Мерил Сойър
Не вярвай на никого (6)

Глава пета

Ако има такова нещо като съвършен ден за погребения, то това е този, помисли си Лу Едуардс, докато се взираше през прозореца на спалнята си към царството на виното. Въздухът беше ясен и прохладен, без обичайния лек ветрец, който люлееше листата на лозите. Слънцето блестеше на най-синьото, по негови спомени, небе. Почти за една нощ всички листа на дърветата се обагриха в златисто, кехлибарено и червено, изненадващ контраст на вълнистите хълмове, обточени със зелени лози.

Лу си наложи да облече сакото от костюма. Господи, мразеше погребенията… Без значение колко хубаво е времето, нищо не може да компенсира тъгата при това последно сбогом към някой, който си обичал с цялото си сърце. В деня, когато каза сбогом на Ели, валеше такъв проливен дъжд, че земята се превърна в кал, докато изгребваха пръстта около ковчега. Вятърът навяваше дъжда, а той стоеше и държеше малката ръчичка на Тори в своята. Въпреки че беше преди повече от двадесет години, помнеше всяка подробност с болезнена яснота.

Откакто съпругата му почина, избягваше да ходи на погребения, но сега си помисли, че може би Тори ще има нужда от него. Късно снощи почука на вратата му с новината за наследството. Той не можеше да разбере защо не е казала на Елиът, че брат му е отседнал в „Сребърна луна“.

Има ли нещо между дъщеря ми и Броуди?

Забеляза как по време на вечерята Броуди през цялото време тайничко наблюдава Тори. Лицето на този мъж бе непроницаема маска, но когато поглеждаше нея, въздухът между тях се променяше неуловимо, нажежаваше се. Предполагаше, че Броуди — както и брат му, а дори може би повече от него — намира Тори за привлекателна. Не бе казал нищо, когато научи, че е сгодена за Елиът Хок, но шестото чувство на Лу му прошепна, че не остана много доволен.

Лу инстинктивно хареса Броуди, въпреки че човек трудно би опознал истински такъв мъж. Имаше някаква предпазливост у него и Лу предполагаше, че тя се простира отвъд антитерористичното му обучение.

Когато го попитаха за детството му, той даде уклончив отговор как е отраснал в поредица малки южни градчета. Не им каза много и за майка си, освен че е била сервитьорка и е твърдяла, че баща му е мъртъв.

— Интересно — измърмори Лу под носа си, докато излизаше от апартамента. — И двамата родители бяха разказали една и съща история след разделянето на близнаците. А какво се е случило в действителност?

Когато Мокси се обади и го помоли да разследва смъртта на Джанкарло, Лу предположи, че ще е лесно, но всъщност се оказа много по-заплетено, много по-интересно. Представяше си сериал за богато, могъщо семейство с тайно минало.

Докато слизаше надолу по стълбите, чу гласа на Тори:

— Не мисля, че е добра идея. Ще разстроиш семейството.

— Аз ще ги разстроя, независимо кога ще се появя.

Тори и Броуди разговаряха. Лу улови нотката на безпокойство в гласа на дъщеря си и разбра как се безпокои от факта, че не е казала на Елиът за отсядането на Броуди при тях.

— Какво става? — попита той, когато слезе на площадката и вече можеше да вижда фоайето долу, където говореха Тори и Броуди.

— Ще ходя на погребението — информира го Броуди.

— Ще разстрои всички. — Тори погледна Лу с молба за помощ в очите.

Лу съчувстваше на дъщеря си за затруднението й, но Броуди имаше право да отиде на погребението на баща си.

— Те знаят за Броуди, така че няма да е толкова голяма изненада.

— Кой им е казал? — попита Броуди.

— Не съм сигурен — избягна конкретен отговор Лу, защото не искаше да споменава наследството. Не беше негова работа. Нека адвокатът или Елиът да му кажат за завещанието.

— Хайде да отидем заедно — предложи Лу, като си помисли, че за Броуди ще е по-лесно така, отколкото да влезе сам в леговището на лъва.

 

 

Броуди седна на задната седалка на колата на Лу, сгъна дългите си крака и се загледа в гърба на Тори. Тя бе хванала в кок косата си, но няколко дълги къдрици се бяха измъкнали и се спускаха около лицето й. Дяволски секси.

Динамит в черно. Вместо размъкнатата рокля от вчера, сега тя бе облечена в черен костюм с къса пола, която разкриваше краката й и очертаваше хубавото й дупе. Тори не само бе секси, тя бе и умна. Снощи на вечерята той откри колко е интелигентна. И е сгодена за брат ми.

Това го разочароваше, но нищо не можеше да се направи. Пък и кой го е грижа? Беше дошъл, за да получи някои отговори за миналото си. Без съмнение не търси постоянна връзка, а точно това би желала изискана жена като Виктория Андерсън.

Богатият му брат би могъл да й го осигури.

Защо, по дяволите, си мисли за секс? Би трябвало да тъгува за загубата на баща си, но, честно, не можеше да усети друго чувство, освен подозрителност. Броуди бе убеден, че баща му се е свързал с него, защото е бил в опасност.

