Даниел Стийл
Един ден, някога (19)

19

Лесли не й се обади, когато се върна в Ел Ей. Също като Коко и той бе травматизиран от случилото се във Венеция. А и я обичаше твърде много, за да поиска от нея да рискува живота си заради него. Лесли знаеше колко много Коко ненавиждаше миналото си, когато баща й е бил заплашван. Тя му бе разказала и за кошмарите си в резултат на тези заплахи. Не можеше да иска от нея да живее така до края на дните си, дори и заради него. Но сърцето му се късаше от мъка. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея.

Ала и Коко не му се обади. Не минаваше ден, през който тя да не се упреква заради нерешителността си. Сърцето й си оставаше разбито, умираше от болка винаги когато си представяше живота си без Лесли. Но рисковете я плашеха повече. Искаше нормален живот с него, а не постоянно да бъде подлагана на опасност и неизвестност както беше във Венеция.

В резултат мълчанието помежду им ставаше все по-оглушително, но и без това нямаше какво повече да си кажат. Това, че се обичаха, не беше достатъчно, защото не ги предпазваше от опасностите, свързани с професията му, със славата му. Животът на Лесли бе несъвместим с този на Коко, затова нямаше смисъл да се измъчват допълнително, като поддържат връзката си. А и тя знаеше, че не е необходимо да му го обяснява отново. И двамата си бяха казали всичко при последния им разговор, в деня, след като се бе върнала у дома. Коко знаеше също, че той разбира и уважава причината за страховете й. Опитваше се да го забрави, но не можеше да промени чувствата си и навярно дълго още нямаше да успее. Може би никога. Както и болката, че го е изгубила.

Един ден, като изхвърляше боклука, тя се натъкна на Джеф и той подметна колко готин бил Лесли, как се държал като съвсем нормален човек и въобще не се надувал, защото бил голяма кинозвезда. Добави още, че много харесвал Лесли и че той много му липсвал.

Коко кимна в знак на съгласие, но докато го слушаше, едва се сдържа да не се разплаче. Явно имаше лош ден. Но напоследък май всеки ден беше лош. Не я радваше дори и предстоящата Коледа. Щеше да е самотна без него. А бяха планирали да я посрещнат заедно. Той щеше я прекара с Клоуи в Ел Ей, а тя щеше да бъде с майка си, сестра си и партньорите им.

Дори и къщата в Болинас сега й се струваше тъжна. Всичко изглеждаше овехтяло и запуснато. Най-после се реши да махне леководолазното оборудване на Иън. Видът му я потискаше. А снимките с Лесли натика в едно чекмедже. Остави само онази, на която бяха той, тя и Клоуи в деня, когато построиха първия замък от пясък. На снимката Клоуи изглеждаше възхитително, затова сърце не й даде да я прибере в чекмеджето.

Клоуи повече не й се обади. Коко си мислеше да й купи коледен подарък, но прецени, че не е подходящо да се вкопчва в нея. Трябваше да се откаже и от двамата, независимо колко много ги обичаше.

На Бъдни вечер ставаха малко повече от седем седмици, откакто не бе разговаряла с Лесли, или по-точно петдесет дни. Мразеше се, че така старателно ги брои. Един ден може би щеше да им изгуби броя, ще останат само годините.

Планираше да прекара Бъдни вечер с Джейн. Те вече бяха превърнали стаята за гости в детска стая, затова настаниха Коко в сутерена, в по-малката стая за гости. Тя знаеше, че ще й бъде трудно да остане пак в тази къща. Всичко тук й напомняше за Лесли и за месеците, които бе преживяла е него.

Майка й и Гейбриъл, заедно с дъщеря му, пристигнаха в Сан Франциско в същия следобед. От летището потеглиха направо към хотела „Риц-Карлтън“, за да организират престоя си. Не бяха взели бавачка със себе си, така че Гейбриъл щеше сам да поеме грижите за дъщеря си. Флорънс бе малко изнервена от всичко това, както призна пред Джейн. Отдавна не й се бе случвало да се занимава с деца.

— Е, така ти се пада, когато имаш толкова младо гадже, мамо — подразни я Джейн, а после двете с Коко се смяха много, когато й го разказа.

Прекараха Бъдни вечер заедно, както винаги, а после и Коледата на следващия ден, тъй като никой не пожела вечерта да се прибере у дома си. Флорънс и Гейбриъл се върнаха следобед в Ел Ей, защото на следващия ден трябваше да отпътуват за Аспен. А Коко отново щеше да се прибере на плажа. Но за двайсет и четири часа те бяха като сплотено семейство, макар и доста необикновено. И с всяка изминала година щеше да става все по-чудато. Лиз и Джейн очакваха бебе, майка й имаше приятел, достатъчно млад, за да й бъде син, а пък той имаше дъщеря, която спокойно можеше да й бъде внучка.

