Алекс Кош
Огненият патрул (7)

Действие 5

— Сигурно се шегуваш — тихо каза Кейтен.

— Хайде — объркано отвърна полицая. — Нормален дом. Само покрива на втория етаж малко тече, и стените са леко изгнили… но отвътре е много уютен, наистина.

— Ти влизал ли си вътре? — попитах подозрително, но въпросът ми остана без отговор.

Девлин се стараеше да не поглежда към нас и бавно се отместваше все по-далече и по-далече…

— Искам да се прибера вкъщи — захленчи Чез. — Погледни тази съборетина! Не искам да живея тук два месеца. Какви два месеца… дори и за няколко минути няма да остана!

— Не се вълнувай така, Чез — ласкаво каза Алиса. — Тази къща след седмица-две ще рухне. За какви два месеца говориш?

Ще се опитам да опиша по-подробно забележителната сграда, която ни предоставиха от полицията на прекрасния град Крайдол. Преди всичко, трябва да спомена цвета на сградата. Целият първи етаж на новия ни дом беше покрит със зеленикаво-жълт мъх, а вторият, напротив, беше напълно черен, като че ли наскоро е бушувал силен пожар. Сградата практически беше плътно заобиколена от силно ръждясала паянтова ограда, която на някои места се беше облегнала на самата къща. Отпред имаше малка полянка, която последните няколко години е била използвана като сметище — личеше си по малките купчини боклук, разположени тук и там. На входа имаше две статуи, и май преди са били нещо като дракони, но сега просто беше невъзможно да се каже нещо със сигурност. Главите на статуите, както и всичко, което е можело да се счупи, вече беше счупено и да определя какво точно са представлявали тези каменни блокове, не можех… а дракони — това беше просто мое много смело предположение.

Предната врата беше леко наклонена, но по някакво чудо все още се държеше на пантите си…

— Заповядайте, разполагайте се като у дома си, — любезно ни покани стражът, отдръпвайки се на безопасно разстояние.

— Дано и ти да живееш в такава къща — от сърце му пожела Чез.

— През целия си живот — добавих аз.

— Е… — полицай Девлин внезапно се забърза. — Вие тук се оправяйте, настанявайте, а аз трябва да докладвам за убийството. Ще дойда при вас след обяда.

— Ако сме още тук — веднага реагира Чез. — Ох, как искам да се добера до началника им. Ох, ще му кажа аз…

Да. А доскоро мечтаех как домът ни ще бъде оборудван с битови заклинания… и изведнъж става ясно, че той даже с покрив не е напълно оборудван.

Полицай Девлин бързо напусна нашата компания. Даже прекалено бързо.

— Виждаш ли някъде номера на къщата? — попитах Алиса.

Тя поклати глава.

— Сега ще попитам, — оптимистично заявих и се обърнах към една жена, която точно минаваше покрай нас. — Извинявайте, знаете ли на кой номер е тази къща?

Жената ме погледна с широко отворени очи. Веднага разбрах, че с нещо я изплаших…

— О, тази ужасна къща. В нея живеят призраци…

Май тази жена отдавна си е уплашена. И дори не от тази къща… може би от живота в това страшно градче?

— И всяко пълнолуние там става нещо ужасно…

Не, на тази жена й дай време и всички градски легенди ще ти разкаже.

— Уф — разочаровах се и почти сричка по сричка казах: — Кой е номера на къщата?

— Как кой? Тринадесет, разбира се.

С тези думи жената ни огледа внимателно и бързо се отдалечи. Край, сега ще разкаже на всичките си приятелки за странната четворка Майстори, които се интересуват от къщата на духовете.

— Чу ли? — радостно попитах вампирката.

— Да — каза тя мрачно. — Настанени сме в къща с духове.

— Не това — казах аз. — Ти загуби баса.

Алиса ме погледна със странен поглед.

— О, да.

Тя бързо ме целуна по бузата и се извърна.

Чез, който през цялото това време стоеше до мен и с интерес следеше действията ми, ехидно се засмя.

— Ето ти и наградата.

Хмм… май спечелих баса и си получих наградата. Но някак си не почувствах, че това е награда.

