Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (11)

Десета глава

Гледката, ширнала се пред погледа й бе невероятна. Спокойна. Вечна. Пред величието на природата проблемите й изглеждаха дребни, маловажни.

Какво ли правеше Матю Дженсън в Кий Уест? Той очевидно не бе разбрал, че Ейми не е Шели. Толкова ли си приличаше с мъртвата, че разликите, които може би се забелязваха да бъдат спокойно отдадени на пластичната операция?

Нямаше отговор.

Мат определено излъчваше мъжественост, която я привличаше силно, но в него имаше и нещо повече. Често се появяваше в сънищата й и присъствието му бе толкова завладяващо, че чак я плашеше. Знаеше, че не бива да се отдава на фантазии, свързани с този мъж, но колкото и да се опитваше да го изтръгне от съзнанието си, той продължаваше да се връща в мислите й с удивително постоянство. Това не беше добре, тя трябваше да се концентрира върху други неща — своето физическо състояние и разработването на план как веднъж завинаги да се отърве от Декстър Фокс.

И въпреки това всеки път, когато се погледнеше в огледалото, й се щеше отново да срещне Матю. Какво ли щеше да си помисли, като я види? — питаше се често.

Той, разбира се, нямаше и представа как бе изглеждала Ейми преди, така че мисълта за реакцията му бе сама по себе си смешна, но осъзнаването на този факт не я спасяваше от мечтите й. Беше сигурна, че Мат не е като другите мъже — не би отвърнал поглед встрани при вида на обезобразена жена.

Ако я бе видял преди, той нямаше да я сметне за привлекателна, но сега, след операцията, Ейми наистина се бе превърнала в красавица. Още не бе свикнала с новото си лице. Беше излязла от клиниката преди три дни и всяка вечер се събуждаше, обляна в пот и разтреперана от ужас, причината, за който не бе в състояние да определи точно.

Да не би да се страхуваше, че продължава да бъде Звяра?

Втурваше се към банята, светваше лампата и впиваше неспокоен поглед в отражението си. Ужасното петно наистина го нямаше. Но Звяра щеше да си остане неделима част от нея. Завинаги.

Тази вечер, по време на срещата й с Мат, от погледа й не бе убягнало лекото присвиване на очите му, приковани върху нея. За един кратък миг тя си бе помислила, че играта е приключила, но той не се нахвърли върху нея с обвинения, че си е присвоила чужда самоличност.

От написаното в дневника на мъртвата Шели знаеше, че връзката им бе продължила около година — достатъчно време, през което нещастната жена да се влюби до уши в този неустоим мъж. Поведението й бе непростимо, но до известна степен Ейми я разбираше. Мат беше от типа мъже, които биха могли да разбият едно женско сърце и да доведат собственичката му до състояние на дълбока депресия, ако не и нещо по-лошо.

Двамата се познаваха интимно. Дори нещо дребничко, нещо съвсем незначително, би могло да привлече вниманието на Мат и да разобличи Ейми. И ако той бе възприел без подозрение новото й лице, беше само въпрос на време нещо друго да го постави нащрек и да събуди съмненията му.

Трябваше да си тръгне. Още утре. Независимо че още не беше се възстановила напълно.

— Шели… Шели. — В първия момент името бе произнесено толкова тихо, че на нея й се стори, че й се е причуло. После гласът го повтори по-силно. — Шели.

Извърна се бавно назад. Матю Дженсън се материализира от сянката на терасата и тялото на Ейми се стегна от напрежение. За по-сигурно се облегна на бастуна си.

Дали не се беше обадил в полицията, за да съобщи, че тя е измамница?

Мислите препуснаха из главата й, докато Мат приближаваше към нея — бос, облечен в разкопчана около врата блуза и къси панталони в цвят каки. Стори й се по-едър, по-мускулест, отколкото си го спомняше. Беше с ръст над средния, но не прекалено висок. По-скоро начинът, по който се движеше и стойката му го правеха да изглежда толкова як.

Смущаващ.

Спря на стъпка от нея и я загледа с такава настойчивост, че Ейми трябваше да положи огромни усилия да удържи на погледа му, без да отмества очите си встрани, както и да си придаде вид на напълно спокойна. Молеше се Мат да повярва, че тя е Роушъл Ралстън, променила се в резултат на преживяната катастрофа.

Сините му очи пробягаха по лицето й като ледени остриета, после се спуснаха по разголените й рамене и се спряха за миг върху гърдите й, след това се плъзнаха надолу, докато най-сетне стигнаха до сандалите й. Оглеждаше я така, сякаш я разсъбличаше с поглед — без съмнение в момента си я представяше чисто гола.

Самоконтролът й бе подложен на истинско изпитание. В миналото мъжете рядко поглеждаха към нея, а когато го стореха, то определено не бе по този начин. По лицето й плъзна гъста червенина.