— Ние не сме стандартно семейство — отбеляза Джейн, докато изпращаше Коко до стаята й на долния етаж. — И може би никога не сме били — сетне изгледа Коко някак странно, сякаш си мислеше за дните, когато още растяха и баща им беше жив. — Толкова те ревнувах тогава — добави тя съвсем тихо. — Татко беше луд по теб и когато се появи, аз винаги се чувствах на втори план. Ти беше толкова малка, толкова сладка. Дори и мама за кратко беше влюбена в теб. Тя имаше толкова малко време за нас, че никога не стигаше и за двете ни. Надявам се моите деца никога да не изпитват същото.

— Винаги съм мислела, че ти си звездата в семейството и че няма място за мен — призна й Коко. Бе го споделила със своя терапевт преди две години, но сега почувства как й олекна, като се осмели да го каже на глас пред Джейн.

— Може би това е причината да бъда толкова сурова с теб — погледна я извинително Джейн. — На мен почти не ми обръщаха внимание, а сетне се появи и ти. В дома ни никога нямаше достатъчно обич.

— И двамата ни родители бяха заети, влиятелни хора — рече Коко замислено. — Никога не са имали време да бъдат родители.

— А ние никога не сме имали шанса да бъдем деца. И двете трябваше да бъдем звезди. Аз се поддадох. Но ти — не. Ти прати всичко това по дяволите и им се опълчи. А аз през целия си живот се опитвах да ги впечатля. Но кой спечели накрая? Кого го е грижа колко филма съм създала? Бебето е по-важно от всичко това — тя погали корема си, който ставаше все по-голям с всеки изминал ден. Вече съвсем бе заприличала на бременните от анимационните филми.

— Звучи сякаш най-сетне си открила себе си — Коко нежно я прегърна. За нещастие не можеше да каже същото за себе си. Всички в семейството си имаха партньори, само тя — не. Тя се бе отказала от мъжа, когото обичаше.

— Мислиш ли да имаш още деца? — попита Коко, понеже й бе направило впечатление, че Джейн винаги казваше „деца“, а не дете.

— Може би — усмихна се Джейн. — Зависи как ще потръгне с това и колко ще е приятно. Ако се окаже непоносимо като мен, може да го върна обратно. Шегувам се, разбира се. Макар че ти беше много сладка и това ме караше още повече да те мразя.

Лесли имаше право: Джейн бе ревнувала от нея и онова, което казваше сега, бе като изпускане на въздух от балон. Доста застоял въздух. Двете отдавна вече не си съперничеха за вниманието на майка си, а пък баща им си бе отишъл.

Всъщност напоследък майка им се интересуваше повече от Гейбриъл, отколкото от тях двете. Тя вече бе казала на Джейн, че когато бебето й се роди, тя ще бъде на Бахамите с Гейбриъл. Те, разбира се, щяха да дойдат да го видят, щом се върнат. Такава си бе тяхната майка. Мъжът в живота й се бе сменил, но тя никога не се променяше, особено пък сега, когато с напредването на възрастта й шансовете за промяна ставаха нищожни. Но и двете й дъщери бяха свикнали със странностите й.

— Двете с Лиз обмисляме въпроса за второ дете — призна Джейн пред Коко. — Следващия път обаче можем да вземем донорска яйцеклетка от мен, ако се окаже подходяща, после и донорска сперма, а Лиз ще износи плода. Радвам се, че този път беше мой ред, но, честно казано, мразя да съм дебела. След два месеца ще навърша четирийсет. И на всичкото отгоре да съм толкова дебела. Да съм не само толкова пораснала, но и дебела, ми идва в повечко. Сигурно по това приличам на мама — засмя се тя. Майка им беше най-суетният човек на света. Джейн погледна нерешително Коко, после се отпусна на леглото. Бебето в корема й вече толкова бе наедряло, че не можеше дълго да стои права. И трудно ходеше. — Има ли някакъв шанс да бъдеш с мен, когато бебето се ражда? Много ми се иска да те помоля, но не съм сигурна как ще реагираш. Лиз, разбира се, ще е тук, но бих искала и ти да си с мен — в очите й заблестяха сълзи.

Коко се отпусна на леглото до нея и я прегърна просълзена.

