Мерил Сойър
Не вярвай на никого (35)

Глава тридесет и четвърта

Броуди тръгна към Фаралон, мърморейки срещу самия себе си. Защо се бе оставил Тори да го убеди?

Не искаше да се намесва в живота на мъж, с когото се бе запознал току-що. Добре, добре… Алекс му е природен брат и бе проявил удивителна искреност, но Броуди не можеше да си представи, че Алекс би искал да чуе нещо отрицателно за Рачел, независимо колко тактичен е подходът.

„Само се съвкупявайте, не населявайте“ — прочете той на лепенката на бронята на колата пред него.

Броуди поклати глава, усмихна се и зави по пътя към имението. Не можеше да престане да мисли за Тори. Трябваше да събере цялата си воля, за да се отдели от нея тази сутрин. Не че имаше избор. Тя отиде на работа, но той бе изкушен да я последва.

Чудесна е, и то не само в секса, помисли си той и отново се усмихна. Тази жена го правеше щастлив и му харесваше просто да е с нея. Колкото и странно да беше, не очакваше с нетърпение завръщането си в базата и получаването на нова задача.

За първи път до сега.

Обичаше работата си. Тя бе неговият живот, така, както тази изба бе животът на Алекс. Броуди изключи двигателя, но не излезе от колата. Огледа се и си помисли, че избата не е всичко в живота на природения му брат. Алекс има баща, когото обича и за когото се безпокои, както и жена, за която иска да се ожени.

Тори се бе изразила толкова добре. „Ние двамата имаме единствено настоящето.“

Потискаща мисъл, реши той и излезе от поршето. Дали през целия си живот щеше да живее само с настоящето?

Отиде до входа на къщата и се опита да насочи мислите си в друга посока. Преди да тръгне от хотела проведе един разговор с Лу. Бащата на Тори му се бе видял изключително щастлив тази сутрин, но бе отказал да му каже друго, освен че Катрин Уилсън е прекрасен човек. По блясъка в очите му Броуди съдеше, че във връзката им се крие нещо много по-дълбоко, отколкото Лу бе споменал, на когото и да е.

— Всеки крие някаква тайна в това особено място — измърмори той под носа си.

В съвременно обзаведената приемна елегантна брюнетка му се усмихна и попита:

— Господин Хок?

Той кимна.

— Тори поръча да й се обадите, веднага щом пристигнете.

— Благодаря — отговори Броуди, а жената побутна телефона към него. Той извади визитката на Тори от джоба си и набра офиса й.

Тя отговори още при първото позвъняване.

— Хей — неочаквано се зарадва дори само на това да чуе гласа й. — Какво става?

— Елиът се обади, търсеше те.

— Казах му, че ще отида там следобед.

— Зная — отговори тя. — Искаше да те уведоми, че отива до банката да урежда един заем и може да закъснее. Сделката на Рачел за допълнително грозде се е провалила. И още по-лошо, контейнер с вино, който трябвало да бъде изпратен със самолет до Франция, е бил конфискуван. Анонимен глас е съобщил, че в пратката има наркотици.

— Прилича на умишлен саботаж. Спомена ли му какво си видяла?

— Не. Елиът си има достатъчно проблеми. Искам да се уверя какво има в компютъра на Рачел.

— Добре. Ще дойда с теб, но не тази вечер, освен ако не свърша наистина рано с Катрин Уилсън — каза Броуди.

Благодари й, после затвори и изслуша напътствията на администраторката как да стигне до Алекс. За разлика от лабиринта от пещери на „Ястребово гнездо“, Фаралон бе изключително модерен, помещенията бяха с високи тавани и на равни разстояния бяха поставени охранителни камери.

Алекс беше в стая с маси от неръждаема стомана и конвейери. Дузини дъбови бурета стояха покрай едната стена, бяха наредени нагоре до тавана. Изглеждаха стари, крещяща разлика с всичко наоколо.

— Тъкмо ще ги преливаме — обясни му Алекс, очевидно ентусиазиран, докато един работник караше първото буре към конвейера.

— Тези бурета са огромни. Колко бутилки ще напълнят?

— Всяко буре съдържа двадесет и пет каси вино. Това е „Резерва Фаралон“. Отлежава най-дълго време и е най-доброто ни вино.

Броуди наблюдаваше отварянето на бурето. В стъклена чаша източиха мъничко, около половин кафена чашка. Алекс разклати червената течност два пъти, после я помириса и вдъхна дълбоко. Издиша и отпи една малка глътка.

— Опитай — подаде чашата на Броуди.

Той я разклати и помириса. Ноздрите му се изпълниха с ненатрапчив, но специфичен аромат.

— Това е носа, тоест миризмата на виното, преди да го опиташ. След това се нарича аромат, защото едновременно го опитваш на вкус и мирис.

