Даниел Стийл
Един ден, някога (20)

20

През следващите четири уикенда Коко и Лесли се редуваха в посещенията си в Лос Анджелис и на плажа. Визитите на Коко в Ел Ей минаха без сътресения. Папараците ги чакаха пред ресторантите, а понякога и пред портите на имението му, за да ги снимат, а после си тръгваха. Веднъж един фотограф ги последва в супермаркета, но това беше нищо в сравнение е преживяното в Италия и те не му обърнаха внимание.

Двамата отидоха заедно в Калифорнийския университет, за да вземат молба за постъпване, а Лесли идва два пъти в Болинас, след като Клоуи се върна в Ню Йорк. Той все още си почиваше след филма и когато беше в Сан Франциско, с Коко вечеряха заедно при Джейн и Лиз. Лесли беше изумен, когато видя колко е наедряла. Джейн едва се движеше.

— Не ми се подигравай — смъмри го тя. — Не е смешно. Би трябвало да опиташ как е. Ако вие, момчета, трябваше да правите това, никой нямаше да има деца. И аз не съм сигурна, че ще се реша отново да го преживея.

— Следващия път е мой ред — с обич рече Лиз. Тя се бе запалила по идеята да износи и роди дете от оплодената яйцеклетка на Джейн. Двете го обсъждаха вече шест месеца и Лиз нямаше търпение да опита. Но първо Джейн трябваше да роди. Тя няколко пъти бе споделила е Коко, че е уплашена най-вече защото бебето беше голямо, а и цялото раждане я ужасяваше.

 

 

И двете се зарадваха да видят отново Коко толкова щастлива. Беше мъчение да я наблюдават как страда след Венеция. Тогава тя беше по-нещастна дори от периода след смъртта на Иън.

Лесли разговаря с Джейн за филма, който снимаше. Оплака се от Мадисън, а Джейн се засмя. Тя също бе работила с младата актриса и много добре знаеше с кого си има работа той. Мадисън вече беше бременна в седмия месец и се налагаше да използват дубльорка, когато трябваше да показват тялото й. Режисьорът беше бесен, че не им бе казала, преди да започнат филма. Бременността й затрудняваше и оскъпяваше продукцията.

По време на последния му уикенд в Болинас Лесли помогна на Коко да опакова някои от вещите си, за да ги изпратят с камион в Ел Ей. Смяташе да задържи къщата на плажа. Те все още не знаеха къде ще се установят да живеят, но това вече нямаше значение. Отново бяха заедно и връзката им бе по-здрава отвсякога.

Коко бе предала бизнеса си на Ерин и така разполагаше с достатъчно свободно време, което прекарваше с Джейн. Бебето щеше да се роди всеки момент. Джейн беше толкова отегчена от дългото чакане, че Коко и Лиз решиха да я изведат на вечеря. Хапнаха пикантни мексикански ястия, тъй като някой беше казал на Джейн, че могат да ускорят раждането. Тя беше готова да пробва всичко, но единственият резултат в случая беше увеличаването на киселините в стомаха й. Един следобед тъкмо се бяха върнали от разходка, когато Джейн я погледна стреснато.

— Добре ли си? — попита Коко.

Всички бяха започнали да си мислят, че бебето никога няма да се роди. По това време майка им беше на почивка в Бахамите. Бяха обещали да й се обадят веднага щом бебето се появи.

— Мисля, че водите ми изтекоха — промълви Джейн нервно, втренчена в локвата на пода, където някога беше разлян кленовият сироп.

— Е, това е добре — усмихна й се Коко. — Ето че се започва — настани сестра си на един стол, докато почисти пода.

— Не разбирам защо си толкова щастлива — сопна се Джейн. — Аз съм тази, която ще трябва да го преживее. Вие с Лиз само ще гледате.

— Ще сме с теб през цялото време — увери я Коко, а после й помогна да се качи в банята на горния етаж. Дрехите й бяха подгизнали. — Да се обадя ли на лекарката?