— Ще се радвам да бъда с теб — каза й тя и за дълго задържа сестра си в прегръдката си. Почувства се поласкана, че Джейн искаше да е с нея в толкова важен миг от живота й. Избърса сълзите си и се разсмя. — По дяволите, може да се окаже единственият ми шанс да видя как се ражда дете, след като май ще си остана стара мома.

— Не мисля, че си струва още отсега да се кахъриш за това — побърза да я успокои Джейн и й се усмихна окуражаващо. — Предполагам, че не си чувала с Лесли? — попита я с привидно небрежно, а Коко само поклати глава.

— Нито той се е обаждал, нито аз. Но ми позвъни Клоуи, дъщеричката му, за да ме поздрави за Деня на благодарността. Каза ми, че й липсвам. Както и тя на мен.

— Тогава обади му се, за бога. Не пропилявай този път всичките си шансове.

— Може би ще му се обадя — въздъхна Коко, но Джейн знаеше, че няма да го направи. Сестра й беше прекалено уплашена, а освен това винаги е била адски упорита. На Джейн й се искаше тя да му позвъни, но според Лиз тя нямаше право да се намесва. Всичко зависеше от тях, двамата. Макар че Джейн изгаряше от желание да им помогне.

След това се качиха на горния етаж. Коко се засмя, като гледаше с каква мъка Джейн се катери по стъпалата. Беше много въодушевена, че ще присъства на предстоящото раждане. Джейн го съобщи на Лиз веднага щом влязоха в кухнята. Завариха я да се суети около последните подробности по тазвечерната празнична трапеза.

— Слава богу, че и ти ще бъдеш там! — възкликна с облекчение Лиз. — Самата аз нямам представа какво трябва да правя. Изкарахме курсовете на Ламас^[1], но аз вече забравих всичко. Раждането е толкова сложно — въздъхна Лиз, а после се усмихна.

— Да, така е — съгласи се Коко, изпълнена със страхопочитание към раждането и впечатлена от внушителните промени в сестра си. Отношенията между Коко и Джейн се бяха променили значително през последните два месеца. След като в продължение на години двете сестри бяха толкова хладни една спрямо друга и всяка от тях се чувстваше наранена и оскърбена, сега най-после бяха станали приятелки. Промяна, на която Коко се беше надявала през целия си живот.

Седнаха около кухненската маса, за да си поговорят, и Коко им разказа за инцидента с кленовия сироп в деня, в който се бе запознала е Лесли. Лиз изпадна в истеричен смях, а Джейн едва не припадна.

— Слава богу, че не съм била там. Щях да те убия!

— Зная. Ето защо не ти казах. Плувахме в кленов сироп, докато Лесли не почисти всичко.

— Напомни ми никога да не те моля повече да пазиш къщата.

Накрая се качиха на горния етаж, за да се преоблекат. Коко отиде в стаята си, облекчена, че няма да види спалнята, която бяха споделяли с Лесли. Джейн и Лиз искаха по-късно да й покажат детската стая, но Коко беше решила да не прекрачва прага на голямата спалня. Беше твърде болезнено за нея. И без това никак не й беше лесно да го забрави. Лиз и Джейн бяха наясно с това. Майка им още не подозираше какво се е случило и така и не попита.

Двамата е Гейбриъл пристигнаха точно в седем заедно с очарователната му двегодишна дъщеричка. Момиченцето беше облечено с коледна рокля от червено кадифе и панделка в тон с рокличката, с черни обувки от прочутия моделиер Мери Джейн. Гейбриъл сам беше подбрал тоалета й. Донесоха и сгъваема детска кошара, за да има къде да сложат детето да спи, когато се умори. Изглеждаше много добре възпитано малко момиче. Майка им разговаряше с нея като със зряла личност, което напомни на Коко за Клоуи.

Флорънс носеше много шикозна черна коктейлна рокля, а Гейбриъл — тъмносин костюм. И двамата изглеждаха много изискани. Коко взе Алисън и се заигра с нея, през това време Лиз приготвяше по едно мартини за Флорънс и Гейбриъл. По някакъв забавен начин те играеха ролята на родители, така че Коко отново се почувства като дете, докато беше край майка си. Бе свикнала да се чувства така и с Джейн, но това вече се беше променило.

Джейн й прошепна в кухнята, че Гейбриъл е облечен сякаш е петдесетгодишен мъж.

— Това е добре, иначе двамата с мама щяха да изглеждат смешни, когато са заедно — също шепнешком й отвърна Коко, — защото мама още вярва, че е на двайсет и пет.

— Мамка му! — изруга Джейн шумно. — Целият свят се е смахнал.

