Алекс Кош
Огненият патрул (9)

Действие 7

— Обвиниха ме — съгласи се старецът. — Но аз нищо не съм подпалвал. Как бих могъл да подпаля смисъла на живота си? Лично съм събирал всички тези книги… обичах ги…

— Така, разговорите за книги ще оставим за друг път — рязко го прекъсна Кейтен. — Невил, сам решавай какво да правиш с този любител на книгите, аз спешно трябва да отида до магазина за мебели и да потвърдя поръчката, иначе ще трябва да спим на пода. Останалите по желание могат да се разходят из града или да се върнат в къщата.

— Ще се поразходим — в един глас отговорихме с Чез.

— Бих предпочела да работя — твърдо каза Алиса. — Можем да разберем от собственика на ресторанта за какво хлапето е ходило при готвача точно преди смъртта му.

— Както искате — каза Кейтен. — Аз тръгвам. Ако попаднете на Девлин, без мен не отивайте при началника на стражата. Не знам какъв човек ще се окаже…

Така и направихме: Кейтен взе Наив и изчезна в неизвестна посока, а при нас в качеството си на водач остана Невил. Той познаваше града като петте си пръста и веднага разбра къде трябва да отидем още щом му споменахме, че собственикът на заведението прилича на трол. За момента не взехме решение какво да правим със стареца и се наложи да го помъкнем със себе си.

— О, Гръм е много добре позната фигура в нашия град — каза ни по пътя Невил. — Преди петдесет години е държал в страх целия град. Не гледайте, че сега е толкова тих и кротък, на младини Гръм е бил голям побойник.

— А стражата? — бях изненадан. — Как са му позволявали да прави каквото си иска?

— О, тогава той е работил в стражата — усмихна се Невил. — Стъпвали са на пръсти покрай него. Сега всеки казва, че тогава са били най-спокойните години от създаването на града ни. Е, не всички са харесвали жестоките мерки, които е прилагал Гръм.

— Например? — веднага се заинтересува Чез.

— Ами, например, хванал един убиец на местопрестъплението и просто го разкъсал на две.

Имах богато въображение. Подробно си представих как този приличащ на трол човек разкъсва убиеца на две, и ми стана противно. А когато си спомних, че ние трябваше да се изправим в Академията срещу десетки каменни убийци, със сигурност превъзхождащи силата на Гръм, коленете ми омекнаха.

— Хайде без подробности — намръщи се Алиса. — Още ми се повдига, като си спомня убития в „Мечта“.

— Какво ти става, ние със Зак за един ден двама видяхме — изсумтя Чез. — И нищо ни няма.

Точно тогава един от минаващите минувачи без да иска блъсна Чез по рамото и моят приятел падна на земята, спъвайки се на случайно (или не толкова случайно) протегнатия крак на Алиса.

— Чез, добре ли си? — Алиса се засмя. — Да не ти се вие свят?

Ние с Невил се спогледахме и се засмяхме.

— Какво се смеете! — изрева Чез и скочи на крака. — Мен тука ме блъскат, събарят, а вие само се хилите?

— Вижте го, съборен от случаен минувач. Човек, занимаващ се с Изкуство в продължение на години, трябва да стои твърдо на краката си, — подразних приятеля си. — А теб всеки минувач може да те събори.

Чез целия почервеня.

— Да, аз съм… да, ти…

— Извинете ме за прекъсването — обади се старецът — но това не беше съвсем обикновен минувач.

— А какъв? — с интерес попита Алиса.

Старецът се усмихна неуверено.

— Това беше един най-обикновен вампир.

— Нисш?

— Не, истински потомствен вампир. Сигурно от клана Сеон — само те ходят така, не забелязват никого около себе си.

Чез рязко спря да мърмори и предпазливо погледна към тълпата.

— Отиде ли си?

— Нима в града ви свободно се разхождат вампири от Бойния клан? — попита тихо Алиса.

