Николай Александров
Феноменът НЛО (19) (хипотези, факти и нови загадки)

„ЛЕТЯЩИ ДИСКОВЕ“, ПРОИЗВЕДЕНИ НА ЗЕМЯТА НА КОНВЕНЦИОНАЛЕН ПРИНЦИП

Според публикувани данни първият летящ диск е построен през 1942 г. от немски конструктори. Той се е състоял от широк пръстен, въртящ се около неподвижна пилотска кабина с форма на купол. Пръстенът бил оборудван с крила, променящи своята геометрия според изискванията на полета. Летящият диск можел да излита почти вертикално, а скоростта на полета му била над 600 км/ч. При излитане и кацане апаратът се движел със скорост до 60 км/ч.

През април 1943 г. в лабораториите в Есен и Дортмунд немски специалисти започнали разработката на дисколета Ф-7. На 17 май 1944 г. той извършил първия си успешен полет. Ф-7 имал формата на олимпийски диск с диаметър 42 метра. Състоял се от две конусообразни половини, от които долната била неподвижна и в нея била поместена кабината на екипажа. Горната половина на дисколета се задвижвала с обикновени турбинни авиационни двигатели. Въртейки се, тя създавала мощна подемна сила. Поради големия въртящ момент, който се получавал, полетът на Ф-7 бил много устойчив. Конструкторите на апарата предвиждали в бъдеще дисколетът да бъде снабден с реактивни двигатели. След разгрома на Германия летящи дискове започнали да строят в САЩ, Русия и Канада. През петдесетте години в САЩ били построени няколко неголеми модели с диаметър до 5 метра. Впоследствие концернът „Сикорски“ разработил няколко дисковидни летателни апарата за ВМС на САЩ. Снабдени с два независими коаксиални ротора, с камера и сензорни устройства, тези радиоуправляеми дисковидни апарати с размери до 2,5 метра в диаметър можели да изпълняват разузнавателни задачи в продължение на 3–4 часа. Те можели да излитат и от палубите на малки бойни кораби.

На базата на плановете и документацията на ф-7 след разгрома на Германия в Русия през 1950 г. е разработен летящ диск с диаметър 46,88 метра. Обектът е бил съоръжен с 46 дюзи, разположени диаметрално по периферията през равни интервали. След включване на двигателите те завъртали диска около разположена в средата кабина. Радиусът на действие на диска бил няколко хиляди километра, а височината на полета до 3 км. На 28 юни 1952 г. подобен руски обект претърпял аварийно кацане в Шпицберген на норвежка територия. При преминаване на норвежки изтребители над обекта всички радиовръзки на самолета почти отказали да работят поради силни смущения. Източникът за тези смущения впоследствие бил открит. Това бил зареден с плутоний прибор, който излъчвал няколко носещи честоти.

През 1955 г. по поръчка на ВВС на САЩ канадската компания АВРО построила дисковиден апарат. Този апарат се издигнал за първи път в Канада през 1959 г. Летящият диск бил проектиран да излита вертикално, да лети с 480 км/ч. и да застава на едно място във въздуха на всякаква височина. Дискът имал диаметър 5,48 метра и тежал 1815 кг. Можел да носи товар от 907 кг. Апаратът бил снабден с три реактивни двигателя J69, разположени в триъгълник около централна турбина. Струите от двигателите завъртали турбината. Разположена в центъра на диска, тя създавала подемната сила на чинията. Два прозрачни купола покривали местата на пилота и летеца наблюдател. Няколко кръгли Филтри покривали отворите на въздухопроводите за двигателите. Отдолу по периферията имало канал за изхвърляне на изгорелите газове. Така чинията можела да лети на въздушна възглавница ниско над Земята. Изпитанията показали обаче, че дискът е с лоши летателни характеристики, и през 1960 г. работата по него била прекратена.

През шейсетте години американският инженер по аеродинамика в Калифорнийския университет Алфред Молър започва работа по създаването на няколко модела летящи чинии. Първият построен от него летящ диск бил с диаметър 3,5 метра а корпусът му от специални изкуствени материали. Осем двигателя тип „Ванкел“ с мощност 18 к.с. (13,25 кВт) били разположени радиално в корпуса на диска и, снабдени с витла, създавали подемната сила на апарата. Пилотът седял в центъра на дисковидния апарат и регулирал с електронна апаратура работата на двигателите, а оттам и самия полет. Когато се въртели всички витла, устройството се издигало отвесно, а когато били включени само половината от тях, то се движело хоризонтално. В продължение на една минута летящият диск можел да се издигне на височина 1000 метра. Максималната скорост на апарата била 300 км/ч.

