Даниел Стийл
Един ден, някога (16)

16

Коко прекарваше по няколко часа всеки ден на снимачната площадка, за да наблюдава как напредва филмът на Лесли. На няколко пъти забеляза напрежението между него и Мадисън. Понякога това наелектризираше атмосферата при снимките, но в други случаи превръщаше любовните сцени в болезнено преживяване, което със сигурност не бе лесно за него. Той не я харесваше и това си личеше. Но така или иначе длъжни бяха да работят заедно, а никой от тях не искаше да пострада филмът. Това накара Коко отново да осъзнае, че всичко това беше само актьорска игра, а не любов. Лесли беше удивително добър в работата си. Много по-добър от партньорката си, която постоянно си забравяше репликите.

А когато се уморяваше да гледа как се снимат епизодите от филма, Коко прекарваше много часове в обиколки из Венеция. Лесли се шегуваше, че сигурно е посетила всички църкви в града. Коко разгледа манастирите и базиликите като „Сан Грегорио“, „Санта Мария дела Салуте“ и „Санта Мария де Мираколи“. Много часове посвети и на Академията за изящни изкуства, театъра „Ла Фениче“ и галерията „Керини Стампалия“. Към края на седмицата вече бе опознала всеки сантиметър от Венеция и вечер, когато той се прибираше в хотела, му разказваше с часове за видяното през деня. След дългите снимачни часове той се връщаше много изморен, най-вече заради споровете с режисьора и напрежението от работата с Мадисън. Но независимо колко бе изтощен, Лесли винаги изтръпваше от радост, като заварваше Коко да го чака в хотела. И двамата очакваха с нетърпение да заминат през уикенда до Флоренция. Той беше взел кола под наем и беше решил този път той да шофира.

Вечерта, преди да потеглят на път, Лесли се оплака, че на снимачната площадка са се появили някакви папараци. Някои от тях дошли чак от Милано и Рим. Той подозираше, че Мадисън или нейният прессекретар са ги повикали, макар да признаваше, че това бе неизбежно. Всеки от минувачите по площад „Сан Марко“ през тази седмица можеше да види, че там се снима филм. Едва ли бе изненадващо, че журналистите се бяха заинтересували, още повече че прочути американски кинозвезди се снимаха в техния град.

— Радвам се, че не беше там днес. Не искам да се тълпят и около теб — Лесли й обясни още, че карабинерите пазели зорко границите на снимачната площадка, но десетина папараци се изхитрили да го чакат пред караваната му. Ако и Коко беше там, щяха да обсадят и нея. Според Лесли британските и италианските папараци били най-лошите, най-нахалните. Винаги оценяваше френските им колеги като много по-сдържани, по-почтени, като съдеше от периодите, когато бе снимал филми във Франция.

Тази вечер той извади пътната карта на Италия и двамата набелязаха маршрута за пътуването им до Флоренция. Искаше да я заведе и до остров Лидо, но нямаше да им стигне времето, тъй като дотам трябваше да плават двайсет минути с корабчето. През целия ден бе работил усилено, а тя бе кръстосвала пеша из Венеция.

По пътя към Флоренция предвиждаха да спрат в Падуа и Болоня. Коко искаше да разгледа в Падуа параклиса „Скровени“, прочут с фреските на Джото, за които някога бе учила. Разказа на Лесли най-подробно за тях, както и за това, че градът бил заобиколен от масивни крепостни стени от тринайсети до шестнайсети век. В Болоня искаше да се полюбува на базиликата „Сан Петронио“ в готически стил, а ако й останеше време, да посетят и Националната галерия, или Пинакотеката.

Планираха да стигнат до Флоренция късно следобед, където също имаше толкова много за разглеждане. Галерия „Уфици“, двореца „Пити“, двореца „Векио“, катедралата. Нямаше как да успеят да разгледат подробно всичките тези забележителности. На сутринта, когато потеглиха от Венеция, се очертаваше прекрасен ден. Моторницата ги отведе до просторния паркинг, където ги очакваше наетата от Лесли кола. Беше поръчал да му осигурят едно мазерати. Усмихна се щастливо, щом подкара мощния автомобил.

