Алекс Кош
Огненият патрул (8)

Действие 6

След думите на Невил влязох в къщата с известна предпазливост. Ако преди я възприемах просто като изоставено сметище, то сега като че ли лъхаше нещо зловещо. И сенките в ъглите станаха твърде тъмни, и мотивите по стените се превърнаха в плашещи гротески… Подът скърцаше твърде силно под краката ми, вятърът виеше по-печално, а за белеещият се в черния хол мраморен фонтан с безшумно стичаща се вода да не говоря.

— Решихме да останем тук — щастливо ми съобщи Чез, удобно седнал на ръба на желязното легло.

— Намерил на какво да се радва — троснах се аз.

Алиса учудено се втренчи в мен, но се въздържа от коментар. И по-добре. Бях в доста заядливо настроение…

— Защо си толкова нервен? — попита ме Кейтен, вдигайки поглед от книгите на масата.

Защо съм толкова нервен ли? Бих казал, че…

— Виждаш ли, Кейтен — едва ли не сричка по сричка казах аз, опитвайки се с всички сили да удържа надигащото се раздразнение. — Настаниха ни в къща, в която хората периодично са подложени на нежелано въздействие… започващо със спонтанни халюцинации.

— Не знаехте ли? — изненада се Наив. — Това наистина е много страшно място.

Чез, Кейтен и Алиса замигаха неразбиращо.

Накрая Кейтен не издържа и удари с юмрук по масата.

— Защо за всичко разбирам последен? Разкажи подробно за какво говориш!

— С удоволствие, — злорадо се усмихнах.

По време на кратката, но много занимателна история на Прокълнатата къща лицата на Чез и Кейтен се удължаваха все повече и повече. Само Алиса някак си успя да запази спокойствие. Може би за вампирите такива Прокълнати къщи са просто ежедневие?

— И кога е следващото пълнолуние? — веднага се заинтересува Чез.

— След седмица — бързо отговори Алиса.

— Откъде знаеш? — бях изумен.

Алиса ме изгледа отвисоко.

Как успява да го направи? На ръст е по-ниска от мен, а сега дори е седнала на леглото. И все пак усещането е, че тя е голяма и умна, а аз — малък и глупав.

— Повярвайте ми, знам.

— Невил, а ти сигурен ли си, че всички тези странности се случват само по време на пълнолуние? — замислено попита Кейтен.

— Сигурен съм — увери го Викерс старши. — Тествано е от много поколения.

Виж ти, а на мен не каза точно това. Вероятно не иска да плаши приятелите си. Въпросът е — мен защо трябваше да ме плаши!

Кейтен се почеса по главата.

— За какво толкова се тревожите? Цяла седмица можем да нощуваме тук без особени трудности, а до тогава все ще измислим нещо. В краен случай за една нощ ще отидем на хотел.

— А не може ли веднага да отидем на хотел? — невинно попита Чез. — За да избегнем ненужните затруднения, така да се каже…

— Не.

— Интересно как ще си поделим двете легла… — не се предаде червенокосия ми приятел.

Той явно беше много впечатлен от този ръждясали железни скелети, за да ги нарече легла. Аз не бих рискувал да спя на такова нещо…

— Не се притеснявай, до вечерта ще имаме и мебели, и всички необходими заклинания… така че ще заспим в комфорт.

— За заспиване, ще заспим. Въпросът е после дали ще се събудим — зловещо изграчи Чез.

— С тази прекрасна забележка предлагам да оставим на мира драконовата къща и да се разходим из града, — лекомислено предложи Невил. — Освен това, тук наблизо има страхотна пекарна…

* * *

И все пак пазарът в Крайдол беше малко по-различен от нашия, в столицата. Най-малкото от факта, че търговците тук бяха много по-настоятелни и буквално се залепваха за хората, не искайки да ги пуснат, докато не купят нещо. Вярно, че нас никой не рискуваше да ни хваща за ръка, по-скоро обратното — при приближаването ни виковете на търговците ставаха по-тихи, а купувачите бързо се разпръсваха.

— Страхуват се, значи ни уважават — коментира Кейтен реакцията на хората, но по лицето му се прокрадна едва забележима сянка на недоволство.