Кейтен продължаваше да се взира тъпо в новия ни дом. Съдейки по изражението му, беше много недоволен, да не кажа и повече.

— Нека се опитаме да влезем — най-накрая каза той. — Само внимателно, че да не ни падне нещо на главите.

Между другото, вратата на оградата беше изкъртена и се търкаляше в двора. Така че в двора влязохме без никакви проблеми.

Кейтен погледна предпазливо изгнилата стълба, с характерния брой (да подсказвам или сами ще се досетите, че бяха точно тринадесет?) очевидно прогнили стъпала, и направи първата стъпка.

Първото стъпало веднага започна да скърца, явно несвикнало с такова натоварване, но издържа Кейтен.

— Първо ще се кача аз, — предупреди ни Майстора след кратък размисъл.

Бавно изкачвайки се по стълбата, той хвана дръжката на вратата и… едва успя да отскочи. Вратата, сякаш само това и чакаше — някой да я хване за дръжката, с оглушителен трясък падна на мястото, където допреди секунда стоеше Кейтен.

Вдигна се такъв облак прах, че скри не само Майстора, но и цялото стълбище.

— Искам вкъщи — Чез жално повтори вече известната фраза.

— Апчхи — кихна Кейтен. — Аз влизам в къщата, а вие разкарайте оттука това нещо, което някога е било врата. Така или иначе сами няма да можем да го монтираме обратно.

Ние послушно се изкачихме по стъпалата и се опитахме да вдигнем вратата. Колко беше тежка! Дори и с вампирската сила на Алиса едва успяхме да я смъкнем от стълбата.

— Това не е врата, — убедено каза Чез, когато най-накрая я замъкнахме на достатъчно разстояние от къщата. — Дракон знае какво е, но със сигурност не е врата.

В този момент от вътрешността се чу силен и продължителен грохот, сякаш някой дълго и без да пропуска нито едно стъпало се търкаляше по стълбите.

— Да влезем? — колебливо предложи Алиса, когато всичко утихна.

— Кейтен каза да не влизаме, — припомни Чез.

— Не каза точно това — не се съгласих аз. — В определени случаи може да му е необходима нашата помощ.

Качихме се по стълбите, предпазливо надникнахме през вратата и… дружно кихнахме. Вътре беше толкова прашно, че не можех да видя нищо по-далече от собствения си нос. Даже и него не виждах.

— Апчхи.

— Знаеш ли, мисля, че ако протегна ръка, тя веднага ще се покрие с прах — каза Чез. — Тук за да вървим, трябва буквално да избутваме плаващата във въздуха гадост!

— Прахът не се вдига просто така — каза Алиса. — Сигурно Кейтен е съборил нещо много голямо, за да вдигне тази многогодишна прах.

— Кейтен! — извиках аз, и веднага се нагълтах с прах. — Кхъ… Къде си?

Отговори ми тишина.

— Да влизаме — колебливо каза Алиса и създаде пред себе си малка, колкото юмрука ми, Огнена топка.

Ефектът от огнената топка беше малък, виждахме на не повече от половин метър, но все пак… Ние с Чез също направихме по една огнена топка и бавно пристъпихме напред.

— Слушай, Зак, не можем да живеем тук — зашепна Чез. — Всяка минута в тази къща е риск за живота ни.

— Наистина, това е някаква глупава шега, — съгласи се Алиса. — Явно началникът на стражата е голям шегобиец.

— О! — изведнъж извика червенокосият ми приятел и хлътна в пода. С него падна и огнената му топка.

— Какво стана? — извикахме с Алиса и се втурнахме да го вдигнем.

— Кракът ми — прохърка Чез. — Подът пропадна. Всичко е наред.

Зад гърба ми се чу тихо пращене. Обърнах се бързо, продължавайки да държа Чез.

— Ей! Подът гори! — извиках когато видях, че на мястото, където преди секунда падна огнената топка на Чез, избухва малък пожар.

И двамата с Алиса пуснахме Чез и хукнахме да гасим огъня.

— А! — извика Чез. — По-леко трябваше… Да не съм чувал с картофи.

— Следващият път ще мислиш къде хвърляш огнената си топка — ядно каза Алиса, докато тъпчехме с крака пламъците.