— Не още. Контракциите още не са започнали — облече хавлиен халат, уви се е кърпи и си легна. — Чудя се колко ли дълго ще продължи.

— Надявам се, че няма да е много — рече сестра й, опитвайки се да звучи убедено. — Защо не опиташ малко да поспиш, преди да започне истинското раждане?

Джейн кимна и затвори очи, а Коко угаси лампата и пусна щорите. Върна се в кухнята и се обади на Лиз, излязла на покупки в центъра. Тя се развълнува от новината и каза, че след половин час ще си е у дома. Коко я успокои, че контракциите още не са започнали, така че няма нужда да бърза.

— След като водите й са изтекли, може всеки момент да започнат — Лиз бе изчела почти всички книги за бременни и бе добре информирана. — Наглеждай я.

Коко си направи чаша чай и се качи тихо на горния етаж. Изненада се, като завари сестра си да се гърчи от болки в леглото, по средата на контракция, която сякаш нямаше край. Джейн дори не можа да проговори, докато не свърши.

— Кога започна? — попита Коко със загрижено изражение. Не искаше Джейн да роди бебето у дома и изглежда, имаше доста време.

— Преди около пет минути. Тази беше третата. Наистина са много тежки и продължителни и са начесто — след малко получи още една и Коко засече времето. Продължи цяла минута, а контракциите бяха през три.

— Дали да се обадя на лекарката? — колебаеше се Коко, а Джейн кимна и й даде номера. Когато сестрата се обади, Коко й обясни какво става. Тя поиска да узнае дали контракциите са редовни. Май не бяха, защото бяха изминали пет минути от последната, така че интервалите се удължаваха. Сестрата й каза, че може да спрат за известно време. Но ако са през пет минути или по-малко, да я доведе в болницата. Щеше да съобщи на лекарката да ги очаква по всяко време през следващите няколко часа.

Десет минути не се случи нищо. Когато Лиз влезе, Джейн тъкмо имаше поредната контракция. Тя се спусна към леглото и сграбчи ръката й, а другата сложи върху корема й. Беше много корав.

— Много боли — оплака се Джейн на партньорката си.

— Зная, скъпа — промълви Лиз нежно. — Скоро всичко ще свърши и ще си имаме прекрасно малко момченце.

Коко излезе от спалнята, за да се обади на Лесли и да му каже какво става. Той остана безмълвен около секунда, после каза:

— Иска ми се да се ражда нашето бебе — Коко също си го бе помислила. — Как се справя тя? — добави той загрижено.

— Изглежда много я боли.

— Така е — той беше присъствал на раждането на Клоуи. За него беше ужасно преживяване, но Моника твърдеше, че болката си заслужава. — Кажи й, че я обичам.

Коко се върна в спалнята и завари Лиз да изправя Джейн. Ходеше в банята на всеки пет минути, сгъната на две от болка. Едва се движеше.

Лиз се извърна към Коко. В погледа й се четяха тревога и вълнение. Толкова дълго бяха чакали и ето че най-после се случваше, но не искаше да гледа колко много страда Джейн.

— Все още са нередовни — осведоми я Лиз, — но са много силни. Мисля, че е така, защото водите й изтекоха. В книгите се казва, че след това темпото може да стане галопиращо. Може би трябва да я заведем в болницата.

Трудно бе да решат.

— Няма да галопирам никъде — процеди Джейн нещастно през стиснати зъби, докато се облягаше на Лиз. В болницата щяха да й сложат епидурал, но не и вкъщи.

Изчакаха още половин час и болките бяха вече през четири минути. Бе време да тръгват. Лиз й помогна да си облече анцуга и да си обуе чехлите. Двете с Коко я заведоха до колата. Коко беше доволна, че болницата е наблизо. Когато пристигнаха, едва успяха да я изкарат от колата. Джейн плачеше и се превиваше от болки.

— Много по-лошо е, отколкото си мислех — изстена с дрезгав глас, вкопчена в ръката на Лиз.

— Зная. Може би веднага ще ти сложат епидурал.