Трудно ще е с такова отношение към нас да бъдем в състояние да работим нормално и да помагаме на стражата. Въпреки че… за реда да следим ще можем. Къде ти тук безредици? Достатъчно е само на хоризонта да се появи страшния Майстор и хората ужасени ще побягнат към домовете си.

Затова пък за братята Викерс веднага бе очевидно, че тук са сред свои — Невил крачеше, сякаш нищо не се е случило, и понякога поздравяваше минувачите, а Наив напълно изчезна при сергиите с храна. Тези двамата, за разлика от нас, хората не заобикаляха. Напротив — всеки се стремеше да ги потупа по рамото или да им стисне ръцете. И то въпреки факта, че братята бяха облечени точно като нас. Да, в Пограничните райони понятието „свой“ очевидно означаваше много повече, отколкото в Лита. При нас всеки е сам за себе си и във всеки удобен момент е готов да направи гадост дори на най-близкия си приятел.

Ние бавно вървяхме по Пазарна и се оглеждахме. Невил с голямо желание ни разказваше за всичко, което виждахме, но след пет минути обяснения започнах да блокирвам: „ето тук има голям магазин на хладни оръжия“, „в тази сграда е гилдията на строителите“, „тук живее общност на друиди“…

— Между другото — Невил се огледа. — Ако имате пари, скрийте ги добре. Въпреки че хората са страхуват от Майсторите, портфейлите ще ви свият, без да се замислят.

— Откъде този лукс? — засмя се Чез. — Когато влизах в Академията не си и помислих да взема много пари. Така че… в джоба ми се мотаят само няколко монети.

— Не се притеснявайте — успокои ни Кейтен. — Академията ще плати всички разходи.

— Наистина? — ококори се Чез. — Аха… Невил… Ти каза, че някъде там има хубав магазин за дрехи? И още, ей там видях една много интересна бижутерия…

— За какво са ти бижута? — не разбра Кейтен.

— Не са за мен — ушите на Чез почервеняха и той бързо заговори: — Като не мога да поканя приятелката си на гости, поне подарък да й изпратя. Ако знаеш колко е красива. Не мога да й подаря обикновена дрънкулка, тя заслужава много повече. Бих искал да намеря камък с цвета на нейните красиви… ей, Зак, помниш ли какъв беше цветът на очите й? Аз съм говорил с нея само няколко часа и през цялото време гледах не където трябва… Е, няма значение. Просто трябва да избера най-скъпия скъпоценен камък.

— Да, но…

— Кейтен, какво ти става? Парите не са твои, а на Академията. Те сигурно правят купища пари със заклинания…

Кейтен веднага осъзна, че няма да се отърве от Чез, докато не получи това, което иска. Но да се съгласи веднага не му позволяваше самоуважението, а да не се съгласи — чувството за самосъхранение. Червенокосият ми приятел наистина можеше да умори човек с приказки… вярно, че смъртни случаи лично аз не съм виждал, но припадъци на слабо устойчиви момичета — да, това съм виждал…

— Нека да не спорим точно днес и сега, и така имаме достатъчно проблеми — бързо каза Майсторът. — Ще имаме време да обикаляме магазините. Обещавам ти, че ще намерим подходящ подарък за твоето момиче. Сега най-важното за нас е да се запознаем с града, да отидем в магазина за мебели и при началника на стражата.

— И точно в този ред — Алиса се засмя. — По степен на важност.

— Подходящ подарък? — уточни Чез.

— Вече обещах — сериозно каза Кейтен. — Така, да не се разсейваме. Ние трябва да знаем кое къде се намира. Никога не знаеш какво може да ти е полезно…

Чез послушно се огледа, задуши и облиза устни.

— Вие както искате, но аз първо ще се запозная със сергията с пирожките. Точно сега три горещи пирожки с мармалад ще ми бъдат много полезни.

— Ще почерпиш ли, богаташо наш? — подкупващо попитах аз.

Наистина пирожката беше добра идея. А три пирожки, това е просто супер! Само че нямах толкова пари в себе си…

— Добре — щедро се съгласи Чез. — Ще почерпя всички. Да вървим.

