Даниел Стийл
Един ден, някога (18)

18

Лесли се обади на Коко на следващия ден, след като се прибра у дома, за да разбере как е и какво става с китката й. Не й каза, но предишната вечер, веднага след завръщането й в Сан Франциско, той бе позвънил на Лиз — във Венеция бе четири сутринта. Лиз му съобщи, че е завела Коко на лекар, който й сменил шината. Обясни му, че изглеждала объркана и сломена, но започвала да идва на себе си. Предложи му да изчака известно време, за да се уталожат нещата. Но Лесли искаше Коко да знае, че той мисли за нея, затова на следващия ден й се обади от снимачната площадка. Каза й, че тя ужасно му липсва и отново й се извини за това, което се бе случило.

— Вината не е твоя — опита се Коко да го утеши, когато той й позвъни. Но Лесли долови промяната в гласа й, сякаш се отдалечаваше от него. — Как върви филмът? — попита тя, за да смени темата. Още се чувстваше зле след дългия полет, но вече бе станала. Ерин не можеше днес да я замести, а тя не искаше да изостави клиентите си. Лекарят й бе обяснил, че може да работи, ако се чувства годна за това, макар че не й го препоръча.

— Днес всичко върви много добре. Мадисън вчера оплеска всичките си реплики, както и аз. Така че бяхме равностойни партньори — не можеше да събере мислите си, след като Коко замина. Сърцето му и умът му бяха с нея. — Все още се надявам да се приберем у дома за Деня на благодарността — дотогава обаче оставаха цели седем седмици, през които той трябваше да бъде във Венеция. Лесли жадуваше да се прибере и да се види с нея, но не посмя да й го каже. Усещаше колко е съсипана тя, както и самият той. По всички европейски вестници можеха да се видят фотографиите на папараците. Той приличаше на луд, докато се опитваше да я защити, а тя изглеждаше ужасена. Дори имаше една снимка как пада назад и си удря главата в гондолата. Лесли нямаше сили дори погледне снимките, защото още повече му напомняха колко силно му липсва тя. Както и разговорите е нея. — Опитай се да не напрягаш през първите няколко дни. През онази нощ преживя голямо сътресение — подозираше, че още дълго няма да се съвземе, а можеше да страда и от посттравматичен стрес.

— Аз съм добре — привидно бодро изрече тя, но се чувстваше като робот. Сърцето й се късаше, докато разговаряше с него. Сега го обичаше повече дори и времето, когато беше при него в Италия, но атаката на папараците я бе убедила, че не е достатъчно силна, за да му бъде достойна партньорка. Не можеше да живее по този начин. — В момента съм на път за работа — добави тя, като прекосяваше моста. Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откакто бе във Венеция. На него също.

— Обади ми се, когато поискаш да говориш с мен — завърши той тъжно. — Не искам да те притискам, Коко — искаше да й даде време да си поеме дъх. Според Лиз идеята беше добра. Травмата бе прекалено тежка за Коко.

— Благодаря ти — рече тя, докато свиваше по отбивката към Пасифик Хайтс. Така й се искаше отново да са в къщата на Джейн, в началото, а не в края на тяхната любов. — Обичам те — прошепна тя, но не смяташе, че ще се получи, освен ако не искаше да води същото налудничаво съществуване като него. Но тя не искаше. Както и нямаше сили да му го каже. Макар че той го знаеше.

— И аз те обичам — бе всичко, което й каза Лесли.

После Коко отиде да прибере Сали, преди да вземе и другите кучета. Джейн излезе на вратата и й каза, че много съжалява за китката й. Като я видя, Коко не можа да сдържи усмивката си — сестра й изглеждаше огромна.

— Все повече наедряваш — отбеляза Коко, а Джейн потри заобления си корем. Носеше анцуг и пуловер. Изглеждаше по-красива от всякога. Нещо в лицето й се бе смекчило.