Пътят до Падуа и Болоня беше много красив, както и когато по-късно излязоха на аутострадата, за да се доберат до Флоренция. Той бе запазил апартамент в хотел „Екселсиор“, но Коко настоя първо да отидат в галерия „Уфици“. Нямаше търпение да я види. Беше я посещавала преди години с родителите си, а Лесли никога не я бе виждал. С нея откри цял нов, прекрасен свят. Забравиха за всичко останало и бяха неизказано щастливи, когато се прибраха в хотела.

Вечеряха в ресторанта, който им препоръчаха от хотела, след което се разходиха из площада. Ядоха джелато, слушаха уличните музиканти, а накрая се прибраха. Тук също изобилстваше с чудесни гледки, съвсем различни от онези във Венеция. Накрая Коко сподели, че изобщо не съжалява, задето не са отишли и до Рим.

— Остани, докато свърша филма — подкачи я той. — Тогава ще можеш всичко да видиш.

Тя искаше да посети още Перуджа и Асизи. Но и двамата знаеха, че трябваше да се прибере у дома. Не можеше просто така да зареже клиентите си и работата си, а Ерин щеше да я замества само за две седмици. Бяха натъжени от мисълта, че няма да се видят, докато той не се завърне в Ел Ей. Възможно бе това да се случи чак след месец, дори два, ако Мадисън не започне най-после да учи репликите си. За Лесли ставаше все по-трудно да работи с нея. Никак не му се искаше тя да провали филма. Актрисата бе обещала на режисьора да посвети целия уикенд на заучаването на репликите. Лесли се надяваше поне този път да спази обещанието си. Пищните й гърди не бяха достатъчни за успеха на филма.

Коко и Лесли прекараха спокойна нощ в елегантния си апартамент. На другия ден, тъкмо когато се приготвяха за тръгване, бяха изненадани от управителя на хотела, който внезапно се появи на прага на апартамента. Мъжът се впусна в пространни извинения и обяснения, че нямал представа как се е случило, но някой уведомил представителите на пресата, че Лесли е отседнал в хотела. И в момента отпред гъмжало от журналисти, очакващи с нетърпение появата му. Охраната на хотела полагала отчаяни усилия, за да не ги допусне да нахълтат във фоайето. Невъзможно било той да се покаже и да не бъде отвсякъде обкръжен от тълпата от нахалници. За тях било голяма новина присъствието на прочутия Лесли Бакстър в града. Лесли го изслуша и погледна към Коко, смръщил нещастно чело. За щастие, увери ги управителят, колата им била паркирана в гаража на хотела.

Той направи единственото предложение, което му хрумна в този напрегнат момент — да ги изведе през задния вход, използван само от персонала. Каза им още, че ако се дегизират с черни очила, шапки и каквото друго имат под ръка, може би ще успеят да се измъкнат, преди папараците да ги видят на излизане от сградата. Поклони се ниско, като изказваше съжаленията си, и Лесли заподозря, че вероятно някой от персонала на хотела ги беше издал на журналистите.

Един от пазачите дойде да вземе багажа им, докато Коко си нагласяваше черните очила и шала върху главата. Папараците не търсеха нея, те искаха Лесли, това и двамата го знаеха, но ако го докопат, щяха да се доберат и до нея. А след като ги бяха засекли в Лос Анджелис, ако се появи с него и в Италия, всеки щеше да се досети, че връзката им е сериозна. Лесли се надяваше да й спести поне за известно време тези неприятности. Но след като открият коя е тя, както и ако установят откъде е дошла, щяха да започнат да я обсаждат и в Болинас. А той не искаше да я подлага на това изпитание. Достатъчно зле беше, че той бе принуден да живее така, но поне засега искаше да опази Коко от папараците.

Взеха асансьора до сутерена и излязоха през гаража. Лесли носеше черни очила и шапка за голф, която управителят изнамери отнякъде. Скриха се бързо в колата и потеглиха през задния вход, прикрити зад един камион от пералнята и някакъв микробус на местен цветар. Успяха да се отдалечат на значително разстояние, преди папараците да открият, че са заминали. Пътуваха спокойно до Венеция, а по пътя си припомняха как ловко са изиграли журналистите.

