Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (16)

Петнадесета глава

Декстър стоеше пред прозореца и гледаше към светещия надпис, открояващ се на фона на нощното небе. „Фокс Ентърпрайзис“. Трябваше да изпитва някакви чувства при тази грандиозна гледка, подсети се той. Само преди минути беше сложил подписа си под договора по продажбата на компанията — „Фокс Ентърпрайзис“ вече не съществуваше.

Обичаше да гледа през прозореца към светещия знак, символизиращ успеха му, но здравият разум му казваше, че е време да стъпи на земята и да бъде реалист. ФБР беше по петите му — за момента се бяха кротнали, но не се знаеше докога…

Беше време да преоткрие себе си.

И да се отърве от добрата стара Айрини.

Някой тихо почука на вратата и Декс извика:

— Отворено е.

Една блондинка с апетитен бюст и страхотно тяло се плъзна леко в офиса; беше от фирмата за момичета на повикване, която той използваше.

— Здрасти — измърка тя, — аз съм Камила Касиди.

Дъхът му замря, когато Камила тръгна с плавна стъпка към него. Русата й коса галеше голите й рамене. Ейми Конрой.

Откъде се появи тази мисъл, зачуди се Декс, докато блондинката пристъпваше към него, като при всяка крачка на невероятно дългите й крака миниатюрната й поличка се вдигаше все по-нагоре. Тази жена беше много по-красива от Ейми, много по-отворена.

Камила спря пред него, посегна към слабините му и сложи ръка върху тестисите му. Декс почувства как обезумява от желание. Тези момичета си заслужаваха цената — ето, тази тук беше успяла да го възбуди до крайност само за някакви си секунди. Тя бързо дръпна ципа на панталоните му и ръката й се плъзна в боксерките му.

— Декс, много ти е голям! — възторжено произнесе Камила, докато коленичеше в краката му.

Декстър се усмихна. Копринената й коса докосна ствола на пениса му, а езикът й се спря върху пулсиращата му от желание плът. Той помръдна бедрата си напред и Камила веднага разчете посланието, скрито в този едва забележим жест. Дланта й обгърна тестисите му, а устата й жадно пое цялата дължина на пениса му.

Виждаше единствено върха на главата й. Ейми, помисли си Декс и притаи дъх, за да не свърши прекалено бързо. Лицето на Ейми го привличаше и отблъскваше. Но ако тя коленичеше по този начин пред него и поемеше твърдата му като стомана мъжественост в устата си, тогава нямаше да му се налага да я гледа. Когато я откриеше — а че щеше да я открие, в това Декс изобщо не се съмняваше! — щеше да я накара да свърши това-онова. Преди тя да умре. Идеята лично да я убие му изглеждаше доста привлекателна.

По принцип убийствата бяха мръсна работа и той предпочиташе да ползва услугите на професионалисти за тази цел. Вече беше поръчал смъртта на няколко души, но никога не беше присъствал на екзекуциите. Този път обаче щеше да се наслади на всяка секунда от агонията на малката негодница с белязаното лице.

Телефонът на бюрото му иззвъня и прекъсна мислите му. Установи, че продължава да полага усилия да забави оргазма си. Блондинката — как й беше името, по дяволите? — вдигна огромните си сини очи към него.

Декс шумно изпусна въздуха, който бе задържал в дробовете си и рече:

— Не обръщай внимание на телефона.

Звъненето обаче продължаваше. Мигащата лампичка показваше, че обаждането е по вътрешната линия. Беше минал седем часът, всички служители си бяха тръгнали към къщи. С изключение на Айрини. Тя най-вероятно бе забелязала, че блондинката е влязла в офиса на Декстър и беше изчакала, докато настъпи най-подходящият момент за проваляне на удоволствието му.

Той впери поглед в главата на блондинката, надвесена над пениса му. В следващия миг тялото му се разтресе и нещо в него сякаш експлодира. Вълната на чистото първично удоволствие се разля по гръбнака му и стигна до корените на косата му. Декс отметна глава назад и силно простена.

Телефонът не спираше да звъни. Той остави блондинката да се погрижи за него, докато вдигаше слушалката:

— Да, Айрини, какво има?

— Да не би да прекъсвам нещо важно? — попита тя с меден гласец.

— Нямам време за празни приказки. — Имаше намерение да накара блондинката да повтори перфектното си изпълнение.

— Реших, че може би ще искаш да узнаеш какво открих в Интернет във връзка с Ейми Конрой, но след като си толкова зает, ще ти се обадя по-късно. — С тези думи кучката му затръшна слушалката.