— Остават още цели три месеца — въздъхна Джейн. Изглеждаше доста загрижена. — Просто не е за вярване — двете с Лиз постоянно пътуваха от Ел Ей до Сан Франциско, заети с последния етап от завършването на филма. Лиз бе споменала, че за Деня на благодарността ще приключат и това беше добра новина. Означаваше, че Джейн ще разполага с два месеца, за да се поуспокои и подготви за майчинството. — Ти и Лесли ще дойдете ли при мама за Деня на благодарността? — поинтересува се тя, но Коко поклати глава.

— Аз ще дойда, но той ще бъде в Ню Йорк с дъщеря си — Коко не искаше да се впуска с нея в разговор за Лесли, затова побърза да смени темата. — Между другото, как ти се стори Гейбриъл? — тя си спомни, че Джейн се е запознала с него в Ел Ей, но оттогава двете не бяха разговаряли. Джейн се засмя.

— Млад. Господи, той наистина е млад. А мама има вид, сякаш се чувства на шестнайсет. Малко е изнервящо, меко казано. Все пак ми се струва почтен мъж. Не би могло да трае дълго, но поне тя се забавлява — Коко остана шокирана от спокойствието, с което Джейн говореше за всичко това. Очакваше сестра й да се впусне в някаква опустошителна мисия, а вместо това май никак не бе загрижена. — Всичко може да се очаква. Мисля, че всеки от нас има своите луди моменти и има право сам да решава как да живее, независимо какво си мислят останалите. После неочаквано попита: — Как беше в Италия?

Коко едва не се разтрепери при този въпрос, но успя да се овладее.

— Беше прекрасно — отвърна тя с широка усмивка и се помоли мислено сестра й да не прозре истината. — Като изключим това с китката ми.

— Дяволски лош късмет, но поне е лявата, а не дясната — Джейн не спомена нито дума за Лесли. След няколко минути, като крачеше заедно със Сали към микробуса, Коко се запита дали Джейн вече не възприема по-спокойно и Лесли. През цялото време, докато разговаряха, Джейн потриваше корема си, какъвто навик имат бременните жени. Коко продължаваше да се чуди дали нещо не се бе променило. Джейн и Лиз щяха да се върнат в Ел Ей и да останат там до Деня на благодарността. Коко се надяваше дотогава да престане да се чувства все едно животът й е свършил. Беше преживяла трудни дни, когато Иън умря, но бе оцеляла. Сега, след Лесли, трябваше отново да преодолее нещо подобно, но бе сигурна, че отново ще оцелее.

Отиде да вземе големите кучета и онези от Коу Холоу. Следваше обичайната си програма и вършеше всичко точно както бе свикнала. Прекоси целия маршрут и късно следобед се прибра в Болинас. И това се повтаряше всеки ден, но вътрешно се чувстваше мъртва. През следващите три седмици Лесли не й се обади. Както и тя. Той не искаше да я притеснява, а тя се опитваше да го забрави. А за целта най-добре беше изобщо да не говори с него. Не искаше да чуе гласа му и отново да се влюби в него, понеже прекрасно знаеше, че именно така ще стане. И тогава всичко пак ще се завърти от началото. Не, не можеше. Прекалено много беше изплашена.

Бяха изтекли три седмици от връщането й от Венеция и Коко не бе разговаряла е никого, докато не замина за Ел Ей за Деня на благодарността. Остави Сали на Ерин. Планираше да отсъства само два дни. Лиз я бе поканила да се настани в къщата, която бяха наели с Джейн. Очакваше се и Гейбриъл да се присъедини към тях за празничната вечеря. Коко щеше да се срещне за пръв път с него, макар че го бе зърнала онази вечер в „Бел Еър“, когато ги видя с майка си в хотела.

Лиз я взе от летището и я отведе с колата си в къщата, където я очакваше Джейн. Беше вечерта преди Деня на благодарността и трите щяха да прекарат една спокойна вечер. Лиз не я попита за Лесли, нито Коко спомена нещо за него. Тя се питаше дали е успял да отиде в Ню Йорк, за да посрещне празника с Клоуи и майка й. Той не й се бе обаждал и тя не знаеше дали е напуснал Венеция. Все си мислеше, че ще е най-добре да остави нещата така, както са си, с надеждата постепенно всичко да утихне. Жребият бе хвърлен в онази последна вечер във Венеция и тя бе взела своето решение. Мълчанието й бе достатъчно красноречиво, а от неговото тя разбираше, че той е наясно с желанието й. Още се обичаха, но вече бе твърдо решила. Двамата нямаха общо бъдеще.