— Добре свършена работа — кимна й Лесли, щастливо усмихнат. Благодарение на предупреждението на управителя измъкването им от хотела премина съвсем гладко. Сега двамата с Коко можеха да си отдъхнат.

Върнаха се във Венеция достатъчно рано, за да вземат корабчето до Лидо, а после да изпият по едно питие в „Киприани“^[1]. Това бе прекрасен хотел с невероятен изглед към Венеция. А когато се върнаха обратно в палацо „Грити“, вечеряха усамотено в апартамента, нает от Лесли. Уикендът беше чудесен. Коко изтръпваше само при мисълта, че й предстоят още пет прекрасни дни с Лесли. Отново заобича живота с него. И за двамата тези дни бяха безценни. Преди да си легнат, се обадиха на Клоуи. Тя им разказа за всичко в училището, но най-вече за това как спечелила наградата за най-добър костюм за Хелоуин. Помоли баща си да дойде, за да го види. Лесли беше обещал да празнува Деня на благодарността с нея и майка й в Ню Йорк, ако дотогава приключи с филма. След като затвори, погледна извинително към Коко.

— Глупаво беше от моя страна, нали? Първо трябваше да те попитам какво предпочиташ. Но обикновено прекарвам празника е нея.

Коко знаеше, че не я бе виждал от два месеца и че ще изминат още три седмици, преди да може да я посети.

— Не се безпокойте за мен — успокои го младата жена с усмивка. — Аз винаги прекарвам Деня на благодарността с майка си в Ел Ей. Обикновено се събираме и по Коледа, но тази година ще го прекараме при Джейн. Дотогава бременността й ще е твърде напреднала, за да пътува — почувства се странно при тези думи. Идеята на Джейн да забременее и да си има бебе все още й бе непонятна.

— Ще дойда да те видя веднага след Деня на благодарността — обеща й той. — Дотогава се надявам да съм свършил с работата си тук. И тогава ще си позволим малко почивка в Ел Ей, преди да започнат довършителните снимки в студиото. Ще си организираме и празнуване за Коледа, когато ще имам ваканция. Ще прекарвам с теб всяка минута, която успея да открадна. Обещавам — тя се отпусна в прегръдките му със замечтано блажен поглед.

Опитаха се през тази последна седмица да бъдат заедно колкото можеше повече. Тя го гледаше с часове как се снима във филма, а през свободното си време посещаваше отново онези църкви, които най-много харесваше, но понякога откриваше и нови. Вече лесно можеше да намери пътя за връщане навсякъде из Венеция. Лесли остана силно впечатлен от способността й да се ориентира. Сега тя познаваше града много по-добре от него, но причината бе, че той имаше много малко свободно време, главно вечер и нощем.

За последната й вечер в града отидоха на вечеря в малък приятен ресторант, скътан в тясна уличка. Дотам ги отведе една гондола, по-различна от онази, която той бе наел за първата им вечер във Венеция. Намери тази гондола сред един от древните речни пристани. Оттам продължиха надолу по една малка улица и завиха зад ъгъла, където се намираше ресторантът. Коко го откри без никакви затруднения благодарение на своите многочасови обиколки из Венеция. Щом влязоха вътре, завариха очарователна гледка. Градината беше малка и почти нямаше други посетители, въпреки че беше доста хладно, за да се стои дълго навън. Храната се оказа превъзходна, най-вкусната, която им бяха поднасяли досега. Поделиха си бутилка кианти и бяха в отлично настроение, когато си тръгнаха, макар и натъжени заради нейното заминаване на следващия ден. През изминалата седмица снимките напредваха много добре, по-добре от предишната. Мадисън наистина беше научила репликите си. Очевидно имаше полза от упоритото им повтаряне през уикенда.

Лесли се спря на улицата пред ресторанта и целуна Коко. Престоят й във Венеция беше прекрасен и за двамата, почти като сбъднат сън. И което беше още по-важно, беше реален.

— Имаш ли представа колко много те обичам? — прошепна й той и отново я целуна.