— Не съвсем, но истинските вампири лесно се различават от нисшите по дрехите. При нисшите са прилепнали, черни, блестящи… А когато в града се появи потомствен вампир, той е облечен най-обикновено, незабележимо, макар че по нахлупената качулка се разпознава доста лесно.

В прилепнали, черни, блестящи дрехи?! Би било интересно да се види това.

— Понякога местните тийнейджъри обичат да се шегуват и си слагат качулки, за да плашат хората — каза Невил.

Чез потърка насиненото си рамо.

— Е, това със сигурност не беше тийнейджър — изръмжа той. — Усещането беше сякаш ме блъсна стена.

— Настигни го и го накарай да се извини — не можах да устоя на подигравката.

Очите на Чез светнаха.

— Не, чакай, шегувам се!

— Спокойно, — изхриптя Чез. — Просто ще го проследим. Едва ли истински вампир идва в града само за да хапне няколко рула с мармалад. Сигурно този подлец ще се опита да убие някого.

— И ти искаш да му попречиш? — Алиса беше изненадана. — Не знаех, че тайно си се изучил за Майстор. Дори не всеки Майстор може да се справи с вампир от Бойния клан… или вече си успял да станеш Върховен Майстор?

— О, в колко неподходящ момент си тръгна Кейтен — оплака се Чез, без да обръща внимание на заяждането на Алиса. — Хей, не предлагам да се бием с него. Само да видим какво ще прави.

— Добре, давай — внезапно се съгласи Викърс старши. — Може и да излезе нещо от цялата тая работа. Между другото, как смяташ да го намерим?

Чез извади книгата си.

— Има тук едно заклинание в справочника. За търсене на изгубени вещи. Тъй като дрехата му за момент влезе в контакт с ръката ми, всичко би трябвало да се получи както с кесията.

Алиса погледна първо Невил, а после и мен.

— Добре, щом сте решили, действайте. Само че този път няма да идвам с вас. Ние с г-н Велес ще отидем до ресторанта, в който убиха готвача — тя се обърна към стареца. — Г-н Велес, знаете ли къде се намира ресторанта, чийто собственик се казва Гръм?

Вонящият „господин“ бързо закима. Очевидно също не искаше да преследва вампира.

— Късмет — подхвърли Алиса и бавно ни напуска.

Останахме трима.

— Само на мен ли ми се струва, че нейното „късмет“ прозвуча като „ако стане нещо — сами сте си виновни“? — попита неуверено Чез.

— Само на мен ли ми се струва, че се страхуваш? — невинно попита Невил.

— Аз ли се страхувам? — обиди се Чез. — Лично ще хвана този вампир, ако се опита да направи някоя гадост!

— Тогава да вървим, — обобщих аз. — Направи своето заклинание, о, Върховни Майсторе.

* * *

Червената мъгла от заклинанието на Чез ни доведе до самите покрайнини на града. Ние почти се блъснахме във високата градска стена, когато най-накрая забелязах мъжа със сивата роба, към която беше свързана тънката нишка на заклинанието.

Вампирът, разбира се, ако наистина беше вампир, стоеше до една не особено привлекателна къща и гледаше към прозореца на втория етаж.

— О, гледай — кимнах към фигурата в мантия. — Подбира си жертва.

— Жертва в моргата? — учуди се Невил. — Я виж надписа точно над входа.

„Морга“. И по-долу адрес: ул. „Златната кобила“, номер 13. Ама, разбира се, тринайсет. Как иначе. Интересно кой ли умник е измислил имената на улиците?

— Нищо не разбирам — призна Чез. — Сега какво ще правим?

Предпазливо погледнах към вампира. Той стоеше на едно място и унесено се взираше в очертанията на прозореца. Какво толкова зяпаше?

— Ще чакаме — реших аз. — Нека да видим какво ще прави по-нататък.

— И ако той направи нещо нередно… — започва Чез.