След като изгасихме всичко и вдигнахме Чез, ние продължихме напред, периодично натъквайки се на мебели и някакви дъски, явно паднали от горния етаж. Но засега нямаше никакви следи от Кейтен…

— Кейтен! — за кой ли път извиках аз.

— Тук съм! — неочаквано чухме гласа му някъде отгоре.

— Какво правиш там? — извика в отговор Чез.

— Сега ще сляза!

Напрегнато се ослушвахме за звуците отгоре, страхувайки се, че нещо или някой ще падне върху нас.

Право пред нас се появи слаба светлина, която се оказа огнена топка. Зад нея, естествено, крачеше самия Кейтен.

— Харесва ли ви новият ни дом? — полюбопитства Майсторът.

От опита му да изтръска ливреята си във въздуха стана още по-прашно, макар че от това по-прашно накъде? Като цяло и четиримата драстично повишихме ранга си, защото цветът на нашите ливреи стана мръсно сив, както се полага на Върховни Майстори.

— Прекрасен е — ядосано отвърна Чез, разтривайки насинения си крак. — Какъв беше този шум, който чухме?

— Да, част от покрива се срина…

Съвсем случайно се натъкнах на едно прашно и мръсно кресло. Тъй като не бях много по-чист от него, аз без колебание седнах на самия му край.

Хряс!

Когато ме вдигнаха от изгнилите останки, аз най-накрая спрях да проклинам и, кихайки от всеки и от всичко, побързах да се измъкна от тази не къща, а реликва, достигнала до нас от дракон знае кои времена.

По пътя няколко пъти попадах на някакви желяза и веднъж пропаднах в дупка в пода. Но бях непреклонен в желанието си да се измъкна от прашния ад и скоро се озовах на улицата.

— Тук повече няма да вляза — казах твърдо, разтривайки насинения си задник и наслаждавайки се на чистия въздух.

— И аз — подкрепи ме вървящия след мен Чез. — От този прах дори не можем да разберем степента на разруха на този паметник на архитектурата.

— Е, с праха сега ще се разберем — каза бодро Кейтен и запретна ръкавите на червената си ливрея.

* * *

Този път Кейтен доста си поигра с потоците енергия, но резултатът беше удивителен. В къщата се образува своеобразно торнадо, което засмука цялата прах от къщата и я подреди в спретнати купчини на поляната. Така и не разбрах защо трябваше да са много купчини, а не само една…

— Уау. А ни казваха, че извън Академията е много по-трудно да се сплитат потоци — каза Алиса, гледайки очаровано резултата от заклинанието.

Аз просто нямах думи.

— По-трудно е — потвърди Кейтен, — и ще имате време да се уверите.

— И все пак в такава дупка няма да живея — Чез предупреди Кейтен. — Едно почистване не може да превърне тази дупка в дом за живеене.

— Хей, не можеш ли с някоя магия да накараш тази съборетина да изчезне, пък ние на нейно място ще направим палатка от клонки, и там ще живеем. Няма да е много елегантно и удобно, но ще е безопасно — със смях предложих аз.

Но смях през сълзи…

— Предлагам да живеем при братя Викерс — направи своето предложение Чез. — Те самите казаха, че имат голяма къща.

— Голяма за Пограничните райони — коригирах приятеля си. — Семейството им е огромно, така че по-добре в палатката.

— Разбира се, аз точно за това постъпих в Академията, да живея в палатка насред погранично село — изсумтя Алиса. — Заслужава си.

— Добре, приключвайте обсъжданията — прекъсна ни Кейтен. — Хайде съберете всичкия боклук, който изкарах от къщата, и го изгорете. Но без дим! Направете тримата заедно такъв огнен стълб, че всичко да изгори за секунда, тъкмо ще потренирате.

Набързо се изтръскахме от праха и мръсотията, вдишахме свеж въздух и започнахме да трупаме всичкия боклук на една купчина. Но уменията ни по левитиране бяха толкова слаби, че по-скоро пречеха, отколкото да помагат — само се изцапахме подобаващо, така че се наложи да работим с ръцете си. Накрая струпахме всичко на голяма купчина, горе-долу колкото мен висока, и тримата започнахме да сплитаме общ огнен стълб. Сплитахе дълго време, около пет минути…

Между другото, аз напълно забравих за жителите на града. Миниатюрното торнадо на Кейтен не можеше да остане незабелязано, така че по времето, когато запалихме огнения стълб, около къщата се бяха събрали доста хора. Дори търговците временно спряха да превъзнасят стоките си и с интерес загледаха в нашата посока. Цялото това внимание не ни беше много приятно, но какво можехме да направим?