— Ние със сигурност сме — засмя се Коко. — Ти се ожени за жена, а мама се влюби в един хлапак — трите жени още се смееха около кухненската маса, когато Флорънс и Гейбриъл дойдоха да си вземат питиетата, а Коко с радост заместваше бавачката. Дъщерята на Гейбриъл беше възхитително дете, което веднага се приближи като омагьосано до коледната елха, поставена от Лиз във всекидневната. За Джейн, която нищо друго не можеше да върши, се предвиждаше само да се настани на дивана, за да се наслаждава на сцената.

— Не мога да повярвам, че ми остават още цели пет седмици до раждането. Имам чувството, че още тази вечер ще родя. Или поне така ми се иска. През последните дни все ми се струва, че коремът ми ще се пръсне — оплака се Джейн, като се преместваше от кухнята във всекидневната, за да се срути отново върху дивана.

— Не забравяй да ме повикаш веднага щом започнат родилните болки — напомни й Коко, която вече се чувстваше част от екипа за спешна помощ. Нямаше търпение да дочака великото събитие.

Лиз бе приготвила великолепна вечеря. Започнаха с хайвер, после последва печено телешко, йоркширски пудинг, картофено пюре, грах с джоджен, салати и накрая курабии. Менюто беше изискано подбрано, а за десерт Лиз бе приготвила и традиционния пудинг със сливи с много гъст сироп. Още докато се настаняваха около празничната трапеза, Алисън задряма в детската кошара. Беше идеалното дете. Но после, по-късно вечерта, трябваше да я пренесат в хотелската стая в „Риц-Карлтън“, за да си доспи там. Флорънс спомена, че се е запасила с достатъчно тапи за уши, ако малката се разплаче, а Гейбриъл само се засмя. Изглежда, че притежаваше неизчерпаем запас от търпение спрямо странностите и капризите на Флорънс и не преставаше да я гледа с очи, преливащи от възхищение.

Тримата се върнаха в хотела си към десет часа, а Алисън спеше в ръцете на баща си. Отвън ги чакаше лимузина и те потеглиха с нея — Флорънс цялата загърната в кожа, а Гейбриъл в елегантно черно кашмирено палто. На вратата гостите благодариха за вечерята и обещаха на следващия ден да дойдат към обяд. След това трите млади жени се оттеглиха в кухнята, за да почистят. На другия ден Лиз трябваше да се заеме с пуйката. Тази вечер Джейн почти нищо не яде. Храната беше превъзходна, но тя им обясни, че просто няма къде да я сложи. Бебето я притискаше, а освен това се оплакваше от киселини в стомаха.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — оплака се тя и се почеса по гърба. Вече се чувстваше все по-неудобно.

— Като си легнеш, ще ти разтрия гърба — обеща й Лиз.

Тя наистина беше съвършен партньор и Коко каза на сестра си, че е голяма щастливка с Лиз. Не й се виждаше странно, че сестра й е лесбийка, и това никога не я бе притеснявало. Коко открай време я помнеше все такава и отдавна бе свикнала. Винаги обясняваше на приятелките си в училището, че Джейн е лесбийка, като неизменно добавяше, че не намира нищо необичайно в това.

— Ти беше безкрайно забавна — припомни си Джейн и се засмя, докато другите две жени още миеха съдовете. — Веднъж каза на някого, че съм била смърф, а когато те поправих, ти ми рече, че било едно и също.

Чак към полунощ те се разотидоха по стаите си. Коко си легна в стаята на долния етаж, унесена в спомени за месеците, които бе прекарала с Лесли в тази къща. Искаше й се той и Клоуи сега да бяха тук. Тогава Коледата за нея щеше да бъде съвършена. Както обикновено, тя пак се оказа черната овца в семейството. Замисли се как ли са прекарали те тази вечер. Знаеше, че Клоуи е с него и се запита дали имат коледна елха, дали са били с приятели, как ще посрещнат Коледа, традиционно или в някаква по-свободна форма. Щеше да й бъде безкрайно приятно да сподели празника с тях, но не можеше. Папараците, които бяха неотменна част от живота му, бяха променили всичко. Сега нейният живот беше по-прост, напомни си тя. Но невероятно тъжен. На следващия ден тя щеше да се върне в къщата си на плажа, а Джейн и Лиз ще бъдат заедно и щяха да разчитат една на друга. Майка й и Гейбриъл ще отлетят за Ел Ей и оттам за Аспен. Беше взела решение, което смяташе за правилно, така че сега трябваше да живее с него, защото алтернативата се очертаваше прекалено трудна. Въобще не се поставяше въпроса дали тя го обича, или не. Ключовият въпрос беше дали бе способна да сподели живота му в добро и в зло. И отговорът гласеше, че не можеше.

