Мерил Сойър
Не вярвай на никого (12)

Глава единадесета

— Моят ба… — Броуди се спря, не можеше да нарече мъж, когото дори не бе виждал, баща. — Джан и Алдо са били близки, нали? Струва ми се трудно да повярвам, че никога не са обсъждали неочакваната поява на Елиът. Мислиш ли, че Алдо ни казва всичко, което знае?

— Не всичко — съгласи се Тори тихо. Вървяха отново по пътеката, която водеше към къщата, след като оставиха Алдо в пещерите да продължи да обръща бутилките. Беше тъмно като в рог. Единствената светлина идваше от градинските лампи с нисък волтаж и луната, която се мръщеше зад разпокъсани облаци.

— Не мисля, че той лъже — продължи тя. — У Джан Хок имаше нещо, което беше, ами… различно. Съмнявам се, че някой истински го е познавал, дори и тези, дето му бяха най-близки, като Алдо.

Броуди забеляза, че Тори не спомена Елиът, но не я попита. Да заговори за брат си беше като да дръпне завеса между себе си и нея. Той усещаше, че нещо в отношенията й с Елиът я безпокои, но въпреки това носи пръстена му и изглежда много вярна жена.

— Алдо може и да вярва, че смъртта на Джан е нещастен случай — каза й Броуди, — но аз продължавам да мисля, че е убийство.

— Защо?

— Отдай го на шестото ми чувство… — Не искаше да я тревожи и да й разкаже колко пъти бе срещал смъртта по време на кариерата си. Интуицията му казваше, че това е чувствителна тема за нея. — Ще зная повече след разговора с шерифа утре.

Тори не отговори, остави го да се чуди какво наистина мисли за смъртта на Джан. Стигнаха до едно място, където в прахта личеше отъпкана пътечка, която водеше някъде настрани.

— Накъде води? — попита той.

— Към Панорамата — отговори тя. — Недалеч оттук има един връх, от който се открива красива гледка към всички лозя.

Без да я попита, Броуди хвана ръката й и я поведе по страничната пътечка. Луната се бе подала иззад облаците, горделиво минаваше по хребетите на хълмовете и разпръскваше блещукаща светлина върху долината долу. Пред себе си той видя равното място на края на една скала, където през годините хората бяха отъпкали тревата. В далечината успяваше да различи лозите, които обточваха хълмовете подобно на паяжини.

Спряха и мълчаливо се наслаждаваха на гледката, много впечатляваща през нощта и вероятно не по-малко вълнуваща през деня. Броуди не бе сантиментален човек, но трябваше да си признае, че имаше нещо завладяващо в „Ястребово гнездо“. Искаше му се да има повече време, за да го изследва и наистина да го опознае както Елиът.

Изшумоляване в храстите го накара да се завърти назад за частица от секундата. Изправен с лице към натрапника, той автоматично се пресегна за оръжието си, което сега не носеше.

Тори сграбчи ръката му.

— Това е Пини. Дошъл е да ме търси.

Броуди си пое дълбоко дъх и се отпусна, пръстите му все още ровеха там, където трябваше да е оръжието. Черен лабрадор се появи от храстите и размаха опашка, целодневно занимание за ловджийските кучета.

— Кучето ти е дошло чак до тук? — попита той.

— Не е толкова далеч, колкото изглежда. Има голям риск от пожари в нашия край. Черни пожарникарски пътища свързват цялата област. — Тя се наведе да погали кучето си. — Пини и аз много пъти сме се разхождали насам.

— Наистина ли? — Броуди съхрани информацията. Той бе забелязал мрежата от черни пътища по-рано, когато бе излизал с Елиът, но не бе осъзнал колко обширна е тя.

— Много си напрегнат — отбеляза Тори.

Доста би могло да се говори за доброто обучение, но то не включва плашенето на жени, помисли си той, когато видя шока, изписан на лицето на Тори.

— Кого очакваше? — попита тя, като милваше лабрадора, който послушно седеше в краката й.

— Никого — сви рамене и се опита да й се усмихне окуражително. — Просто първичен инстинкт.

— Първичен инстинкт?

— И тренировки — допълни той. — Тренировките на тюлените. Извинявай, ако съм те уплашил.