А когато огнения стълб пламна (двойно по-висок от мен и около три метра в диаметър), вече половината град се беше събрал да гледа.

Огненият стълб изгори целия боклук за секунда и угасна, но хората дълго време не искаха да се разотидат. Колкото и да им викаше Чез, че представлението е приключило, никой не му вярваше. Бедния ми приятел, само гласа си изгуби напълно.

— Те май си мислят, че им гостува безплатен цирк, — ядосано изхриптя Чез.

— Не им обръщайте внимание — бодро каза Кейтен. — Сами ще си тръгнат, ако нищо интересно не се случва. Хайде, да влезем и да огледаме с нов поглед.

— Не ни трябва нов поглед, а нова къща — измърмори Чез.

Въпреки това, всички искахме да видим останало ли е нещо вътре. Странното беше, че все пак нещо наистина беше оцеляло, и то дотолкова, че Кейтен радостно потръпваше, Алиса беше във възторг, дори ние с Чез се зарадвахме.

В тавана на първия етаж зееше огромна дупка, а покрив над втория етаж изобщо нямаше, така че естествената светлина беше повече от достатъчно. В допълнение, всички стени бяха в дупки, през които се процеждаха тънки лъчи светлина. Кейтен беше издухал всичкия прах и сега въздухът тук беше много по-хубав, отколкото на улицата. Дори ми се струваше, че ухае на влага и свежест, сякаш наблизо тече поточе…

— Вижте какъв фонтан! — възхитено възкликна Алиса.

Действително, в средата на огромния хол, заемащ целия първи етаж на къщата, стоеше прекрасен фонтан от бял мрамор! Не знам как, но беше в идеално състояние. На фона на статуята на входа това изглеждаше малко странно. Мебели в хола нямаше, може би от тонадото на Кейтен, но по-вероятно беше да са се превърнали на прах дълго преди нашето пристигане. Основната част на фонтана беше статуя на малък дракон, изпълнена с изумителна точност и изящество. Водата абсолютно безшумно излизаше от устата на дракона, изобразявайки пламъци, и падаше в малко езерце. Кръглият пиедестал, на който стъпваше удивителното крилато създание, беше изписано с някакви сложни и напълно неразбираеми знаци… Фонтанът очевидно беше омагьосан с някаква магия, която поглъщаше всички звуци от падащата вода. Чудех се защо ли. Що за странност?

— Изумително — тихо проговори Кейтен. — Вижте каква красива фигура и какво удивително покритие…

— Да, като истински е, — съгласи се Чез.

Фонтанът беше невероятно красив. По течащата върху белия мрамор вода играеха отблясъци на светлината — дупката в покрива много подходящо беше точно над фонтана.

— Не мога да повярвам, че никой не знае за този фонтан — започна да размишлява на глас Кейтен. — Ако пък знаят, защо къщата стои непокътната? И защо никой не се опитва да изнесе оттук това чудо?

— Може би защото това чудо е много тежко? — предположи Чез.

— Не ме разсмивай — рязко отвърна Кейтен. — Дори и аз при добро желание мога да го пренеса оттук, и то не само фонтана, но и част от къщата… макар и не много надалеч. А ако поканя и няколко Върховни Майстори, ще вдигнат цялата къща най-малко до друидите в Древната гора.

Доста ще се изненадат друидите, когато върху главите им се стовари напълно изгнила къща. Имам предвид, че ще е изгнила…

— Наистина е странно — съгласих се аз и се засмях тихо. — Между другото, Кейтен, къде точно под краката ти се срути пода на втория етаж?

Кейт се огледа преценяващо нагоре.

— Ами, като че ли точно над фонтана… Аха, искаш да кажеш, че таванът е паднал върху нещо, което по-рано е закривало фонтана?

— Мога само да предположа — отговорих аз скромно. — Но изглежда логично.

