Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (19)

Осемнадесета глава

Шели окачи мокрия си бански на вратичката на душ-кабината, за да съхне, нахлузи къси панталонки и тениска и — толкова бързо, колкото й позволяваше левия крак — затича към дока, където я чакаше Бабълс.

— Мат ми каза какво се е случило. — Бабълс поклати глава. — Бедничкият Тревър.

— Къде е Мат?

— Взе водно такси до Кий Уест. Има уговорка да се види с Трев на кея.

— Добре — отвърна Шели възможно най-спокойно. Усети, че се изчервява при спомена за ласките на Мат. Как беше допуснала той да стигне… дотам?

Внимателно се прехвърли в моторницата на Тревър, а Бабълс запали двигателя. Лекарят бе предупредил Шели да не подлага болния си крак на рязко натоварване, докато не се възстанови напълно, но тя нямаше време да мисли за това сега.

— Ти се погрижи за цветята, а аз ще отскоча до дома на Клайв — обърна се тя към Бабълс.

— Добре. Мат ми каза за плана ти, но не мисля, че ще присъствам. — Бабълс упорито впери поглед напред. Червената й коса се вееше назад като знаме, а късното следобедно слънце караше всички халки и метални топчета по тялото й да блестят. — Не понасям нищо, свързано със смъртта.

Ейми смяташе, че всички, живеещи в Залива на полумесеца, са длъжни да окажат подкрепа на Тревър в този момент, но си замълча.

— Можеш ли да потърсиш Зийк и Зоуи? Те може да пожелаят да се присъединят към нас.

— Разбира се. — Момичето умело зави с моторницата и спря до кея.

— Ще се чакаме тук — извика Ейми, докато Бабълс се отдалечаваше по посока на улица „Дювал“.

Махна на първата рикша, изпречила се пред погледа й каза адреса на Клайв. Намерението й да се обади на лекаря предварително бе претърпяло провал — както повечето доктори и Клайв не беше вписал номера на домашния си телефон в справочника.

 

 

— Джон Кенеди също е обичал да почива тук — осведоми я водачът на рикшата.

Трудно й беше да си представи Кенеди и целият му огромен антураж да се сместват в малката постройка. Преди убийството на Джон Кенеди животът в Америка беше далеч по-прост; сегашният президент имаше нужда от засилена охрана.

Една част от къщите в този квартал бяха новопостроени, друга — реставрирани паметници на културата, но всички те изглеждаха като едно единно цяло.

— Изчакайте ме тук — извика тя на мъжа, щом спряха пред дома на Клайв, слезе от рикшата и забърза — доколкото й позволяваше левият крак — към вратата.

Натисна звънеца, въпреки че вратата зееше отворена и почти веднага чу стъпките на лекаря надолу по стълбите.

— Шели, какво правиш тук? Опитвах се да се свържа с теб.

— Така ли? Защо?

— Обадиха ми се от офиса. Някакъв мъж разпитвал за теб.

О, Господи! Декстър. Или може би агентите на ФБР бяха открили следите й? Едва се овладя и попита с възможно най-безразличен тон:

— Какво точно е искал да узнае?

Клайв се усмихна и поклати глава:

— В „Грумингдейл“ са му казали за Джигс. Човекът е продуцент, който търси необичайно изглеждащо куче за някаква телевизионна реклама.

— Наистина ли? — Дано не звучеше прекалено подозрително. Може да беше нещо безобидно, но въпреки това по гърба й полазиха тръпки на тревога. — Джигс е толкова срамежлив — не мога да си го представя пред камера.

— Казах на жената от рецепцията да поиска визитката на мъжа. Ние никога не даваме личните данни и координатите на пациентите си.

Тя кимна, благодарна за дискретността му, но подозренията продължаваха да я гризат:

— Дойдох да си поговорим за Тревър.

Тъмнокафявите очи на Клайв просветнаха зад стъклата на очилата:

— Какво за Тревър?

— Майка му е починала преди седмица, но семейството му не е искало Трев да присъства на погребението. Баща му се обади днес, за да го информира.

— Исусе Христе! Как са могли да постъпят така с него?

— Добър въпрос. — Ейми въздъхна. — Сега се събираме на моторницата — ще направим наш помен в чест на майка му. Трябва да помогнем на Тревър да понесе по-лесно шока.