— Почти колкото и аз теб — отговори му тя, затаила дъх, усмихвайки се в очите му. И точно в този миг избухна експлозия от ослепителни светкавици. Наобиколиха ги хора и преди някой от тях да проумее какво става, отвсякъде бяха обкръжени от притискащи се агресивни папараци, които отдавна ги чакаха и сега се нахвърлиха върху тях. Бяха ги издебнали от засада. Някой се беше обадил на пресата и сега тук не бяха само шепа фоторепортери, а цяла глутница. А от канала, където ги очакваше спасителната гондола, ги делеше голямо разстояние. Той направи отчаян опит да разблъска тълпата или поне най-близкостоящите, струпани около него и спътницата му. Искаше да я защити от набезите им, но не знаеше как да го стори. Нямаше представа дори накъде да поемат, макар да бе ясно, че единственият им начин за бягство си оставаше чрез гондолата. Ала пътят им към лодката беше препречен от най-малко трийсетина папараци.

Коко го погледна безпомощно, шокирана и крайно объркана. Той й изкрещя нещо, което не се чу много ясно в суматохата. Май че я попита по кой път да избягат. Вече беше съвсем объркан, а и изпитата половин бутилка не му помагаше да се ориентира бързо.

— Насам! — провикна се тя сред крясъците на тълпата. Нахалниците непрекъснато блъскаха и притиснаха Лесли и Коко в различни посоки, за да направят проклетите си снимки. Озовалият се най-близко до тих фоторепортер беше стиснал цигара между устните си и пепелта й поръси палтото й, когато Лесли ядосано го тласна назад.

— Хайде, момчета — заговори им Лесли на английски, стига, достатъчно. Basta… Не! — кресна той на един, който ги улови за палтата, за да не им позволи да побегнат. И тогава цялата тълпа вкупом се извърна, за да ги обкръжи отново като глутница от разярени зверове. Притиснаха ги до стената, без да престават за миг дори да щракат с фотоапаратите си. От мощния им тласък Коко си удари силно гърба о стената. Лесли се паникьоса. Беше преживял подобни атаки на папараци, при някои, най-вече в Англия, неизбежно се стигаше и до наранявания. Не искаше да я сполети това, но не можеше да се добере до нея през тълпата. „Не!“, разкрещя се той, разблъска ги диво и накрая сграбчи Коко за ръката и я повлече през пресата от мъже, които не преставаха да ги снимат, откакто ги бяха сгащили. Бягството им до гондолата беше агонизиращо мъчение, което сякаш нямаше край. За щастие гондолиерът още ги чакаше край брега на канала, но и той се изплаши, като съзря побеснялата сган, препускаща след клиентите му. На всичко отгоре наблизо бяха акостирали три моторни лодки, с които натрапчивите преследвачи бяха доплавали дотук. Внезапно Лесли осъзна, че в суматохата дочува не само италианска реч, но и британска, френска, че дори и немска. Те бяха международна шайка от папараци, обединили усилията си, за да ги атакуват. При това решително ги превъзхождаха с броя си. За него и Коко нямаше спасение. По принцип той нямаше нищо против фотографите, но тази тълпа тук беше много опасна, всичко отдавна бе излязло от контрол и ситуацията застрашаваше и двамата.

Двамина от папараците скочиха направо в гондолата, преди Лесли и Коко да стигнат до нея, затова гондолиерът се принуди да ги избута с греблото като някакви пирати от миналото. Те цопнаха в студената вода и се разкрещяха с все сила. Лесли с ужас осъзна, че тези диваци нямаше да имат нищо против, ако вместо тях в мръсната вода на канала се бяха озовали двамата с Коко. Тя се сви на седалката в гондолата, а той се опитваше да я брани, засланяйки я с тялото си като щит, докато гондолиерът с отчаяни усилия успя най-после да потегли. Побеснялата тълпа на пристана зад него се метна в лодките и се опита пак да ги настигне, но този път по вода. Гондолиерът започна да крещи на италиански някакви обиди към своите колеги, но вместо отговор те само вдигаха безучастно рамене. Плащаше им се да си вършат работата, а какво се случваше оттам нататък не беше техен проблем. Въобще не искаха да знаят за последствията.

— Как си? — попита я Лесли, опитвайки се да надвика крясъците на папараците и шума от моторите на лодките.