Като се прибраха от летището, Коко и Лиз завариха Джейн изтегната на дивана. Само махна с ръка на сестра си. Приличаше на голяма надуваема плажна топка, но с ръце, крака и глава. Коко отиде до нея, за да я прегърне.

— Мили Боже, каква си огромна! — коремът й като че се бе удвоил за последните три седмици.

— Ако това е комплимент, благодаря ти — усмихна й се Джейн. — Но ако не е, майната ти. Трябва и ти да опиташ — Коко изтръпна при думите на сестра си. Тя се бе постарала да изтласка от ума си всички мисли за женитба и за бебета, ала коментарът на Джейн я накара тутакси да се замисли за Лесли. — Дори не ми се мисли колко голямо ще стане това бебе след два месеца. Изплашена съм до смърт.

По време на вечерята продължиха да говорят и да се смеят. Лиз и Джейн бяха завършили филма и през идната седмица щяха окончателно да се приберат в Сан Франциско. Но насред вечерята, когато бяха преполовили бутилката вино, Джейн неочаквано се обърна към Коко и я попита за Лесли. Вероятно чак сега бе осъзнала, че сестра й тази вечер нито веднъж не спомена името му.

— Предполагам, че е добре — смотолеви Коко, като се опитваше да се окопити и подготви за това, което ще последва. Погледна бързо към Лиз, която очевидно нищо не бе казала на Джейн и Коко й беше благодарна за това. Последните три седмици й бяха нужни, за да се съвземе, преди да каже на Джейн.

— Всичко наред ли е между вас двамата? — смръщи Джейн вежди.

— Всъщност не — отвърна Коко тихо. — Всичко свърши. Ти беше права. Имахме няколко малки сблъсъка с папараците, а през последната ни вечер във Венеция ни устроиха засада и ни нападнаха. Точно както ти предсказа — продължи тя стоически, — аз се срутих като кула от карти. Изплашиха ме до смърт. В резултат получих седем шева и счупена китка, така че реших, че аз съм дотук. Не мога да живея така. И ето ме сега отново сама. Само аз — надвисна продължителна пауза след краткото й обяснение и Коко зачака с трепет неизбежното „нали ти казах“. Но вместо това Джейн се протегна и докосна китката й. Шевовете вече бяха зараснали и раната на ръката й бе заздравяла. Имаше само малък белег, колкото да подсказва за случилото се, но това не беше нищо в сравнение с раната в сърцето й. Чувстваше се като смазана.

— Папараците ти счупиха китката? — възкликна Джейн изумено. Изглеждаше едновременно изпълнена със съчувствие и невярваща.

— Не беше преднамерено. Тъкмо слизах от гондолата на пристана пред палацо „Грити“, когато един от тях ме сграбчи за глезена и се опита да ме дръпне назад, а аз паднах на главата си в гондолата. Докато се опитвах да омекотя падането, си срязах ръката и си счупих китката. Преди това те ни бяха издебнали на излизане от ресторанта и ме блъснаха силно в стената. Накрая успяхме да изтичаме до гондолата, но двама от тях скочиха в нея заедно с нас и едва не я потопиха. Бяха около трийсетина и ни преследваха с моторни лодки, а след това се опитаха да ни попречат да слезем от гондолата. Наистина беше отвратително.

— Шегуваш ли се? — ахна Джейн, напълно смаяна. — Това, което имах предвид, беше, че тези типове ще се навъртат около теб и ще нарушават усамотението ти. А тъй като си затворен човек, знаех, че няма да издържиш. Но никога не съм и помисляла, че ще се нахвърлят върху теб, ще те блъскат в стени, ще се опитат да те съборят от лодка, ще се порежеш и ще ти счупят китката. Къде беше Лесли през цялото това време? — искаше да разбере дали той не я е оставил сама на вълците, защото ако е било така, смяташе веднага да му се обади и да го сравни със земята.

