Джули Гарууд
Скрита камера (20)

Двадесета глава

— Вечерта ще бъде тиха и спокойна — каза Сам, но звучеше леко раздразнен.

— Да разбирам ли, че в такъв случай не искаш да излезем някъде на вечеря? — попита го невинно тя.

Лира би опитала и с някои по-неприлични намеци, но намръщената му физиономия я спря, затова реши да не го провокира повече. На сутринта той щеше да си тръгне и тя щеше да е доволна. „Дяволски доволна“, както биха се изразили братята й. Чувстваше се наранена от това, че той толкова силно съжаляваше за онази целувка. Само една малка целувка… Е, със сигурност беше страхотна, устните му бяха толкова плътни и търсещи и — о, боже! — този език…

Но очевидно тя бе единствената, която бе харесала целувката.

Обзета от мрачни мисли, Лира скръсти ръце на гърдите си и се загледа право напред. Сам определено знаеше как да накара едно момиче да се почувства специално.

През следващите няколко километра и двамата се возиха в мълчание. Лира гледаше през прозореца и се опитваше да си представи къде се намират. Открай време й беше трудно да се ориентира в Лос Анджелис.

— Липсва ли ти Шотландия? — попита тя.

Въпросът й го изненада.

— Да, липсва ми.

— Как е там, в родното ти място? — продължи момичето.

— О, планините на Шотландия са великолепни — отговори Сам. — Когато се спускаш в някоя долина, отвсякъде те обграждат невероятни високи планини. В много от долините има дълги и тесни езера, които се наричат „лохи“ и са толкова дълбоки, че отразяват върховете. А в горите можеш да видиш най-чистите потоци на земята. Там е най-хубаво да се ходи за риба, особено рано сутрин, когато все още е студено и от езерата се вдига мъгла.

— Звучи много красиво — прошепна Лира. — Защо си напуснал това място?

— Родителите ми се преместиха, когато бях малък.

— Тук, в Щатите ли?

— Не, поне не и в самото начало. Баща ми има двойно гражданство — американско и шотландско. По-голямата част от семейството ни живее в Шотландия, но баща ми е израснал тук. След като завършил университета, отишъл да работи в Щатския департамент, а с майка ми се запознал, когато го изпратили на работа в консулството в Единбург. Няколко години по-късно родителите ми напуснали дипломатическата служба и се преместили във фамилния замък до Кернмер — малко селце в планините на Шотландия, където все още живее по-голямата част от клана Кинкейд.

— Ти там ли си роден? — попита го Лира.

— Не, роден съм тук, в Съединените щати. Майка ми и баща ми били тук на гости и доколкото знам, аз съм решил да се появя на сцената няколко седмици по-рано, отколкото са ме очаквали. Скоро след това сме се завърнали и Кернмер и живяхме там, докато станах на десет. Тогава баща ми отново бе поканен на работа от правителството и ни прехвърлиха в Париж. След това живяхме известно време в Алжир, после в Токио и на още половин дузина места чак докато дойде време да завърша гимназия. По онова време вече живеехме за постоянно в САЩ, затова се записах в университет тук, а след като завърших юридическия факултет, започнах работа във ФБР.

— Родителите ти живи ли са все още? — попита го Лира и осъзна, че въпросът й отново прозвуча така, сякаш го разпитва настойчиво. Не можеше да си обясни защо се интересува толкова много от него… Може би защото той знаеше всичко за нея, до най-малките подробности, и то още преди да я срещне. Искаше й се да изравни резултата…

— Да — отговори той. — Преди няколко години нашите се върнаха в Кернмер и аз се опитвам колкото се може по-често да се прибирам у дома, за да ги виждам.

— А искаш ли отново да живееш там? — полюбопитства Лира.

— Мислил съм си го. Обичам тази страна, но винаги ще изпитвам известна носталгия към Шотландия и нейните планини.

Сам тъкмо завиваше, за да се включи в движението по магистралата, когато заваля, а първите капки скоро се превърнаха в порой. Докато стигнат до университета, тревата в парка пред сградата беше вече под вода, а прахолякът по пътеките се беше превърнал в кал.

Дъждът спря също толкова рязко, колкото и започна. Сам успя да намери свободно място за паркиране в самия край на паркинга и спря близо до бордюра, така че да не се налага Лира да стъпва в калта, за да стигне до тротоара.

Лира се пресегна да вземе раницата си от багажника и попита:

— Сега ли смяташ да си слагаш туристическите обувки?

— По-късно — отговори Сам.

Той се опита да вземе раницата от ръцете й, но тя преметна едната й дръжка през рамо и каза само: „Свикнала съм“.

Сам не погледна повече към нея, докато не влязоха в сградата — беше твърде зает да следи хората, които минаваха по алеите в парка пред университета, седяха на пейките или се виждаха по прозорците на голямата сграда. Умът му анализираше всяко възможно място, където можеше да се крие снайперист, а с едната си ръка обгръщаше Лира през кръста.

— Това не ми харесва — измърмори той, докато прекосяваха широкия открит преден двор, където човек нямаше къде да се прикрие. Дърветата на парка растяха близо до сградата и ограждаха широкото празно пространство на двора, в което Сам се чувстваше като открита мишена за стрелба. — Трябва да намерим друг изход от това място — отбеляза той.