Майсторът замечтано поклати глава.

— Значи… в доклада си непременно ще опиша този фонтан. Това е много древен артефакт! Истинско съкровище за Майсторите.

Странно. Какво толкова удиви Кейтен в този фонтан?

— И защо точно за Майсторите? — попитах го аз.

— Вече казах, този фонтан е просто с фантастична изработка…

— Да, да, това го виждаме — прекъснах Майстора. — Но в допълнение към историческата стойност…

— Историческа! Ясно казах, че този фонтан е покрит с невероятно енергийно поле!

— Аха, енергийно — най-накрая разбрах аз. — Защо не ни каза по-рано?

Кейтен за известно време ме гледа неразбиращо.

— Вече казах на чист елирски език, че фонтана е с удивително покритие. Не виждате ли?

Ние поклатихме отрицателно глави.

— Знаеш ли, Кейтен, не искам да се заяждам, но първокурсниците наистина не виждаме никакви енергийни полета с изключение на тези, които сами сплитаме. Не сме обучени.

— А, да — смути се Кейтен. — Така съм свикнал с вас, сякаш се познаваме от години…

Какъв комплимент! Или напротив, ако това вече сме го учили.

През следващите два часа обходихме цялата къща отвътре и отвън. Само на втория етаж не се осмелихме да се качим — това оставихме на Кейтен като единствен от нас, който можеше да лети нормално. Всъщност и аз умеех, но от изненадата можех да забравя, затова реших да не рискувам.

Моите приятели също бяха любопитни, но и те не се качиха горе, тъй като падане от втория етаж не влизаше в сметките им. Между другото, Кейтен на два пъти пропада през пода, но спираше по средата на етажа и се издигаше обратно.

Мебели в къщата почти нямаше, с изключение на няколко железни легла и една оцеляла неясно как голяма и солидна дървена маса. Но по стените висяха множество неразбираеми картини. Неразбираеми, преди всичко защото бяха покрити с дебел слой ръжда ли, мъх ли… Картините бяха сякаш сраснали със стената, понякога не се разбираше къде свършва една картина и започва другата. Тук-там можеше да се видят части от лица, пейзажи, и някакви същества… плавно преминаващи в мръсни петна по стените. Между другото, бившият собственик на къщата явно уважаваше тези същества. Статуята на входа, фонтана с дракон, всевъзможните орнаменти по олющените перила, дори на пода, ако се вгледа човек внимателно, може да се види някакво мило шестокрако създание.

— Би било интересно да разберем кой е живял тук преди — каза Кейтен, когато всички седнахме да починем на един железен креват.

— Маниак — уверено каза Чез. — Макар че, вероятно, много богат…

Ние с Алиса кимнахме в знак на съгласие.

— Трябва по-добре да претърсим къщата, — усмихнах се аз. — Може някъде съкровище да е скрил.

Кейтен посочи фонтана.

— Ето истинското съкровище. Почакайте само да видите когато долетят всички Върховни Майстори да разглеждат това чудо.

— Интересно какво ще правят с този фонтан? — каза Алиса замислено. — Няма да е за красота тука и неслучайно беше скрит… Кейтен, ти каза, че по него има някакво магическо поле, но не можеш да разбереш какво точно прави то?

Кейтен се усмихна тъжно.

— Не е лъжица за моята уста. Въпреки, че и аз съм Майстор, но съм далече от нивото на знания на Върховните Майстори. Полето е втъкано директно в статуята, и може би някъде под земята, това е всичко, което мога да кажа за момента.

— Колко интересно — каза Алиса, очаровано гледайки фонтана.

Отвън се чу вик:

— Ей, има ли някой вътре?

— О, братя Викерс дойдоха — зарадва се Чез. — Сега ще им се похвалим с нашия замък.

Чез радостно скочи от ръждясалото легло и изтича на улицата.

— По-внимателно бягай… — започнах аз.

Хряс.

Чез се спъна в някаква дъска и се просна на пода почти до изхода.

Моят приятел руга дълго, цветисто и с удоволствие. Не пропусна и къщата, и Майсторите, изпратили ни незнайно къде, и братята Викърс, които се мотаят из града, докато ние работим здраво.