— Какво най-много ти харесва от живота на тюлен? — прекъсна Лу потока на мислите му и той осъзна, че известно време никой не бе проговорил.

— Възбудата при опасността — отвърна без колебание Броуди. — Последната мисия ми беше досадна. Нищо не се случи. Не бях в опасност и една секунда.

Броуди видя как Лу погледна към дъщеря си. Той самият беше точно зад нея и не можеше да види лицето й. Хрумна му, че опасният живот може да й се стори чудат. Добре де, наистина беше, но просто казваше истината.

— Намираш ли това за странно, Тори? — попита Броуди.

Лу я погледна отново и Броуди усети, че нещо става, но не бе сигурен какво.

— Не — тихо отговори тя. — Не е странно, но е добър начин да се убиеш.

— Винаги има такава възможност. Затова работата ми е предизвикателна. Ти не обичаш ли да рискуваш от време на време?

— Не. Предпочитам да играя безопасна игра.

Баща й отново я погледна, после заби рязко спирачки, за да завие наляво по една странична улица. Лу много я пази, помисли си Броуди. Хубаво. Той бе харесал мъжа от момента, в който се ръкуваха, но това сега го накара да изпитва към него още по-голямо уважение.

— Да паркираме тук — промърмори Лу, като отби колата до бордюра. — Паркингът ще бъде препълнен.

Броуди изскочи от колата и отвори вратата на Тори. Тя се поколеба за миг, поглеждайки го с тези изумително зелени очи. Задави го някакъв дълбок копнеж, който му напомни какво е той и коя е тя.

И какво нямаше никога да притежава.

Изразът на лицето й му показа, че я бе разочаровал. Значи той бе луда глава и си го бе признал. Нищо не можеше да направи.

— Ще ни трябват слънчеви очила — каза Лу от другата страна на колата. Опелото ще бъде до гроба. Има прекалено много хора, за да е в катедралата.

Броуди извади огледални авиаторски очила от вътрешния джоб на сакото. Това бе единственият му костюм — тъмносив, купен от разпродажба. Спомни си снимката на брат си в костюм, шит по поръчка вероятно.

Е, добре, кой го е грижа?

С Тори между тях, те поеха надолу по тясната уличка към катедралата в стил на католическите мисии в Калифорния. Тълпа хора се бяха скупчили до сградата, за да попълнят книгата за гостите и после да минат под покрития с бръшлян свод.

— Изглежда татко е имал много приятели — отбеляза Броуди.

— Лозарският ни район е сплотен — отговори Лу. — Познаваме се и се подкрепяме в трудни времена.

Ето пак, помисли си Броуди. Нито бащата, нито дъщерята бяха склонни да говорят за Джан Хок снощи и сега Лу отново отмести фокуса на разговора настрани от личността на Джанкарло.

— Кажете ми честно, какъв човек беше той?

Лу погледна Тори за миг. Тъй като и двамата носеха слънчеви очила, не можа да разгадае израженията им, но осъзна, че си имаха свое мълчаливо общуване. Странно, той бе толкова близък с майка си, но не бяха си изградили подобна връзка. Броуди никога не знаеше какво мисли тя.

— Джан бе труден човек. Създаде си много врагове — каза Лу.

— Дали някой от тях би искал да го убие?

— Възможно е — кимна Лу. — Но нека да видим доклада на следователя, преди да си правим прибързани заключения.

Какво значение би имал докладът на някой бюрократ? Баща му не е давал и пет пари за Броуди, иначе не би позволил той да живее на ръба на бедността, докато брат му расте в лукс. Джанкарло Хок трябва да е бил страхотно уплашен, за да го потърси след всички тези години.

Когато наближиха групата, прекратиха всякакви разговори по темата. Хората поздравяваха Броуди, защото го бъркаха с Елиът. „Съжаляваме за баща ти. Нашите молитви са с теб и семейството ти, Елиът“.

Тълпата се раздели на две, те минаха покрай книгата за съболезнования, под арката, и влязоха в градина с рози, където се бяха събрали още повече хора. При толкова много обърнати към него глави, Броуди трябваше да потисне желанието си да разхлаби възела на вратовръзката, така внимателно затегнат по-рано. Присъстващите отново мърмореха съболезнованията си, докато Лу ги водеше към отсрещния край.

Градината с розите леко се спускаше надолу към гробище, което се виеше през хълмовете подобно на река от кръстове, а утринното слънце се отразяваше слабо от надгробните камъни. В края на поляната до прясно изкопан гроб под стар дъб с клони, разперени нагоре към рая подобно на протегнати ръце, се бе събрала група хора.

Семейството.

Неговото семейство.

Незаинтересуваността, която винаги бе чувствал към семейството, се разколеба. Гледаше ги и се чудеше какви ли са те, за момент се вгледа и в себе си. Всички бяха високи и тъмнокоси.

— По-богати от дявола — измърмори той под носа си. Дори от тук можеше да забележи проблясването на диамантени обици, блясъка на златни часовници „Ролекс“ и кремавите перли, които изпъкваха върху скъпи черни рокли.