— Той беше с мен. Направи каквото можа, но и двамата не можехме да сторим кой знае колко. Намирахме се на една пуста уличка във Венеция и отначало не можахме да се доберем до гондолата. Те бяха поне трийсет — агресивни и безмилостни, а ние — само двама.

— Господи, при това и аз бих рухнала като кула от карти. Скъса ли с него?

— Малко или много. Той знае как се чувствам. Това не е животът, който искам — добави тя, като се опитваше да говори равнодушно, но гласът й потреперваше.

Джейн и Лиз отлично разбираха колко страда. Коко още го обичаше, но бе взела решението си и нямаше да отстъпи, независимо колко трудно ще й бъде. Убедена бе, че ако остане с него и живее по този начин, ще стане още по-зле. Но беше ужасно мъчително да го загуби. Раздялата с Лесли се оказа най-трудното в целия й живот.

— Никой не иска да живее така. Той трябва да се е чувствал ужасно след преживяното — Джейн изглеждаше потресена от разказа на сестра си. Сърцето й се сви, когато видя мъката в очите на Коко. Наведе се и я прегърна.

— Да, беше смазан. Но се държа чудесно с мен. След като паднах в гондолата, той просто ме грабна и побягна с мен. А на другия ден четирима от охраната на хотела трябваше да ме изведат дегизирана е черна перука през служебния вход.

— Боже мой, та това е ужасяващо. През годините съм чувала за подобни изстъпления, но случаите не бяха много. Повечето от папараците само се бутат, ръгат и ти се навират в лицето. Учудвам се как Лесли не е убил някого от тях.

— Беше прекалено разтревожен за мен. От раната ми течеше кръв през целия път до хотела.

— Защо не ми каза още когато се върна? — попита Джейн, все още потресена. Обърна се към Лиз, но тя не отрони нито дума.

— Бях твърде разстроена — въздъхна Коко и погледна сестра си право в очите. — И се страхувах какво ще ми кажеш. Ти ме предупреди още от самото начало и се оказа права.

— Не, не съм — възрази Джейн. Изглеждаше засрамена. — Аз ти наговорих какво ли не, но после Лесли ме скастри жестоко, и то е право. Лиз също ми се скара. Не зная, може би просто съм се тревожила, че действаш безразсъдно заради едно глупаво лятно увлечение. Винаги съм те имала за малко хлапе. Той е свикнал да живее така в Холивуд, но аз не мога да си представя ти да станеш част от този живот. Но вие, двамата, се обичате, Коко. Това, което се е случило с теб в Италия, е крайно необичайно. Ако се наложи, той може да ти наеме бодигардове. Сигурна съм, че ще го направи. Не можеш да се откажеш от човека, когото обичаш, само защото има трудности — чувстваше се ужасно за всичко, което някога бе наговорила на по-малката си сестра, но се надяваше да не й е повлияла чак толкова много, че сега тя да се откаже от любовта. Лесли я бе впечатлил, когато й се обади и й даде да се разбере. Изобщо не се съмняваше, че той дълбок обича сестра й, както и че Коко също го обичаше.

— Не съм създадена за такъв живот — каза Коко простичко. — Това може да ме подлуди. Ще се страхувам да отида някъде, ще се опасявам да изведа децата си, ако имаме деца. Какво ще стане, ако някое бъде наранено от тези маниаци? Ти какво би сторила, ако твоето бебе всеки ден е изложено на опасности?

— Ще намеря начин да го защитя. Но няма да се откажа от Лиз — отвърна Джейн тихо. — Ти го обичаш, Коко. Зная, че е така. Твърде много има за губене във вашата история.