Трябваше да се чувства поласкана, че Мат я гледа така, каза си тя. За него Ейми не беше Звяра. От една страна, погледът му я вълнуваше, а от друга — я смущаваше и обиждаше.

Не този Мат си спомняше тя и не така бе очаквала да се държи той при една евентуална повторна среща. Може би съмненията го гризяха и той просто проверяваше дали жената пред него наистина бе Роушъл Ралстън.

Крайчетата на устните му леко трепнаха, когато ръката му нежно погали страната й. Сърцето на Ейми бясно заби. Не биваше да губи ума и дума, трябваше да запази способността си да разсъждава! Ако Мат и Шели още бяха влюбени — както можеше да се заключи от написаното в дневника на Роушъл — тогава той сигурно щеше да се опита да я целуне… или нещо от този род. Какво щеше да прави тогава? Та тя нямаше и грам сексуален опит! В никакъв случай нямаше да успее да го заблуди, че е…

— Отново си страхотно парче, а, Шели? — Всяка негова дума бе пропита със сарказъм. Ейми вътрешно се разтрепери. Страхотно парче! Никога не я бяха наричали така. Трябваше да се справи със ситуацията. Слава богу, че за момента поне Мат вярваше, че пред него стои Шели.

— Какво искаш да кажеш? — с треперещ глас попита тя.

Мат прокара върховете на пръстите си по светлите кичури, спускащи се покрай лицето й, после зарови пръсти в буйния водопад на златистата й коса, която Ейми не бе успяла да среше както трябва. Жестът му бе прекалено интимен. Никой мъж не бе докосвал Ейми така, но от истинската Шели се очакваше да знае как да реагира.

— Лекарят не само е възстановил пораженията, нанесени по лицето ти в резултат на катастрофата, но и е скъсил носа ти и е сложил имплантанти на скулите ти, така че да се превърнеш в зашеметяваща красавица.

Зашеметяваща красавица ли? Думите му биха я поласкали, ако тонът, с който бяха изречени, не бе режещ като бръснач. Ейми едва се сдържа да не каже на Мат да се разкара.

— Едва след операцията разбрах, че Клайв е работил върху носа ми. Определено не съм го молила да го коригира.

Гневът й нарастваше. Мат имаше основателна причина да бъде ядосан на Шели, но въпреки това поведението му я вбесяваше. Защо не я оставеше на мира? Нали точно това беше поискал и от нея — да стои надалеч от него?

Пръстите му закачиха крайчеца на едното й ухо и по тялото й се разля сладостна тръпка. Мат изглежда не забеляза начина, по който Ейми реагира на допира. Той отдръпна ръката си и сухо произнесе:

— И силиконовият бюст ли е идея на доктора?

Отвори уста да отвърне, че гърдите й си бяха истински, но навреме се спря. Мат определено беше наблюдателен — беше сигурна, че още щом зърне някоя жена, той ще е в състояние да определи с поразителна точност гръдната й обиколка. Още докато разглеждаше бельото на Шели, Ейми бе установила, че гърдите на мъртвата бяха по-малки от нейните. Ако отречеше, че си е слагала силикон, щеше да събуди подозренията на Мат.

Той изтълкува мълчанието й като признак на съгласие. Лицето му придоби цинично изражение и гневът заклокочи още по-силно в гърдите на Ейми.

— Мотаеш се наоколо, друсайки цици, а косата ти е като на жена, току-що станала от постелята на любовника си. Бас държа, че в цял Кий Уест няма да се намери мъж, който в този момент да не пожелае да си легне с тебе.

Ейми успя да запази мълчание единствено благодарение на дългогодишния тренинг да устоява на обидите на околните. След малко леко повдигна бинтованата си дясна ръка.

— Трудно е да се облечеш и срешеш, когато дясната ти ръка е излязла от строя. Последното нещо, което може да ми мине през ума в това състояние, е да се опитвам да съблазнявам мъжете около себе си. Достатъчно проблеми си имам и без това.

Това изявление изглежда подейства. Ейми бе започнала да си мисли, че е по-лесно да умилостивиш разярен питбул, отколкото Матю Дженсън, но ето, че в очите му проблесна топла искра.

— Ами гласът ти? — попита той. Гласът му вече не беше толкова рязък. — Защо умишлено се опитваш да му придадеш тази възбуждаща нотка?

— Стига, Матю! Челюстта ми бе счупена на две места, забрави ли? Прекалено дълго време бе обездвижена. Все още не мога да отварям устата си спокойно. Не бих могла да изкрещя, дори животът ми да зависеше от това!

— Разбирам.

Ейми знаеше, че той не би могъл да я разбере напълно — мисълта, че Декстър бе по петите й, а тя не беше в състояние дори да изпищи, я изпълваше с ужас. Какво щеше да прави, ако онзи негодник я откриеше?