На следващия ден Коко се събуди преди другите. Отиде до кухнята, за да си свари чай, и видя, че Лиз вече бе започнала да пече пуйката. Тя беше станала още в шест, за да включи фурната, след което пак си беше легнала.

Коко се поразтъпка из къщата, докато чакаше Джейн и Лиз да станат. Чувстваше се странно да е отново тук. Видя Сали и Джеф да лежат един до друг на пода в кухнята и веднага си спомни за Лесли. Не знаеше какво да направи, за да изтрие спомена за него. Вероятно само времето можеше да я излекува.

— Рано си станала — подхвърли Лиз, когато слезе долу към девет часа, за да провери пуйката. Коко от часове беше на крак. Поседя до коледната елха, зареяла безнадежден поглед в пространството. Така я завари Лиз, но не каза нищо, макар да се досещаше какви мисли се въртяха в главата й. На лицето на Коко съвсем ясно бе изписано колко много й липсваше Лесли. Лиз я съжаляваше, но се стараеше да не го показва. Поседяха в кухнята, побъбриха си, но не посмяха да говорят за него. Към десет часа Джейн слезе долу при тях, за да им прави компания. Оплака се, че пак имала киселини.

— Следващия път ти ще се мъчиш — закани се тя на Лиз.

— С удоволствие — усмихна се тя.

Коко предложи да направи закуска.

— Ти си истинска заплаха в кухнята — изръмжа й Джейн, а Коко само се засмя.

— Имаш право. Наследила съм го от мама.

— Не си — тутакси я опроверга Джейн. — Татко беше скапан готвач, а пък мама дори не знаеше къде е кухнята.

— Мисля, че на Гейбриъл му харесва да готви — отбеляза Коко. — И ние поне можем да сме спокойни, че мама няма да гладува на старини, ако готвачът я напусне.

— Наистина ли мислиш, че те ще изкарат дълго? — попита Джейн с недоверчива гримаса. Трудно й бе да си го представи. Отначало не се съмняваше, че става дума за нещо преходно, за връзка, която няма да издържи дълго, защото той накрая щеше да се осъзнае и да си потърси някоя друга жена на неговите години. Но трябваше да признае, че той изглеждаше щастлив с майка й и никак не се притесняваше от значителната разлика в годините им.

— Мисля, че ако тя беше мъж, въобще нямаше да си задаваме този въпрос — отвърна Коко. — Мъжете на възрастта на мама се женят за жени, по-млади от Гейбриъл и никой не задава каквито и да било въпроси. Никой не се изненадва, ако мъж на шейсет и две се ожени за жена на трийсет и девет.

— Може би си права — процеди Джейн замислено. — Но най-странното е, че действително изглеждат добре заедно. Може би защото той е малко старомоден за мъж на неговата възраст.

— Не бих се ангажирала с такъв като него — заяви Коко и трите жени се засмяха. Гейбриъл изглеждаше по-стар от Лесли, макар в действителност да беше с две години по-млад.

— И ние не бихме искали да излизаме с него — подкрепи я Джейн и смехът още повече се усили. — Но разбирам какво имаш предвид. Той е някак си… скроен прекалено старомодно. Днес вече никой не носи костюми по всяко време, но той го прави. А на мама това много й харесва. Всъщност той изглеждаше така още когато го видях за пръв път, много преди да се обвърже с мама. Мисля, че си пада по по-възрастни жени.

— Очевидно — кимна Коко. — Или само по мама. Та той боготвори земята, по която тя стъпва. И, честно казано, ако продължи да се навърта около нея, ще ни облекчи живота за няколко години. Тя ще е щастлива с него.

Като се замисли за това, Джейн кимна. Коко имаше право.

— Какво ще се случи, когато тя остарее? Искам да кажа, когато наистина ще е стара?

— Същото, каквото ни чака всички нас — добави Лиз с въздишка. — Надяваш се партньорът ти да не умре преди теб, да не те напусне. Макар че понякога се стига и дотам — завърши тя и погледна към Джейн.

— Никога няма да те оставя — прошепна Джейн тихо. — Обещавам.

— По-добре недей. — Лиз се наведе и я целуна.

— Е, тогава аз ви оставям — Коко се прозя и се надигна от масата. — Трябва да се преоблека. Мама ще бъде тук след по-малко от час — напомни им тя. Трите се прибраха в стаите си, за да се преоблекат празнично за обяда.