При този грохот и викове Невил изтича вътре.

— Какъв е този шум тука?

— Решихме да пренаредим, — пошегувах се аз. — Толкова много мебели…

Притичалият след брат си Наив учудено се огледа.

— Мебели? Къде?

— Ето. Легла, маса, фонтан…

— Откъде намерихте това чудо? — попита Невил изненадано. — Преди го нямаше.

— Бил си тук и преди? — попитахме заедно с Кейтен.

— Израснал съм в този град, — едва ли не сричка по сричка каза Викерс старши. — Аз съм бил навсякъде. А да прекарат нощта в тази къща за децата все още е най-любимото приключение… между другото, преди тук имаше повече мебели и таванът беше цял…

— Нямаше го този фонтан тук, много добре си спомням — каза Наив. — На това място преди имаше огромна колона.

Виж ти, оказах се прав — фонтанът е бил скрит в голяма колона, и когато Кейтен събори тавана, колоната съшо е рухнала и е открила фонтана.

— Не, аз определено ще докладвам още тази вечер за фонтана — обеща си Кейтен. — Също ще се оплача, че са ни настанили в такава съборетина.

— Знаете ли, не е толкова лошо, че са ви настанили именно в тази къща, — заяви Невил замислено и се огледа. — Тук е идеално за тренировки. Има достатъчно място и ако Кейтен ни даде два-три урока и ни направи малък енергиен купол, ще можем да усъвършенствате някои умения. Ще бъде особено полезно за Зак.

— Ама че умник! — изревахме двамата с Чез. — Значи, нас са ни настанили…? А, не, приятелче, няма да го бъде така, вие двамата също ще живеете тук!

Викерс старши се смути.

— Ако настоявате…

— И още как! — изграчи Чез. — Всички сме в една лодка, ясно?

— Какви такива злобни станахте? — изненадано ни изгледа Алиса. — Голяма работа, че къщата не е комфортна. Между другото, аз през целия си живот съм живяла в канализацията и нищо… не съм се оплаквала.

Ние с Чез засрамено се спогледахме.

Да, тук вампирката ни постави на място. Ние сме твърде разглезени. Като се замислиш, къщата не отговаря на нашите нужди, но нали много от жителите на Пограничните райони цял живот живеят в такива домове! От друга страна, ние не сме жители на Пограничните райони, а представители на Академията, и не е ли пряка обида настаняването ни в такава дупка? И така… ако погледнем от житейска гледна точка, това място можем да го позакърпим малко и ако вземем отнякъде мебели…

— Кейтен, може пък да останем да живеем в тази къща, а? — попитах тихо. — Вчера Майстор Ромиус каза нещо за книги за мебели. Значи той най-вероятно е знаел къде ще бъдем изпратени.

Не съм сигурен, че Майсторът чу думите ми.

— Да, с удоволствие бих разгледал този фонтан отблизо — каза той замислено.

Изкашлях се тихо, за да привлека вниманието му.

— А, да — най-накрая се опомни Кейтен. — По принцип мога да говоря с някои познати Майстори, експерти по строителни и защитни заклинания, да приведат тази дупка в прилично място за живеене…

Прилично за кого?

— Между другото, чичо ни е строител, — каза Невил. — Мисля, че мога да го убедя да ни помогне.

— Всички сте луди, — заключи Чез. — Това ще се срути на главите ни, така да знаете.

Кейтен сложи чантата си на единствената маса в къщата и извади папката с документи, които получи от Майстор Ревел.

— Така… мебели, мебели… О! Ето я. Заявка за мебели, с доставка на улица Пазарна, номер 13. Кой знае кога ще ни ги донесат…

— Значи, Майсторите наистина са знаели в каква дупка ще бъдем настанени? — възмутено каза Чез.

— Примири се — посъветва го Алиса.

От такъв тъжен разговор ми се прииска да изляза навън, да подишам чист въздух. На малката полянка пред къщата се чернееше голямо петно, където изгорихме всичкия боклук, а зад ръждясалата ограда кипеше пазарния живот. Загледах се продължително в старата къща, ту под един ъгъл, ту под друг…

Да си спомня съня си ми отне няколко минути. Не, подробностите така и не си спомних, но смисълът повече или по-малко беше ясен. В съня си бях видял точно тази къща, с номер тринадесет… и в съня си обикалях от стая в стая, а те все не свършваха…

— Зак, какво стоиш тук? — попита тихо появилия се до мен Невил. — Възхищаваш се на Прокълнатата къща?