— … тогава ще избягаме — завърши вместо него Невил. — Нали не мислиш, че можем нещо да му направим? Ние сме на един зъб разстояние от истински вампир… и тримата.

Ако вярваме на думите на Келнмиир, че вампирите от Бойния клан са по-силни от Висшите на управляващия клан Миир, Невил е прав. Само дето не съм сигурен във факта, че това е вампир, и още повече, че е от клана Сион. Как така този задръстен старчок определи, че под мантията е скрит вампир от Бойния клан? Сякаш е ясновидец, а не миризлив крадец.

Междувременно вампирът видя нещо в прозореца на моргата. Иначе защо ще скача в същия този прозорец. Ако не гледахме точно към него в този момент, щяхме да пропуснем изчезването му. Вампирът, сега бях сигурен, че е вампир, се движеше толкова бързо, че едва успях да видя силуета му в прозореца. Преди секунда стоеше долу, в следващата го нямаше! Само една сянка се мярна в прозореца.

— Започна се. — Чез ме сръга с лакът в ребрата. — Хайде, да видим какво е забравил там.

— Ще стоим на място! — изръмжа Викерс старши. — Никъде няма да ходим. Едни вече ходиха. И резултатът? Труп под леглото.

— Вече и в стихове заговори — малко нервно се засмя Чез.

Всъщност Невил беше прав. Защо ни е да влизаме в моргата? Рано или късно вампирът ще излезе, тогава ще видим какво става.

Не чакахме дълго. Вампирът се появи на прозореца след няколко минути. И не беше сам. По-точно не беше само той. В ръцете си държеше отрязана човешка глава!

— Чез, защо ни замъкна след него, а? — със съжаление попитах приятеля си. — Ама че идиотски ден…

Вампирът междувременно се премести на покрива на сградата, клекна, извади от джоба си една чанта и старателно започна да пъха откраднатата глава в нея.

— Аз предлагам да изчезваме оттук и да забравим за този вампир — предложи Невил.

Гореспоменатият вампир в този момент се изправи на крака, хвърли чантата на гърба си и скочи върху покрива на съседна къща.

— А аз предлагам да го настигнем и да разберем защо му трябва да краде тази глава от моргата — изхриптя Чез и хукна след вампира.

Ние с Невил се замислихме за момент, в резултат на което трябваше да тичаме след приятеля си. Няма да го оставим сам, в края на краищата. Ами ако случайно догони вампира…

Вампирът бавно и грациозно скачаше от покрив на покрив. Но с такава скорост, че едва успявахме да го следваме по земята. Най-невероятното нещо беше, че той се придвижваше в центъра на града и никой (никой!) от минувачите не му обръщаше ни най-малко внимание, сякаш магия го защитаваше.

— Защо изобщо си помислихме, че е откраднал тази глава — размишляваше Невил. — Може би я е купил, или покойникът е завещал главата си точно на този вампир.

— Ти самият вярваш ли в това? — попитах го аз.

— Не — каза Невил. — Но би било чудесно, ако се окажа прав.

Пробягвайки още няколко квартала, си спомних един много важен въпрос. Но как да попитам?

— Слушай, Невил, ти нищо ли не си чувал за изпитанието, през което минават всички ученици от Академията?

— Изпитание?

— Ами, да… нещо като посвещение, предполагам.

— Не е за всеки — като помисли малко, каза той. — То е само за избрани… Ти да не си минал през такова?

— Не — отговорих аз набързо. — Но чух за нещо подобно…

Ние тичахме малко зад Чез, но не защото той бягаше по-бързо от нас. Просто така държахме под око както скачащия по покривите вампир, така и Чез… за всеки случай. Да не се нахвърлят един на друг. Че ако неудържимият ми приятел се нахвърли на вампира, едрозъбестия може да започне да се съпротивлява.

