Мерил Сойър
Не вярвай на никого (21)

Глава двадесета

Тори пръсна скиците по чертожната маса в работното студио на офиса си. Слънчеви лъчи се процеждаха през облачното небе и придаваха на образците, които показваше на клиента си, някаква величавост. Тя знаеше много добре, че Кевин Пут няма да приеме, която и да е от първите й скици за лого на новите си лозя.

След бегъл поглед към чертежите господин Точка-ком й каза:

— Не, не мисля. Надявах се за нещо по-необикновено, каквото направи за моя приятел от Белмарк Аби. Очаквах да си вложила повече… — Той извъртя сините си очи нагоре, сякаш търсеше точната дума, за да изрази важната си мисъл — въображение в моето лого.

Тори не бе отделила много време за това първоначално упражнение. В Лос Анджелис бе работила с прекалено много вглъбени в себе си, подобно на Кевин Пут, клиенти. Нищо нямаше да го задоволи първия път.

— Извинявай — измърмори тя. — Поради смъртта на Джан Хок и погребението му не можах да се съсредоточа добре.

— Ти си била негова приятелка?

Тори знаеше, че името Хок е мощен талисман в долината. Успехът на „Ястребово гнездо“ бе неоспорим, това бе постижение, достигнато след повече от век, а Кевин се надяваше да го надмине за една нощ. Тя кимна, нямаше желание да обсъжда отношенията си със семейството.

— Ами, несъмнено мога да разбера проблема ти. Кога мислиш, че ще направиш по-добри скици?

— Следващата седмица — увери го Тори. — Ще ми помогнеш, ако отговориш на въпросите ми.

— Имаш предвид за какъв тип вино са плановете ми?

— Да. Към нещо за масовия пазар ли се насочваш или към нещо за ценители?

Тори неохотно повтори въпроса си от първия им разговор. Дори и неговият точка-ком мозък, обзет от манията за бързо правене на пари, трябва да разбере, че производството на вино не може да бъде извършено в кибер времето. Необходими са тухли и хоросан, както и търпение.

— Имаш предвид дали ще произвеждам скъпо вино или евтино?

Тя кимна и се зачуди дали е забравил, че обсъждаха това при първата им среща.

— Влагат се пари в етикетите, за да може продуктът да се продава. Знаеш ли, повечето вина се консумират месец след покупката им. — Тайничко хвърли поглед на часовника си, решена да не удължава срещата. Трябваше да отиде до „Ястребово гнездо“ и да поговори с Елиът. — Колекционерите изчакват по-дълго време, преди да изпият виното си. Те не купуват, защото етикетът изпъква, както казваме ние в рекламния бизнес.

Кевин замълча за миг и разгледа по-подробно предварителните й чертежи.

— Май не съм решил. А и имам проблем. Не мога да намеря човек, който да управлява винарната ми. Това не е основното ми занимание, нали разбираш.

Кой ли би предположил? — помисли си тя, а после каза:

— Опита ли да наемеш някой като… — замисли се за момент — Александър Абрузо от Фаралон!

— Управителят на Хойт Адер и Райън Бърк?

Тори не би могла да назове собствениците, но знаеше, че са софтуерни магнати. Очевидно Кевин ги познаваше.

— Хора като Алекс наричаме наемно оръдие. Той взе едни напълно неразработени лозя и само за няколко години достигна до изба-бутик.

— Бутиците обслужват колекционери, нали?

— Да. Колекционерите купуват и задържат вината, като смятат, че ще им се вдигне цената. Бутиците са вълната на бъдещето. Кой би си помислил, че един ден „Майкрософт“ ще засенчи „Дженеръл мотърс“? Това е една възможност да бъдеш новатор. — Тори си помисли, че идеята сигурно ще му допадне.

— Интересно. Много интересно.

— Ако предложиш на Алекс процент от винарната си, можеш да го подмамиш да дойде при теб.

— Чудесна идея. — Кевин вече се бе запътил към вратата. — Пак ще ти се обадя.

Тори едва чу думите на господин Точка-ком. Тя с безпокойство обмисляше това, което възнамеряваше да каже на Елиът.

 

 

Рачел не обърна внимание на знака за опасен завой и натисна педала за газта на корвета си. Какво, по дяволите, ще прави с Алекс? Облиза долната си уста, вкуси отново целувките му.

Би ли могъл сексът да е по-добър?

Не. Двамата с Алекс бяха превърнали тази част в наука, а сега той да иска да се жени за нея… Откъде можеше да знае? През цялото това време е бил влюбен в нея.

„Обичам те, Рачел! Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.“

Колко пъти бе копняла да чуе тези думи от Елиът? Колко пъти си бе представяла, че страстта в очите на Алекс я вижда в очите на Елиът? Алекс я обича, истински я обича.