Настъпи продължителна тишина. Тори потръпна, косата й се стелеше по раменете, изключително възбуждащо според Броуди. Тя му хвърли кос поглед и сребристото сияние на лунната светлина се отрази в очите й.

— Студено ти е. — Броуди смъкна сакото си и я загърна с него. Опита се жестът му да изглежда съвсем безличен, нещо, което би направил за майка си. Но се провали безславно.

Докато придърпваше дрехата, не можа да устои и повдигна дългата й коса с една ръка, като се наслаждаваше на гъстата и мека коприна, която се плъзгаше през пръстите му. Тори сведе поглед и очите й се скриха под дълги, тънки мигли. Тя неспокойно облиза долната си устна с върха на езика.

Устните й бяха така приканващи, така близо.

С опакото на пръстите си леко докосна врата й. Стори му се, че тя се приближи съвсем мъничко, в очакване. В очакване на какво? Целувка?

Тори се опита да се отдръпне, да разруши мига. Но не успя, наистина не успя. Някаква невидима сила я държеше на мястото й, чакаше… надяваше се.

Броуди наклони главата й назад като подпря брадичката й с показалеца си. Лунната светлина отново се отрази в очите й, като ги озари с чувствен вътрешен блясък.

О, по дяволите! Все още нищо не му подсказваше какво мисли Тори. А тялото му сякаш не го бе грижа. Със свободната си ръка я придърпа, докато топлата й гръд го докосна и изпрати настойчиво послание надолу към слабините.

Тори мълчаливо се молеше: „Целуни ме, Броуди! Целуни ме, преди да ти кажа да спреш“.

Успокой се, каза си той. Успокой се!

Това е годеницата на брат ти, прошепна му един вътрешен глас. Пренебрегна предупреждението, собствените му нужди бяха по-настоятелни. От онази първа целувка в беседката болезнено много искаше да я целуне отново.

Устните му нежно докоснаха нейните, но той продължаваше да се сдържа. Целувката му няма да е пламенна, само нежен, сладък копнеж — или поне така си казваше. Миналото му отново го обърка, бе преживявал само кратки, сексуални срещи с жените и сега се чудеше как да се държи.

Усети как под устните му нейните се разтварят и езикът й докосна долната му устна. Стеснителен, почти плах жест, но кръвта му се разбушува. Преди да се усети, я хвана по-здраво и вече я притискаше много повече от необходимото.

Тори се предаде с въздишка и се сгуши по-близо, нямаше нищо против грубоватата му прегръдка и превръщането на нежната целувка в почти дивашка. Езикът му бе обхванал нейния и я въвличаше в еротична оргия, за която тялото й наистина копнееше.

Цялата Тори. Ето това искам, реши Броуди.

Негова да е. И само негова.

По-полека, по-полека, предупреждаваше го гласчето вътре в него. Принуди се да охлаби прегръдката, но продължаваше да я целува, като леко следваше очертанията на бузата й с върха на палеца си. Кожата й бе топла и по-мека, отколкото си бе представял. Свежо ухание на цветя идваше от гърдите й, изпълваше дробовете му и го замайваше.

Спри! Тори не бе и мислила, че ще му позволи да я целуне отново. Наистина бе вярвала, че първия път не бе нещо повече от объркана идентичност. Но сега, в ръцете му, се зачуди дали през цялото време не бе планирала подсъзнателно това да се случи.

Спри, повтори мозъкът й. Тялото й отново не отговори. Не бе, толкова глупава, че да си позволи Броуди да я увлече. Не само защото бе сгодена за брат му, а защото Броуди бе самата противоположност на типа мъж, от когото имаше нужда.

Той се излага на рискове, той е луда глава, той живее, за да флиртува със смъртта. Точно като Конър.

Мисълта за покойния й съпруг й даде силата, която й липсваше преди няколко секунди. Обидата и нещастието я заляха като приливна вълна. Тя се отдръпна рязко.

— Спри! — успя да промълви.

Броуди й се усмихна, усмивка на дяволито малко момче; нямаше как да отрече, че е прелестна. Опита се да не отговаря на усмивката му, но не успя да се въздържи. Той оправи реверите на сакото, с което бе загърнал раменете й, и се взря в нея.

— Какво не ми казваш? — Броуди я хвана напълно неподготвена.