— Не се притеснявай, няма да ти се налага повече да се връщаш тук! — каза Лира, но осъзна, че забележката й прозвуча като заяждане, въпреки че тя нямаше такова намерение. И за да я замаже, побърза да добави: — Новият ми бодигард да му мисли.

Сам не каза нищо. Лицето му беше безизразно като каменна маска, а очите му продължаваха да оглеждат обстановката. Не се успокои и когато влязоха в сградата на университета. Дори накара Лира да върви близо до стената, като той се движеше с крачка пред нея, за да я прикрива. Изглежда, всички момчета, които минаваха покрай нея, знаеха името й — Сам чу дежурното „Здрасти, Лира“ поне двадесет пъти.

Вратата на кабинета на професор Малер бе леко открехната и момичето почука.

— Влезте, влезте — повика я нетърпеливо той. Професорът седеше зад отрупаното с папки бюро и подписваше някакви документи. Устните му се свиха в измъчена физиономия, щом вдигна глава и видя, че Сам вървеше плътно зад Лира. Професорът отмести настрана две от папките и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. — Забравих, че трябваше да подпишеш един формуляр — заявление за участие в конкурса — каза той. — Ако не го изпратим по пощата до края на деня, няма да можеш да представиш детския филм пред журито. — И като всеки пословично разсеян професор, Малер се разрови из документите в чекмеджето си и преобърна цели три камари с листове, преди да намери търсения формуляр и празен плик. — Виждам, че приятелят ти все още е край теб… И е въоръжен — каза професорът с доловимо отвращение в гласа.

Сам не отговори нищо, но Лира почувства, че трябва да го защити:

— Длъжен е да носи оръжие — каза тя.

— Да, „Големият брат“ ФБР държи на правилата си. Надявам се, че той няма да те разсейва, а ако мислиш, че ще ти пречи, предпочитам да дам тази възможност на някой друг от студентите.

— Няма да ме разсейва — увери го Лира. — Всъщност той си тръгва утре.

Свитите устни на Малер мигом се отпуснаха и той й подаде формуляра.

— Може би ти правя лоша услуга, като ти позволявам да участваш. Имаш само две седмици, в които да измислиш концепцията — идеята трябва да е наистина добра — поясни професорът. — Трябва да бъдеш честна към себе си, Лира. Ако мислиш, че работата ти няма шанс да спечели награда или поне да се класира, то по-добре въобще не я предавай, това би се отразило зле на моята репутация.

— Професоре, няма ли вие да я одобрите, преди да я предам? — попита тя.

— Няма да има време за това. През следващите две седмици всяка минута ще ти бъде важна. А сега попълни този формуляр и го изпрати по пощата днес.

— Да, непременно.

— Попълни всеки ред — извика професорът зад гърба й, когато Лира беше вече на вратата. — Не искаме да те дисквалифицират заради нещо толкова дребно, като например пропуск да посочиш телефонен номер за контакт… И затвори вратата след себе си.

— Професор Малер не е ли истинско сладурче? — попита невинно Лира, щом видя намусената физиономия на Сам.

— Аз бих го нарекъл другояче.

Лира влезе в една от празните учебни зали и попълни формуляра за кандидатстване. Спря две врати по-надолу, за да вземе печат от университета и пощенски марки, а секретарката бе така добра да й предложи да го изпрати по пощата вместо нея.

— Здрасти, Лира — поздрави я някакъв младеж в коридора, понесъл огромен кашон.

— Здравей, Джеф.

Пак се започваше. Този път Сам реши да ги брои и се оказа, че петима млади мъже се спряха и се опитаха да я заговорят, преди двамата да стигнат до изхода на сградата. Фамилиарното им отношение към момичето донякъде го притесняваше, но Сам не бе подготвен да признае защо. Лира от своя страна просто се държеше приятелски и не даде признаци да проявява интерес към когото и да било от тях.

— Как така в живота ти няма мъж? — попита Сам.

— Кой е казал, че няма?

— Нали помниш, че съм чел досието ти? Четох го много внимателно.

— С други думи: Сидни ти е казала, че няма мъж в живота ми.

Отвън проехтя далечен гръм.

— Хайде да вървим — подкани я той.

Двамата прекосиха отново двора възможно най-бързо, като Лира почти тичаше. Тя имаше дълги крака, но крачките й все пак не бяха тъй широки като неговите.

Задаваше се страхотна буря, небето притъмня и черните облаци се спуснаха съвсем ниско.

Щом стигнаха до колата, Лира изтича от страната на пътника и зачака Сам да отключи. Той тъкмо щеше да натисне бутона на дистанционното, когато видя стъпките в калта точно до шофьорската врата. Проследи ги и забеляза, че завиват и към другата страна на автомобила.

— Ох, по дяволите! — изръмжа Сам. — Лира, махни се далеч от колата. — Той приклекна и погледна отдолу — видя примигващата червена лампичка и се отдръпна. — Да вървим! — каза той.

— Къде? — попита Лира, объркана от странното му държане.

С едната си ръка той обгърна раменете й и я издърпа настрана от колата, докато с другата намери мобилния телефон в джоба си и набра някакъв номер.

— Сам, на кого звъниш? — попита тя и забърза ход, за да може да го догонва.

— На сапьорския отряд.