— Просто им кажи направо да ме застрелят — връхлетя я нова болка и тя се облегна на Лиз, а Коко се втурна вътре, за да намери количка.

Каза на сестрата, че са довели Джейн. След минута тя им помогна да нагласят родилката в количката и да я вкарат вътре.

— Как се справяме? — попита тя с усмивка, надвесена над Джейн, докато чакаха асансьора.

Коко и Лиз бяха леко пребледнели от страх. Всичко ставаше много по-бързо, отколкото очакваха.

— Не много добре — отвърна Джейн. — Имам чувството, че ще умра.

— След пет минути ще си настанена — каза сестрата с успокояващ тон.

Отведоха я в родилното отделение само няколко минути след пристигането в болницата и сестрата я предаде в ръцете на акушерките на етажа.

— Болките са през три минути — обясни Лиз, а Джейн стискаше ръката й, сгърчена от поредната контракция.

— Добре, да погледнем — изчурулика сестрата весело. — Ще се обадим на гинеколожката ти веднага след като видим как се развиват нещата — не го каза, но понякога, дори и при много силни и чести контракции, раждането продължаваше с часове. Попита кой ще дойде в стаята за прегледи и Коко и Лиз заявиха, че и двете ще придружат родилката. — Чакаме ли таткото да пристигне? — поинтересува се сестрата.

— Не, не го чакаме — отвърна Лиз тихо. — Аз съм бащата.

На сестрата окото й не трепна при това откровение и ги придружи до стаята. И преди си бе имала работа с подобни двойки, все повече и повече през последните десет години. Родителите си оставаха родители, независимо от пола. Тя се усмихна на Коко и Лиз и помогна на Джейн да съблече дрехите си. Нахлузиха й болнична нощница и я отведоха в леглото, където щеше да роди. И след като се извини за неудобството, сестрата си сложи латексови ръкавици, за да прегледа родилката. Джейн получи контракция по средата на прегледа и се вкопчи в ръката на Лиз. Преди да свърши, вече плачеше. Прегледът й се бе сторил цяла вечност и сестрата отново се извини.

— Съжалявам, зная, че беше болезнено, но трябва да разберем колко сантиметра е разкритието. В случая е пет. Ще се обадя на гинеколожката ти и веднага ще извикам анестезиолога, за да ти сложи епидурал.

— Ще боли ли? — попита Джейн жално, докато местеше поглед между сестрата, Лиз и Коко. Все още не се бе съвзела от прегледа. Никой не й бе казал, че ще бъде толкова ужасно. Никога досега в живота си не бе изпитвала подобни болки.

— Няма да боли, след като ви сложат упойката — свърза Джейн към монитора за наблюдение на плода, за да проверят сърдечния ритъм на бебето и честотата на контракциите. Раждането официално бе започнато. Лиз й се усмихна с обич. — Знаете ли пола на бебето? — попита сестрата, преди да излезе от стаята.

— Момче е — отвърна Лиз гордо, а Джейн затвори очи.

Коко мразеше да гледа как сестра й се измъчва, но в същото време беше щастлива за нея. Макар че й беше малко страшничко. Никога досега не бе виждала раждане, дори и на филм. Само как се раждат кучета, но то беше много по-лесно.

— Е, изглежда, че още тази нощ ще можете да прегърнете малкото си момченце — увери ги сестрата. — Нещата вървят много добре — с тези думи изчезна, а Джейн бе връхлетяна от нова болка, още по-страшна от предишната.

Сестрата се върна с медицинския й картон. Лиз трябваше да го попълни, а Джейн да го подпише. Джейн се бе регистрирала преди две седмици и я бяха записали в базата данни. Сега имаха нужда само от подписа й, ако възникне необходимост от спешни процедури. Формално погледнато, Лиз нямаше нужда да се подписва, но тя го стори, както после и Джейн. Двете бяха заедно в това изпитание.

Сестрата се върна за следващата контракция заедно с анестезиолога. Той им обясни процедурата за епидуралната анестезия, а през това време сестра отново прегледа Джейн, която избухна в сълзи.

