Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (17)

Шестнадесета глава

Ейми се завъртя пред огледалото. Кракът й не изглеждаше чак толкова зле, като се имаше предвид колко сериозно бе счупването. Кожата й бе прекалено бледа за стандартите на Кий Уест, но тя знаеше, че никога няма да хване шоколадовокафяв тен като повечето жени наоколо. А и Клайв й беше наредил да избягва слънцето.

Лекарят, който й бе свалил шината, обаче й беше казал, че трябва да плува толкова, колкото можеше, за да възвърне силата на мускулите си.

Излезе от стаята си и прекоси терасата на Залива на полумесеца. Слава богу, че нямаше кой да я види в оранжевия бански от две части, купен за един долар от магазина на Джо.

Когато тази сутрин се беше събудила, никой още не беше станал, с изключение на Бинго, впуснал се в гонитба на бедните птици по плажа. На масичката във фоайето бе открила бележка, в която Бабълс съобщаваше на останалите пребиваващи в къщата, че „дегустира нов вид текила“, така че нямаше защо да я очакват да се върне скоро.

Джигс никъде не се виждаше. Предната вечер малкият нещастник, смърдящ на рибено масло, бе предпочел да остане с Мат. Ейми се беше почувствала предадена от стария си приятел, но макар и с неохота му беше позволила да остане при спасителя си.

Беше хванала първата моторница за Кий Уест, а когато се върна — след като бе обядвала в Маргаритавил с Тревър и Клайв — голямата къща бе опустяла. Беше си сложила банския и сега, използвайки за пръв път от много време насам и двата си крака, вървеше към плажа.

Потопи върховете на пръстите си във водата и установи, че е приятно топла. Пристъпи навътре, после се гмурна в океана.

Белият пясък на дъното бе осеян с красиви миди и раковини, а водораслите се поклащаха като грациозни балерини в тюркоазната вода. Наоколо се стрелкаха ситни рибки, обагрени в цветовете на дъгата.

За пръв път от седмици насам тялото не я болеше. Пръстите на дясната й ръка продължаваха да бъдат схванати, освен това усещаше слабост в левия крак, но като цяло се чувстваше добре.

С ново лице и нов живот. Замаяна от щастие, Ейми изплува нагоре и подаде глава над повърхността. Толкова радостна и свободна се чувстваше, че от гърдите й се откъсна звънлив смях. Извърна очи към небето и възторжено извика:

— О, мамо, да можеше да ме видиш сега!

Беше сигурна, че майка й е на небето и я гледа отгоре. Странно, но мисълта, че майка й може би бдеше над нея и споделяше радостта й от този миг, я зареждаше с енергия и й действаше успокояващо. Чувството за самота, което я бе гнетяло от месеци наред, беше изчезнало.

— Характерът определя съдбата, мамо! Не се тревожи за мен — промълви тя.

Наблизо мина моторница. Мъжът в нея държеше фотоапарат в ръцете си и не спираше да прави снимки на имението на Тревър. Вълните, излизащи изпод витлото, се движеха към Ейми и щом я достигнаха я плеснаха през лицето. Тя потопи глава под водата, после отново се подаде и примигна ядосано.

— Какъв негодник!

Не беше необичайно минаващите покрай Залива на полумесеца туристи да се възхищават на къщата на Трев и да правят снимки за спомен. Този тук не правеше изключение. В един момент той насочи обектива си към Ейми и отново защрака. Гмуркайки се за пореден път под водата тя се зачуди дали Звяра някога щеше да свикне с погледите на хората, отправени към него.

После се стегна. Дали този тип не беше някой от хората на Декстър? Съмняваше се, че онзи подлец би могъл да я открие. По-вероятно беше този мъж да си падаше по правенето на снимки на жени в бикини — любимо занимание на деветдесет процента от туристите в Кий Уест.

Трябваше да приеме факта, че околните я гледат в очите, докато разговарят с нея, и че дори я намират за достатъчно привлекателна, за да й правят снимки.

Изплува нагоре, за да си поеме въздух. Мили боже! Не можеше да бъде! Мат стоеше на брега и я наблюдаваше. След снощния им разговор Ейми си беше пожелала никога повече да не го вижда.