В дрезгавия му глас имаше нотка сексапилност, но и нещо заплашително. Съвсем погрешно бе възприела този мъж. Измамена от собственото си тяло, тя бе помислила, че той мисли единствено за секс.

След кратко мълчание Тори отговори:

— Нищо, всъщност… — Преди да може да се спре, изплю камъчето: — Баща ми подготвя специален материал за „Сан Франциско хералд“ по повод смъртта на Джан. Бившият редактор на татко му се обади и го помоли да разследва случая. Редакторът подозира, че Джанкарло може да е бил убит.

Броуди кимна, спомни си, че Лу Едуардс му разказа как, преди да се пенсионира и да стане управител на хотелче в този лозарски район е работил като репортер за вестник в Сан Франциско.

— Защо баща ти не ми каза?

— Иска да разследва това без много шум — отговори тя. — Все пак аз съм сгодена за Елиът. Не искаме да разстройваме семейството.

Ами аз, зачуди се Броуди. После си каза, че тази жена, чието изкусително тяло докосваше неговото, обича брат му. Не него.

— Благодаря, че ми каза — промълви той. Но не можа да я пусне. Вместо това остави ръцете си на раменете й и я задържа близо до себе си.

 

 

— Преди колко време ги видя да тръгват насам? — попита Рачел Елиът.

Мислеше си, че гласът му не разкрива неговата тревога. Нещо в отношенията на Тори и Броуди го безпокоеше.

Освен на погребението, когато ги видя заедно за първи път, двамата се държаха на разстояние един от друг — прекалено голямо разстояние. Броуди не познаваше никого, но все пак говореше с непознати, дори когато Тори стоеше сама, достатъчно близо, че да отиде при нея, без да се отдалечава от пътя си.

Още по-тревожното беше, че зърна Тори да наблюдава Броуди, когато си мислеше, че никой не я вижда. Това е лудост, си каза Елиът. Тори току-що се запозна с Броуди. Тя не е жена, която ще си хареса някой мъж толкова бързо.

— Май ги видях преди час — отговори Рачел.

Елиът реши, че трябва да има логично обяснение за това, че са заедно. Не беше сигурен какво е, но отказа да позволи на въображението си да го победи.

В мрака хълмовете не бяха нещо повече от тъмни сенки в далечината. Луната хвърляше синкавобял отблясък върху гъстите храсти край пътеката. Слаб ветрец, предвестник на идващата зима, се спусна надолу от гребена на хълма, дал името на лозята.

— Мислиш ли, че Тори му е показвала лозята? — Рачел направи дълга пауза, преди да отговори на въпроса. Вече бе възбудила подозрителността на Елиът. Сега трябваше да я задълбочи:

— Мисля, че вероятно са там… някъде.

— Хммм — измърмори Елиът и Рачел не можа да реши дали намекът й бе постигнал желания ефект.

Завиха надясно и поеха по настланата с плочи пътека по склона над тази част на „Ястребово гнездо“, където бяха засадени най-старите лозя с шардоне. Тези стари лози бяха с дебела основа, като стъбло на дърво, и имаха извити клони, които се протягаха нагоре към теловете, дето крепяха младите, по-неукрепнали издънки. Лозите бяха оголени, по тях нямаше плодове, така че имаха доста окаян вид. Скоро щяха да ги окастрят, да ги подрежат ниско долу до широките вече основи.

— Какво е това? — попита Елиът, като спря внезапно.

— Кое?

— Чуй. Гласове. — Той наклони глава за миг, после посочи. — Идват оттам.

Рачел беше обикаляла по тези пътеки от дете. Гласовете сякаш идваха от завоя на панорамния връх. Тя прокле лошия си късмет. Надяваше се двамата с Елиът да се шляят из лозята дълго време. Ако открият как Тори и Броуди си бъбрят, какво щеше да спечели?

Елиът се забърза и си каза, че не трябва да си вади прибързани заключения. Вероятно има логично обяснение защо двамата са излезли сами. По-рационалната част от ума му го дразнеше. Защо ще излязат навън, където е студено и тъмно, и ще изберат точно панорамния връх измежду всички други места?

Рачел и Елиът завиха и видяха Тори и Броуди да стоят с лице един към друг. Като сукалче, ударено в корема, ревността почти повали назад Елиът. Неговият брат и годеницата му стояха така близо, че човек не би могъл и линийка да промуши между тях.