— Май доста монети се мотаят в джоба му — с усмивка каза Невил.

Чез тръгна към сергията и ние забързахме след него.

— Какво щяхте да правите без мен? — самодоволно каза червенокосиятми приятел преди да поръча.

Той извади от джоба си невзрачна, но доста дебела кесия и започна да отброява монетите…

Само за миг незнайно откъде до нас се появи нисък, грозен и не особено добре миришещ старец. Беше облечен в тъмнокафяви дрипи, същити от няколко костюма. Дългата сива коса беше събрана на опашка, завързана с мръсен червен парцал.

— Извинете, как да стигна до библиотеката? — пискливо се обърна към Чез.

Ние се ококорихме изненадано, защото ако се съди по външния му вид, този старец не можеше да има никаква работа в библиотеката.

Но Чез, както винаги, не беше изненадан.

— Нямам представа — каза той и се прозя широко. — А какво е това библиотека?

Старецът ни хвърли укорителен поглед и бавно продължи нататък.

— Няма никакво чувство за хумор — Чез сви рамене и се обърна към продавачката. — Моля дайте ни осем пирожки със сладко… Хей! Къде ми е чантата?

Чез се взираше глупаво в празната си ръка, където само преди миг лежеше пълната му кесия.

— Предупредих те — без намек за ирония каза Невил. — Тук крадат всичко, което е лошо скрито… и всичко, което е добре скрито. Стандартна тактика — старецът ни отвлече вниманието и тогава неговия по-млад и пъргав придружител отмъкна кесията.

— Ама че си умник. Ти защо не направи нещо?

Алиса веднага се втурна в тълпата, надявайки се да намери стария човек, но от него нямаше и следа.

— Бързичък старец — каза тя. — Никой даже не го е виждал.

— Кажи сбогом на парите си — не можах да устоя да го подиграя. — Извинявай, Чез, но трябваше да внимаваш за кесията си.

Чез бавно започва да почервенява от гняв.

— Сега ще им покажа! — изръмжа обидено, но изведнъж се успокои. — Чудя се… какво ли може да каже по въпроса нашият наръчник със заклинания? Нали затова ни го дадоха… помните ли, имаше и подходяща глава.

Той бързо извади от джоба си книгата.

— Добре, че не е открадната. Така че, нека да видим…

— „Глава 2. Призоваващи магии“ — подсказа Кейтен.

— Да — Чез започна да чете на глас. — „Заклинанието за призоваване на изгубени вещи може да бъде използвано само ако изгубването се е случило сравнително скоро“. Какво ще рече „сравнително скоро“ — колко точно? Добре де… нека да пробваме. Що за странно сплитане…

Чез веднага започна да сплита заклинанието, без дори да вникне в смисъла му. Явно много се беше огорчил от кражбата… Не, не толкова огорчен, колкото вбесен.

Няколко минути по-късно във въздуха се появи едва забележима червеникава мъгла, излизаща от ръката на Чез и отиваща нейде в тълпата.

— Няма да избягаш — ахна развълнувано Чез и разбутвайки хората, тръгна по следата.

— Става интересно — каза Кейтен. — Така че мисля да ви изчакам тук.

— И ние — в хор казаха братя Викерс.

— Бъдете внимателни — посъветва ни нашия надзорник, изваждайки няколко монети от джоба си. — А ние ще хапнем пирожки.

Странно. Какво правят?

Нямах време да мисля върху странното поведение на приятелите си. С Алиса трябваше бързо да настигнем Чез преди окончателно да го загубим в тълпата.

— Колко шум, и всичко заради няколко откраднати монети, — подхвърли Алиса, когато най-накрая настигнахме вбесения ми приятел.

— Това е въпрос на принцип — отговори той кратко.