Фотосветкавиците не престанаха да ги заслепяват и заради това от много бързане гондолата едва не се преобърна, докато стигнат Канале Гранде. Коко изглеждаше ужасена. Не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че ще ги убият. А гондолиерът и Лесли не можеха почти нищо да направят, за да ги отблъснат. Той се молеше да срещнат по-скоро някоя от патрулните лодки на венецианската полиция, ала за нещастие нито една от тях не се появи. Все пак продължиха да напредват неотклонно към палацо „Грити“, опитваха се колкото се може по-бързо да се скрият, макар и все още да бяха заобиколени от лодките на папараците. Накрая се добраха до пристана, съседен на кея пред хотела. Лесли пъхна триста евро в ръката на гондолиера, който бе готов да изчезне веднага щом те напуснат гондолата. От кея до входа на хотела оставаше да бъде пробягано само доста късо разстояние, но чевръстите фоторепортери нямаше да ги оставят да им се изплъзнат така лесно. Лесли така се обърка, че по едно време се зачуди дали да не спре и да им се помоли да го оставят най-сетне на мира, ала то явно не бяха склонни на компромиси. Беше ги обхванала лудостта на тълпата, така че бяха готови със същата ярост да се нахвърлят дори един срещу друг. Лесли искаше само по-скоро да отведе Коко по-надалеч от всичко това, при това колкото може по-скоро.

Слезе пръв от гондолата и я издърпа след себе си, но там, между брега на канала и входа на хотела, вече се бе изпречила жива стена от репортери. Лесли разбра, че единственият начин е да си пробие път със сила, за да я отдалечи на сигурно място. Коко тъкмо бе стъпила с единия си крак на края на пристана, когато един от натрапниците се пресегна от лодката, сграбчи я за глезена и се опита да я върне обратно в гондолата. Тя изпищя, падна назад и си удари главата. Едва не се строполи във водата. Лесли я погледна отчаяно и веднага се върна при нея, повдигна я, сграбчи я в ръцете си и я понесе към хотела. Опитът от младежките му години, посветени на мачовете по ръгби, сега му помогна много да се провре с рязък тласък през преградата от тела и да изтича до входа на хотела, следван от папараците по петите си. Портиерът и останалите мъже от охраната и персонала се опитаха да преградят достъпа на преследващата го тълпа. Пред входа се струпа невъобразимо меле от преплетени борещи се тела, размахващи юмруци и сипещи ругатни, докато Лесли побягна нагоре по стъпалата, все още с Коко в ръце. Един от мъжете от охраната го последва с крайно загрижено изражение.

— Ранен ли сте, сър? — попита той тревожно, докато Лесли внимателно я изправи на крака пред вратата на апартамента им. Двамата се вмъкнаха вътре задъхани и изтощени. Коко едва се държеше на крака, цялата се тресеше от преживяния ужас. Палтото й бе оцапано с кръв. Кръв имаше и по сакото на Лесли. Тя се беше порязала, когато един от папараците я бе сграбчил за глезена и тя бе паднала в гондолата.

— Повикайте доктор! — викна Лесли и мъжът от охраната се втурна да изпълни заповедта. Но преди да излезе, провери дали от рецепцията ще изпратят охрана в коридора, за да дежури през цялата нощ. Обеща на Лесли, че лично ще доведе лекар и екип от полицията.

Лесли положи нежно Коко на най-близкия стол и изтича за кърпа в банята. После й помогна, пак толкова грижливо, да свали палтото си, а тя потръпна болезнено. Той видя, че ръката й е извита под неестествено остър ъгъл. Нищо не й каза, но беше сигурен, че е счупена.

— О, Господи, скъпа… толкова съжалявам… никога не съм очаквал… трябваше да отидем някъде другаде… или да останем тук… — малко оставаше и той да се облее в сълзи, като я гледаше как тя заплака горчиво. Пое я в прегръдката си и я държа дълго така, докато тя продължаваше да се тресе неудържимо, без да отрони нито дума. Достатъчно му бе само да погледне лицето й, за да се увери, че още е в шок. Затова остана така, люлееше я, опитвайки се да я успокои, но тя не спря да плаче. Продължаваше да й повтаря колко я обича чак до пристигането на лекаря. Лесли му обясни какво се бе случило, а лекарят я прегледа колко можеше по-внимателно. На гърба си Коко имаше силно охлузване от удара в стената пред ресторанта. Прорезът на ръката й изискваше може би седем шева, прецени докторът. Но най-лошото бе, че китката й бе счупена. При тази констатация на Лесли му прилоша.