Беше й казал, че още си пада по него.

За какъв се мислеше той, по дяволите?

Всъщност, по-точният въпрос беше: що за човек беше Роушъл Ралстън.

„Ще ме обичаш, докато умра, помниш ли?“

Думите, които Мат й беше цитирал снощи, й се бяха сторили смразяващи. Сега — още повече.

Колкото и откачена да е била Шели, Ейми не можеше да приеме спокойно арогантното държание на този мъж. Като се замисли обаче стигна до извода, че това всъщност бе неин проблем, а не — негов. Ако тя беше имала повече опит с мъжете, нямаше да е толкова… лишена от илюзии.

Заплува към плиткото, после стъпи на дъното и закрачи бавно към плажа. Тъмните очила на Мат проблясваха над челото му, а очите му обхождаха тялото й от главата до петите и обратно.

Ейми удостои натрапника с най-презрителния поглед, на който беше способна.

— Виждам, че лекарят е свалил шините от крака ти. — Гласът на Мат звучеше нежно и тя преглътна саркастичната забележка, напираща на устните й.

— Да. Наредил ми е да плувам по три пъти на ден, както и да ходя при терапевт, но вече не ми се налага да нося шината.

Огледа се наоколо за плажната си кърпа, но се сети, че я беше оставила преметната на облегалката на един стол на терасата. Начинът, по който Мат продължаваше да я оглежда я караше да се чувства неудобно — сякаш бе напълно разсъблечена. Звяра би хукнал да се скрие, но Ейми нямаше намерение да го остави да надделее над нея.

— Тези миниатюрни оранжеви парчета да не са изрязани от спасителна жилетка, или представляват бански костюм?

Ейми прехапа устни, упорито отказвайки да захапе стръвта. Очевидно нежната нотка в гласа му само й се беше причула — Мат се държеше предизвикателно, както обикновено.

— Трябва да е някой от специалитетите на Джо — продължи ухилен той — някои жени може би намираха усмивката му за особено секси — Мат кимна по посока на мъжа в моторницата и добави: — Превръщаш това място в порнографски рай. Този приятел не спира да те снима.

Банският й повече я разголваше, отколкото да я прикрива. Навремето тя никога не би се осмелила да сложи подобно оскъдно облекло и да привлича вниманието към себе си, но окуражена от Бабълс, както и от смешно ниската цена — тя се беше изкушила да купи комплекта.

— Я виж Джигс! — извика й Мат.

Очите й се спряха върху нещо рижо и пухкаво, свито под плажната й кърпа. Това не можеше да е Джигс! Козината на малкия разбойник обикновено беше мръснокафеникава на цвят.

— Какво да ти кажа, жената от салона за кучета реши, че малко оцветяващ шампоан ще му придаде запомнящ се облик.

В кехлибарено кафеникавите му очи напираше смях. Може би просто я беше дразнил незлобливо, когато бе коментирал бикините й. Ейми знаеше толкова малко за мъжете и за начина им на мислене, че много лесно можеше да вземе някоя шега за критика.

— Спри! Ето го и Бинго.

Оранжевият котарак приклекна и скочи на стола, където лежеше малкото кученце. Джигс отвори стреснато очи, после леко се отдръпна встрани, за да направи място за котката.

— Я виж корема на този разбойник — с размерите на футболна топка е — изкоментира Мат. — Един Господ знае какво е погълнал.

Ейми не се сдържа и се усмихна, макар да беше повече от сигурна, че някоя от красивите птици на плажа е станала жертва на този лакомник. Тонът на Мат беше весел и тя отново потърси погледа му.

— Мат, ти си толкова чаровен, колкото и някой питбул.

Устните му се извиха в лъчезарна усмивка, сякаш той току-що бе получил най-големия комплимент в живота си. Ейми бързо отмести очи встрани: не биваше да допуска да се поддава на тази поразителна усмивка. Нито на прелестната гледка, която представляваше мускулестото му тяло. Най-добрата отбрана бе нападението, напомни си тя.

— Знаеш ли, Дженсън, мислех си…

— О-хо, на голите жени не им е позволено да мислят!

