Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (10)

Девета глава

Матю спря моторницата на дока на Залива на полумесеца. Къщата беше ярко осветена. Топлият нощен въздух бе наситен с говор и смях. Парти. Нямаше късмет и това си е.

Бавно тръгна към къщата. Имаше намерение да заобиколи и да влезе през задния вход. Искаше да избегне срещата с групата хора, събрани на предната тераса. Връщаше се в Кий Уест, защото искаше да се наслади по-дълго на спокойствието, царящо в имението на приятеля му. Тревър нямаше да го тормози с опити да повлияе на решението му.

По време на последния им разговор Трев му беше казал, че докторът се кани да изпише Шели от болницата. Според Мат беше минало достатъчно време; можеше спокойно да се върне в дома на приятеля си. Но не беше очаквал, че ще се появи в момента, в който в имението се вихреше парти.

— Голямо говедо си, Мат — каза си тихо той. Редно бе първо да се обади и да предупреди, че пристига. Ами ако Тревър бе поканил повече гости? Можеше да се окаже, че не разполага с достатъчно свободни легла. Разбира се, Тревър по-скоро би отстъпил собственото си легло, отколкото да отпрати приятел, но Мат не искаше да злоупотребява с добрината му. Тревър бе направил достатъчно за него.

Хамакът, окачен между две високи палми, се полюшваше леко от морския бриз. Беше обточен с раковини и мидени черупки, които подрънкваха при всеки шепот на вятъра. Мат реши, че можеше да спи и тук, под звездите. На сутринта щеше да говори с Тревър и да разбере дали има свободна стая, в която евентуално да се настани.

Нервите му малко се поотпуснаха. Легна в хамака и вдигна очи към небето. Нощта бе топла и ясна. Струваше му се, че стига да протегне ръка — и ще докосне звездите.

Да докосне звездите…

Винаги се беше стремил да стигне възможно най-далеч. Така бе по отношение на кариерата му. Беше се целил нависоко и в крайна сметка наистина бе успял да се издигне на върха. Беше тръгнал от нулата — бедното дете от забутан чикагски квартал се бе превърнало в търсен и скъпоплатен репортер в едно от най-престижните списания в страната. И бе постигнал това още преди да е навършил тридесет и четири години.

Но понякога не беше достатъчно само да си докоснал звездите. Личният му живот бе истински провал. Човек трябваше много да внимава какво точно иска, защото може и да го получи. Ето, той беше пожелал звездите; имаше ги. И какво? Какво имаше всъщност?

Нищо.

Нищо, освен сестра си. И Тревър.

Някакъв силен писклив глас го откъсна от разсъжденията му и той за малко да скочи от хамака. Бабълс Макгий викаше на някого.

— Ше… ли… Шели!

Дявол да го вземе! Шели не трябваше да е тук, нали? Но защо всъщност бе толкова изненадан? Нямаше заблудена душа, която да не може да намери подслон под покрива на Тревър.

Мат слезе от хамака и взе чантата с багажа си. Тръгна да си върви, хвърляйки поглед назад към кухнята. Фигурата на приятеля му се мярна зад прозореца на кухнята. Тревър беше сам. Матю направи рязък завой и пое натам. На влизане в кухнята за малко да се спъне в няколко от множеството котки, населяващи този дом.

Тревър чу стъпките му и се обърна:

— Мат! Какво правиш тук? Аз… Искам да кажа, много се радвам, че те виждам, но наистина не те очаквах.

— Извинявай, че ти се натрисам така, без предупреждение. — За пръв път от деня, в който Тревър му бе разказал за скъсването на всички връзки със семейството си, Мат изпадаше в ситуация, в която не знаеше какво да каже. Ценеше достатъчно високо приятелството на Тревър, за да му се сърди, че е прибрал Шели в дома си. — Ще си намеря стая в града.

Тревър се сви като куче, сритано от любимия му господар:

— Видял си Шели.

— Не, но чух Бабълс да вика името й.

— Шели мина през истински ад, Мат. Освен това наистина няма намерение да те притеснява по какъвто и да било начин. — Твърдата убеденост в гласа на Тревър изненада Мат. Знаеше, че приятелят му може да бъде изключително упорит, когато се стигнеше до защита на собственото му мнение, но до момента Трев не си беше позволявал да се държи така с Мат. Това накара Мат да се почувства като аутсайдер, независимо от всичките години на най-близко приятелство. Прокле наум Шели, задето се беше изпречила между него и най-добрия му приятел. — Поговори с нея и сам ще се убедиш.

— Забрави. — Мат се извърна да си върви. — Омитам се оттук.

Тревър го хвана за ръката:

— Мат, направи го… заради мен.

Понечи да му откаже, но си спомни за нещо случило се много отдавна. През първата му седмица в Йейл. Мат нямаше проблеми с мръсните опасни улици на Чикаго, но бе напълно неподготвен за срещата със снобите, учещи в престижния университет, чийто първи въпрос към всеки новодошъл бе в кой колеж е завършил средното си образование. Тревър беше единственият, правещ изключение от общата маса. Бе станал приятел на Мат, когато всички останали го отблъснаха.