— Тревър иска да присъствам? — Клайв определено бе изненадан.

Ейми се поколеба, после кимна:

— Да. Той се нуждае от теб.

Не беше сигурна как точно ще помогнат на Трев и дали изобщо бе възможно някой да му помогне, но трябваше да опитат.

 

 

Мат влезе в къщата, с реставрирането, на която се беше заел Тревър, и внимателно заизкачва стълбите, прескачайки дупките, зеещи на мястото на липсващите стъпала. Боята от стените се лющеше и къщата имаше вид на животно, сменящо козината си. Въпреки това не беше трудно да се види, че точно тази сграда бе една от най-красивите на Анджела стрийт и определено имаше висока историческа стойност.

Мислеше върху онова, което Шели беше казала. Тя беше дяволски права: мъжете имаха проблем с изразяването на чувствата си. Как, за бога, щеше да каже на Тревър?

Неочаквано приятелят му се появи в горната част на стълбището, следван от един работник. Щом забеляза Мат, устните му се извиха в широка усмивка.

— Хей, Мат! Ела да те разведа наоколо. — Трев се обърна към работника и каза: — Свърши с портата, а после ще дойда да ти кажа кое ще е следващото нещо, с което ще се заемеш.

Върхът на носа му бе изцапан с бяла боя, а джинсите му бяха напръскани с поне още три различни цвята. Това беше нещо необичайно за Тревър, който винаги имаше вид на излязъл от корицата на модно списание.

Сега обаче — с боя или без боя по дрехите и лицето — Трев изглеждаше щастлив — беше във вихъра си, вършейки онова, което обичаше. Мат рядко го беше виждал толкова ентусиазиран и радостен. О, боже, как не му се искаше да го разстройва!

— Това е най-добрата къща, която някога съм възстановявал. И най-голямото предизвикателство, трябва да добавя. — Тревър отново се усмихна. Зелените му очи блестяха от възторг.

Мат се изкушаваше да премълчи новината и да отложи изпълнението на тежката задача с още един ден, но това нямаше да промени нищо. Освен това Шели вече беше организирала всичко за помена и сега приятелите на Тревър го очакваха на палубата на моторницата.

— Тук са събрани накуп повече исторически и културни паметници, отколкото, на което и да е друго място в страната — информира го Тревър. В гласа му се долавяше нотка на гордост. — А аз пък съм реставрирал повече къщи в Кий Уест, отколкото всеки друг. Тази къща е специална. По-интересна е дори от…

Тревър спря по средата на изречението си и погледна загрижено към Мат:

— Какво не е наред? Да не би да се е случило нещо с Шели?

Мат пое дълбоко дъх. Шели. Не можеше да си позволи да мисли за нея сега.

— Не, Шели е добре. Чака ни на кея. — Огледа се наоколо. Не искаше разговорът му с Трев да бъде прекъснат от някой от работниците. — Да излезем навън.

Тревър го прекара през задната врата. Озоваха се на верандата.

— Днес се обадиха в Залива на полумесеца — започна Мат. — Те… хм… той… Човекът, който позвъни, искаше да те уведоми, че… — Изведнъж гърлото му се стегна. Не можеше да продължи.

Чертите на Трев се изкривиха от тревога:

— Че?

Мат преглътна мъчително и бавно рече:

— Тревър, става дума за твоята… ъ-ъ-ъ… майка. Починала е.

Всичката кръв сякаш се смъкна от лицето на Тревър. Пръстите му се вкопчиха в близкия парапет, а погледът му се втренчи невиждащо в запуснатата градина отсреща.

— Трябва да е било сърдечен удар. Майка ми не боледуваше.

Мат се загледа в наведената надолу глава на приятеля си, после сложи длан върху неговата. Знаеше, че задачата му няма да е лека, но сега му предстоеше да поднесе останалата част от истината, която допълнително щеше да нарани мъжа до него.

— Преди шест месеца са открили, че майка ти има рак. Починала е, заобиколена от семейството си.

Сълзите в очите на Тревър го накараха да се поколебае. Но кой друг, ако не най-близкият му приятел трябваше да бъде откровен докрай с Трев?

— Погребали са я миналата седмица.

В началото си помисли, че приятелят му не го е чул, но после Тревър бавно се обърна, опря гръб на перилата и бавно се свлече на плочките. Мат никога не беше виждал подобно отчаяние и покруса върху лицето на приятеля си — дори в онзи злополучен ден в болницата, когато баща му беше вдигнал грандиозния скандал.