— Както и в живота. Онази вечер като нищо можеха да ни убият. Оттогава все си спомням за ужасните истории, които татко ни разправяше за клиентите си. Като дете не исках да бъда като тях и още не искам — по страните й се стичаха сълзи и тя замълча за миг, за да ги изтрие. — Лесли няма избор. Той е длъжен да живее така. Но аз не мога — докато го изричаше, светлината в очите й угасна.

— Сигурна съм, че Лесли ще се погрижи случилото се никога повече да не се повтори — опита се Джейн да я успокои.

Коко не отговори, а само сведе очи към чинията си, после отново ги вдигна към сестра си и поклати глава.

— Прекалено много съм изплашена — промълви тя тъжно, а Джейн се пресегна и докосна ръката й. Лиз се почувства горда, когато Джейн направи това, както и от всичко, което беше казала досега. Джейн имаше да изкупва доста вини, но се бе справила. Предстоящото майчинство бе смекчило острия й характер.

— Защо не си дадеш малко време? — запита Джейн тихо, без да пуска ръката й. — Той кога се връща?

— Не зная. От три седмици не съм говорила с него. Мисля, че приблизително по това време, ако не са изостанали с филма.

— Не можеш да позволиш на онези копелета да те съсипят. Не бива да им се даваш.

Но тя вече се бе предала. Коко усещаше, че за нея няма връщане назад. Не искаше всичко да свърши по този начин, но след нападението на папараците тя се страхуваше за живота си. Лесли го знаеше и затова не бе много настоятелен в опитите си да я убеди да не се разделят. Ала той я обичаше достатъчно, за да й позволи да напусне живота му, щом това бе най-доброто за нея.

Коко помогна на Лиз за прибирането на масата, а Джейн се настани на дивана да погледа телевизия.

— Какво си й направила? — прошепна Коко на Лиз в кухнята. — Станала е толкова мила.

Лиз се засмя.

— Мисля, че хормоните й най-после са се задействали. Това бебе май ще успее да я превърне в човешко същество.

— Впечатлена съм — усмихна се Коко, докато слагаше последните чинии в миялната, след което отиде на дивана при Джейн.

Повече не споменаха за папараците, а малко след това си легнаха. На следващия ден щяха да гостуват на майка си за обяд — официално и тържествено събитие според традициите в тяхното семейство. И както подметна Джейн е усмивка на лицето, щеше да присъства и Момчето чудо.

 

 

На следващата сутрин всички станаха късно. В един часа потеглиха към имението на Флорънс в Бел Еър. Джейн бе облякла единствената си прилична рокля, която още й ставаше, от бледосиня коприна, много подходяща за дългата й руса коса. Коко носеше бялата вълнена рокля, с която беше в Италия, а Лиз бе в елегантен черен костюм. Като отвори вратата, Флорънс ги посрещна с розов костюм на „Шанел“, в който изглеждаше възхитително. И докато стояха в просторното фоайе и се прегръщаха, към тях се приближи красив мъж в сив двуреден костюм и вратовръзка „Хермес“. Коко тутакси се досети кой е той.

— Здравей, Гейбриъл! — поздрави го тя е топла усмивка и стисна ръката му.

Отначало той изглеждаше нервен, но след като се настаниха във всекидневната под огромния портрет на Флорънс в бална рокля, обсипана с бижута, рисуван преди няколко години, всички се поотпуснаха и си прекараха много добре.

Лиз и Гейбриъл се заговориха за филми. Той предвиждаше скоро да започне нов филм и не пропусна да отбележи, че Флорънс изключително много му помогнала за сценария. Тя току-що бе довършила новата си книга. Това напомни на Коко за доброто старо време, когато баща й още беше жив и всички разговаряха оживено за книги, филми, нови и стари клиенти, за прочути автори. Цареше същата атмосфера, с която бе израсла и която й бе толкова позната. Когато седнаха край масата да обядват, тя изненада всички, като им съобщи, че ще започне да учи.

— В Юридическия факултет ли? — смаяна попита майка й.