Броуди отпи малко и езикът му усети нещо тръпчиво, но не бе неприятно. Всъщност беше много хубаво, ала той все пак предпочиташе скоч.

— Танинът въздейства на езика. Това е следата от киселина, оставена от кожичките на гроздето. Едва се усеща тук.

Броуди изпи чашата си и каза:

— Много е добро, наистина е добро, дори и толкова рано сутрин.

Алекс се засмя и направи знак на своите хора да занесат бурето до машината за бутилиране. Те се отдръпнаха и започнаха да наблюдават как модерният уред източва виното от старите дървени бурета.

— Струва ми се, че сте използвали тези бурета и преди.

— Разбира се. Едно ново буре струва около шестстотин долара. Използваме ги колкото се може повече пъти. Дъбът придава на виното отличителна жилка.

Алекс му обясни някои от тънкостите при приготвянето на вино. Броуди си помисли, че звучи малко разсеяно, като че ли умът му е другаде. Хей, може и да бърка! Срещна се с Алекс едва вчера.

— Знаеш ли, ако се въртиш наоколо, можеш и да откриеш, че имаш талант за правенето на вино — подхвърли с усмивка Алекс.

Броуди поклати глава, не можеше да си представи да живее тук, въпреки че долината му допадаше. И Тори му допадаше. По дяволите, нещо повече от допадаше. Харесваше му тук, но не виждаше себе си сред лозята. Може би когато дните му на тюлен приключат, ще започне нова кариера в долината.

Може би. Има още много време.

Двамата мъже обиколиха сградата. Алекс с гордост му показваше технологиите, които бяха много по-съвременни от тези в „Ястребово гнездо“. Много от тях бяха негови собствени идеи и Броуди му се възхити.

Вече бяха излезли на площадката за товарене, където дървени щайги с бутилки вино минаваха по конвейера в хладилните камиони. Броуди погледна часовника си и се изненада колко бързо бе изтекло времето. Сега или никога, каза си той.

— Как мина снощи? — попита Броуди възможно най-небрежно, като прецени, че много рядко задава лични въпроси.

Алекс се вторачи право напред:

— Никак. — Бавно се обърна към Броуди, поколеба се за миг, после добави: — Никога недей да смесваш страхотния секс с любовта.

Охо… Броуди си помисли за своята нощ.

— Ние с Рачел имаме връзка от години. Когато й предложих да се омъжи за мен — Алекс поклати глава, — тя пусна бомбата.

„Каза, че обича Елиът“, помисли си Броуди.

— Чувал ли си някога за Кевин Пут? — попита Алекс.

— Името ми звучи познато. — Броуди бе очаквал да му спомене нещо за Елиът. Трябваше му секунда, за да се върне към разговора. — Имаш предвид краля Точка-ком?

— Точно той. Компютърджия с характер. — Алекс изпухтя от отвращение. — Той ми направи предложение, което човек получава веднъж в живота си. Би финансирал лозя и избата към тях и би ми дал част, която аз да управлявам самостоятелно. Отказах му.

От слуховете за Пут Броуди предположи, че му е било за първи път и се е отразило добре на проклетото му его.

— Бях споменал за това на Рачел. И знаеш ли какво е направила тя? Свързала се е с Пут и си е предложила услугите. Ще работи за него. Последното нещо, което й се иска, е да се омъжи за мен.

Броуди считаше, че Алекс бе избягнал куршума, но не му го каза. Не спомена и за Елиът. Рачел бе излязла от живота на Алекс, но от думите на Тори личеше, че тази жена е решена и да саботира Елиът.

— Алекс, ето те и теб. Търсех те. — Елегантната брюнетка от приемната се приближи към тях. — Обади се Елиът Хок. Баща ти е припаднал на работното си място. Господин Хок го е закарал с линейка до болницата в Юнтвил.

 

 

Значи съм роден тук, помисли си Броуди, когато стигнаха до болницата. Алекс бе потресен от новината и Броуди не искаше да го остави да кара по лъкатушещия южен път, който се виеше през Света Елена и няколко по-малки градчета и стигаше до Юнтвил, където се намираше най-добрата болница в региона.

По време на пътуването Алекс си мълчеше, само посочи два по-преки пътя към местоназначението им. Броуди нямаше представа за какво да му говори, реши да разкаже за майка им.

— Месеци наред майка е знаела, че има злокачествен тумор — започна Броуди докато влизаха на паркинга. — Изпрати да ме повикат чак в самия край. Аз бях в Близкия Изток на мисия и трябваше да ме издърпат. Състоянието й ме изненада. Изглеждаше ми толкова здрава.

— Къде живееше тя тогава?