Ако Трев не му беше помогнал, Мат може би щеше да напусне Йейл и да проиграе тази златна възможност, която се случваше на такива като него веднъж в живота.

Можеше много да разсъждава по въпроса за онова, което би могъл да пропусне, ако не беше Тревър, но в крайна сметка всичко се свеждаше до едно и също нещо: беше задължен на Трев. За цял живот.

— Добре… Къде е тя?

Тревър го поведе към терасата с изглед към белите пясъци на Залива на полумесеца. Около масите бяха насядали около половин дузина хора, пиеха и разговаряха. В отдалечения край Мат забеляза една дребничка блондинка, обърната с гръб към него.

Шели.

Не бе подготвен за вълнението, което се надигна в гърдите му. Последния път, когато я беше видял, Шели бе опасана от маркучи и жици, а главата й бе бинтована като на някоя мумия. Тогава му се струваше, че е малко вероятно тя да се възстанови, а ето, че вече беше на крака.

Очите му обходиха бледолилавата й рокля с гол гръб.

Да, Шели се бе върнала в света на живите и част от тази заслуга бе негова.

— Говори с Клайв Бъроуз. Споменавал съм ти за него. Лекарят, който извърши операцията. — Тревър снижи глас, макар че нямаше вероятност някой да ги чуе. — Използва нова технология при операцията на Шели и по лицето й няма да има и следа от белези.

Сърцето на Мат се изпълни с благодарност към доктора, върнал нормалния облик на младата жена — и то без да му вземе нито цент! — но дълбоко се съмняваше, че съзнанието и психиката й са се променили. Според специалистите за такива като Шели единственото спасение бе в интензивната терапия.

Сякаш доловила присъствието му зад гърба си, Шели се опря на бастуна си и бавно се обърна. Погледите им се срещнаха и Мат почувства, че се задъхва — като че бе получил силен удар в стомаха.

Очите й имаха същия наситеносин цвят, само че сега забеляза виолетов оттенък в тях. Не беше си сложила никакъв грим и дори не се бе постарала да сложи косата си в ред, и тя се стелеше на неравномерни вълни по раменете й. Шели имаше вид на жена, която само до преди миг е правила секс с любовника си.

Скулите й бяха високи и ясно изразени, носът й — патрициански, а устните… Чак се ядоса на себе си, че ги възприема по този начин — но те наистина му се сториха подканящи към целувка. Долната й устна бе малко по-пълна, но именно това правеше устата на Шели толкова съблазнителна.

— Това не е Роушъл Ралстън — обърна се той към Тревър. — Не знам коя е тази жена, по дяволите, но със сигурност не е Шели!

— Разбира се, че е Шели. Клайв не успя да се въздържи и по време на реконструктивната операция взе, че нанесе и няколко напълно естетични корекции: скъси леко носа и добави имплантанти в страните й, за да подобри контура на лицето й. Нали знаеш, че той се занимава предимно с козметична хирургия — истински експерт е по отношение на женската красота. Може да направи всяка жена красива.

„Красива“ не бе точното определение за жената пред тях. Мат би я нарекъл по-скоро „зашеметяваща“ с тези лавандуловосини очи и полусвенлива усмивка.

Внезапно Шели отмести поглед от него към Тревър и усмивката й вече не бе срамежлива, а лъчезарна. Мат с раздразнение наблюдаваше как Тревър й отвръща със същата топлина.

Тя очевидно не си даваше сметка колко привлекателна изглежда. Чувствеността й бе напълно непреднамерена и това го изненада. Онази Шели, която той познаваше, полагаше огромни усилия да бъде сексапилна; тази жена тук дори не си бе направила труда да си сложи грим или пък да си оправи косата, но това само засилваше очарованието й.

За секунда си представи как би се чувствал, ако новата Шели хукнеше да го преследва и ако той се оставеше да го хване. Щеше да смъкне тази плажна рокля от нея за нула време. Тя не носеше сутиен — когато се извърна към него, гърдите й съблазнително се полюшнаха. Очевидно нямаше и бикини — бе напълно гола под роклята.

Мат извърна очи към плажа. Сърцето му лудо препускаше. Не можеше да се пребори с желанието си да усети тялото й под своето ей там, на пясъка; да почувства заоблените й гърди под дланите си и жадно отворените й устни — под своите. Искаше…

За бога! Кога за последен път бе правил секс? До този момент дори не му беше оставало време да си помисли за подобни изживявания.

— Тази жена не е Роушъл Ралстън.

Красавицата пред него не просто изглеждаше напълно различно, но и въздействието, което оказваше върху него, бе зашеметяващо. Никога — дори първия път, когато бе видял Шели Ралстън, облечена в къса плътно прилепнала към тялото й рокля — не бе изпитвал това разтърсващо желание да я обладае.

Нямаше начин това да беше същата жена!

— Клайв е майстор на скалпела — с неприкрита гордост заяви Тревър. — Той напълно преобрази Шели.