Не се целуваха, но Броуди бе поставил ръце на раменете й, а тя се взираше в него, като че ли той я бе омагьосал. Бяха така погълнати от себе си, че не чуха приближаването им.

Рачел хвана ръката му, после прошепна, устните й се движеха тихо до ухото му:

— Може би не трябва да ги прекъсваме.

В мига, в който думите излязоха от устата й, Броуди се завъртя с лице към тях. Яростният блясък в очите на брат му напомни на Елиът, че този мъж бе обучен да се бие. Той беше убил шестима мъже, четирима от тях с голи ръце.

— Братята Корели — напомни му Рачел, гласът й бе тих, но в него се усещаше неотложността на мисията им.

Елиът събра цялата си воля и успя да овладее яростта, която премина през вените му. Въпреки че копнееше да разбие с юмрук носа на брат си, не можеше да си позволи да се отчужди от него точно сега.

— Хей, Броуди! Търсех те. — Елиът се поздрави, защото успя да изрече думите с нормален глас.

Броуди се приближи, а Тори и Пини го следваха по петите. Оттук Елиът виждаше лицата им по-добре. Тори изглеждаше малко зачервена, но изражението на Броуди бе непроницаемо както винаги.

— Хайде, Броуди! — Рачел пое инициативата, тъй като Елиът не можа да продължи. — Искаме да те запознаем с братята Корели.

Тори мълчаливо се прокле, че днес не бе дръпнала Елиът настрана и не му бе върнала пръстена. Но при тази навалица през деня не й се стори подходящото време. Сега той може да си помисли, че решението й е повлияно от идването на брат му — а то не беше. Нищо не се бе случило, но вината я караше да се срамува от себе си.

Тя ги последва надолу по пътеката към къщата. Елиът и Броуди вървяха напред и Елиът разказваше за братята Корели. Рачел крачеше до Тори, пренебрегваше я както обикновено, но Тори не пропусна да забележи лукавата усмивка на лицето на Рачел, когато я заловиха в ръцете на Броуди.

— Става късно — каза Тори, като наближиха къщата. — Ще заведа Пини у дома.

— Имаш ли кола? — попита Елиът с хладен тон.

— Да. Татко ми я остави. Него го закараха едни приятели.

Елиът я целуна по бузата, вместо по устата.

— Карай внимателно, особено покрай Склона на мъртвеца.

Щеше да добави и още нещо, но Рачел го прекъсна:

— Корели ни чакат.

Тори ги остави и отиде там, където баща й бе паркирал беемвето. Отвори едната врата, пусна Пини да скочи вътре, после седна отпред и потегли, като се опитваше да анализира чувствата си.

Завоите по пътя, който излизаше на магистралата, бяха опасни. Имайки предвид многобройните туристи, които идваха да разгледат лозята, Тори бе изненадана, че не бяха павирали пътя или поне не го бяха настлали с асфалт отгоре. Може би Джан бе решил, че селският чар придава известна атмосфера на „Ястребово гнездо“, която не присъства в останалите лозя. Напълно в негов стил.

Тори караше бавно; тя се принуди да прояви жестока откровеност относно чувствата си, трябваше да си признае, че е неимоверно много привлечена от Броуди — точно както някога бе привлечена от Конър.

Беше наясно, че заниманието на Конър е опасно и изисква той да прекарва известно време далеч от дома, за да изпълнява каскади на различни места. Винаги си бе мечтала за безопасно пристанище, любвеобилно, сплотено семейство, подобно на нейното собствено преди ранната смърт на майка й. Въпреки опасенията си относно страховитото му занимание, тя се бе оженила за Конър.

— Каквото повикало, такова се обадило — каза тя на Пини. Кучето наклони глава, сякаш разбираше всяка нейна дума.

Получи противоположността на своята мечта. Конър беше точно какъвто изглеждаше. Оставаше сама много повече време, отколкото бе предполагала, и дори дългите часове, които прекарваше с успешната си кариера в престижна фирма за графичен дизайн, не можеха да компенсират самотните нощи и липсата на семеен живот.