Както винаги, майка им пристигна точно навреме, в бял костюм на „Шанел“, с обувки от крокодилска кожа и самуреното палто, с което беше и снощи. Носеше нанизите си от перли, а гримът й бе безупречен. Гейбриъл се появи със сиви панталони и блейзър, но върху бледосинята си риза бе сложил друга вратовръзка, пак от „Хермес“. Изглеждаха като от фотографиите на списанието „Таун енд кънтри“. Коко и Лиз бяха облечени по-всекидневно, с черни панталони и пуловери, само Джейн беше с широка яркочервена роба и нещастното й изражение не изчезна по време на целия обяд.

Преди празничния обяд си размениха коледните подаръци; всеки хареса това, което получи. Флорънс им подаряваше всяка година едно и също — даваше на двете си дъщери по един чек и още един за Лиз, но за по-малка сума. Все повтаряше, че се опасявала да не им купи нещо неподходящо, така че предпочитала те сами да изберат какво да си вземат с тези пари. На Гейбриъл бе подарила часовник „Картие“, който вече украсяваше ръката му, докато тя бе забола на костюма си много красива диамантена игла, подарък от него. А на Алисън Флорънс подари огромна кукла в розова рокля, голяма почти колкото момиченцето.

Седнаха край празничната трапеза в два следобед и останаха около масата до четири. След това се оттеглиха във всекидневната, за да побъбрят и да пият кафе. После майка им, Гейбриъл и Алисън си тръгнаха, понесли подаръците си. Трябваше да летят обратно до Ел Ей, вечерта да оставят Алисън на майка й и на сутринта да потеглят за Аспен.

Коко остана до шест, за да помогне при почистването, сетне си взе довиждане с Джейн и Лиз. Те я увериха, че спокойно може да остане да спи тук, но след два дни, прекарани със семейството, тя предполагаше, че искаха да останат сами, а и тя искаше да се прибере у дома. Затова извика Сали и пое с микробуса по пътя за Болинас. Къщата й се стори съвсем празна и студена, когато прекрачи прага й. Запали огън и седна на дивана, загледана в пламъците в камината, замислена за последните два дни. Не можеше да си позволи да мисли за Лесли, нито дори за Клоуи. Трябваше да е благодарна за живота, който имаше. И за тази приятна Коледа. Сдобряването й с Джейн, макар и позакъсняло, беше като благословия и за двете сестри.

Коко си легна рано. На сутринта стана към седем. Седна на терасата отвън и се загледа в изгряващото слънце. Очертаваше се хубав ден, изпълнен е нов живот. Спомни си колко щастлива беше някога и се унесе в мисли за това, когато я сепна позвъняването на вратата на оградата. Никой не натискаше този звънец. Всички просто влизаха през вратата и прекосяваха разстоянието до къщата, за да почукат на предната врата. Тя още беше по пижамата си със сърчицата, но се бе загърнала с едно одеяло. Заобиколи къщата, за да види кой я търси толкова рано.

Дългата й кестенява коса се развяваше от вятъра, още не я бе сресала. Навън беше студено, но небето беше ясно и яркосиньо. Видя ги, когато надзърна към вратата на оградата. Лесли стоеше изправен там, с ръка върху резето, с очи, приковани в нея. Не беше сигурен дали постъпваше правилно. До него стоеше Клоуи в яркосиньо палто, с дългите си плитки и широката си усмивка. И държеше някакъв подарък в ръцете си. В мига, в който съзря Коко, детето й махна с ръка и се втурна през вратата.

— Тя много искаше да те види — заоправдава се той, но Коко я прегърна, сетне закрачи боса по пясъка. Застана до него и вдигна очи към лицето му, сякаш се съмняваше дали не е привидение.

— И аз исках да я видя — възкликна Коко, — както и теб. Липсваш ми — и преди да успее да каже още нещо, той я пое в ръцете си и я притегли към гърдите си. Нищо повече не искаше да слуша. Искаше просто да я прегърне, да вдъхне аромата на косата й, да я усети отново в ръцете си.

— Тук е студено — оплака се Клоуи, загледана в тях отстрани. — Не може ли да влезем?

— Разбира се, че можем — отвърна Коко, хвана ръката й и се извърна с безкрайно щастлива усмивка към Лесли. Той бе направил правилния избор.

Къщата вътре му се стори същата. Видя снимката, на която бяха двамата с Клоуи. Усмихна се, а тя беззвучно му прошепна над главата на детето „Обичам те“.

— И аз те обичам — отговори й той, но за разлика от нея съвсем ясно, на глас.