Сега явно не му беше до нас. Чез се беше настроил за преследване и, между другото, в това не беше начинаещ, както и аз. В Школата по Изкуства, в която ние се обучавахме, периодично провеждахме градски тренировки. Разделяха ни на няколко отбора и пред всеки отбор поставяха определени задачи. Например, да намериш или да хванеш някой от групата на по-големите. Тези момчета бяха много по-силни и по-опитни от нас, така че дори численото превъзходство не ни даваше кой знае какво предимство. И ние обикаляхме целия град в търсене на така наречената „мишена“. И когато най-накрая го откривахме, нерядко са налагаше да бягаме обратно. Във всеки случай, имахме известен опит в преследвания из града…

— По пътечката! — ахна развълнувано Чез.

Следата свиваше встрани от Пазарната улица и водеше към невзрачен двор.

Не знам защо, но аз веднага си представих много ясна картина, как в този двор, на някаква пейка, седят стареца и помощника му. И си разделят парите на Чез.

— Аз ще заобиколя от другата страна — предложи Алиса и без да чака за отговор, изчезна зад къщата.

— Къде отиде? — изсъска Чез и с пълна скорост влетя в двора.

Воден от чувство за справедливост, той и не мислеше да се крие.

Аз го последвах.

Представете си изненадата ми, когато в двора видях точно същата картинка, която си представях преди малко — на една пейка, между къщите, седи същият този старец в компанията на слабичък младеж. И те наистина са разделяха парите на Чез!

— Аха, ето ви къде сте! — дрезгаво изкрещя Чез и създаде пред себе си средна по размер Огнена топка. — Ако някой мръдне, ще го подпаля!

И старецът, и младежът замръзнаха, взирайки се ужасено в Чез.

— Веднага върнете кесията! — извиках аз. — Ако се държите благоразумно, няма да ви горим и бием, а просто ще ви дадем на стражата.

Не знам кое точно предизвика такъв ефект върху тях — огнената топка на Чез ли ги уплаши толкова или не ме разбраха добре, но старецът внезапно се срина на земята и извика:

— Простете ни на нас, глупаците, господа Майстори! Не мислехме какво правим!

Чез известно време въртя заплашително очи, но след това изгаси огнената топка.

— Добре, за начало ми върнете…

Тогава от другата страна на двора изскочи Алиса. Не знам защо беше свалила качулката си… вероятно за да изплаши крадците. И наистина успя.

— А! — едновременно извикаха те, като видяха червените очи на Алиса и оголените в иронична усмивка зъби.

Следващата реакция при стария човек и младежа се различаваше. Първият се хвърли в краката ни и закрещя, че е нищожество, така че да не го даваме на милостта на вампирката. Но вторият направи голяма глупост — побягна. И като побягна, поради алчност или просто по навик, но грабна кесията на Чез. Ако не беше я взел, едва ли щяхме да го преследваме из целия град. Но като сме започнали нещо, трябва да го довършим.

— Алиса, кажи на стареца къде все пак се намира библиотеката — помолих аз.

— А ние със Зак ще си върнем кесията — каза бързо Чез и се усмихна така кръвожадно, че всеки потомствен вампир би му завидял. — Следвай ме!

След младия крадец се точеше едва забележима червена диря, така че всичко, което се искаше от нас, беше да я последваме.

— Рано или късно ще се умори — злорадо изхриптя Чез.

— Но преди това може да хвърли парите — не се съгласих аз. — Така че да побързаме.

Тичахме по следата с прилична скорост и единственото нещо, което ме притесняваше за момента, беше как ще се върнем на мястото, където оставихме Алиса и стареца. За мен всички мръсни улици на града бяха напълно еднакви, а не мисля, че Чез беше в състояние да запомни пътя по-добре от мен.

Странно, но никой не обръщаше внимание на двама бягащи по улицата Майстори. Дори стражите, за които се предполага, че са задължени да се интересуват от бягащи хора, изобщо не поглеждаха в нашата посока.

— Най-накрая. Виж, води ни в тази къща.

И наистина, червената мъгла ни доведе до вратата на безлична двуетажна къща.

— Ще разбиваме ли вратата? — попитах аз. — Или да извикаме стражата?

— Ще се справим без тях — каза Чез. — Нали сега и ние сме стражи. Така че… — и той бутна мръсната врата. — Не е заключено.

Влязохме предпазливо, готови във всеки един момент да направим заклинание.