След този първи модел американският инженер е конструирал още девет модела летящи чинии. Едно от по-новите му творения е летящ диск с шест турбовитлови двигателя с мощност 147 кВт (200 к.с.) и с тегло 38 кг всеки.

Освен едноместни апарати Молър е създал модели и за повече хора. Такъв е построеният апарат „Мерлин-300“. Машината побира трима души и има шест двигателя. Три от тях са на кърмата, два отстрани и един под носовата част. „Мерлин-300“ е без криле, витлата осигуряват подемната сила, а при скорост над 200 км/ч, самият корпус изпълнява ролята на крило. При скорост 480 км/ч М-300 изразходва 16 литра бензин на 100 км, като резервоарът му гарантира 1200-километров полет. Четири бордни компютъра помагат за управлението на полета, като следят положението, равновесието и скоростта на апарата.

Последният модел на Молър М-400 представлява хибрид между автомобил, вертолет и самолет. Моделът е четириместен и по земята се придвижва като обикновен автомобил със скорост до 100 км/ч. При желание на пилота той се вдига във въздуха, без да е необходима дистанция за излитане. До скорост 200 км/ч апаратът се движи като хеликоптер и е изключително маневрен. Над тази скорост М-400 лети като самолет с максимална скорост 640 км/ч, като най-икономична е скоростта 360 км/ч. Оптималната височина на полета е 150–300 метра, но при желание летящият апарат може да се издигне до 900 метра. Максималната дължина на полета е 1360 км. Изпитанията са показали, че М-400 има изключително устойчив и стабилен полет. По време на полета управлението на апарата е поето от компютър, на който са зададени началната и крайната точка на маршрута. Очаква се при пускане в серийно производство цената на М-400 да бъде около 35000 долара.

От края на шейсетте години с усъвършенстването на турбореактивните двигатели се създава възможност за широко използване на последните в конструкциите на летящи дискове и други подобни апарати. Съществуват сведения, че дисколети с размери около 4 метра, създадени в САЩ, са снабдени с такива двигатели. През 1990 г. американският инженер Фред Баркър е създал летящ автомобил-самолет. Автомобилът е снабден с двигател с мощност около 600 к.с. и е в състояние да прелети без кацане до 2000 км. Пречки по внедряването му в серийно производство няма. Очаква се само разрешение за определяне на въздушни трасета от властите, за да не се получат задръствания и катастрофи във въздуха.

В Русия в момента се провеждат летателни изпитания на апарат с форма на летящ диск. Апаратът е създаден по идея на главния конструктор на Московския авиационен институт Юрий Ишков. Апаратът носи името АЛ-600. Летящият диск ще използва водород като газ пълнител и като гориво едновременно. Диаметърът на диска е 200 метра, а скоростта на полета му около 200 км/ч. Товароподемността на новия апарат ще достига до 600 тона, като подобен товар ще може да се премества на разстояние до 5000 км без междинно кацане.

През осемдесетте години ВВС на САЩ разработват и апарати с нов вид двигатели. Такъв апарат с форма на морска котка е изпробван за първи път в базата НОРД в щата Невада през 1989 г. Той носи името PULGER. По време на полет излъчва звукови пулсации с твърде ниска честота 1–2 Хц. PULGER е предназначен да лети с хиперзвукова скорост до 6 M (шест пъти по-бързо от скоростта на звука във въздуха). Тъй като при скорости над 3 M сегашните турбореактивни двигатели са непригодни, в новия апарат е монтирана комбинирана установка, включваща турбореактивен и правопоточен въздушно-реактивен двигател (ефективен при скорости над 5 M). Последният използва метаново гориво. В зависимост от скоростта автоматизирана система превключва единия или другия двигател. При движение със скорост над 3 M шумът от двигателите на PULGER се чува на разстояние до 25 км.

Според някои публикувани данни през последните десетилетия в САЩ се разработват и изпитват и дисковидни апарати с напълно нов принцип на действие на двигателното устройство. При тези модели източникът на движещата енергия е скрит в самия корпус на летящия диск.