Тя погледна към Джигс и Бинго, притегляйки шанса си да измъкне незабелязано кърпата изпод тях.

— Добре, предавам се — продължи Мат. — Какво се крие зад тези прекрасни бебешко сини очи?

Комплиментът й беше върнат, но тя не биваше да допуска да се размеква.

— Дженсън, мисля, че имаш проблем. Аз…

— Не, скъпа — Мат докосна леко ръката й, — хората вече нямат проблеми. Имат „вътрешни противоречия“. Е, за какво противоречие става дума тук?

Беше добър, много добър в словесните битки. Ейми знаеше, че не е в категорията му, но държеше да каже онова, което имаше да казва.

— Гледал ли си „Неприлично предложение“ или „Меден месец в Лас Вегас“? — попита тя, без да отмества очи от неговите.

— Да — отговорът му прозвуча самоуверено, но тя забеляза, че въпросът й го е объркал.

— В тези филми мъжете са онези, които неуморно преследват жените. И какво става накрая? Получават желаната жена, нали така?

Той бавно кимна, присвивайки замислено тъмните си очи. Очевидно се опитваше да схване накъде бие Ейми.

— Така. Да вземем сега „Фатално привличане“ например. В този филм една жена преследва мъж, но получава ли го накрая? Не, сър! Получава ли уважение? Ама моля ви се, да не се майтапите? Напротив, убиват я!

Мат отстъпи назад и рече:

— Сигурен съм, че ме водиш към някакъв извод.

Тя замълча за секунда, изпепелявайки го с поглед:

— Естествено. И този извод е, че става дума за двойни стандарти. Мъжете могат да преследват жените, колкото си искат, дори получават похвала за настойчивостта си. С жените е обратното — ако те хукнат след някой мъж, обществото ги заклеймява и ги обявява за маниачки.

Разгорещеният й коментар бе последван от гробна тишина. Мат не откъсваше очи от нейните и тя виждаше как той се опитва да асимилира казаното от нея и да стигне до подобаващ отговор.

Накрая той се усмихна — леко арогантно повдигане на крайчеца на устните му.

— Абсурдно е да очакваш от мен да влизам в интелектуални спорове с гола жена.

— Дженсън, я се стегни! Не можеш ли поне веднъж да бъдеш сериозен?

— Напълно съм сериозен, Шели. Дяволски сериозен. Обществото може и да подкрепя мъжете за тяхната настоятелност по отношение на спечелването на някоя жена, но само до известна степен. Ти прекрачи нормалните граници с всички заплахи, които отправи към сестра ми. Заяви й, че ще я убиеш, ако не ме остави на мира.

Беше забутала тази случка дълбоко в съзнанието си. Не одобряваше постъпките на Шели, но трябваше да се преструва, че е същата тази ужасна жена.

— Прав си. Онова, което сторих, е непростимо — отговорът й прозвуча изкуствено дори в собствените й уши. — Искрено се разкайвам и съжалявам.

Той сви рамене и впери поглед в отсрещния бряг, където се простираше Кий Уест.

— Маниакалните състояния са сложни и продължават дълго време. През тридесетте години е имало такъв случай и тук, в Кий Уест.

Мат замълча. Какво щеше да последва сега?

— Една девойка на име Елена… Умряла и била погребана в гробището, през което минахме снощи. Един мъж на име Вон Коузъл бил толкова обсебен от нея, че изровил тялото от гроба и го отнесъл в дома си. Мумифицирал го, а после започнал да прави любов с него всяка вечер. Минали седем години, докато тази гнусна случка се разкрила.

Ейми преглътна мъчително, после се изкашля и рече:

— Не се притеснявай, че ще изровя тялото ти от гроба, Дженсън. Обещавам ти, че никога вече няма да те обезпокоя.

 

 

Защо, по дяволите, беше разказал тази история на Шели? Беше гадна, а дори в място като Кий Уест хора като въпросния Вон Коузъл се смятаха за доказано луди. Отвори уста да й каже нещо по-ведро — като например, че Джигс би могъл да се превърне в телевизионна звезда — но телефонът иззвъня и младата жена хукна да вдигне слушалката.