Лекарят би три инжекции на Коко. Първата за обезболяване, преди да се заеме с шевовете, втората, за да я успокои и третата против тетанус. Когато хирургът ортопед пристигна, тя бе замаяна. Той постави пластмасова шина на китката й. Нито лекарят, нито Лесли искаха да я отвеждат в болница и да я подлагат отново на риска да бъде нападната. Ортопедът каза, че неколцина папараци се мотаели пред хотела, макар че фоайето било разчистено. От охраната ги бяха изхвърлили. Лекарите й казаха, че китката ще я боли няколко дни, но може да пътува. Лесли искаше да се махне по-скоро оттук. Нямаше намерение да рискува някой от папараците да подкупи служител на хотела, за да се добере до стаята им. Ловът бе започнал. Акулите бяха усетили мириса на кръв и сега нямаше да ги оставят сами. Венецианската им идилия се бе превърнала, в катастрофа. Време беше Коко да се върне у дома.

Лесли остана буден през цялата нощ, за да бди над съня й, галеше лицето и косата й, докато тя лежеше унесена от упойката. Беше подпрял ръката й на една от възглавниците, а тя се пробуди веднъж или два пъти, когато той поставяше компреси с бучки лед, но лекарствата подействаха достатъчно силно, за да не се събуди. Отвори очи само за кратко, за да му каже колко много го обича и да му благодари, преди отново да се унесе в сън. Събуди се чак в шест сутринта. Вече можеше да говори с него в пълно съзнание, но вместо това отново се разплака.

— Толкова се изплаших — промълви младата жена с ужас в очите. — Помислих си, че ще ни убият.

— И аз се уплаших — призна й той с нещастен вид. — Понякога се случват такива неща. Нахвърлят се като побеснели кучета — никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. Бе искал да й предложи последна романтична разходка с гондола, но се оказаха напълно беззащитни. Нямаше как да им избягат. — Толкова съжалявам, Коко. Никога не съм искал да те сполети нещо подобно. Някой трябва да ни е издал, от ресторанта или от хотела. Платили са му за това и никога няма да узнаем кой е той. Горкият гондолиер бе изплашен до смърт — Лесли му бе заплатил щедро за преживяното, но той се съмняваше, че парите могат да заличат ужаса. Човекът бе в стрес, макар че вероятно бе получил много повече от негодника, издал ги на папараците.

— Какво е станало с китката ми? — тя сведе изумен поглед към ръката си. Нищо не помнеше от манипулациите на лекаря, защото беше силно упоена.

— Счупена е — обясни й той с прегракнал глас. Под очите му имаше тъмни кръгове. Не се беше бръснал. — Казаха ми, че като се прибереш у дома, на всяка цена трябва да те прегледат. Не искаха да те отведат в болница, понеже имаше риск отново да се стигне до сблъсък с проклетите папараци. Имаш няколко шева на ръката си — добави той и лицето му придоби още по-измъчен вид. — Биха ти и инжекция против тетанус. Не бях сигурен дали си ваксинирана — беше се грижил чудесно за нея, но не бе успял да я защити срещу кошмарната глутница от папараци, за което сега горчиво съжаляваше. Беше се сбъднало най-лошото, от което тя се бе опасявала. Тъкмо това я ужасяваше в живота му и я караше да се колебае дали да живее с него. Той беше обречен на подобен начин на живот, откакто бе станал актьор. А тя бе направила всичко, за да избяга от този свят.

— Благодаря ти — промълви тя тихо и го погледна сломено. — Как можеш да живееш така? — беше изплашена до смърт.

— Нямам друг избор. Те ще ме преследват дори и да спра да се снимам. Това е лошата страна на моята професия.

А за нея това бе огромен недостатък.