Беше се трудил като роб през всичките тези години, превърнал бе Фаралон в престижна винарна бутик заради нея. Страхотно! Защо не бе усетила как се чувства той? Защо това бе такава изненада за нея?

Защото обичаше Елиът. Не си бе търсила друг мъж. Трогателно е, трябваше да признае тя, много трогателно.

— Алекс е намислил нещо — каза си Рачел на глас. — Уверена съм, че баща му има намерение да продаде дела си от „Ястребово гнездо“ на братята Корели. Как по друг начин би могъл Алекс да намери пари, за да купи лозята?

— Защо не иска да й разкрие всичко? — запита се отново младата жена. „Ще ти кажа, когато всичко свърши, мила.“ Алекс я обича. Тя беше сигурна, че може да изтръгне истината от него, но ще й е необходимо време.

Трябва веднага да предупреди Елиът.

 

 

Тори тръгна след Мария по коридора към библиотеката, където бе Елиът. Възрастната жена сякаш вървеше по-бавно от обикновено и изглеждаше уморена. Вчера денят й вероятно е бил изморителен.

Мария се спря, хвърли поглед през рамо и каза:

— На мен не ми бе толкова трудно, колкото на Елиът.

Тори пристигна пред къщата и видя икономката да седи в пикапа на Алдо. Като че ли те двамата разгорещено обсъждаха нещо, но при приближаването й замълчаха. Тори дочу как Мария благодари на Алдо, че я е закарал на доктор.

Наистина ли е ходила на лекар? Тори не знаеше Мария да е боледувала някога, а Елиът често бе правил забележки относно отличното й здраве и младежки вид. Имаше усещането, че нещо става, но тази жена не би се оставила да бъде разпитана.

Тори пропъди съмненията си и се опита да се съсредоточи върху това, което щеше да каже на Елиът. Отдавна трябваше да му върне пръстена, но не го бе сторила. Сега ще нарани мъж, проявил към нея единствено доброта.

Мария почука на вратата на библиотеката:

— Тори е тук.

— Отпрати я. Не искам да я виждам.

Мария се намръщи на Тори, явно не очакваше подобен отговор.

— Елиът, трябва да поговорим — извика Тори и се пресегна към бравата, но Мария препречи пътя й. Тори не искаше да изблъска настрани възрастната жена и нямаше как да се справи. — Моля те! Важно е…

Мария се намръщи. Цялата й дружелюбност се бе изпарила. Тори не се изненада от реакцията на икономката. Тя бе отгледала Елиът и бе съвсем естествено да го закриля. Всичко, което нараняваше Елиът, нараняваше и Мария.

Вратата се отвори.

— Всичко е наред, Мария. Остави я да влезе.

Жената неохотно се отдръпна и Тори влезе в библиотеката. Елиът изглеждаше уморен и изпит, също както Мария. Сигурно не бе най-подходящото време да говори с него, но въобще не трябваше да отлага това до сега.

Елиът се изправи до бюрото си:

— Какво искаш?

Тори бе репетирала речта си десетина пъти, но все още се ужасяваше от предстоящото си изявление. Мразеше да наранява чувствата на хората и винаги бе избягвала конфликтите, но сега нямаше друг избор.

Елиът е приятен мъж. Не заслужава да му се случи нещо толкова ужасно, тъкмо когато опитва да се възстанови от неочакваната смърт на баща си. Не можеше да го вини, че е ядосан.

Тори заговори с мъка:

— Съжалявам за тази сутрин. Зная как вероятно ти е изглеждало всичко, но нищо не се е случило между мен и брат ти.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Хайде, Тори! Да не мислиш, че имам лайно вместо мозък?

Джентълмен до крайност, Елиът никога не бе ругал пред нея. Тя се вторачи в него, мълчаливо се молеше да я разбере.

— Не. Ти си много интелигентен. Не бих те обидила, като кажа, че абсолютно нищо не се е случило с Броуди. Не преминахме отвъд целувките…

— О, чудесно! — Той разпери ръце. — Брат ми ти играе театър и не може да устои…

— Не е виновен Броуди. Аз извадих десетки от онези ужасни тръни от гърба му. После… не зная какво ме прихвана. Целунах го. Аз започнах. Не е виновен Броуди.

— Ти, ти си започнала? — В тона му се долови горчивата нотка на цинизъм и тя не можа да прецени дали той й вярва или не.

Тори кимна, усети кръвта да пулсира в лицето й:

— Нещо ме прихвана…

— Прихванало те. Колко удобно. — Той се приближи към бюрото и равнодушно почти седна върху него. — И когато бе обзета от това чувство, дали случайно не си спомни, че си сгодена!

