Мерил Сойър
Не вярвай на никого (30)

Глава двадесет и девета

Броуди преглътна два пъти, за да не се задави. Не можеше да повярва, че Алекс им съобщи това така равнодушно.

— Корели са се обърнали директно към баща ти?

— Да. Някак си бяха научили какво пише в завещанието на Джан още преди той да умре.

Броуди си помисли в каква ли безизходица трябва да са били Корели.

— Мислиш ли, че Корели са убили Джан?

— Не. Защо им е да го правят? Баща ми се съгласи да им продаде дела си, след като наследи част от избата. Това за начало. Предполагам, че са планирали да вземат дела на Джина Барзини без всякакви проблеми.

— Защо баща ти ще иска да продава? — Очевидно Тори беше шокирана и разстроена.

Алекс отиде до бара и си сипа още „Нокандо“.

— Татко съобщи на Джан за предложението на Корели. Не е вършил нищо зад гърба му.

— О-о, помислих си… — Тори извинително вдигна рамене при отбранителния тон на Алекс.

— Татко каза на Джан какво ще направи, ако наследи част от „Ястребово гнездо“. — Алекс се върна до стола си и бавно потъна в мекото като памук кресло. — Джан каза, че няма нищо против.

— Така ли? Трудно ми е да повярвам — отбеляза Тори. Броуди си мислеше същото. — Защо Джан, човек, обсебен от „Ястребово гнездо“, ще го остави на някого, който ясно дава да се разбере, че ще го продаде на враговете му?

— Обсъждаха въпроса тук — информира ги Алекс. — Преди около шест месеца. Джан бе дошъл да види новата компютъризирана преса, която бях инсталирал. Безпокоеше се, защото Елиът искал да купи същата преса. Аз демонстрирах системата, после дойдохме в тази стая да пийнем по едно питие. Тримата си говорихме до късно след полунощ. След това баща ми постави Джан в специално оборудваната за инвалидния му стол кола и го откара у тях. Това беше последният път, когато видях Джан Хок.

Можеше да се открие нотка на тъга в гласа му. Алекс Абрузо бе труден за разгадаване мъж. Той бе толкова впечатляващ, колкото Тори го бе описала, но не защото бе красив. Под външността му се криеше сила и дълбочина, каквато повечето мъже никога няма да притежават, а на Алекс тези качества му идваха естествено, така че Броуди въобще не бе изненадан от успехите му.

Алекс разклати чашата си, после отпи от скоча. Броуди се зачуди дали този мъж си играе с него. Или пък е тип човек, който предпочита да изчака и да отговаря само на зададените му въпроси, да не разкрива повече от необходимото? Самият Броуди предпочиташе да се отнася с хората по този начин.

— Какво точно каза Джан, когато баща ти му съобщи за продажба на Корели? — попита Тори, преди Броуди да успее да вземе думата.

— Трябва да разбереш Джан Хок. — Алекс започна да говори на Броуди, макар Тори да бе задала въпроса. — Той беше най-умният мъж, когото някога съм срещал. — Гаврътна остатъка от скоча си. — И най-долният кучи син в долината.

Коментарът бе направен с монотонен глас, но смисълът стана ясен за Броуди. Алекс бе презирал Джан Хок. Достатъчно, че да го убие!

— Джан виждаше какво се случва в региона — бързо продължи Алекс — и в света. Конгломерация. Големите банки поглъщат малките банки. Супермаркетите се изяждат един друг и слагат края на бакалиите на мама и татко. Преди имаше железария на всеки ъгъл; сега има депо на дома, огромни магазини с хиляди стоки за бита и градината. Същото става и в долината на виното. Галос, Себастианис и Мондавис започнаха с дребен бизнес, а сега са огромни предприятия с много видове вино. Жабари като Ротшилд дойдоха тук от Франция. Виното е голям бизнес. Джан разбираше вероятните резултати от съчетаването с новите технологии.

— Той мразеше компютрите и техниката. — Тори поклати глава. — Дори спореше с Елиът относно нещо толкова фундаментално като поточните линии.

Бледа искрица смях озари очите на Алекс:

— Казах, че Джан разбираше влиянието на новите технологии и процеса на окрупняване, не съм казал, че го харесваше. Джан мразеше това. Освен това се страхуваше.