— Какво има за закуска? — нетърпеливо ги прекъсна Клоуи, но се досети да връчи подаръка си. Коко седна на дивана и отвърза панделката. Вътре откри малко кафяво плюшено мече. Коко се усмихна, прегърна момичето и му каза, че го обича.

— Какво ще кажеш за едни гофрети? — погледна я дяволито Коко. — И бисквити с разтопени бонбони.

— Да! — възторжено откликна Клоуи и от радост шумно запляска с ръце, когато Коко се втурна към кухнята.

Първата й работа беше да постави чайника на котлона. Но не пропусна да се озърне назад към Лесли, сякаш се опасяваше той да не изчезне. Беше преживяла два дълги месеца без него и още не беше сигурна какво означаваше идването му тук. Просто се радваше да го види.

Тримата седнаха заедно около масата да закусят, като през цялото време Клоуи не преставаше да й разказва как са посрещнали Коледата. Украсили си коледна елха, после отишли да обядват в хотела, а накрая, едва снощи, решили да я посетят. Взели самолета до Сан Франциско и се настанили в един приятен хотел, защото татко й казал, че е прекалено късно, за да вземе кола и да шофира през нощта до плажа. Казал още, че щяло да бъде невъзпитано да я посетят толкова късно вечерта, макар че Клоуи съвсем не се притеснявала за това. И така вместо снощи те се появили на сутринта. И ето ги тук. Тя не спираше да бърбори и да се усмихва лъчезарно и на двамата, а накрая Коко я възнагради с най-топлата си усмивка — първо нея, а после и Лесли.

— Това е едно страхотно хрумване — промълви Коко.

Клоуи веднага се обърна към баща си.

— Видя ли, казах ли ти, че тя ще се зарадва да ни види!

Коко и Лесли засияха едновременно, споглеждайки се над главата на детето.

След закуската Коко се преоблече и излязоха на разходка по плажа. Тъй като беше денят след Коледата, по плажа се разхождаха много други хора.

— Липсваше ми, и то невероятно много — призна й Лесли, докато Клоуи тичаше напред, за да събира мидички от пясъка.

— И ти на мен.

— Не знаех какво ще си помислиш, ако изведнъж се появим тук. Не бях сигурен дали въобще искаш да ме виждаш. Но Клоуи ме увери, че искаш.

— Тя ми се обади за Деня на благодарността. Това беше второто най-хубаво събитие, което можеше да ми се случи след едно твое обаждане — отново вдигна очи към него, за да се увери, че той не е част от някакъв сън.

— Коко, относно Венеция…

Тя спря, поклати глава и допря пръста си до устните му.

— Не казвай нищо повече… Осъзнах, че не ме е грижа нито за папараците, нито за статиите в жълтите списания или за каквото и да било, дори и да ме плаши до смърт… Искам само да бъда с теб. Обичам те толкова много, за да позволя да ни разделят — разбра това още в мига, щом го видя.

Именно за да чуе това бе дошъл тук, но не смееше да се надява. А това, което Джейн й бе казала в Деня на благодарността, не й даваше мира — в никакъв случай да не се отказва от него.

— Обичам те. Кълна ти се, че никога няма да позволя отново да се случи с теб нещо подобно. Защото преди това ще ги убия.

— Не ме интересува… заедно ще го преодолеем… ако се опитат да ни подлудят, ще се преместим. Ще отидем някъде другаде. Винаги можем да се скрием тук — тя му се усмихна, а той я прегърна.

— Ще умра, ако съм без теб — изрече той дрезгаво.

— И аз.

— Къде искаш да живеем? — беше готов заради нея да отиде накрай света.

— Където и да е, но с теб.

Продължиха бавно да крачат зад Клоуи. Но вятърът се усили и стана твърде студено, затова се прибраха в къщата и запалиха огън.

Коко приготви обяд за тримата, след което Лесли изхвърли сметта вместо нея. Кофата беше препълнена. Тогава видя Джеф до контейнерите за смет. Той посрещна Лесли с широка усмивка и потупване по рамото.

— Радвам се, че се завърна — рече му той, докато се здрависваха. — Чух, че си снимал филм във Венеция. Липсваше ни. Проклетата ми кола отново се повреди. Мисля, че е трансмисията.

— По-късно ще я погледна — обеща му Лесли.

— Липсваше ни, като не се навърташе наоколо — повтори Джеф с напрегнат поглед, явно имаше предвид Коко. Но Лесли липсваше и на самия Джеф.

— Благодаря. И вие ми липсвахте — Лесли се прибра вътре при Коко, която играеше на карти с Клоуи.