— А какво ще стане, ако имаме деца? Какво ще стане, ако и те бъдат подложени на нещо подобно? — всички тези тревожни опасения бяха изписани в погледа й. Това, което Лесли видя в тях, бе неподправен ужас. Нямаше право да я обвинява, че се страхува. Нощта се оказа кошмарна, една от най-лошите в живота му. Най-лошото бе, че се случи, докато той беше с нея, а тя пострада най-зле. Чувстваше се като чудовище, задето я бе изложил на толкова рискована ситуация.

— Винаги съм много внимателен с Клоуи — рече той тихо. Но с нея също беше много внимателен. Беше просто злощастно стечение на обстоятелствата, че се бяха озовали в уязвимо положение. — Никога не водя Клоуи с мен, когато се налага да посещавам местата, където се събират повече хора — обясни й той. Но да се случи тъкмо това в едно толкова затънтено ресторантче на една безлюдна уличка във Венеция? Макар че и двамата знаеха, че все някога щеше да се стигне дотам. — Съжалявам, Коко, наистина много съжалявам. Просто не зная какво друго да ти кажа.

Тя кимна и остана да лежи мълчаливо в леглото, след което отново заговори. Сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за онзи кошмарен миг, когато един от папараците я сграбчи за глезена и тя падна в гондолата и си удари главата, но все пак успя инстинктивно да протегне ръка, за да омекоти удара. Знаеше, че винаги ще помни това падане.

— Обичам те, наистина те обичам — натъжено изрече тя. — Обичам всичко в теб. Ти си най-добрият, най-нежният мъж на този свят. Но не мисля, че ще мога да живея така. Ще бъда ужасена, ако трябва да отида някъде, и ще бъда безкрайно изплашена и за нашите деца, и за теб.

— Беше дяволски зле да започнем така живота си — печално въздъхна той.

Ако тя се нуждаеше от потвърждение за опасенията си, беше ги получила в изобилие през изминалата нощ.

Коко отново се обля в сълзи, когато той се наведе да я прегърне.

— Толкова много те обичам, но и толкова много съм изплашена — изхлипа тя мъчително. Невъзможно й бе да заличи кошмарния спомен за всичките онези ужасяващи мъже, неподвластни на никакъв контрол.

— Зная, малката ми, зная — промълви той тихо, докато я притискаше в прегръдките си. — Разбирам — не му се искаше, но го призна. Искаше му се да може да я убеди в противното, но нямаше да е честно спрямо нея. Тя беше толкова смела. Но да иска още жертви от нея ставаше вече твърде много. Да се справя с папараците и да оцелява след набезите им беше част от живота му, но не биваше да се превръща в част от нейния живот. Тя имаше и друг избор, докато той нямаше. Сега му оставаше само да се моли тя все пак да избере да живее с него, след като се успокои и възстанови.

— Нека сега се погрижа да те кача на сигурно място в самолета за Париж. После, като се прибера у дома, ще можем пак да говорим — в състоянието, в което беше, не искаше тя да взима крайни решения. Опасяваше се, че ще скъса с него. Но нямаше никаква гаранция, че и по-късно няма да се стигне дотам.

Обади се на режисьора и му разказа какво се бе случило миналата нощ. Помоли да го освободят за тази сутрин. Режисьорът му изказа съжаленията си и попита дали не може с нещо да помогне. Лесли поиска да му изпратят една от фризьорките на продукцията с комплект перуки, но сред тях да няма някоя с цвета на косата на Коко. След това позвъни на управителя на хотела и поръча няколко мъже от хотелската охрана да я съпровождат при плаването с моторницата. Добави, че ако от хотела преценят, може да поискат помощ и от полицията. Но управителят се усъмни в необходимостта от тази мярка.

Лесли я отведе под душа. Лекарят й бе поставил пластмасова шина, която можеше да се мокри. Той я държа в прегръдките си, за да е сигурен, че няма да падне в банята от болка, слабост или прилошаване. После й помогна за обличането. Вече бе решил да не напуска хотела с нея. Не искаше да привлича вниманието. Папараците вече познаваха Коко, но преди всичко дебнеха него или тях двамата заедно, за да ги снимат. Не искаше да я излага на повече опасности и смяташе да се сбогуват в хотела и да я остави да потегли сама, придружавана само от охраната на палацо „Грити“. Докато й помагаше при обличането, не преставаше да си задава въпроса дали някога пак ще я види. Тя си бе приготвила багажа още предната вечер, преди да отидат до ресторанта, така че сега не й оставаше нищо друго, освен да прибере якето, пуловера и джинсите си.