Хората бързо се разпръскваха пред нас, и в същото време успяваха някак си да не ни поглеждат. Така да се каже, оправяйте се сами, ние нищо не сме чули, нищо не сме видели. Дори стражата, виждайки бягащите по улицата Майстори, бързо сви в близките улички.

— Слушай, това е някакъв сбъркан град — казах аз. — Никой даже не поглежда в нашата посока, сякаш любопитството им е абсолютно чуждо.

— Така е — съгласи се Невил. — Дори ако започнат да ни убиват направо на улицата, никой пръста си няма да мръдне да ни помогне. Е… ако наблизо мине някой от моите приятели, но дори и тогава не се знае.

Бягахме доста бързо, само добрата физическа форма ни позволяваше да си говорим. Във всеки случай, позволяваше засега…

— Нека позная, може би защото сме чужди.

— Точно така. Защото вие сте чужди, а и аз в този район на града не съм съвсем „свой“.

Да, трябва да помисля за физическата си форма. Пробягахме едва няколко квартала, а вече започнаха да ме болят хълбоците и въздуха взе да не ми стига. Дали е от трите месеца в затворени помещения? Със сигурност…

— За обикновените хора, разбирам — изръмжах ядосано. — Но стражата защо?

— Тяхно задължение е да защитават жителите на града — отговори Невил. — А Майсторите не са жители на Крайдол, освен това, кой да е Майстор струва колкото всички стражи на това градче.

Чез бягаше няколко метра пред нас и не намаляше скоростта си, дори постепенно взе да я увеличава, като че ли смяташе да скочи върху покрива при вампира.

А вампирът си скачаше по покривите и идея си нямаше, че има опашка. Или все пак си имаше?

Фигурата в наметало скочи на поредния покрив, след това на още един, после… Стоп! На следващия покрив не скочи!

По инерция пробягахме още двадесетина метра и спряхме. Чез се беше поувлякъл и мина половин квартал, преди да осъзнае, че преследвания е изчезнал.

— Къде е? — задъхано попита той, връщайки се при нас.

— Вероятно в тази сграда — неуверено отговорих аз. — Освен, разбира се, ако светкавично не се е метнал в друга посока.

— Ще му дам аз едно светкавично! — Чез размаха юмрук към сградата, в която вероятно беше вампира.

Естествено, Чез реши да влезе в къщата, и естествено ние с Невил трябваше да го прикриваме.

— Ако се случи нещо с нас, ще те убия — обещах на Чез.

— И аз, — присъедини се към мен Невил.

Обиколихме около къщата и колебливо спряхме пред една олющена врата.

— Знаеш ли, мисля, че това място ми е познато — каза Чез бавно. — Дори бих казъл, че…

Погледнах познатата врата, познатия квартал, както и познатия прозорец на втория етаж.

— Вече сме били тук — завърших думите на Чез и поясних на Невил: — В тази къща открихме трупа на крадеца.

Няколко секунди минаха в пълно мълчание.

— Добре, да влезем и да видим какво е забравил тука — най-накрая каза Чез. — Нали казват, че престъпниците винаги се връщат на местопрестъплението.

— Да — съгласих се аз. — Ето ние с теб също се върнахме. Ако някой разследва убийството и ни следи, много добре се вписваме в това твърдение.

И ние за втори път този ден влязохме в къщата. И за втори път бяхме напълно подготвени. Готови с огнени топки и всевъзможни щитове, и дори левитация (само аз).

На първия етаж нямаше никого. За да го разберем, ни трябваха само няколко погледа. Но виж, да се качваме на втория етаж не бързахме. Дори вироглавец като Чез не искаше да срещне вампира лице в лице.

С жестове ние с Невил му обяснихме — след като той забърка тази каша, нека пръв да се качва. А ние ще го прикриваме, доколкото можем.

Целият боен плам на Чез изчезна още на първото стъпало на стълбата. Той се спря нерешително, после пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да се гмурка под вода, и бързо преодоля останалите стъпала. Ние с Невил забързахме след него, със свити сърца чакахме викове и звуци от борба, но нищо подобно нямаше. Чез стоеше в средата на стаята и се оглеждаше.