Буца заседна в гърлото й и за миг тя не можа да проговори. Най-накрая отговори:

— В нощта, когато се обади да ми съобщиш за смъртта на баща си, бях решила да ти върна пръстена. Осъзнах, че отлагам определянето на дата за сватбата, защото не те обичам както трябва. Ти ми каза, че баща ти е починал и аз реших да изчакам.

— За какво? Второ пришествие?

— Помислих си, че щом нещата се пооправят, ще ти обясня чувствата си. — Думите й вече се лееха в поток. — Ти заслужаваш някой, който да те обича без резерви, жена, която няма да прекарва времето си да се чуди дали бракът й с теб е правилният избор за нея. Искаше ми се аз да бъда тази жена, но не съм. — Тя свали диамантения пръстен и му го подаде. — Съжалявам.

Той сграбчи пръстена в юмрука си, а кокалчетата му побеляха. После бавно отвори ръка и се загледа в него.

— Ами Броуди. Обичаш ли го?

— Аз едва го познавам. Почти не съм говорила с него.

— Това не те спря да му се хвърлиш на врата.

Тори реши да не спори с Елиът. Той имаше право да е ядосан. Надяваше се с времето да преодолее болката си. Елиът бе добър човек. Независимо какво мислеха другите, тя не вярваше, че той ще опита да навреди на брат си.

— Искам да си поговорим за Броуди — каза Тори.

Елиът подхвърли пръстена във въздуха, хвана го и го пъхна в джоба си.

— Вече каза всичко, което трябваше да чуя. Излизай.

— Елиът, изслушай ме — помоли го тя, докато той й обърна гръб. — Важно е.

— Излизай — повтори той, тонът му беше студен, категоричен. — Веднага.

— Не и преди да чуеш какво имам да ти кажа. — Нетипичната за нея острота на гласа вероятно го изненада. Той се обърна и я погледна, устните му образуваха една сурова линия.

— Имаш две секунди.

— Зная, че не си се опитал да убиеш Броуди.

— Хей, благодаря ти! Явно вярваш на фантастичния му разказ.

— Да, вярвам му. И на теб ти вярвам — отговори тя и продължи да говори, макар той да се опита да я прекъсне. — Обмислял ли си възможността не Броуди да е бил на прицел? Възможно ли е някой да иска да убие теб?

Очите му се присвиха и той продължи да се взира в нея:

— Въобще не съм мислил, че някой ще се опитва да ме убие, но разбирам какво имаш предвид. Повечето хора биха очаквали аз да карам поршето.

— Кой знаеше, че Броуди ще вземе колата ти?

— Споменах го, когато братята Корели все още бяха у дома — каза Елиът и така потвърди думите на Броуди. — Рачел и Джина стояха до мен.

Това не отговаряше напълно на въпроса, който в действителност й се искаше да зададе: къде е бил, докато Броуди го е чакал в библиотеката.

— Четирима души са знаели. Може ли някой друг да е дочул разговора ви?

— Възможно е, или някой от тях може да е казал на друг човек.

— Видя ли самото заминаване на братята Корели?

— Не. Изпратих ги до мястото, където Рико бе паркирал ферарито, казах им довиждане и отидох в кухнята.

— Защо? — попита Тори. Знаеше, че Броуди е седял в библиотеката и дълго е чакал завръщането на брат си.

— Трябваше да се видя с Мария.

— Много ли време ти отне?

Сянка на раздразнение премина по лицето му.

— Защо? Броуди да не ти е казал, че съм се бавил подозрително дълго?

— Спомена го, да.

— Исках да поздравя Мария за това колко гладко мина всичко. Не беше добре и знаех, че е стояла цяла нощ, за да се увери, че всичко е наред.

— Много мило от твоя страна — промълви Тори и наистина го мислеше.

— Мария се грижи за нас от години. Мисля, че баща ми не й е благодарил нито веднъж.

— Ти спомена ли й, че ще дадеш на Броуди колата си?

— Да. Освен това й казах да оправи една стая за него. — Елиът замълча за миг, после поклати глава.

— Чакай малко. Мария не би могла да пипне нещо по поршето. Та тя дори не шофира.

— Може да е казала на някого.

— Хващаш се за сламки.

— Може би — отговори Тори. — Шерифът ще открие дали някой е махнал болтовете на кормилната щанга. Без значение колко смачкано или изпепелено е поршето, болтовете би трябвало да са си на място.

— Има ли смисъл всичко това? — попита Елиът. За момент тя го бе разсеяла, но сега сарказмът отново се бе върнал в гласа му.

— Да. Ако някой умишлено е повредил колата, ми се иска ти и Броуди да оставите настрана чувствата си и да поговорите сериозно. Подозирам, че някой се опитва да убие единия от вас, а може би и двамата.