Декс притисна с рамо слушалката към ухото си и натисна бутона за автоматично набиране на номера на Айрини, после напъха пениса си там, където си му беше мястото, вдигна ципа на панталоните си и зачака.

Тази проклетница нарочно не вдигаше, изруга наум той. Не беше възможно да си е тръгнала толкова бързо. Декс тръшна слушалката и хукна по коридора. Стигна до ъгъла в момента, в който вратите на асансьора се затваряха.

Декс се опитваше да извлече някакво удоволствие от вечерята си с Камила, но вътрешното му напрежение нарастваше с всяка изминала минута. Час по час ставаше, за да отиде до телефона и да набере номера на Айрини — тя обаче или не си беше в къщи, или нарочно не му отговаряше.

След като откара блондинката до дома й, пое към къщата на Айрини. Онази кучка обаче не се беше прибрала. Декс изключи двигателя на ферарито си и зачака. Негодницата се прибра чак след един часа.

Той я последва в топлото фоайе на къщата и попита без предисловия:

— Какво си открила?

Айрини престорено се прозя и пророни със сладникаво гласче:

— Не можеш ли да почакаш до утре сутринта? Направо съм скапана.

— Искам да знам какво си научила за Ейми. Сега.

— Не можеш да си представиш как загряхме линията, когато пуснахме обява в Интернет, че сме от Холивуд и…

— Кои са тези „ние“?

— Зейн ми помогна, кой друг.

— Той е пълен некадърник.

Айрини седна, кръстоса крака и се усмихна. Какво толкова смешно имаше, по дяволите?

— Зейн не откри Ейми, защото ти го беше накарал да търси на погрешни места. Ние обаче пуснахме снимката на онова уродливо куче в Интернет, придружена с обява, че търсим подобно животно за една телевизионна реклама.

— Кой ще се хване на тази тъпотия? Кому е притрябвал подобен урод?

— След рекламата на Тако Бел с онова смачкано чихуахуа грозните кучета са на мода. Получихме хиляди отговори. Един от тях звучи доста обещаващо. От „Грумингдейл“ в Кий Уест твърдят, че са подстригвали куче на име Джигс, което изглеждало досущ като това на снимката.

— В Кий Уест ли?

— Най-южната част на страната. Това е възможно най-отдалеченото от Сиатъл място, не мислиш ли?

В думите й имаше логика, но Декс нямаше намерение да й го признава гласно.

— Какво казаха за Ейми?

— Това е най-интересната част от историята. Собственичката на кучето е претърпяла ужасна катастрофа и е било абсолютно наложително да й се направи скъпа пластична операция. Фризьорът не е виждал въпросната жена.

Декс се облегна назад. Сърцето му лудо биеше. Това беше най-обещаващата следа, до която се бяха добирали от самото начало досега. В слабините му се разля топлина, когато се сети какви планове имаше за Ейми Конрой.

— Изпратих Зейн в Кий Уест.

 

 

Мат вървеше към „Грумингдейл“, стискайки под мишница увития в хавлиена кърпа Джигс.

— Дявол да го вземе — простена той, усещайки ненадейната режеща болка в слепоочията си. Безсънието го изтощаваше и резултатът често бе убийствено главоболие като това, което го нападаше в този момент.

Опита се да си внуши, че главата изобщо не го боли, че всичко бе заради жегата и заради това, че беше забравил да си сложи бейзболната шапка.

После насочи мислите си в друга посока: Саймън Амброуз живееше в къщата на свои приятели, разположена точно на тази улица. Мат трябваше да го посети, докато фризьорите привеждаха Джигс в приличен вид. Нямаше да допусне някой, който си бе позволявал да опипва Шели по този гнусен начин, да се измъкне безнаказано.

Замръзна на мястото си от почуда. Как, за бога, беше успяла да му влезе под кожата дотолкова, че той да изпитва желание да я защитава?

Хайде, трябваше да си го признае! Чувствата, които изпитваше, бяха много по-силни от чувството да закриля тази жена. В кой момент желанието бе заменило омразата му към нея? И защо се стремеше да бъде близо до Шели, след като добре знаеше, че трябва да бяга надалеч от нея?

Отново закрачи по напечената от слънцето улица.

Предната вечер, докато се хранеха в ресторанта, той не беше преставал да наблюдава младата жена. Кайл Паркър определено я беше обсебил и я заливаше с изтъркани фрази от рода на онези, които неизвестно защо се харесваха на всички жени. Шели не правеше изключение — слушаше оня мачо с отворена уста и нито веднъж не бе погледнала към Мат.

— Не ревнувам — измърмори той.

Какъв беше смисълът да се самозалъгва? Животът беше толкова кратък!