— Ако е бил тук, отдавна си е заминал — ни каза с леко разтреперан глас Чез.

— Е, чудесно — облекчено каза Невил. — Така е по-добре.

— Вижте. — Чез кимна към леглото. — Трупът все още не е взет.

Пристъпих по-близо към убития крадец и едва се сдържах да не изкрещя.

— Ъ… м-момчета — заекнах аз. — Взели са го. Само че не целия…

Главата на трупа липсваше.

— Слушай, Невил, случайно да си чул за мотаещи се в града ви колекционери на глави? — опита да се пошегува пребледнелия Чез.

Викерс старши не каза нищо. Като че ли му прилошаваше. Ние с Чез вече започнахме да привикваме с такива гледки, но Невил очевидно трудно задържаше съдържанието на стомаха си.

— Да се махаме — казах твърдо. — Няма какво да правим тук.

Невил кимна бързо и първи се устреми надолу по стълбите.

— Ама че сме късметлии — нервно се засмя Чез, тръгвайки по стълбите.

В следващия миг едва не ритна Невил, който бягаше нагоре по стълбата, сякаш е видял оше един труп.

— Момчета! Труповозката пристигна.

— Какво е пристигнало? — изненадах се аз.

— Колата, с която карат труповете в моргата.

Така. Е, дойдоха за трупа, и какво сега? Ние сме в края на краищата Патрул. Ще кажем, че просто сме проучвали местопрестъплението.

Отидох до прозореца и погледнах към улицата. Ето ти Законът на Мърфи в действие: на входа наистина стоеше каруца с два коня, а до нея…

— Хей, Чез, дошли са същите двама стражи, които срещнахме предния път тука. Страхувам се, че няма да разберат защо трупът е загубил главата си докато ги е нямало, а нашето присъствие значително ще засили подозренията им.

— Хайде де — отвърна Чез. — Та те се страхуват от нас едва ли не повече, отколкото от вампирите.

— Страхът няма да им попречи да докладват на началството — каза бавно идващия на себе си Невил. — Можем, за да не предизвикваме излишно подозрение, да се качим на покрива и да се спуснем от другата страна на къщата?

— Добра идея — съгласих се аз. — Главното е, че още не са ни забелязали отдолу.

На първия етаж се чу скърцане от отваряне на врата.

— Бързо! — прошепнах аз и първи се качих на прозореца.

Стъпвайки на перваза, просто направих малък левитационен импулс и отлетях на покрива. След това помогнах и на другите двама, те не можеха да летят.

— И сега какво? — запита Чез.

— Мисля, че е по-добре да изчакаме докато стражата си тръгне, а след това да слезем — предложи Невил. — Така ще бъде по-добре.

— За нас или за стражата? — уточни Чез.

Междувременно, аз се изправих на крака и се огледах наоколо. Въпреки, че това беше само втория етаж, гледката беше доста добра. Всъщност, триетажните сгради в Крайдол не са толкова много, така че от тук можеше да се види почти половината град.

— Мисля, че разбирам защо вампирът се придвижва по покривите — каза присъединилия се към мен Чез. — Много е удобно и няма почти никакви хора. Ние също може да опитаме да се приберем така вкъщи.

— Че как? — заинтересува се Невил. — Можеш ли да правиш скокове от по десет метра?

— Не мога — огорчено призна Чез. — Отдолу изглежда лесно, сякаш всички къщи са много близко една до друга. Във всеки случай, така изглежда, когато го прави вампир. За съжаление, този метод на придвижване из града е достъпен само за Зак.

Честно казано, не владеех левитацията толкова добре, че да рискувам със свободен полет на такава височина. Нищо чудно в най-неочаквания момент левитацията да не сработи, макар че простите заклинания като Огнени топки, Въздушни юмруци и обикновени магически Щитове почти винаги стават без засечки.