— Това е ужасно — рече тя задъхано, вперила нещастен поглед в Лиз. — Не мога да го направя!

— Да, можеш — отвърна Лиз тихо, без да отмества поглед от лицето й.

— Разкритието вече е шест сантиметра — съобщи сестрата на лекаря.

Той изглеждаше загрижен.

— Ако продължава с такова темпо, няма да можем да инжектираме епидурал — обясни той на хлипащата Джейн.

— Трябва да го направите. Иначе не бих могла се справя.

Лекарят погледна към сестрата и кимна.

— Да видим какво можем да сторим.

Каза на родилката да се обърне по корем, но Джейн бе връхлетяна от нова болка и не можеше да помръдне. Имаше чувството, че тялото й отказва да й се подчинява, а всички наоколо й причиняват ужасни неща и искат от нея да прави невъзможното. Това бе най-кошмарното преживяване в живота й.

Анестезиологът успя да вкара дългия катетър в гръбнака й и медикаментът започна да се влива в организма й. След това й каза да се обърне отново по гръб и следващата болка я заля като приливна вълна. Последва още една, не по-малко силна, явно упойката още не бе подействала. Лекарят им обясни, че може би разкритието е твърде голямо, за да има ефект, после внезапно болките спряха. През следващите пет минути не се случи нищо за огромно облекчение за Джейн.

— Епидуралът може да забави нещата — поясни анестезиологът.

След това обаче, толкова бързо, колкото бяха спрели, болките се подновиха отново. Джейн през сълзи каза, че дори са още по-силни отпреди. Минаха още десет минути и сестрата отново я прегледа. Джейн изкрещя от болка и се развика на акушерката.

— Престанете! — викна тя. — Причинявате ми болка! — след това се отпусна в леглото и избухна в сълзи. В крайна сметка медикаментът не бе облекчил болката.

— Ще ви прелея още лекарства, за да видя дали ще ви повлияят по-добре — рече анестезиологът спокойно, след като сестрата му докладва показателите на родилката.

— Разкритието вече е десет сантиметра. Ще повикам гинеколожката.

— Чу ли това? — усмихна се Лиз на Джейн. — Разкритието вече е десет сантиметра. Това означава, че можеш да напъваш. Бебето ще се роди съвсем скоро.

Джейн кимна, имаше замаян вид, а мониторът показваше, че има поредната контракция, но този път родилката не реагира. Медикаментът оказваше въздействие. Нещата се развиваха бързо. Бяха тук само от час, но на Джейн й се струваше цяла вечност.

Пет минути по-късно акушер-гинеколожката влезе в стаята. Тя се усмихна, поздрави Джейн и Лиз, а те я представиха на Коко.

— Явно тук се е събрала малка компания — констатира тя весело. — Имам добри новини за теб, Джейн — наведе се към нея, за да я чуе. — Със следващата контракция може да напъваш. Ще се постараем колкото се може по-бързо да прегърнеш това малко момче.

— Вече не усещам болка — прошепна Джейн с облекчение. Очите й бяха замъглени и Коко и Лиз си размениха тревожни погледи.

— Медикаментите вероятно ще те ободрят малко и ще ти дадат сили да напъваш — каза лекарката и Джейн отново се паникьоса.

— Не, не мога да го направя — изхленчи тя и сълзите й отново бликнаха.

Коко беше потресена да види как по-голямата й сестра направо рухва пред очите й.

— Ще се справи — усмихна се успокоително лекарката на Лиз и Коко, а сестрата постави кислородна маска върху лицето на родилката.

Анестезиологът излезе от стаята. Трябваше да постави инжекция с епидурал при едно раждане със секцио, но каза, че пак ще се върне. Беше доста натоварена нощ в болницата. Сестрата им съобщи, че имало още няколко раждания.

Мониторът показваше, че Джейн има нова контракция. Пъхнаха дългите й крака в халките и й казаха да напъва. Още една сестра дойде, за да помага. Сега от двете й страни стоеше по една акушерка, а гинеколожката наблюдаваше главата на бебето. Лиз стоеше до главата на родилката. Тя бе заобиколена от група хора, които постоянно я подканваха да напъва. Известно време не се случи нищо.