— Сарасота, Флорида. В мига, в който започнах да печеля, й купих апартамент в жилищна кооперация там. Тя обичаше западния бряг на Флорида.

Той все още си спомняше вида на съсипаната жена в болничното легло. Майка му? Не е възможно! Това бе някаква друга стара, крехка жена.

— Бях я видял шест седмици по-рано, но състоянието й се бе влошило изключително бързо — додаде той, подготвяше Алекс за кой знае какво… — Живя още два дни, това бе всичко.

— Ти много си я обичал.

— Да — той спря на свободно място за паркиране. — Обичах я, но не я познавах.

— Какво ще правя, ако нещо се случи с баща ми?

Броуди знаеше, че ако Алдо умре сега, неговият дял от „Ястребово гнездо“ ще се подели между семейство Барзини и Ритво. Без финансовата подкрепа на Алдо Алекс не може да закупи Фаралон. Но не това имаше предвид Алекс. Болката в гласа му ясно даваше да се разбере колко много обича баща си. Не мислеше за лозята в този миг.

Елиът ги посрещна в малката чакалня на втория етаж.

— Докторът е все още при него, Алекс. Влезе неотдавна.

— Какво се случи?

— Тъкмо започвахме втората ферментация. Казах нещо, а Алдо не ми отговори. Вторачи се в мен и после припадна, без да издаде нито звук. Върнахме го в съзнание, за да поддържаме дишането, докато пристигне линейката.

Алекс бавно кимна.

— Той има рак на простатата. Напоследък се влоши.

Елиът се скова от изненада.

— Какво? Въобще не ми е споменавал.

Алекс не отговори. Просто си стоеше там, обикновено изправените му рамене сега бяха приведени. Те напомняха на Броуди постоянно прегърбената стойка на Алдо, придобита от дългите години обръщане на бутилки.

— Въобще не бих му позволил да работи…

— Затова не ти каза. Можеш ли да си представиш баща ми да седне?

Броуди слушаше разговора и му се искаше да има някакъв бърз, мълчалив начин да предаде на Елиът, че Алекс му е брат. Но дори и сега, пред лицето на смъртта, се усещаше някакво търкане между двамата мъже.

— Не, не мога…

Една сестра отвори със замах вратата.

— Докторът иска да ви види — обърна се тя към Елиът.

Алекс пристъпи напред.

— Аз съм синът му. Току-що пристигнах.

Сестрата много тихо каза нещо на Алекс, докато затваряше вратата след тях.

— О, господи! Не мога да повярвам… — Елиът се строполи на близкия стол и той изпука под неочакваната тежест. — Не мога да си представя „Ястребово гнездо“ без Алдо. Той е част от имението в по-голяма степен, отколкото беше баща ми.

Броуди седна на стола до него и се загледа в брат си. Елиът бе отметнал глава назад и гледаше тавана.

— Иска ми се да можех да помогна. Алдо доведе избата до настоящия й вид, не баща ми. Алдо е чудесен мъж. Алекс е късметлия, истински късметлия.

— Той го знае. Алекс много обича баща си.

Вратата се отвори отново и сестрата повтори:

— Господин Абрузо би искал да ви види.

Елиът скочи и се запъти към нея.

— И двамата — уточни тя и погледна към Броуди.

Те мълчаливо тръгнаха по дългия коридор, накрая сестрата спря пред интензивното отделение.

— Изчакайте малко.

Броуди се надяваше да не прави грешка, но шестото чувство му подсказа да заговори сега:

— Елиът, относно майка… — Брат му се обърна към него и се заслуша напрегнато. — Тя е била съпруга на Алдо.

— Не е време за шеги — сряза го Елиът.

— Не е шега.

— Сериозно ли говориш? — изуменото изражение на Елиът изненада Броуди.

— Напълно сериозно — успя да промълви Броуди.

— Господи! Въобще не съм знаел. Дори не съм предполагал.

— Това може би е последният ти разговор с Алдо — напомни Броуди на брат си. — Помни, че е страдал доста през годините. Прости му.

— Да му простя? Та аз обичам този мъж! — Елиът се загледа в Броуди, намръщи се. — Защо не ми е казал за майка ми?

— Предполагам, че всички са се страхували от Джан. — Броуди направи дълга пауза, за да види дали на Елиът ще му просветне. Не. — Това означава, че Алекс е твой природен брат.

Елиът замръзна, после лицето му стана още по-сериозно.

— Проклет да съм! Разбира се, че е така… — Той се облегна на стената, сякаш някой го бе халосал с юмрук в корема. — Алекс знае ли?

— Знае от години, но Джан не би…

Медицинската сестра се появи отново.

— Готови сме да ви приемем. Господин Абрузо е много немощен. Не го уморявайте.