— Не, мамо — усмихна й се Коко. — Ще избера нещо безполезно, например история на изкуството. Мисля, че ще ми допадне да изучавам реставрация. Но още не съм решила — тази идея всъщност я занимаваше още отпреди два месеца, когато я бе обсъждала с Лесли, но още повече се бе запалила след видяното във Венеция и Флоренция. — Не мога да прекарам остатъка от живота в разхождане на кучета — добави тя тихо, а майка й и сестра й се усмихнаха одобрително.

— Винаги си искала да учиш история на изкуството — отбеляза майка й. За голяма изненада на Коко никой не се зае да я критикува, никой не й напомня недостатъците й, никой не определи плановете й като глупави. Всичко бе започнало от снощния й разговор с Джейн. Коко не беше сигурна тя ли се бе променила, или сестра й, а също и майка й. Всички определено бяха поели по различни пътеки. Лиз и Джейн щяха да си имат бебе. Майка й бе влюбена в мъж наполовина на нейните години. А Коко току-що се бе разминала с любовта на живота си. Докато ги гледаше, изведнъж осъзна, че всички те имаха свой живот, само тя — не. През последните четири години сякаш наблюдаваше живота отстрани. Може би беше време да продължи напред. Чувстваше се готова за това, дори и без присъствието на Лесли в живота си. Нуждаеше се от по-пълноценно битие, с или без него. Черната овца се завръщаше в стадото, а те проявиха благоразумие да не й го изтъкват.

На обяда Коко седна до Гейбриъл и неусетно се увлече в интересен разговор с него за изкуство, политика, литература. Той не беше от мъжете, които й се харесваха. Беше прекалено „холивудски“, но по начин, отличаващ го от Лесли. Гейбриъл беше по-лустросан, добре приспособил се към играта, но беше интелигентен и внимателен към майка й. Флорънс поглъщаше абсолютно цялото му внимание, от което тя цялата сияеше и се подмладяваше. Следващата седмица Гейбриъл щеше да води майка й в Маями на изложба на експонати от художествената галерия в Базел. После, след Коледа, щяха да се наслаждават на ски курорта Аспен. Двамата бяха посетили всички последни изложби и театрални постановки. Той споделяше интереса й към симфоничната музика и балета. През последните шест месеца на два пъти бяха ходили в Ню Йорк, за да гледат нови пиеси, показвани на Бродуей. Очевидно майка им си живееше много добре и макар разликата във възрастта между нея и Гейбриъл да продължаваше да ги шокира. На връщане към дома Джейн и Коко бяха единодушни в преценките си, че той съвсем не беше лош човек.

— Той ни е нещо като брат — отбеляза Коко, а Джейн се засмя.

Гейбриъл беше разговарял с нея за бебетата, понеже имаше двегодишно дете от първия си брак. Беше разведен от една година и все повтаряше, че бракът му се оказал огромна грешка, но се радваше, особено сега, че има дъщеричка. На всички бе напълно ясно, че той и Флорънс никога нямаше да имат деца.

— Смяташ ли, че тя ще се омъжи за него? — попита Коко, все още озадачена.

— Случват се какви ли не странни неща, особено в тази фамилия — промърмори Джейн. Прозвуча повече като предишната Джейн, но с повече чувство за хумор. Определено беше омекнала малко, а може би и много. — Но, честно казано, се надявам да не се стигне до женитба. На нейната възраст не се нуждае от това. Кой знае какво ще стане после? Ако между тях не се получи, тя няма да страда от цялата бъркотия, съпътстваща всеки развод.

— Може би майка ни въобще няма намерение да се омъжва — замисли се Коко. — Но какво ще прави тя с неговото двегодишно дете? — докато разговаряше с Гейбриъл, той й се стори много привързан към дъщеря си.

— Същото, което направи и с нас — усмихна се Джейн. — Ще наеме бавачка.

Сега и трите жени се разсмяха и през цялата вечер продължиха да си бъбрят приятелски. На следващия ден Коко се върна в Сан Франциско. Те я поканиха да остане за уикенда, но тя искаше да се прибере в дома си. Все още се чувстваше разстроена.