— Прокълнатата къща? — повторих като ехо.

— Да. Наричали са я Прокълнатата къща още по времето, когато се е родил дядо ми. Още тогава никой не е живеел в нея, и всички хора от града са гледали да са колкото се може по-далеч от нея. Е, и тогава, както и сега, децата са доказвали смелостта си, като са оставали да нощуват вътре…

— И нормално ли са нощували? — заинтересувах се аз. — Никой не е умирал? Или просто не е оставал до сутринта?

Честно казано, тези селски легенди звучаха малко… глупаво.

— Напразно се смееш — упрекна ме Невил. — За тази къща има най-различни слухове и макар повечето от тях да са измислица, няма дим без огън, да знаеш. Аз самият съм прекарвал нощта тук и мога да разкажа някои неща…

Не можах да сдържа усмивката си.

— Тогава разказвай. Още цели два месеца ще живеем тук. Трябва да знаем какво ни заплашва.

— Нека да те видим как ще говориш след като пренощуваш тук при пълнолуние — зловещо обеща Невил. — Добре, слушай. Ще ти кажа само това, което видях със собствените си очи и повярвай ми, не е сън или игра на болното ми въображение. Както ти казах, от стотици години насам сред децата има обичай при пълнолуние няколко души да прекарат нощта в Прокълнатата къща. Това е своеобразен тест за храброст. Тези, които са прекарали най-много време в тази къща, се радват на голямо уважение. Между другото, ако не ме лъже паметта, никой не е издържал до сутринта. Обикновено нощуващите побягват от къщата след един-два часа, крещейки от ужас. После разказват всякакви небивалици за призраци, дракони, чудовища…

— И ти ли не издържа до сутринта? — бях изненадан.

Не вярвах, че такъв сериозен и уравновесен човек като Невил може да се обзаложи да прекара нощта в някаква си Прокълната къща. И ако все пак се е обзаложил, няма духове и чудовища, които да могат да го изплашат.

— Аз и два часа не изтраях — засмя се Викърс старши. — Но за чудовища няма да ти разказвам. Те нямат нищо общо тука. Работата е в това, че вътре в къщата има нещо… което предизвиква ужас в хората. Разпитах приятелите си, с които бяхме заедно в къщата, и всеки един от тях е видях нещо различно. Единият го е подгонил огромен трол, другият видял стотици пълзящи из цялата къща змии… Що се отнася до мен, аз видях полуразложени трупове. Сам разбираш — избягахме с такива викове, че събудихме половината град. Едва след няколко дни дойдох на себе си и веднага започнах да събирам факти за къщата.

— И много ли събра? — попитах аз.

— Честно казано, нищо свястно не узнах. Никой не си спомня кой е живял в тази къща. Може би щях да намеря нещо в библиотеката, но за късмет същия ден имаше пожар в нея и всичко изгоря. Не намерих никакъв документ за собственост на тази къща, така че не мога да разбера как изобщо е била предоставена на Академията.

— Хайде, попаднали са на ненужна къща и това е — махнах с ръка. — Ти по-добре ми кажи как сега ние ще спим тук?

— Вие? Понятие си нямам — малко напрегнато отговори Невил. — Но аз в Проклетата къща през нощта не влизам. Въпреки, че днес не е пълнолуние…

— А ти сигурен ли си, че всички загадъчни събития стават именно при пълнолуние?

Невил сви рамене.

— Не съм сигурен, но тестът винаги се извършва само по време на пълнолуние. Говори се, че през останалите нощи тук не е опасно, но все пак няма да рискувам.

Меко казано, се възмутих. Направо се вбесих.

— Значи ни изоставяш?

— Ами… не… но…

— Не на мен тия, бъдещи Майсторе — продължих ядосано. — Да се страхуваш от някакви си призраци и проклятия. Не забравяй, че с нас е Кейтен и той ще ни защити.

Невил сви рамене.

— Добре… ще видим.