Мат се поколеба, после бавно рече:

— Тревър е от типа хора, опитващи се да се грижат за всяка нещастна душа, изпречила се пред погледа им. Не злоупотребявай с добрината му.

— Не се притеснявай. Ще си замина възможно най-скоро. — Трябваше да си тръгне още тази нощ, преди Мат да е разкрил измамата. — Никога не бих наранила Тревър; той се грижи за всички — за бездомни котки, за загубени души, и за каквото още ти хрумне. Но кой ще се погрижи за Тревър?

Тя побутна Джигс, свил се в краката й, с бастуна си и кученцето скочи. Ейми изгледа продължително Мат и понечи да се отдалечи с всичкото достойнство, което притежаваше.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Нима наистина вярваш, че приятелят ти е щастлив човек?

Мат проследи Шели с поглед. Гледаше я как се придвижва с мъка, опираща се като старица на бастуна си, и призна пред себе си, че невъзможното се беше случило: откачената Роушъл Ралстън познаваше Тревър, неговия най-добър приятел, по-добре от самия Мат. Животът на Трев бе посветен на осъществяването на безкрайни проекти — от спасяването на бездомни котки до хората, които прибираше под покрива си, и къщите, които реставрираше.

Тревър не спираше да работи, но нима можеше да се похвали с личен живот? Не, разбира се, че не. Трев не беше щастлив и Мат се почувства виновен, че до този момент не си беше дал сметка за този толкова очевиден факт.

Слава богу, че бе проявил достатъчно здрав разум да не стовари проблемите си върху раменете на приятеля си. Тревър си имаше достатъчно проблеми, а Мат трябваше сам да се оправя със своите.

Когато двамата с Тревър се прибраха от разходката по брега, гостите се бяха пръснали и партито бе приключило. Матю бе забелязал Шели, зареяла поглед в далечината, и беше решил да поговори с нея и да докаже на приятеля си, че вълкът козината си мени, но нрава си — не. Само че младата жена го бе изненадала.

Достойното й поведение я бе направило победител, тя бе излязла по-умната от двамата, по-зрялата. И определено беше различна от предишната Шели.

Близостта й го беше развълнувала силно. Мат имаше намерение да й го върне, задето бе нападнала сестра му и я беше заплашила, но вместо това бе докоснал нежно лицето й.

По-точно — беше го погалил.

И като че ли това не му стигаше, та трябваше да погали и косата й! Беше мека като коприна — по-гладка и гъста, отколкото си я спомняше, но пък, от друга страна, той никога преди не бе изпитвал желанието да гали Шели по косата, нали така? Не и до тази вечер.

Бог да му е на помощ! Само като погледнеше в тези дълбоки сини очи и му идеше да я вземе в прегръдките си. Господи, какъв дявол се беше вселил в него? Бе използвал сарказма и нападките като средство да се спаси от упойващото й въздействие върху него.

Ако бе някоя друга жена, а не Шели, щеше да я обладае на минутата; той знаеше как да се справя с жените. Щеше да я накара да извива тяло под него и да стене от желание, а устните му щяха да пият от нектара на тези нейни сочни пълни устни. Ръцете му щяха да докосват пищните й гърди…

Мат зарови пръстите на краката си в пясъка. Опита се да мисли с главата си, а не с оная си работа. Желаеше Шели. Трябваше да го признае пред себе си. Тялото му копнееше за нея. И какво, по дяволите, имаше да губи? Нищо. Абсолютно нищо. И без това скапаният му живот си беше една голяма каша.

Той хукна след нея и я хвана за лакътя в момента, в който Шели прекрачваше прага на къщата:

— Шели, виж…

Огромните й очи гневно блеснаха:

— Не се тревожи. Отивам си. Няма да те притеснявам. Никога вече.

Думите й накараха сърцето му да се свие от болка. Само негодник би оставил жена в нейното състояние да си тръгне от сигурното убежище, в което се намираше, и то — посред нощ. Първоначалното му намерение бе да предпази Тревър от тази психически неуравновесена жена, но сега Мат осъзна, че е отишъл прекалено далеч.

— Ако изпитваш и грам благодарност към Тревър, ще останеш тук и ще му помогнеш — изрече задъхано той.

Тя го изгледа с разширени от почуда очи:

— Как бих могла да му помогна?

Мат не бе сигурен дали някой изобщо бе в състояние да направи нещо за приятеля му, но поне знаеше със сигурност какъв бе главният проблем на Трев Адамс.

— За него е важно да знае, че си напълно здрава, когато си тръгнеш от дома му.

Шели примигна и бързо рече:

— Не мога да остана.

— Защо не? Нима все още си така зажадняла за прелестното ми тяло, че да не можеш да му устоиш?

— Не се тревожи, както вече каза, нямам никакво намерение да те притеснявам. — Очите й се врязаха с безпощадна суровост в него. — Ще остана още няколко дни заради Тревър, но не искам да си имам нищо общо с теб.