Къщата беше празна. Мебелите не бяха много повече, отколкото в нашата прокълната къща. Е, в допълнение към ръждясалите железни легла имаше няколко железни стола. На един от тези столове стоеше и кесията на Чез, към която водеше червената нишка на заклинанието. Но някак странно — от втория етаж. Сякаш крадецът се е качил горе, и след като ни е видял през прозореца, бързо е слязъл, поставил е кесията на стола и е избягал.

— Ако това е неговия дом, ще ме е срам да си взема парите — тъжно каза Чез, вземайки кесията.

— Но стражата все пак трябва да го арестува — казах твърдо. — Мястото на крадеца е в затвора.

— Ей, крадецо! — извика на висок глас моят приятел и създаде малка Огнена топка. — Излизай, няма да те бием.

Бавно се качихме на втория етаж.

Празно. Само отново няколко железни легла, и маса…

— Какво ли се вижда от прозореца? — огорчено попита Чез.

Свих рамене и се приближих до отворения прозорец. Всъщност, това не беше точно прозорец, а дупка в стената, но това не беше моята къща, така че ми беше все едно. Отворът гледаше към улицата и да се скочи оттук едва ли беше възможно без помощта на левитация. Тоест, може да се скочи, но… не и без травми. Все пак, стара сграда с висок таван, втория етаж си беше доста нависоко…

— Зак… — тихо се обади Чез.

Нещо в гласа му не звучеше така, както би трябвало.

Обърнах се и се спогледахме — той беше блед като гладен вампир.

— Какво става? — стреснах се аз.

— Виж — тихо каза той и посочи към леглото.

— Какво? — не разбирах. — Легло като легло…

— Погледни под него — едва чуто каза Чез.

Отидох до леглото, наведох се…

— Дракон да ме вземе…

Под леглото лежеше крадецът. Оцъклените му очи гледаха право в мен…

— Мъртъв ли е? — попита Чез с треперещ глас.

— Май да — неуверено отговорих аз. — Той какво, от страх ли е умрял?

Чез приклекна до мен.

— Да бе, и гърлото му само се е прерязало. От страх…

— Гърлото ли? — погледнах по-внимателно и наистина видях на момчешката шия тънък дълъг разрез. — А къде е кръвта?

— Познат почерк — отбеляза Чез. — Същото беше и с готвача в „Мечта“. Оказва се, че и това момче е убито от нисшите вампири? Едно не разбирам — как толкова бързо изпомпват кръвта. Само погледни — на пода няма нито едно петънце, а този хлапак е по-бял от платно, в него и капка кръв не е останала.

— Полицай Девлин спомена за почерка на нисшите — убиват бързо и безшумно. Макар че аз много не му повярвах…

— А забеляза ли, че червената нишка водеше до кесията през втория етаж? — спомни си Чез. — Сякаш крадецът се е качил горе, после ни е видял през прозореца, уплашил се е и е слязъл долу, за да остави кесията на стола.

— Да, — съгласих се аз. — И след това се е върнал на горния етаж и от страх е пропълзял под леглото. Тук го е спипал вампирът… Защо всички тези гадости се случват точно на нас?

— Да, ама че късмет… — ядосано каза Чез.

Отдолу се чуха шумни стъпки.

— Кой е тук? Излезте!

И двамата се втурнахме към стълбите и погледнахме надолу. На прага стояха двама стражници с излъскани до блясък ботуши.

— Късметът още не е свършил, — усмихнах се безрадостно. — Интересно, ще ни арестуват ли или не?

— А може да скочим през прозореца и да избягаме? — предложи Чез.

— Не — не се съгласих аз. — Все пак ще трябва да работим в този град. Освен това, много хора ни видяха да влизаме тук. Няма смисъл да се крием.

И ние започнахме да слизаме по стълбите.

— Господа — припомних си обръщението, който често използваше офицер Девлин. — Ние сме представители на Патрула. На горния етаж има труп, очевидно са го убили нисши вампири.

Щом ни видяха, пазачите сграбчиха мечовете си, но не ги извадиха от ножниците.

— Патрул? — притеснен попита един от пазачите. — Вие Майстори ли сте?