— Жалко, че призоваващото ти заклинание изчезна — спомни си Невил. — От тук бихме могли да определим посоката, в която е отпрашил вампира.

— Направи ново — предложих на Чез. — Няма какво друго да направим.

Чез послушно отвори справочника и започна да прави заклинанието.

Аз се опитах да седна някъде, но покривът беше покрит с такъв слой мръсотия, сякаш не беше чистен от построяването на къщата.

— О, колко е мръсно — оплаках се на Невил. — Тук изобщо вали ли?

— Вали — сви рамене Невил. — Но рядко.

— О-хо, гледайте — с дрезгав глас каза Чез. — Ето я червената нишка. Само че никъде не отива…

И наистина, прозрачната червена нишка правеше странни плетеници по покрива, сякаш вампирът е играл на гоненица с някой. И се движеше, следвайки пътя на вампира. Скоро прескочи на следващия покрив.

— Надявах се, че се е скрил някъде тук — каза Невил. — Както и да е, мисля, че той ни е наблюдавал от покрива, вижте как е обикалял тука.

Чез внимателно наблюдаваше как действа заклинанието му.

— Слушайте, мисля си… — най-накрая каза той. — Дали хората виждат червената нишка? Изглежда, че не, никой не поглежда към нея. От друга страна, ние всички я виждаме…

— Леле, Чез започва да се интересува от наука — не можах да устоя на го подиграя.

— И то след като напуснахме Академията — добави Невил. — Не напрягай мозъка си напразно, ще го претовариш. Попитай довечера Кейтен, щом толкова те заинтересува.

Погледнах към съседния покрив да видя накъде ще продължи нишката. Но тя не продължи по-нататък, сякаш… вампирът е останал там!

— Слушайте, а може би той сега ни наблюдава!

— Но защо? — попита Невил. — Не разбирам. Ако се опиташе да ни нападне, по щях да го разбера…

— Пепел ти на езика — изръмжа Чез. — Не буди лъва, докато си спи на съседния покрив и никого не закача.

Уау, каква интересна интерпретация на поговорката.

Ние с Викърс старши стояхме и подозрително оглеждахме съседния покрив. Като че ли върху него нямаше никой, само някаква купчина боклук…

— Все пак да опитаме да продължим по следата, а? — невинно попита Невил. — Може би просто се е спуснал по другата страна на къщата.

— Или може би просто се е спуснал по другата страна на къщата, а след това се е върнал и сега ни чака в засада? — с разтреперан глас предположи Чез.

Странно, какво става с гласа му?

— Хайде де, за какво му е да го прави? — попитах, без да се обръщам.

— С-сам го п-попитай! — истерично извиси глас Чез.

С Невил се обърнахме наоколо толкова бързо, че едва не счупихме вратовете си.

Чез висеше в много неудобна положение — с главата надолу. А фигурата в сива роба го държеше за крака и демонстративно го поклащаше.

Усетих странното чувство, че всичко това вече съм го преживявал. Тогава… по време на атаката на Академията…

— Добре изглежда, нали? — с мек глас каза вампирът.

Без да кажем и дума, ние с Невил запалихме Огнени птици и пристъпихме напред.

— Пусни го веднага! — процедих през зъби.

Вампирът направи крачка до ръба на покрива.

— Да го пусна? Сигурни ли сте?

Сега Чез висеше с главата надолу точно над разхождащите се отдолу хора. Отново ме порази факта, че никой не ни обръщаше внимание, но това… не беше важно. Преди всичко бях притеснен за съдбата на моя приятел…

— Какво искаш от нас? — разумно попита Невил.

— Аз? От вас? — изуми се вампирът. — Че нали вие прикрепихте към мен глупавото си заклинание и ме преследвахте из целия град? Или греша и са били някои други недоучени Майстори?