Фризьорката от снимачния екип пристигна в апартамента малко след като Коко се облече. Лесли настани Коко пред тоалетната масичка и видя очите й в огледалото. Можеше да се закълне, че любимата му все още беше в шок.

Фризьорката бе донесла със себе си няколко руси перуки от онези, които й бяха под ръка, както и една черна, по-къса от останалите. Всички бяха много стилни, достатъчни, за да скрият косата на Коко. Тя закрепи косата й с фиби, постави отгоре мрежата от материя като чорапите, както го правят във филмовите студия, сетне нагласи и самата перука. За Лесли бе шокиращо да я види с черна коса и не можа да сдържи усмивката си. Изглеждаше невероятно красива, а перуката напълно я бе преобразила — точно това, което искаше той. С тази черна коса Коко бе направо неузнаваема.

— Приличаш на Елизабет Тейлър на младини.

Коко само кимна. Никак не се вълнуваше как изглежда. Сърцето й бе разбито. Мразеше всичко, което бе научила за неговия начин на живот. Любовта им бе оцеляла въпреки клюките в жълтото списание и измислената му любовна афера с партньорката му от филма. Но беше много по-трудно да преодолее кошмара, преживян миналата вечер.

Лесли благодари на фризьорката и тя си тръгна, а той остана загледан в Коко.

— Какво още да ти кажа? Обичам те, Коко. Но не искам да съсипвам живота ти. Зная колко много мразиш всичко това.

Тя му се усмихна тъжно.

— Предполагам, че нещата ще се уредят едно по едно, стъпка по стъпка — каза тя, отвръщайки му с неговите думи, а той се усмихна.

— Бих искал да мога да тръгна с теб още сега. Моля те, не се отказвай от мен. Двамата заедно ще успеем да се справим.

Знаеше, че тя има всички основания да приключи с него и нямаше да я обвинява, ако го стори. Като подарък беше сменил билета й за обратния полет от туристическа на първа класа. Искаше поне да пътува комфортно. Още помнеше колко се изненада, когато Коко му съобщи, че е прелетяла над океана в туристическата класа. Така поне ще може да спи добре през целия път към дома. Но не можеше да се отърси от мрачното предчувствие, че това ще е последното, което прави за нея.

— Зная само, че те обичам. За останалото трябва да помисля — промълви Коко тъжно, а той кимна. Знаеше, че засега така бе най-добре. Тя все още не можеше да се съвземе от преживяния ужас, а той предполагаше, че китката много я боли. Случилото се бе тежко и за двамата, но най-вече за нея. А от тази мисъл най-много го болеше.

На вратата се почука. Отвън я чакаха четирима широкоплещести мъже от охраната. Портиерът пое багажа й. Поведе я надолу по стъпалата към служебния вход. До брега на канала я очакваше моторна лодка. Щеше да се измъкне през задния вход, както във Флоренция. Лесли често го правеше.

Прегърна я и я притисна до себе си и за миг не каза нищо. Искаше само да почувства топлината й, както бе опряна на гърдите му, да запомни всяка подробност от красивото й лице.

— Искам само да знаеш, че те обичам и ще те разбера каквото и да стане занапред — страхуваше се, че с тяхната любов беше свършено. Това бе изписано в очите й, когато тя се извърна, погледна го за последен път и му кимна.

— И аз те обичам — след което добави неловко: — Никога няма да забравя Венеция… Зная, че звучи абсурдно след снощи. Но никога не съм била толкова щастлива през живота си. До вчера всичко беше съвършено.

— Не го забравяй — едва сега се осмели да заговори с нотка на надежда въпреки всичките си опасения. — Погрижи се за китката си и не забравяй да отидеш на лекар, когато се прибереш у дома.

Тя кимна и го целуна нежно по устните.

— Обичам те — за последен път повтори младата жена, а сетне излезе от хотелския апартамент и затвори вратата след себе си. Лесли имаше чувството, че някой току-що е изтръгнал сърцето му и го е разкъсал на дребни парчета.