Чез се засмя нервно, създаде няколко Огнени топки и започна да жонглира с тях. Ръцете му леко трепереха.

— А вие как мислите, Майстори ли сме или не?

Стражниците се втренчиха в него с широко отворени очи, не можейки да произнесат нито дума.

— Познавате ли офицер Девлин? — аз се възползвах от временното им объркване.

— Разбира се — отговориха заедно. — Кой не го познава.

Така си и мислех. Очевидно Девлин беше добре известна личност. Интересно, с какво точно е толкова известен?

— Докладвайте му за този труп и му кажете да дойде възможно най-бързо при нас. Има някои неща, които трябва спешно да обсъдим.

— Извинете, но ние трябва да съставим акт за… — започна неуверено стражът.

— Елате довечера в Прокълнатата къща, ще имате акт — Чез се засмя и угаси огнените кълба.

Надзирателите се спогледаха.

— Ами… в общи линии, ние може и сами да попълним всички документи. Не смеем да ви задържаме, господа.

Ние с Чез кимнахме важно и тръгнахме към изхода.

На улицата едва се сдържах да не хукна да бягам. С бавни крачки завихме зад ъгъла на най-близката къща и чак там се отпуснахме. С въздишка на облекчение се засмяхме на глас.

— А ти се страхуваше, че ще бъдем арестувани — през смях каза Чез. — Толкова уплашено ни гледаха, че чак срамно ми стана. Сигурно сто пъти са съжалили, че изобщо са влезли в тази къща.

— Аз също вече съжалих, че хукнахме след този крадец — признах аз. — Може би ако не беше хукнал да бяга, щеше да е още жив. Макар и крадец, той си е просто дете… беше.

Чез погледна с омраза кесията в ръката си.

— Дракон да ги вземе тези пари…

* * *

Нашето пътуване обратно се оказа много по-дълго. Преди всичко, защото просто се загубихме. Половин час по-късно случайно попаднахме на сергията с пирожки, до които търпеливо ни чакаха братята Викерс и Кейтен.

— О! Герои — приветства ни Кейтен и изразително погледна кесията в ръката на Чез. — Виждам, че все пак сте върнали парите си. А къде са Алиса и крадците?

— Алиса! — извикахме двамата с Чез.

Срам ме е да кажа, но аз напълно забравих за нея. Та нали вампирката остана да пази стареца в онзи двор.

— За какво крещите? — изненада се Невил.

— Алиса остана да пази стареца, а ние хукнахме след момчето, откраднало парите на Чез.

— Разбирам, че сте го догонили. — Кейтен кимна към кесията. — Предадохте ли го на стражата?

— Може и така да се каже — отговорих аз уклончиво.

— Цял целеничък?

— Може и така да се каже — повтори ме Чез. — Само че го предадохме, защото беше вече мъртъв.

Кейтен се опули срещу нас. Няколко пъти си отваряше устата, явно опитвайки се да каже нещо, но от гърлото му излизаха само някакви странни звуци.

Но Наив не се изненада.

— Убили сте го?!

— Да бе — невесело се пошегува Чез. — Аз за парите си гърла прегризвам. Затова и неговото… го прегризах.

Докато се опитвах да си спомня къде беше вратата към вътрешния двор, в който оставихме Алиса, Чез набързо разказа за нашите приключения.

Вратата намерих доста бързо, не мога да се оплача от паметта си. Влизайки в двора, ние не повярвахме на очите си: Алиса и стареца кротко си седяха на една пейка и спокойно си говореха.

С Чез се спогледахме. Интересно, какъв ли се пада младежа на този старец?

— Къде се забавихте толкова? — не много топло ни посрещна Алиса.

— По-добре не питай — Чез се намръщи. — За какво си говорите с любителя на библиотеки?

Алиса го погледна укорително.

— Между другото, г-н Велес е много образован и начетен човек — каза тя.

Вгледах се в дрипавия старец. Това вонящо плашило — начетен и образован мъж?

— Не ме разсмивай, — рязко отвърна Чез. — И без твоите шеги е гадно. Помощникът на твоя начетен приятел го убиха почти пред очите ни!