— Не — смутих се аз. — Но ти открадна глава на човек от моргата, и после още една, на крадеца…

— Само си помислете — вампирът сви рамене. — На тях тези глави вече не им трябват. Забележете, дори не съм убивал никого.

Имах странното впечатление, че той се оправдава пред нас. Или само ми се струваше?

— Върни ни главите и ще те пуснем, — обади се Чез.

Честно казано, не разбирах защо са му на Чез тези глави, но това си е негова работа.

— Глупачета — почти нежно каза вампирът. — После сами ще ми благодарите.

— Ще благодарим, когато ти разпръснем праха по вятъра! — смело изграчи Чез.

Аз многократно съм се убеждавал, че вампирите имат чувство за хумор, но тяхното е доста особено. Сега например вампирът реагира бързо. Разтвори пръсти и пусна Чез.

— Ааа! — изкрещя Чез, падайки надолу…

Ние с Невил просто не можахме да реагираме. Но вампирът в последния момент отново хвана Чез за крака.

— Какво, уплаши ли се? — попита вампирът червенокосия ми, силно пребледнял в момента, приятел. — Нека ти бъде за урок. Не се шегувайте с по-възрастни чичковци. — Той се обърна към нас. — Чуйте ме добре, хлапета, Патрул ли сте, какви сте не ви знам, но повече пред очите ми не се мяркайте. Ясно ли е?

— Ясно, — отговорихме едновременно аз и Невил.

Мисля, че Невил сега търпеливо чакаше същото като мен. Първо вампирът да пусне Чез, а после ще му покажем какво могат „хлапетата“.

— И повече не треперете, — посъветва ни вампирът. — Ще става още по-лошо.

Ще видим за кого ще става по-лошо — вбесено си помислих. Участвали сме в десетки двубои в Академията. Пред нас във въздуха сияеха две Огнени птици, които само чакаха възможност за атака, да подпалят и изгорят противника.

Вампирът умишлено бавно премести Чез на покрива и го пусна. Чез още не беше паднал на керемидите, и ние вече се задействахме.

Атаката беше съгласувана, както нееднократно сме го правили на тренировките. Първо атакувахме с уморените от чакане Огнени птици. За всеки случай пуснах към Чез лек левитационен импулс, за да го отдалеча от вампира, а Невил в това време създаде цял орляк малки Огнени пеперуди и ги изпрати след птиците. Но вампирът дори не се опита да ги избегне.

— Хлапета — едва ли не ласкаво каза той и с едно махване на ръката спря всичките ни птици и пеперуди във въздуха. — А сега, заспивайте…

* * *

Този път всичко беше различно. Сънят не беше точно сън… беше спомен за нещо, което не се е случило, но можеше да се случи в този или в някой друг живот. В живота на човек, когото не познавам и никога няма да познавам.

Това бяха неговите мисли, преминаващи бавно през съзнанието ми:

Съдбата. Какво е съдбата, ако не предопределеност? План на битието, в който са описани действията на всички хора? Ако животът ни наистина е предопределен, тогава аз, като всеки нормален човек, искам да хвърля едно око на бъдещето си. Какво е мястото ми в този план и съществува ли там свобода? Или всичко е предопределено веднъж и завинаги? А какво ще стане, ако аз все пак науча бъдещето си? Ще стана свободен, или напротив, още повече ще се оплета в паяжината на съдбата? Какво пък, възможно е Фонтанът на съдбата да ми покаже това, което искам да знам…

Пред очите ми се появи фонтан със статуя на дракон. Изведнъж драконът обърна глава към мен и ме погледна със златните си очи…

* * *

— Зак, събуди се!

Някой ме разтърсваше по рамото.

— Да, да, ставам вече… — промърморих и се обърнах на другата страна.

— Да го сритам ли? — предложи познат глас.

— Чез, ей-сега аз ще те ритна! — веднага реагирах и отворих очи.