Ревнуваше и още как! Защо? Докато още работеше в Ню Йорк и Шели тичаше по петите му, той изобщо не се беше чувствал привлечен от нея. Какво се беше променило оттогава насам, та да се стигне до това положение на нещата?

Трябваше да погледне истината в очите — той самият се беше променил. Много.

Знаеше, че не бива да я целува. Контактите, от какъвто и да е тип, само окуражаваха хората с мании. Шели беше откачалка — в това нямаше и съмнение — но въпреки това нещо в нея силно го привличаше. Мат отдавна се беше научил да приема нормално повиците на тялото си и да намира начини да ги облекчава. Но никога до този момент желанието му към някоя жена не бе било толкова силно.

Още усещаше пухкавите й устни, тръпнещи под неговите. Целувката й бе колеблива, невинна, напомняше му за лятна вечер и за първия път, в който Мат беше целунал момиче. Предната вечер отново се беше почувствал млад и необременен от мисли за жестоката действителност.

Целувката им я беше възбудила толкова бързо, колкото и него. Защо Шели го беше отблъснала? Защо?

Направо беше побесняла, когато й беше напомнил как беше тичала подире му. Добре де, признаваше, че не беше постъпил много умно, но нещо в него го караше да я предизвиква.

В ума му прозвучаха последните думи, които Шели бе изрекла, преди да се оттегли:

„Ако умреш, ще играя хоро върху гроба ти!“ Щяла да танцува върху гроба му! Разбираше гнева й, но все не можеше да се отърси от усещането, че имаше и нещо друго — нещо, за което той не знаеше.

Струваше му се, че беше използвала гнева, за да замаскира… болката си.

Наистина ли думите му я бяха засегнали? Не му изглеждаше вероятно, като се имаше предвид как се беше държала в Манхатън. Тогава нищо не бе в състояние да я засегне, но сега… Кой знаеше?

Когато ставаше въпрос за разбирането на женската душевност, Мат бе направо безнадежден случай. Тази жена изглеждаше обидена и разочарована от него, а той не можеше да разбере каква бе причината за това, колкото и да се напъваше.

Нещо със сигурност му убягваше, но какво бе то?

Трябваше да се оттегли и да я остави да си гледа работата. Само дето Мат не вярваше, че би могъл да го направи.

Вече бяха стигнали до „Грумингдейл“. Матю спря поглед върху табелата, на която бе нарисуван снежнобял пудел с розова панделка, вързана около шията му, отмести очи към Джигс и предупредително изрече:

— Само без панделки, ясно ли е? Това е за лигльовци. — Влезе в салона за кучета и звънчето над вратата издрънка.

Във фоайето не се виждаше жива душа, но откъм вътрешността на помещението се разнесе силен женски глас:

— Веднага идвам!

Мат сложи Джигс върху плота и махна хавлиената кърпа. Едва се сдържа да не извика от погнуса. Не стига, че малкият нещастник целия беше омазан в рициново масло, ами тази сутрин Бинго го бе повалил в купичката с котешка храна и сега по козината на Джигс се забелязваха полепнали парченца риба тон. При този топъл тропически климат миризмата беше направо ужасна.

На стената срещу него висеше надпис: „Докато продължавате да смятате, че мъжете заслужават уважение, няма да се отърсите от проблемите си“.

Супер. Това място се държеше от лесбийки. Трябваше от самото начало да се досети. Между членовете на гей обществото съществуваха здрави връзки, а Тревър и без това бе устроен така, че да подкрепя приятелите си.

После през ума му премина мисълта, че вината за превръщането на някои жени в лесбийки бе у мъжете около тях. Класически проблем, свързан със стереотипа — щом някои мъже им бяха правили живота черен, значи всички мъже бяха боклуци.

— Мили Боже! — извика една пълна, късо подстригана жена, щом се появи от една врата в дъното на фоайето. — Какво се е случило с Джигс? Само не ми казвайте, че това тук е рибено масло! — Носът й подозрително се сгърчи и задуши въздуха около животинчето.

Мат не си направи труда да й обяснява, само рече:

— Има нужда от едно хубаво изкъпване. И никакви панделки.

Жената хвана Джигс под мишница и тръгна към салона, но изведнъж се спря:

— Познавате ли собственичката на Джигс?

— Да. И двамата сме отседнали при Тревър — в Залива на полумесеца.

— Видях снимка на едно куче в Интернет. Приличаше на Джигс. Някакъв продуцент търси куче със странен вид за реклама. Ако познатата ви се заинтересува, ще се свържа с продуцента.

Джигс и реклама! Това вече беше прекалено дори и за нестандартните мозъци в Холивуд!