Преди Коко да си тръгне, Джейн я дръпна настрана и отново заговори за Лесли.

— Не бързай да се отказваш от него — тихо я посъветва сестра й, докато Коко привършваше с опаковането на багажа си. За полета отново беше облякла стария си пуловер и джинсите. Това пак й придаваше хлапашки вид, но Джейн най-после бе осъзнала, че малката й сестра вече не е дете. — Той те обича и е добър човек. Не е негова вината, че онова се е случило. Сигурно и той много страда. Последното, което би пожелал, е да те види наранена. Било е ужасен кошмар и за двама ви.

— Така беше. Но как може някой да живее така?

— Той ще се постарае повече да не се повтаря. Трябва да му послужи за обица на ухото. Всеки в Ел Ей си има своите недостатъци. Аз например изтръпвам при мисълта, че ще трябва да се върна в Сан Франциско. По-възбуждащо е да съм тук, на юг, в Ел Ей, но мисля, че това място не е подходящо да се отглеждат деца. Всичко е на показ. И всички ценности изглеждат сбъркани. Просто не ми се ще децата ми да растат тук.

— Да, виж какво излезе от нас — пошегува се Коко. — Аз станах хипи, а пък ти — лесбийка.

Джейн се засмя и я прегърна.

— Ти вече не си хипи. Може би и никога не си била, а само така съм си мислила. Радвам се, че си решила да се върнеш да учиш. Можеш да се запишеш в Южнокалифорнийския университет, ако решиш да живееш на юг с него — добави тя съвсем практично, но Коко доби паникьосано изражение, затова Джейн не продължи да я убеждава. Просто се надяваше Коко да не го зачеркне напълно. Тъжно й беше и за двамата. И никак не й искаше сега да се разделя с нея, но знаеше, че Коко трябва да се върне в Сан Франциско. Прекараха прекрасно Деня на благодарността, а Гейбриъл беше приятно допълнение. Той им бе обещал за Коледа да доведе Флорънс в Сан Франциско. Щяха да отседнат в хотел „Риц-Карлтън“, като той щеше да вземе и малката си дъщеря.

 

 

По време на обратния полет към Сан Франциско Коко се замисли за всичко случило се през последните дни. На идване бе оставила микробуса си на паркинга на летището и сега с облекчение го подкара обратно към Болинас. Добре стана, че се видя със семейството си за два дни, но имаше нужда от повече време за себе си. Все още бе тъжна заради Лесли и не й се щеше да е сред хора. Нуждаеше се от повече време, за да скърби в самота. Оценяваше казаното от Джейн, но най-добре от всички знаеше, че след случилото се през последната им вечер във Венеция, тя не би могла да живее така. Едно беше да си приятелка на филмова звезда, но съвсем друго бе да бъдеш нападната от трийсетина побеснели папараци, които като нищо можеха да ги стъпчат и дори да ги убият. Още не можеше да забрави ужаса, който я обзе, когато ги обградиха в тясната уличка, както и по-късно, като падна в гондолата. Ако да обича Лесли означаваше да живее така, тя просто не можеше да е с него.

Прибра се в жилището си и се огледа. Видя й се познато и удобно, като да се върнеш отново в майчината си утроба. Времето беше студено и младата жена се загърна с одеялото, преди да седне на терасата отвън. Обичаше плажа и през зимата, а небето бе обсипано с милион звезди. Остана да лежи на шезлонга, загледана в звездното небе, спомни си как стояха тук двамата с Лесли и една самотна сълза се търкулна по бузата й.

Точно в този миг звънна мобилният й телефон. Търсеха я от номер с блокирано изписване, затова й оставаше само да гадае кой може да е.

— Ало?

— Ало — от другия край на линията долетя тънко детско гласче. — Аз съм Клоуи Бакстър. Коко, ти ли си?

— Да, аз съм — отговори тя и се усмихна. — Как си? — зачуди се дали Лесли е там и дали е посрещнал с нея Деня на благодарността. Може би обаждането на Клоуи бе заговор, за да говори Лесли с нея. Но дори и така да беше, не я бе грижа. Обичаше да говори с Клоуи. — Как са мечките?