Къде съм? Не е вкъщи, не и в Академията… небе над главата ми… Дракон да ме вземе, аз съм на покрив!

Рязко скочих на крака и се огледах. Около мен стояха моите приятели и нагло се усмихваха, но аз не се обидих, а глупаво се вторачих в летящите над нас Огнени пеперуди.

Така. Ние нападнахме вампира веднага след като той пусна Чез, а после… заспах, така че какво се получава?

— Откога летят така? — кимнах към Огнените пеперуди.

— Когато се събудихме, те вече си летяха — каза Невил. — Колко интелигентно ни победи този вампир. Даже не сме пострадали! Въпреки това съвсем ясно ни демонстрира колко по-слаби сме от него.

— Накратко, присмя ни се — обясни ми Чез в случай, че не съм разбрал. — Хей, ти повтаряше в съня си „съдба, съдба“? Какво сънуваше?

— Не си спомням — излъгах аз.

Или не лъжех… Струваше ми се, че помня общия смисъл на съня, но защо непрекъснато съм повтарял думата „съдба“?

— Махнете тези пеперуди! — казах нервно. — Стига са пърхали наоколо.

— Спокойно — засмя се Чез. — Не ставай нервен. Е, изтърваха ни за пореден път, така че няма да ни разпитват.

Много смешно.

— Нека да се прибираме вкъщи — предложи Невил.

— У вас? — делово попита Чез.

— Не, защо у нас? — смути се Викерс старши. — В… Прокълнатата къща.

Да нарека това място „у дома“ просто езика ми не се обръщаше. Но Невил беше прав, ние наистина трябва да се прибираме. Не знам откога лежим в безсъзнание, но вече можеха да ни хванат.

— Как елегантно ни сритаха задниците — каза Чез, когато започнахме да слизаме от покрива. — Завист ме обзе, направо ми се прииска да съм истински вампир.

Невил се засмя.

— Извинявай, но за истински вампир не ставаш, нямаш подходящи родители, а нисшите в сравнение с тях са трагични.

— Всичко разваляш — въздъхна Чез. — Не може ли поне да помечтая.

Слизах последен. Тъкмо провесих крака и се канех леко да приземя ценното си тяло на земята, когато до мен сякаш от нищото се появи млад човек с много странен вид. Беше облечен с черни прилепнали панталони, черна риза с качулка, под която се виждаше черна маска, смътно приличаща на човешко лице. Веднага разбрах, че това е нисш вампир. Невил много точно беше ни описал странните им дрехи, в които се обличат местните нисши.

Без колебание сложих Въздушен щит между нас (любимата си магическа стена не посмях, че пак можеше да се получи нещо неочаквано), и тъкмо се канех да пратя нещо убийствено по него, когато това плашило изведнъж замаха с ръце и забърбори:

— Извинете, просто исках да се уверя, че сте добре. Ние не можехме да се намесим, защото истинския вампир е много по-силен от нас. Съжалявам…

— Ти кой си? — бях толкова изненадан, че едва не паднах от ръба на покрива.

— Наричайте ме Даркин — каза бързо нисшия.

Какво означава „наричайте ме Даркин“? Малко двусмислено звучи. Това ли е истинското му име, или той току-що си го измисли за нас…

— Добре — не започнах да споря.

— Извинете ме още веднъж, но трябва да тръгвам. Ако искате нещо, можете да ме намерите в кръчмата „При добрия вампир“, или просто се обърнете към кой да е градски вампир и му кажете, че искате да се срещнете с Даркин. Тогава аз ще ви намеря.

„При добрия вампир“? Така ли се казва тази кръчма? Интересно чувство за хумор трябва да има собственика.

— Довиждане — каза нисшия вампир и скочи на съседния покрив.

— Зак, какво се бавиш? — извика отдолу Чез.

— Идвам! — Казах и скочих. Едва в последния момент си спомних, че е добре да забавя падането. Ето докъде ме доведоха всички тези вампири…