Джейн напъва още час, но нямаше промяна. Коко започваше да изпитва нарастваща тревога. Всички наблюдаваха раждането с напрегнати лица. В стаята влезе още една сестра е пластмасова бебешка люлка.

— Не мога да го направя — простена Джейн изтощена. — Повече не мога да напъвам. Извадете го от мен.

— Не — окуражи я гинеколожката. — Това е твоя работа. Сега ти трябва да ни помогнеш.

Казаха й да напъне по-силно и помолиха Лиз да хване раменете на Джейн, а двете сестри уловиха краката й. В този момент влезе анестезиологът и гинеколожката му нареди да намали вливаната доза медикаменти. Джейн го умоляваше да не го прави. Измина още един час. Напъваше вече от два часа, а още нищо не се бе случило. Лекарката съобщи, че вече виждала косата на бебето. Но това беше всичко.

Тогава й направиха епизиотомия, а след това използваха форцепс. Мина още един час, Джейн стенеше сърцераздирателно и крещеше от болка. Коко стоеше от едната й страна, а Лиз от другата, родилката продължаваше да напъва и да повтаря, че умира. Накрая нададе ужасяващ вик и Коко си помисли, че никога няма да го забрави. Бавно, много бавно главичката на бебето започна да излиза, накрая се появи малко личице, от което ги гледаха две широко отворени очи. Лиз и Коко плачеха, а Джейн се втренчи в него. Лицето й придоби пурпурен оттенък и тя напъна още по-силно. Измъкнаха раменцата му, а сетне и останалата част от телцето. В стаята проехтя силен плач, но този път не беше на Джейн, а на нейното бебе. Срязаха пъпната връв, увиха го в одеяло и го поставиха върху гърдите на майката, която хлипаше тихо, но този път със сълзи на радост и облекчение. Никога досега в живота си не бе преживявала нищо толкова трудно и се надяваше никога повече да не изпита такива мъки.

— Толкова е красив! — възкликнаха всички в един глас, взрени нежно в малкото човече.

Сестрата го взе, за да го измие и претегли, а в това време гинеколожката заши Джейн.

— Тежи четири килограма и триста седемдесет и пет грама — обяви сестрата гордо и го подаде на Лиз. — Родила си истински юнак — обърна се към Джейн.

Сега беше ясно защо трябваше да напъва три часа, за да го доведе на бял свят. Той беше огромен и Коко го гледаше с удивление. Позволиха й да го подържи, после тя го подаде на Джейн. Тя го сложи на гръдта си и бебето тутакси засука тихо, впило в майка си големите си сини очи. Имаше красиви ръчички и дълги крачета, също като нейните. Лиз стоеше до партньорката си, целуваше я, усмихваше се и говореше на бебето им, а то местеше поглед от Лиз към Джейн, сякаш познаваше гласовете им.

Коко остана с тях още един час, докато отведоха Джейн в стаята й. Беше изтощена. Лиз щеше да прекара нощта при нея, така че Коко се върна в къщата все още под впечатление на чудото, което бе видяла. Преди да си тръгне, целуна Джейн и Лиз и ги поздрави отново, а Лиз се обади на майка й, за да й съобщи, че Бърнард Бъз Барингтън Втори най-после се е появил на този свят и всички са много щастливи и развълнувани.

Когато Коко се прибра, се обади на Лесли и му разказа за раждането; колко мъчително е било за сестра й, но колко щастлива е тя, след като е родила сина си.

— Следващото бебе ще е нашето — рече Лесли. — Предай поздравленията ми на Джейн и Лиз.

Обеща този уикенд да дойде да види бебето, а следващия Коко щеше да отиде при него в Ел Ей. Бебето се бе родило два дни преди определената дата. Сега беше ред на Коко да започне нов живот. Бяха изминали точно осем месеца от първата им среща. Почти толкова, колкото бе продължила бременността на Джейн.