Е, Броуди, ти какво очакваше, запита той себе си. Едно особено, първично предупреждение зазвуча в ума му. Това не са от неговия тип хора.

Не се забърквай!

Имам свой собствен живот, увери той себе си. Живот, изпълнен с възбуда и опасности. Живот, който обичам.

Лу спря на височинката, несигурен какво да направи. Броуди отново огледа групичката, за да открие брат си. За частица от секундата откри своя близнак.

Елиът се бе навел и говореше на някаква дама, после се изправи до жена, забулена с черно було. Въпреки че лицето й беше закрито, Броуди разбра, че тя ридае неконтролируемо. Беше по-възрастна, съдейки по сребристата коса, която се виждаше през булото.

Елиът като че ли усети, че някой го наблюдава и вдигна поглед. Замръзна. Броуди отвърна на погледа му и дъхът рязко излезе от гърдите му. Като че ли гледаше отражението си в огледало.

Броуди накара ума си да прецени положението като професионалист. Той огледа брат си, както би огледал заподозрян терорист.

Елиът Хок бе внушителен мъж. Висок. Добре подстригана тъмна коса. Ъгловата челюст и трапчинка на брадичката.

Броуди не би го погледнал втори път, ако търсеше терористи. Мъжът се открояваше прекалено много. Терористите искаха да се смесят с останалите и да изчезнат.

Брат ми.

Мисълта предизвика странно пробождане дълбоко в гърдите. Майка му бе казала, че е единствено дете и той бе живял живота си, вярвайки, че е единствен по рода си.

Сега знаеше истината.

Съществуваше някой, който бе негово копие. Копие. Приликата свършва дотук, реши той. Елиът бе син на богат човек, а Броуди — дете от задния двор.

 

 

Елиът присви очи на слънчевата светлина, за да погледне триото на стръмнината над гроба на баща му. Не може да бъде! И все пак, да — брат му.

Кучи син! Какво бе направил, за да заслужи това? Защо брат му бе избрал да се появи точно днес — когато бе най-малко желан. И защо е заедно с Тори?

Мисълта предизвика неочакван изблик на чувство, което Елиът рядко изпитваше. Ревност. Жените го търсеха. Рядко му бе необходимо да преследва коя да е жена, но все пак Тори бе отказала да определи дата за сватбата. Сега се появява на погребението на баща му с отдавна загубения му — и нежелан — брат.

Господи! После какво?

— Джан, не, не, не! — ридаеше леля му. Близначка на баща му, тя бе обожавала своя брат и между тях бе съществувала някаква особена връзка. Въпреки това Елиът се чудеше колко от сълзите й са истински и с колко от тях Джина искаше да привлече вниманието.

Елиът погледна към чичо си за помощ, но Тито само въздъхна. Елиът не беше сигурен дали чичо му е тъжен или смутен заради жена си. Никога не му е било лесно да е зет на Джан Хок. Джина Хок боготвореше брат си и непрекъснато критикуваше съпруга си.

Чичо Тито ще трябва да се научи да се оправя с нея, каза си Елиът и тръгна по тревата към брат си, когото никога не бе срещал. Стегна се вътрешно, като си припомни решението, взето преди зазоряване. Да крие гнева си. Да изчака и да види какво възнамерява да прави Броуди с наследството.

При повечко късмет Елиът би могъл да откупи брат си, появил се като гръм от ясно небе. Беше си мислил за това цяла нощ и имаше предвид няколко инвеститори. Лозарският край бе страшно привлекателен за хората от Силиконовата долина, които ставаха милионери за една нощ. Той презираше мазните винарни, които те създаваха, като че ли изкуството на хубавото вино би могло да се умножи подобно на компютърен чип, но нямаше друг избор, освен да се обърне към тях за финансиране.

Трябваше да се отърве от брат си.

Да вземе партньори от Силиконовата долина е за предпочитане пред продажба на братята Корели, реши той. Те го притискаха здраво и се възползваха от временните проблеми на „Ястребово гнездо“.

Елиът бе работил цял живот, за да наследи „Ястребово гнездо“ и нямаше да позволи на някакъв висок мургав непознат брат да му го отнеме. Като внимаваше да не стъпва на гробовете, той се изкачи по височинката с поглед, прикован върху мъжа отсреща. Иззад тъмните си очила Елиът внимателно разглеждаше своя брат близнак.

Зловещо бе колко много си приличаха. Дребните косъмчета на тила му щръкнаха. Не само си приличаха, но и носеха един и същ вид слънчеви очила. Докато повечето мъже предпочитаха очила с тесни рамки, Елиът и брат му имаха авиаторски тип с огледални стъкла.

Елиът не знаеше какво го бе привлякло специално към такъв вид очила. Очевидно брат му също проявяваше предпочитание към военния вид и изглежда имаше вкус към същите жени.

Новодошлият близнак стоеше прекалено близо до Тори. Елиът преглътна с мъка, за да овладее гнева си. Отдавна загубилият се брат може да открадне половината от това, което по право е негово, но Елиът няма да позволи да му вземе жената, за която възнамерява да се ожени.