Мат я проследи с поглед. Господи, колко хубава беше! Винаги, когато се окажеше близо до нея, тялото му реагираше. Обърна очи към Джигс и Бинго, за да престане да мисли за Шели, но му беше невъзможно — тя го привличаше в много отношения.

Безспорно беше страхотно парче, но същевременно бе и изключително умна. Ако не беше нападнала сестра му, на драго сърце щеше да й прости за натрапчивото преследване, на което го беше подложила преди време — толкова убедителни бяха аргументите й.

Шели му се опираше всеки път, когато той я превръщаше в прицелна точка на острия си език и това го забавляваше. Напоследък Мат не бе в особено добро настроение, а в подобни случаи хората предпочитаха да не му се мяркат пред погледа. Не и Шели. Тя смело посрещаше атаките му и много често излизаше победителка.

Беше обещала, че никога повече няма да го притеснява… В ума му прокънтя предупреждението на психоаналитика: даването на подобни обещания от страна на психически затормозен субект бяха сигурен признак за наличието на маниакално поведение.

Шели често му беше обещавала, че ще го остави намира, ако… Да, нейните обещания винаги бяха съпроводени с поставянето на условия. Ако той се съгласеше да се срещнат още веднъж. Ако Мат прочетеше бележката, която тя му изпращаше. Ако за последен път вдигне телефона, когато тя му се обажда…

Всички нейни обещания бяха просто опит да установи контакт с него. Естествено тя никога не беше спазвала обещанията си.

— Поредното обещание на Шели — измърмори на себе си Мат и тръгна към терасата.

Този път обаче обещанието й беше по-различно. Нямаше „ако“ — просто му беше казала, че няма да го безпокои.

Странно, много странно.

Това не се вместваше в класическия профил на вманиачен човек. Може пък да играеше поредната игричка. Уж му обещаваше, че няма да го притеснява, а после нарочно навираше сексапилното си тяло в очите му при всяка появила се възможност. Без съмнение — за да го съблазни и привлече още по-близо към себе си.

Тактиката й действаше. Дори и сега… По дяволите! Трябваше да отскочи до града и да си намери жена, която да му помогне да избие Шели от ума си.

Тръгна по покритата с тухли пътечка, отвеждаща към кея, където Тревър държеше моторницата си. Наведе се да отвърже въжето, когато до слуха му достигна гласа на Шели:

— Мат! Мат! Чакай!

Точно както беше очаквал. Беше се опитала да го подмами с празни обещания, но тайно се беше надявала, че гледката на стройното й тяло ще го накара да спусне гарда. Както за малко не беше станало между другото.

Окей, Дженсън, тъпако. Той хвърли поглед назад. Естествено, че Шели нямаше да го остави да се отдалечи от нея. Ето я, тичаше по пътеката към него, а морските плевели се оплитаха в краката й.

Но тя не биваше да тича! Току-що й бяха свалили шината от крака!

Щом стъпи на мекия пясък, болният й крак се изкриви и тя падна по лице, разперила широко ръце.

— Шели! — изкрещя той и се спусна към нея. — Добре ли си?

Тя обърна очи към него. По миглите й имаше незасъхнали сълзи. Господи, май отново се беше наранила.

Мат коленичи до нея и сложи длан върху крака й. Кожата под пръстите му беше нежна и удивително мека.

— Не мисля, че е счупен — промълви той.

От устните й не излизаше звук, но сълзите продължаваха да се търкалят по страните й. Той се опита да я вземе на ръце, за да я отнесе до терасата, но Шели го отблъсна.

— Нищо ми няма. Кракът ми е още слаб, това е — изтри мокрото си лице с опакото на дланта си. — Мат, имам нужда от теб. Случи се нещо ужасно.

О-хо! Ето че се започваше. Поредният трик. Красивите й очи се впиха в неговите. Долната й устна трепереше, докато Шели се опитваше да каже нещо. Само един поглед — и всяко мъжко сърце щеше да бъде поразено. Е, поне неговото — със сигурност.

— Телефонното обаждане. Беше за Тревър.