Трябваше да каже нещо, да направи нещо!

Беше репетирал репликите десетки пъти, докато вървеше насам, но сега думите не идваха. Вместо да говори, той седна на пода до Трев и го прегърна през раменете.

Седяха мълчаливи на верандата и слушаха звънтенето на инструментите на работниците. Накрая Тревър промълви:

— Не биваше да храня илюзии, че един ден майка ще ми прости.

Да му прости! Мат за малко да изругае на глас. Какво толкова имаше да му се прощава на Тревър?

— От години не е говорила с мен. И знаеш ли какво бе последното нещо, което ми каза?

Мат се надяваше, че Трев сам ще отговори на въпроса си, но приятелят му не го направи.

— Говориш за посещението на родителите си в болницата, нали?

— Да. Веждата ми беше разцепена, помниш ли? И тя ми каза, че се надявала да не ми остане белег.

Тревър се сви под ръката на Мат, сякаш някой го беше ударил.

Колко тъжно, помисли си Мат, спомняйки си смъртта на собствената си майка — майка му беше загубила способността си да говори, но очите й, обърнати към Мат, преливаха от обич. Обичта, която може да изпитва само една майка.

 

 

— Ето ги.

Шели и Клайв седяха в моторницата и наблюдаваха как Мат и Тревър си проправят път сред множеството туристи, осеяли кея.

Беше му отнело малко време, докато убеди Тревър да се съгласи на помена, организиран от Шели, помисли си Мат. И какво щеше да прави сега? Да навлезе с моторница навътре в океана и да води разговори за смъртта? Нямаше начин! Да, само че бе хванат в капан. Не можеше да изостави приятеля си…

Когато двамата се настаниха в моторницата и Клайв заговори на Тревър, Мат се приведе към Шели и прошепна в ухото й:

— Идеята беше твоя, сега ти се оправяй.

— Няма проблеми, Дженсън. — Тя посочи към букета от сини рози, поставен във ваничка с лед. — Цветята са тук, всичко е наред. Твоята задача е да закараш моторницата до някое красиво местенце.

Дженсън. Значи отново се беше върнала към старото обръщение. Само чакай! — мислено й се закани той, но сега не беше нито времето, нито мястото да я сграбчи в прегръдките си и да я целува до момента, в който от устните й се откъснеше изпълненото с копнеж: „Мат“.

Пътуваха в мълчание. Изглежда, никой не знаеше какво да каже. Матю се надяваше, че Шели ще изведе замисъла си до успешен завършек.

Избра да спре близо до Флеминг Кий — там гледката бе прекрасна, а водата — кристалночиста. На запад слънцето бавно се спускаше над Мексиканския залив, обагряйки в златисто тюркоазните води.

— Идеално — кимна Шели и взе розите от съда с лед. Подаде на всеки по няколко рози. Мат не знаеше какво да прави с тях, нито имаше представа какво да каже на Тревър, за да облекчи мъката му от постъпката на семейството му.

— Тук сме, за да помогнем на Тревър да си вземе последно сбогом с майка си — започна Шели. Гласът й беше наситен с нежност и състрадание. — Много е трудно да свикнеш с мисълта, че някой, който е бил неразривна част от живота ти, вече няма да е наоколо. Когато смъртта идва бавно не е никак леко, но ако новината те застигне внезапно, усещането е смазващо.

Тревър кимна печално, а Клайв промълви:

— Вярно. Много вярно.

— Аз познавам това чувство — продължи тя, без да отмества очи от Тревър. — Също загубих майка си. Когато беше край мен, си мислех, че така ще бъде завинаги, а ето че в един момент я изгубих. — Сълзи замъглиха очите й, а гласът й затрепери.

Мат се сети, че Шели бе загубила всичките си близки при самолетна катастрофа. Очевидно бе по-близка с майка си, отколкото с останалите. Всички бяха най-близки с майките си, рече си той. Майките бяха специални — нямаше две мнения по този въпрос.

— О, Шели, ужасно е! — дрезгаво изрече Тревър. — Знаех, че цялото ти семейство е загинало при самолетна катастрофа, но не бях се замислял…

— Каква трагедия — промълви Клайв.