— Глупости! Виж само как…

— Не, Мат, ти виж. — Приятелят му го бутна в къщата и го поведе към кабинета си. Щом стигнаха до бюрото, Трев дръпна средното чекмедже, измъкна оттам купчина снимки и ги подаде на Матю.

— Откъде си ги взел? — попита Мат, докато замислено разглеждаше фотографиите. На шестата снимка вече знаеше какво ще види и на останалите — своя собствен образ, уловен от скритото око на обектива. Подобно нещо можеше да направи само психически неуравновесен човек. Като Шели. Новото й лице му бе напълно непознато, но тези снимки не оставяха съмнение за нейната истинска идентичност. Веднъж бе хванал Шели на местопрестъплението — докато се криеше, за да го снима. Оказваше се, че е имало и много други пъти.

Изруга се наум заради това, че преди малко се бе усетил привлечен към нея. Шестото му чувство, което обикновено не го лъжеше, този път го бе подвело: беше решил, че прелестната блондинка не бе Шели, но тези снимки доказваха, че бе сбъркал.

— Тя лично ми ги даде. Ужасно съжалява за предишното си държание. — Думите на Тревър бяха пропити с дълбоко чувство и това притесни Мат. Приятелят му се бе привързал прекалено много към тази психарка. — Катастрофата я е променила. Шели е нов човек.

— Да, бе!

Погледът на Тревър помръкна при тази реакция от страна на любимия му приятел.

— Шели притежава повече кураж от повечето мъже, които познавам — каза сухо той. — Знаеш ли какво й е помогнало да стигне дотук? Смелостта. И честност. Тя ми се закле, че никога повече няма да те притесни.

Мат бе на път да изругае, но стисна устни. Нямаше смисъл да спори с Тревър заради уличница като Шели.

— Исках да прекарам известно време тук… с теб — каза вместо това той. — Ако Шели е наблизо, това ще стане невъзможно.

— Така ли? Аз… Ами мислех си, че… — Тревър замълча. Беше объркан. — Не знам какво точно съм си мислел, Мат. Тази работа с оттеглянето ти от списанието ми дойде като гръм от ясно небе. Обяснението ти бе, че искаш да си починеш. После обаче си тръгна оттук и…

— Не исках да си тръгвам, но трябваше да бъда по-далеч от Шели.

Знаеше, че трябва да сподели проблема си с Тревър при предишното си посещение в дома му, но тогава не му беше до това — през цялото време го беше мъчило ужасно главоболие.

— Колко дълго смяташ да останеш?

Мат сви рамене, прочитайки множеството неизречени въпроси в напрегнатия поглед на приятеля си.

— В момента нямам никакви планове.

— Винаги си добре дошъл тук. Знаеш го. — Тревър се облегна на бюрото, без да откъсва очи от Мат. — Сега е прекалено късно, но утре ще намеря място, на което да преместя Шели.

Тревър заслужаваше да научи истината.

— Да се разходим по брега — предложи Мат. — Има нещо, което искам да ти кажа, без някой да ни прекъсва.

Тръгнаха бавно през градината. Щом стигнаха до покрития с пясък плаж, Матю свали обувките си и ги захвърли настрани. Тревър беше бос; стоеше неподвижно и наблюдаваше мълчаливо приятеля си. Мълчанието не беше неловко — двамата нямаха нужда от думи, за да се разбират. Само дето Мат не бе напълно сигурен, че Тревър ще одобри решението му.

Тръгнаха по мокрия пясък и щом стигнаха до дървената платформа, Мат се намести на нея и отпусна крака надолу. Стъпалата му докоснаха водата. Трев седна до него.

— Винаги съм бил в движение. Целият ми живот е преминал в бързане, в стремеж към върха — започна Мат. — Едва напоследък започнах да осъзнавам, че когато човек стигне върха, няма накъде повече да върви. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Помниш ли онази нощ, когато лежах в болницата и баща ми пристигна?

— Да.

Тогава бяха още студенти в Йейл. Беше преди цяла вечност, но Мат никога нямаше да забрави въпросната вечер. И Греъм Адамс — онова безсърдечно копеле!

— Онази нощ промени коренно живота ми. Сега можех да се занимавам със семейния бизнес, но вместо това правя онова, което на мен ми харесва.

Внезапно се сети, че Тревър бе събрал в къщата си цяла тълпа неудачници, които разчитаха на него. Нямаше да е честно да стоварва още една грижа на раменете на приятеля си. Затова вместо обясненията, които бе възнамерявал да даде, Мат просто рече:

— Е, сега и аз ще правя онова, което на мен ми харесва.

— Като какво, например?

— Като… Като… — Какво, по дяволите, щеше да прави, наистина? Като се имаше предвид ситуацията… единственият му план бе да си даде почивка.

— Не е нужно да решаваш в този момент. Имаш достатъчно време да помислиш. Животът е прекалено кратък, за да не му се наслаждаваме.

— Не знаеш само колко си прав!