След това двете погледаха телевизия, а той отдели време за колата на Джеф и го посъветва, че може би все пак трябва да я продаде. Настаниха Клоуи в леглото на Коко, а после седнаха на дивана, за да обсъдят бъдещето си. През следващите три месеца той трябваше да работи в Ел Ей по довършването на филма. Договорът за наем бе изтекъл и къщата му отново бе на негово разположение.

— Ще съм зает поне още един месец, но после мога да дойда тук, при теб. Ще видим как ще потръгне и дали ще ни притесняват. Но ако го направят, ще измислим нещо друго. Но можем, поне на първо време, да се установим тук. В крайна сметка това е твоят дом.

Душата й се бе изпълнила с покой в момента, когато го видя пред къщата си. Джейн отново имаше право — важен бе човекът, а не мястото, където живееш. Ако обичаш някого, не трябва да избягаш само защото играта загрубява. Вече го бе разбрала. Във Венеция просто беше изплашена прекалено силно, а след това само се потопи още по-дълбоко в страховете си.

— Как е китката ти? — попита той с разтревожен вид.

Идеше му да се разплаче, като видя малкия белег на ръката й. Целуна мястото, а тя целуна Лесли.

— Китката ми е добре. Но сърцето ми беше разбито. Само ти можеш да го излекуваш. Иначе, общо взето сега съм по-добре.

Той й се усмихна и я притегли в прегръдките си.

— Клоуи се оказа по-умна от нас. Тя ми каза, че трябва да дойда тук и да уредя всичко между мен и теб. Исках го, но се страхувах. Във Венеция всичко така се обърка, че не ми се вярваше да имам правото отново да те видя или да те моля за втори шанс.

— Ти го заслужаваш — отвърна Коко тихо. — Съжалявам, че ми отне толкова време, за да го проумея.

Той кимна и я притисна към гърдите си. Нямаше значение колко време им бе отнело, важното бе само, че той се бе върнал при нея. После му хрумна нещо друго.

— А защо ти не дойдеш при мен? Примерно за един месец?

— Заради бебето на Джейн — обясни му тя с усмивка. — Обещах й да бъда до нея. Терминът й е след около пет седмици. И трябва да уредя всичко тук.

— А какво ще стане с бизнеса ти?

— Мисля да го отстъпя на Ерин. Трябва да поговоря с нея, но съм сигурна, че идеята ще й хареса. Тя мрази другата си работа, а с това може да печели достатъчно, за да живее прилично. Като мен — усмихна му се лъчезарно. — Аз пък искам да се върна в университета. Мога да кандидатствам в Южнокалифорнийския.

— Ще изучаваш история на изкуството?

Тя кимна.

— Мога да уредя нещата така, че да пътувам с теб.

— Иска ми се да измисля нещо друго, което да ми позволява да пътувам с теб.

— Идеята ми допада — сега изглеждаше истински облекчен. — Следващите два филма ще снимам в Ел Ей.

Това означаваше, че през цялата следваща година ще си бъде у дома. И двамата се надяваха, че тук папараците няма да ги подлудяват както в Италия. Той вече бе наел една охранителна фирма, която изпрати бодигард в автомобил без отличителни знаци да дежури пред дома му. Не искаше да допусне повторение на това, което се случи във Венеция, нито на него, нито на нея. Освен това се надяваше, когато заживеят заедно, папараците да не се интересуват вече толкова много от тях.

Останаха така, прегърнати здраво в продължение на часове, но накрая той отиде да спи при Клоуи. Никак не му се искаше да остави Коко сама на дивана, но тя му каза, че тази нощ трябва да спят отделно. Не искаше Клоуи да се събуди внезапно посред нощ и да се изплаши, че е сама в спалнята.

— Тя може да си помисли, че ние правим онова отвратително нещо, за което веднъж ни разказа — подкачи го младата жена, а той се разсмя.

— Ти трябва да ми напомниш как се прави, защото се опасявам, че съм го забравил.

— Ще ти го напомня, като дойда да те видя в Ел Ей.

— А кога ще стане това? — попита я той и отново по лицето му се изписа тревога. Не искаше да преживее още цял месец, без да я види.

— Как ти звучи да прескоча до теб следващия уикенд, освен ако ти не пожелаеш да дойдеш тук? — сега всичките парчета от разпиляния пъзел отново си дойдоха по местата.

— Съгласен и за едното, и за другото — кимна й той, преди отново да я целуне горещо и да я остави на дивана за тази нощ. Имаха на разположение цял живот, за да уредят всички подробности.