— Моля ви, не ме съжалявайте. — Опита се да наподоби усмивка, но горната й устна не спираше да трепери. — Споделих това с вас, защото не исках да си мислите, че приказвам празни приказки. Минала съм през всичко това. Зная колко силна е болката. Бих могла да кажа, че времето ще излекува раната, но няма да го направя, защото не е вярно. Времето ти дава единствено способност да се справиш с болката, но не — да я преодолееш. Просто се научаваш да живееш с нея. Това е.

Мат я гледаше като замаян. Беше започнал да си мисли, че тя не е като останалите хора, но сега се оказваше точно обратното. Беше по-чувствителна, отколкото той бе предполагал. Тази жена бе способна на дълбоки и силни емоции, които нямаха нищо общо с мания.

— До известна степен всички ние можем да споделим скръбта ти, защо всеки от нас е изгубил скъп за него човек — продължи Шели. — Майка ти е починала, когато си бил още малко момче, нали, Мат?

Той едва се сдържа да не й изкрещи да си гледа работата и да не изважда личните му преживявания на показ. Очите на всички се впиха очаквателно в него и Мат се чу бавно да казва:

— Майка ми почина малко след тринадесетия ми рожден ден. — Това беше всичко. Не можеше да продължи.

— Било е доста отдавна — запълни надвисналото мълчание Клайв. — Може би Мат е започнал да забравя.

— Не е — прекъсна го Шели. — Ако беше започнал да забравя, ако вече не го болеше, щеше да е в състояние спокойно да говори за смъртта на майка си.

Как му се щеше да впие пръсти в красивия й врат и да го извие! После си напомни, че Шели нямаше никаква представа за проблемите, които го измъчваха. Ако започнеше да говори за смъртта на майка си, на повърхността щяха да излязат истини, за които той предпочиташе да не мисли.

— Ами твоята майка, Клайв? — обърна се Тревър към Клайв и така даде на Мат възможност да си отдъхне.

— Майка ми е още жива. Първото нещо, което правя всяка неделя, е да й се обадя по телефона, преди да е тръгнала за сутрешната служба в църквата.

— Истински щастливец си — отбеляза горчиво Тревър. — Моята майка ми обърна гръб. Дори след като е разбрала, че умира, не е поискала да ме види.

— Тя вече ти е била дала най-важното, Трев — каза Шели. — Характерът определя съдбата. Това беше любимият израз на майка ми. Характерът се развива в ранните години от живота на човека и е силно повлиян от майката.

— Права си — кимна Клайв. — Моята майка винаги ме окуражава и подкрепя. Винаги ми е казвала, че мога да постигна всичко, и аз не съм спирал да й вярвам.

Шели извърна очи към Мат и очаквателно вдигна вежди. Той преглътна и рече:

— Тревър, зная, че когато майка ти зае страната на баща ти, ти го преживя изключително тежко, но Шели е права. Ти си най-добрият човек, когото познавам. Трябва да благодарим на майка ти за това.

— Майка ми искаше да съм идеален — прошепна задавено Тревър. — Не можа да приеме фактът, че не съм.

— Нека да приключим с това… Да оставим майка ти да почива в мир — каза Шели. — Тя е погребана на стотици мили оттук, но аз съм убедена, че душата остава да съществува и след смъртта. Точно тя отива на небето и се присъединява към друг един свят — невидим, но прекрасен. Душите на нашите майки са с нас сега, в този момент — те са част от природата. Помиришете тези рози — тяхната красота и аромат олицетворяват духа на нашите майки, които винаги ще са с нас. Те са част не само от тези рози, но и от всеки прелестен залез, от всеки розов изгрев. Те са в капчиците роса, в стръкчетата трева… Не са ни напуснали, бдят над нас. Разберем ли тази проста истина, значи не сме загубили майките си. Вместо това сме по-близо до тях от всякога.

Клайв замислено кимна, а по устните на Тревър се появи едва забележима тъжна усмивка. Мат трябваше да признае, че думите на Шели го бяха развълнували. Колко хубаво бе да си мисли, че майка му е част от всичко наоколо.

Спомените избледняваха — той с мъка си спомняше отделните черти от майчиното си лице, но силната й обич оставаше вечна. Благодарен бе на бога, че беше му дал възможност да седи до майка си, докато тя умираше, и да й повтаря, че я обича повече от всичко на света.

И колко ужасно много ще му липсва.