— Те са добре. Аз също.

Как беше пуйката?

— Много вкусна. Изядох я с майка си и сестра си в Ел Ей.

— Ама още ли си там? — Звучеше много заинтересована и оживена, както обикновено.

— Не, сега съм на плажа. Гледам звездите. За теб не е ли късно? Ако беше тук, щяхме да разтопим бонбони и да си направим бисквитени сладки.

— Ммм, лигите ми потекоха! — закиска се Клоуи.

— Посрещна ли с баща си Деня на благодарността? — Коко не можа да се въздържи и да не зададе този въпрос, въпреки че не искаше да измъква информация за него. Но се питаше дали в момента е с дъщеря си, и дали знае, че тя й се обажда. Клоуи беше доста своенравна и не чакаше да й казват какво да прави.

— Да — въздъхна момиченцето. — Донесе ми рокля от Италия. Много е красива. Преди малко тръгна за летището.

— О, така ли? — Коко не знаеше какво да каже. Последва пауза, след което Клоуи продължи:

— Каза ми, че много му липсваш.

— И на мен ми липсва. Той ли ти каза да ми се обадиш?

— Не. Лошото е, че аз бях изгубила номера ти. Изрових го от компютъра му, ама той не знае — Коко се усмихна. Това беше толкова типично за Клоуи. — Каза ми още, че си му много сърдита, понеже едни лоши хора са ви нападнали и ти си пострадала. Каза, че си си счупила китката, когато те бутнали. Трябва много да те е боляло.

— Така беше — призна Коко. — И беше много страшно.

— Точно това ми разказа и той. Че трябвало да ги спре, но не могъл. И сега е много тъжен, защото ти си му бясна. Липсваш ми, Коко — добави тя и очите на Коко отново се наляха със сълзи.

Толкова беше трудно. Напомни й за чудесните дни през август, когато те, двамата, бяха с нея.

— И ти ми липсваш, Клоуи. И аз съм много тъжна.

— Моля те, не му се сърди чак толкова — помоли я Клоуи, явно много натъжена. — Искам да те видя, като дойда. Ще прекарам Коледа с татко в Ел Ей. Ти ще бъдеш ли там?

— Ще посрещна празника е майка ми и сестра ми в Сан Франциско. Моята сестра скоро ще си има бебе, така че трябва да остана тук.

— Може пък ние да дойдем — практично предложи тя. — Ако ни поканиш де. Можем да дойдем да те видим на плажа. Ще ми хареса.

— Както и на мен. Но точно сега нещата са малко сложни, защото отдавна не съм се виждала с баща ти.

— Може би татко ще ти се обади — каза детето с надежда. — Той ще работи по филма. Затова ще се върне в къщата си в Ел Ей.

— Това е хубаво — уклончиво отговори Коко, но остана трогната, че Клоуи й се бе обадила. Детето й липсваше.

— Надявам се скоро да те видя. Майка ми сега каза, че е време да си лягам — добави Клоуи с прозявка и Коко се усмихна.

— Благодаря ти, че ми се обади — промълви тя и наистина се радваше. Стана й много приятно, почти колкото ако Лесли й се бе обадил.

— Татко ми каза, че не можел да ти се обажда, понеже си му била много, много сърдита. Затова си помислих, че аз може да ти се обадя.

— Радвам се, че го направи. Обичам те, Клоуи. Честит Ден на благодарността.

Момиченцето от другия край на линията издаде някакъв звук, наподобяващ пуешки крясък, а Коко се засмя. Клоуи беше наистина идеална комбинация между дете и възрастен. Току-що бе навършила седем години.

— Честит Ден на пуйката и на теб. Лека нощ — завърши Клоуи и прекъсна връзката.

Коко постоя така с мобилния телефон в ръка, загледана в небето. Питаше се дали обаждането на Клоуи беше знак или нещо повече, някакво послание за нея. Може би не, но пък беше много мило. Остана дълго да седи на терасата, замислена за всичко.