Когато Конър счупи крака си на две места при изпълнението на един от неговите каскадьорски скокове, трябваше да си остане у дома шест седмици. Тя се бе заблудила, че почти смъртоносното падане ще го принуди да приеме някоя по-лесна работа, да прави не толкова рисковани каскади за телевизионни програми, снимани в Лос Анджелис.

— Каква глупачка бях — чудеше се тя на собственото си безумие. Глупаво вярваше, че Конър ще се промени заради нея. — Конър си имаше любовница и аз не можех да се състезавам с нея.

Любовницата му не беше жена, а адреналинът, бушуващ в тялото му, когато поемаше рискове. Докато се възстановяваше от нараняването, гледаше видеокасети и анализираше каскади, изпълнявани от други мъже. Тори се бе опитала да обсъди с него брака им, но той я отпрати с думите: Знаеш, че те обичам, скъпа, но това е моята кариера. С това се занимавам.

Подтекстът беше: заради това живея.

Тъй като тя го обичаше, остана с него и при всяко негово тръгване изпитваше ужас, че може да не се върне. Един ден най-големите й страхове се превърнаха в реалност. Конър се преби, докато изпълняваше някаква невъзможна каскада за последния филм с Джеймс Бонд.

В мига, в който получи новината, нещо умря в нея. Светлината, която винаги бе виждала в света около себе си, стана по-бледа.

— Все още е бледа — промърмори тя на Пини и си напомни, че трябва да се съсредоточи върху опасния път.

Баща й бе дошъл в Ел Ей, за да помогне в погребението. След като прахът на Конър бе разпръснат над „Юнивърсъл студио“ от каскадьор пилот, който летеше нагоре-надолу и правеше безумно сложната фигура, приятелите му направиха бдение, след което сигурно са имали махмурлук цял месец.

Тори едва успя да се съвземе и да тръгне на работа. Струваше й се, че е приклещена на дъното на океан и нито лъч светлина не прониква през дълбоките води. Продължаваше да се опитва да изплува до повърхността, но сякаш бе закотвена на дъното с тежести, които усещаше, но не вижда.

— Не можеш да продължиш напред — каза баща й, — ако продължаваш да гледаш назад. Не е добре за теб да живееш в миналото. Конър е мъртъв. Ти си жива.

Напусна работата си и се премести в този лозарски район, за да е по-близо до баща си. Той й даде малката вила в „Сребърна луна“, голямото викторианско имение, което бе реставрирал с много любов и бе превърнал в хотел. Тя отвори своя собствена фирма за графичен дизайн в един малък офис в града.

През следващите години бе намерила своето спокойствие. Постепенно се утвърждаваше в работата си и репутацията й нарастваше. Това й носеше удовлетворение, но не беше достатъчно.

Намали скоростта почти до пълзене, когато навлезе в острия завой.

— Грр, грр — предупреди я Пини, като при завоя се обърна на едната страна.

— Всичко е наред, момчето ми — увери го тя, но продължаваше да мисли за покойния си съпруг.

Склонът на мъртвеца беше точно типа смъртоносен завой, който Конър би използвал в своите каскади. Толкова лесно бе на върха на завоя да се хвърли през скалата.

Откъде й хрумна тази смъртоносна мисъл? Дори и в най-мрачните моменти не й идваха мисли за самоубийство. Взе опасния завой и след като излезе от него и премина в правата отсечка, натисна педала за газта.

— Ами Елиът? — запита се тя.

Срещнаха се преди няколко години на търг за вина от долината Напа, където бе отишла да се види с един клиент. Беше направила ново лого за лозята му и целия рекламен дизайн. Елиът Хок бе впечатлен от работата й. Джан Хок — не.

Когато Елиът й се обади и я покани на вечеря, Тори отиде въпреки мигновената си антипатия към свадливия му баща. В началото започнаха да излизат непредвидено и рядко, но с времето отношенията им се промениха. Въпреки че не можеше съвсем да достигне до една частица от Елиът, тя знаеше, че той е добър и честен човек. Семеен тип.

Не й отне много време да се убеди, че го обича. За щастие не бе направила грешката да се омъжи за него, преди да разбере, че вече няма способността да го обича така, както той заслужава. След като обмисли случилото се с Броуди тази вечер, Тори се зачуди дали не е завинаги обречена да е привлечена от хора на риска, подобно на безразсъдния мъж, който бе разбил сърцето й.