„Враговете ми са навсякъде. Нямай доверие никому.“

Дали враговете не са били символични, зачуди се Броуди, не можеше да реши, защото никога не бе виждал Джан Хок. И все пак определено имаше впечатлението, че всички го смятаха за много особен.

— Да се страхува? Какво имаш предвид? — попита Тори.

Алекс се изправи и разклати кубчетата лед в чашата си.

— Още скоч? Друга диетична кола?

Тори поклати глава, но Броуди му подаде чашата си.

— Едно малко. Трябва да шофирам обратно до „Ястребово гнездо“ за вечерята.

Алекс се изхвърли като извади нови чаши и лед. После отвори друга бутилка „Нокандо“, въпреки че в първата сякаш имаше достатъчно скоч. Нещо протака, помисли си Броуди и се зачуди защо ли. Сякаш не беше в характера на Алекс, но какво ли знаеше той? Току-що се бе запознал с мъжа срещу него.

Алекс му подаде чашата, а Броуди не каза нищо, макар тя да бе прекалено пълна. Прахосничеството дразнеше Броуди, вероятно отпечатък от дните, когато двамата с майка си живееха от заплата до заплата и все не им стигаха парите.

Алекс се настани на стола и опъна дългите си крака, като преметна едната „Найки“ върху другата. Беше облечен в зелена карирана фланелена риза и дънки „Ливайс“ — точно каквото Броуди би избрал за целодневна работа в избата. Елиът се обличаше повече по общоприетия начин за джентълмен винар — цветово подходящи риза и панталони и италиански обувки. Въпреки тези разлики, нямаше никакво съмнение, че и двамата мъже живееха заради работата си.

Както и Броуди живееше заради своята.

— Говореше, че Джан се е страхувал от нещо — напомни му Тори. — Какво бе то?

— Промяната. Нея не можеше да контролира. Той се стараеше да контролира своя свят. Вярвайте ми, Джан Хок се опита и постигна успехи, но най-накрая техниката и конгломератите го победиха, това бе големият миг.

— Как успя той?

Алекс остави чашата си и Броуди забеляза, че е все още пълна.

— Джан действаше както всички богаташи. Използваше влиянието си, за да попречи на промените, които не му допадаха.

Когато стана очевидно, че Алекс няма да добави нищо повече, Тори попита:

— Например?

— Най-добрият пр…

Пронизителният звън на телефона на бара ги прекъсна. Алекс отиде до него, погледна цифровия дисплей и тръгна да излиза от стаята.

— Търсят ме по работа — подхвърли им той през рамо. — Трябва да поема разговора в офиса си.

Когато стъпките му заглъхнаха по плочките нататък, Тори прошепна:

— Какво мислиш за него?

Броуди не се поколеба.

— Знаеш ли, част от работата ми включва подбирането на екипи за опасни мисии. Подхождам с инстинктите си. Алекс е първият човек, когото бих включил в екипа си.

— А Елиът?

Броуди отново не се замисли.

— Ами… бих хвърлил ези-тура. И двамата са мъже, които бих искал. Зад гърба — това е израз на тюлените, означава, че се доверяваш на този човек да прикрива гърба ти в ситуации на живот и смърт.

— Интересно.

— Ти какво мислиш за него, Тори?

— И аз харесвам Алекс. Не го познавам така добре, както познавам Елиът, но го харесвам. Мисля, че вие тримата сте забележителни мъже. — Нежността, изписана на лицето й, го удиви. — Усещам, че Алекс иска да ни каже нещо. Всъщност, на теб — поправи се тя. — Опитва се да те усети, защото не те познава.

— Така ли? — погледна я той закачливо. — Да нямаш кристална топка на гадателка?

— Не, но мога да разчитам на женската си интуиция.

Броуди не допълни, че и той бе стигнал до същото заключение. Алекс Абрузо им казваше нещо свое по свой собствен начин. Колко информация ще получи Броуди, вероятно щеше да зависи от реакцията му.

— Аз ще си взема нова кола — обяви Тори.

Броуди се възхити на прекрасното полюляване на дупето й, докато тя вървеше към бара. За нищо на света не можеше да обясни поведението си от следобеда. Уж даде обещание пред себе си да действа бавно и да й даде шанс…

— О, господи!

Той скочи:

— Какво има?

