адамс много богат човек. И ексцентрик. Трев обичаше да е заобиколен от антураж, затова в дома му по всяко време можеха да се срещнат най-малко трима-четирима негови приятели, отседнали дългосрочно.

Посетителите обикновено приемаха престоя си в Кий Уест като предизвикателство. Тук можеха да се срещнат художници и музиканти, но също и пълни неудачници. Тревър сигурно бе отнасял себе си към групата на неудачниците през по-голямата част от живота си, защото се обграждаше именно с такъв тип хора.

— Ето го — промърмори Мат, спирайки моторницата пред дока на Тревър — Залива на полумесеца.

Местните жители бяха дали това име на залива заради дъгообразната, покрита с бял пясък плажна ивица, засенчена от короните на високите палми, която сега се бе превърнала в частния плаж на Тревър Адамс.

Тревър никога не заключваше къщата си и Мат беше сигурен, че на масата във фоайето ще открие бележка, предназначена за него. От бележката щеше да разбере в кой апартамент да се нанесе.

Само че Мат не бързаше да влезе вътре. Нещо сякаш го теглеше към водата. Пусна сака си на тревата и събу еспадрилите си. Останал по шорти и тениска, той закрачи през ситния пясък. Вълните равномерно прииждаха към брега като безкрайна фаланга войници.

Мат нагази до глезените във водата и се загледа в индиговосинята морска шир. Лунните лъчи проблясваха по гладката повърхност. Обикновено Заливът на полумесеца го зареждаше с положителна енергия, но не и тази вечер.

— Забрави за Шели — каза си, макар да му беше ясно, че не може да се отърве от мисълта за безжизненото й тяло, отпуснато сред белите чаршафи.

— Копеле мръсно! — изруга се високо той. — Никое човешко същество не заслужава да изпадне в такова положение, само на крачка от смъртта.