В неголямото пространство, отделено от останалите подобни помещения на интензивното с медицинска апаратура и дръпнати завеси, Алекс стоеше до леглото на баща си и държеше ръката му. Алдо бе привързан към различните апарати чрез тръбички и жици. До леглото му бдяха и множество монитори, които отмерваха пулса, кръвното налягане и други жизненоважни функции.

Елиът се загледа в мъжа, който го бе научил на толкова много неща. Съпругата на Алдо е била тяхна майка. Елиът не можеше да си го представи и нямаше време да измъкне подробностите от Броуди. Защо не се бе досетил сам?

Алекс му хвърли един поглед и Елиът едва не се предаде. Природеният му брат. Разбира се. Виждаше приликите. Вярно, не си приличаха като две капки вода, подобно на тях двамата с Броуди, но имаше очевидни прилики — ако човек реши да ги търси.

През всички тези години Алекс бе неговото наказание, прекалено съвършения му по-голям брат, чиято способност да прави хубаво вино течеше в жилите му, докато Елиът трябваше да се бори, за да изучи процеса стъпка по стъпка. През цялото време са били братя.

— А-а, тук сте всички… — Гласът на Алдо затихна заради болката, беше отворил очи и гледаше тримата мъже, събрани около болничното легло. — Добре.

— Не говорете толкова много — предупреди го сестрата.

— Аз само… искам да кажа… на моите момчета — Гласът му затихна.

Моите момчета. Горещи сълзи запариха очите на Елиът. Гласът на Алдо бе наситен с обич и чувства, които никога не бе чувал от собствения си баща.

— Ние знаем, Алдо — каза Броуди. — Знаем всичко за майка.

Възрастният мъж затвори очи и миг по-късно една сълза се процеди под клепача му.

— Обичах Линда с цялото си сърце. Аз… аз исках да ви кажа…

Алекс стисна ръката му:

— Всичко е наред, тате. Те разбират, че Джан не би ти позволил да разкриеш тайната.

Алдо бавно отвори очи. Те бяха леко премрежени и замъглени от влагата.

— Искам да ви разкажа как умря Джан.

Броуди замръзна и се стегна, не знаеше какво да очаква. Както се бяха развили събитията, кой ли знаеше?

Алдо първо погледна Елиът, после Броуди, след това отново към Елиът.

— Баща ти беше горд, много горд мъж. Мразеше това, в което се бе превърнал. — Той замълча, дишаше дълбоко. — Все казваше, че иска да умре. Питайте Мария. Тя знае.

— И на мен ми го говореше — намеси се Елиът.

— Смятах, че не го мисли сериозно.

— Тате, казваш, че Джан се е самоубил? — попита Алекс. — Защо не е изчакал прибирането на Броуди у дома.

— Да извикаме Броуди беше твоя идея, не на Джан.

Би трябвало Броуди да е шокиран, но не беше. От събраната за Джан Хок информация, този мъж не е бил ни най-малко сантиментален. Не му е пукало за него — или пък за Елиът. Брат му е бил избраника само заради големината си.

Мониторът за сърцето бипна и сестрата дотича от съседното помещение. Нагласи нещо и остана да наблюдава монитора.

— Може би трябва да го оставим — каза Елиът.

— Не! — изхърка Алдо. — Трябва да ме изслушате. Джан все се страхуваше, че някой го преследва, нали знаете. Такъв е, откакто го помня, само че се влоши, много се влоши след удара.

Сестрата излезе, но изражението й остана загрижено.

— Много често Джан бягаше с инвалидния си стол и се криеше от нас, като че ли ние искаме да го убием. Мария ми беше казала за завещанието. Това ми даде идеята. — Той погледна сина си и леко се усмихна. — Цял живот съм работил в „Ястребово гнездо“. Какво получих за всички тези дълги часове? Титлата, разбира се, и заплата, но накрая нямах нищо, което да оставя на сина си.

— Никога не съм очаквал да ми оставиш нещо…

— Зная, зная, но бих искал. За мен е важно, а се страхувах, че може да умра, преди Джан. Обсъдих го с Мария. Решихме, че следващият път, когато Джан ни каже, че приключва с живота си, ние няма да го безпокоим. Ще наблюдаваме какво ще се случи.

Броуди изчака, очакваше развитието на историята; беше тъжен, но все пак облекчен, че ще узнае истината.

— Джан нарочно закара инвалидната си количка близо до басейна. Ние го следвахме, криехме се в храстите. Той удари главата си в ръба на басейна… и за миг изплува на повърхността… — Алдо затвори очи, сълзите се стичаха надолу по бузите, гласът му бе толкова тих, че трябваше да се наведат напред, за да го чуват. — Можехме да го спасим, но не се опитахме.