Тори стоеше до бара и му помаха да се приближи. Броуди прекоси стаята с няколко големи крачки. Тя му посочи цифровия дисплей на телефона: „Д. Ритво.“

— Говори с Доминик Ритво — прошепна момичето.

— Дисплеят показва собственика на телефона. Алекс може да говори с Рачел, някой от братята й или друг човек от къщата — когато надписът изчезна, Броуди бързо добави: — Затвори. Побързай. Седни и се преструвай, че нищо не се е случило.

Те светкавично прекосиха стаята и се опитаха да изглеждат спокойни, въпреки откритието си. Миг по-късно Алекс се върна и се отпусна отново във фотьойла си.

— До къде бяхме стигнали? — попита той, а лицето му не разкриваше нищо подозрително.

— Даваше ни пример как Джан е използвал влиянието си, за да попречи на неприятните за него промени — напомни Тори и Броуди й призна, че е доста хладнокръвна.

— Имало един мъж, това се случило преди повече от двадесет години, който искал да създаде своя собствена изба. Той бил изключително трудолюбив, много талантлив, с добра репутация и, доста важно в онези години, история в долината. Отишъл в няколко банки и без проблем получил обещание за финансиране. Можете да си представите колко въодушевен бил мъжът, колко щастливо било семейството му. Тяхната мечта, мечтата на всеки, който работи в долината, се превръщала в действителност. Мъжът имал земята, изготвените планове за малка изба, поръчки за грозде… — Гласът на Алекс заглъхна, той замълча и отпи от скоча си. — След това неочаквано, без всякакво обяснение, само за една нощ цялото финансиране се оттегля.

— Джан им е повлиял — предположи Тори.

— Точно така. Това беше в доброто старо време. — Алекс се насили да го изрече с чувство за хумор. — В онези години Джан можеше да спре промяната и да прекърши мечтата на човека.

— Мъжът е бил твоят баща. — Въпреки че в тона на Алекс не се долавяше горчивина, Броуди лесно можеше да се постави на мястото му. Предполагаше каква голяма болка бяха изпитали Алекс и баща му.

— Точно така. Тогава Джан Хок все още имал власт, но при последната ни среща в тази стая светът вече беше прекалено сложен, за да може да го манипулира. — За миг Алекс сведе поглед към чашата си. — Джан беше притеснен. Не винеше баща ми, че иска да продаде дела си на Корели. Казваше, че ако не са Корели, ще бъде някой друг.

— Не мога да повярвам, че Джан Хок просто се е отказал от „Ястребово гнездо“ без всякаква борба — обади се Тори.

Алекс се вторачи в нея за момент, после промълви:

— Разбира се, че не. Затова повика Броуди.

— Това ли ти каза Джан? — Въпросът му се изплъзна, преди Броуди да успее да помисли. Нещо му подсказваше, че трябва да играе открито. Алекс бе извадил всички карти, а Броуди нямаше представа къде го водят те.

— Не, Джан не ми каза нищо — отговори Алекс и в главата на Броуди прозвуча едно особено примитивно предупреждение. — Да се свържем с теб беше моя идея.

— Твоя идея! — извикаха Тори и Броуди едновременно.

— Да. Писмото. Снимката на Елиът. Дори бележката, надраскана на края беше моя идея.

Сякаш въздухът се превърна в буца в гърдите на Броуди. Знаеше, че е зяпнал с широко отворени очи Алекс, но не можеше да си поеме дъх и да произнесе и дума.

— Как разбра за Броуди? — попита Тори, очевидно толкова шокирана, колкото и Броуди.

Алекс не обърна внимание на изумените им изражения и се държеше като че ли това е напълно нормален разговор за възможността от измръзване на лозите или цената на гроздето.

— Баща ми разказа всичко за Броуди.

С едната ръка Тори покри устата си, а с другата очите.

— Божичко! Как може да съм била толкова глупава?

— Глупава? — попита Броуди с дрезгав глас.

Никой не каза нищо. Откъм камината се дочу тихо пращене, когато едно дърво се разпадна до решетката. Броуди се прокле. Какво не успява да схване?

Тори откри лицето си и се приближи до него.

— Скъпи — започна тя.

Господи! Никога не го бе наричала скъпи. Попита:

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем — отговори Тори, а очите й се напълниха със сълзи. — Трябваше да го забележа по-рано. Алекс е твой природен брат.