— Убили са го? — изненада се стареца. — Странно…

Съдейки по факта, че този… как беше… Велес, не е много разстроен, мъртвото момче очевидно не му е роднина.

— Направо нямам думи, толкова е странно! — нервно каза Чез. — Цялата кръв е била изпомпана от него за няколко минути! Отиваме, а той лежи целият бял и с прерязано гърло… идиотска работа… Както се казва, на практика сме. Първи ден в града, а вече два трупа…

Чез говореше все по-бързо и по-бързо.

— … Не стига това, ами в някаква Прокълната къща ни настаниха, в която не да се живее, а да се стои дори е опасно. Като капак всички се страхуват от нас, сякаш сме заразни.

— Какво нервничиш — каза Кейтен. — Я се вземи в ръце.

— Всеки нормален човек на мое място ще се изнерви — обидено отговори приятелят ми и погледна към мен.

Какво ме гледа? Мен тези трупове по незнайна причина не ме разстроиха. Честно казано, не асоциирах тези мъртъвци с живи хора… Просто мъртви тела. Дори не ги познавах. Ако беше някой от моите приятели… пфу… Що за глупави мисли?

Старецът, който мълчеше през цялото това време, изведнъж каза тихо:

— За жителите на Пограничните райони Майсторите са почти същото, каквото са троловете за жителите на столицата. Приказки, с които плашат малките деца. Вие как бихте гледали на оживелите злодеи от приказките?

— И защо веднага злодеи? — обиди се Чез и впери поглед в Невил. — Вие нищо не ни казахте за това. Само не казвай, че точно тези приказки не са ви ги чели.

Братята бързо се спогледаха.

— Ами… не искахме да разваляме настроението ви.

— Настроението не искали да ни развалят — изимитирах Невил. — Ако знаехме какво е отношението към Майсторите, никога нямаше да се съгласим на тази практика.

Тук, разбира се, малко се изхвърлих. Все едно някой ще ни пита.

— Така беше — кратко отвърна Невил.

Ама и той… Умишлено са премълчавали, че тук с нас плашат децата. Не разбирам как с такова възпитание братя Викерс изобщо са решили да постъпят в Академията.

— Между другото, не всички жители на Крайдол се страхуват от Майстори — опита се да ни успокои Невил. — Повечето от вас просто излишно се притеснявате.

— Защо е това „вас“? — попитах го аз. — Искаше да кажеш „нас“.

— Не, именно „вас“. Ние с брат ми сме местни. Дори да станем наемни убийци и да ни издирват в цялата империя, тук ние винаги ще си останем свои и никой няма да тръгне да ни предава на стражата или да прави нещо още по-лошо.

— Браво — каза Алиса. — Не мислех, че хората сте способни точно на такова отношение към „своите“.

— Че то точно за вампирите не е типично — засмя се Чез.

Алиса въздъхна.

— За вампирите не ми се говори — те са готови да захапят гърлото на всеки, който според тях им пречи за нещо. А да им пречи може абсолютно всяко същество, без дори да го осъзнава.

— Мили и добри създания — сериозно каза Кейтен. — Вярно е, че хората и вампирите не се различават особено. Но защо изобщо говорим за това? Толкова работа имаме, а вие тук локуми разтягате.

— Извинете, а какво ще стане с мен? — тихо попита старецът, който през цялото това време слушаше внимателно нашия спор.

Кейтен с правото на най-старши взе решение:

— Ще те предадем на стражата. Ти си крадец.

— Позволете ми да не се съглася с вас — каза старецът. — Аз не съм крадец. Просто по стечение на обстоятелствата бях принуден да помогна на един крадец… но лично аз никога нищо не съм крал! Честно казано, това са неоправдани намеци.

Невил погледна стария човек.

— Слушай, дядка, начина ти на говорене ми се струва познат. Срещал ли съм те някъде преди?

— Възможно е — сви рамене старецът. — Преди време работех като библиотекар в градската библиотека.

— Ама разбира се! — спомни си Невил. — Ето откъде те познавам! Като дете вземах книги от теб… Чакай малко, не те ли обвиниха в подпалването на библиотеката?