Алекс Кош
Огненият патрул (6)

Действие 4

Към нас дотичаха няколко души в мръсни дрехи и започнаха бързо и напълно неразбираемо да обясняват нещо. Като за капак на всичко говореха едновременно и постоянно се прекъсваха един друг, спирайки да поплачат от време на време. Да отделим поне малко полезна информация от целия излял се върху нас поток от думи беше практически невъзможно.

— Офицер, там… там…

— Там!

— Това е…

— На него…

— Съвсем… синичък…

— Успокойте се, приятели, не бързайте. Давайте поред — с мек и много уверен баритон каза офицер Девлин.

Уау, веднага се виждаше, че работи професионалист. Страхувам се, че ние нямаше да можем така…

— Но как да… не бързаме! Там е това…

— Именно, там е това — съгласи се Девлин. — Така че отделете време, вече няма къде да бързаме.

— Логика — многозначително коментира Чез и тихо каза в ухото ми: — Сега е ясно защо половината от убийствата на стражи стоварват на нисшите вампири.

— Стига — изсъсках в отговор. — Той е професионалист, знае по-добре.

— Виждали сме такива професионалисти — включи се в нашия разговор Алиса. — Мисля, че съвестно работещ страж просто не може да има толкова сияйна усмивка.

— Може би целия му род са стоматолози… — предположих аз.

Полицай Девлин междувременно научи от пъстрата тълпа каквото му трябваше и търпеливо зачака да се наговорим.

— Предлагам ви да дойдете с мен и да видим какво се е случило — най-накрая каза той. — Мисля, че ще бъде полезно за вас, убийството е извършено в най-добрия ресторант в града, там и ще закусим.

Аха. Поглеждаме трупа и веднага закусваме. Разбира се, можех да предположа, че полицаят вече толкова е свикнал с трупове, че да си хапва без проблем до тях, но ние…

— Хайде, да отидем да видим — съгласи да Кейтен.

— Сякаш не сме виждали трупове — промърмори Чез.

— Виждал ли си? — бях изненадан.

— Не — малко объркан ми отговори моя приятел. — Но нямам и желание, честно казано.

— О-хо, какво е това? — реших да го подразня. — Страх ни е от мъртви хора?

— Не, просто предпочитам да общувам с живите — много сериозно каза Чез. — Но пък щом трябва, трябва.

Полицай Девлин вече се движеше в посока на местопрестъплението, разсичайки с лекота събралата се тълпа. Ние с нежелание го последвахме, като се врязвахме във всеки, който не успяваше да отскочи от нашия път. Защо да отскочи? Защото ливреята на Майстор (всъщност, ученическа ливрея, но тези хора не бяха в състояние да разберат разликата) по някаква причина караше жителите на Крайдол тръпки да ги побиват… И може би тези тръпки бяха неприятни, защото хората толкова бързо изчезваха от погледа ни, че нямахме време да разберем степента им на развълнуваност (разбирай ужасеност).

— Знаеш ли — се обърна към мен Чез. — Май трябваше първо да попитаме какво е тука отношението към Майсторите. Нещо не ми харесва такава бурна реакция…

— Щом не ни е казал нищо, значи няма да се втурнат към нас с вили…

— Какво говориш, какви вили? — възмути се Чез. — Ей сега към мен се беше засилил огромен мъжага, два пъти колкото мен, но щом видя в какво съм облечен едва не напълни гащите. Дори ми се стори, че усетих характерната воня!

— Струва ми се, Чез, че започваш да осъзнаваш как обикновено се чувствам аз, когато изляза на улицата през деня — каза Алиса тъжно.

Не можахме да продължим разговора, защото се приближихме към едноетажна дървена постройка, неприличаща по никакъв начин на добър ресторант. Над входната врата висеше табела с доста претенциозното име „Мечта“.

— Господа, отивайте си! — разпореди се от прага с дълбокия си баритон Девлин. — Оставете всичко в залата! Ако след три секунди някой освен собственика е все още в ресторанта, ще го арестувам! И в радиус от десет метра от заведението да няма никой. Ясно ли се изразих?

Настана голяма суматоха — всички наскачаха и заизлизаха навън. Тълпата старателно заобикаляше офицер Девлин, но почти всеки успя да се блъсне в нас. В резултат на това ние с Чез бяхме отхвърлени на десетина метри от заведението.

Как само уважават тука стражите — но все още не е ясно дали наистина ги уважават или се страхуват от тях. При нас в столицата всеки втори жител е роднина на някой от Великите Домове и стражите се разхождат по улиците почти на пръсти, страхувайки се да не обезпокоят някоя влиятелна особа.

— Девлин!

Кейтен тръгна пред нас, триейки натъртеното си рамо и тихо ругаейки през стиснати зъби.

— Трябваше да ни предупредиш, че хората са толкова ядосани.

— Не, не са ядосани — ухили се Девлин, и честна дума, видях колко усилия костваше на Кейтен да не направи някой дребен магически номер. — Просто хората много уважават стражата и знаят, че не хвърляме думите си на вятъра. Сега нека да видим какво все пак се е случило вътре.

Полицай Девлин и Кейтен влязоха, а ние ги последвахме.

Залата на ресторанта се оказа много уютна — дървени стени, спретнати кръгли маси и удобни тапицирани столове, светещи с мека светлина магически сфери. Шумът и миризмата на улицата останаха навън, спрени с очевидно скъпи заклинания, а вътре се лееше нежна музика и се усещаше мирис на екзотични плодове. Хм, може пък наистина да е най-добрия местен ресторант. В столицата, разбира се, такава под път и над път, но тук, в Пограничните райони… не очаквах да видя такъв комфорт.

— О, господин офицер! — чу се силен глас някъде зад бара. — Тук се случи… такова… и най-важното, какво петно върху репутацията на моето заведение, и каква загуба!

— Хайде, Гръм, твоето заведение ще си остане най-доброто, дори да убият тук и самия император — твърде ласкателно отговори Девлин и приближи до бара. — Излизай, къде си?

Толкова ли е малък, че да не се вижда иззад бара или какво?

Някъде под бара се чу стон, а скоро се появи една ръка… не, това не беше ръка, а ръчище! Такава ръка съм виждал само при едно същество…

След ръката се появи и останалото триметрово туловище.

— Трол — ахна Алиса.

— Всъщност, името ми е Гръм — не се смути здравенякът. — И не съм трол. Аз не те наричам вампир. Нима ти си вампир? Иначе, защо би си крила лицето под качулка?

Алиса мълчеше, гледайки с широко отворени очи огромния човек. Същото правехме и ние с Чез.

С ръст почти три метра, мъжът наистина много приличаше на каменен трол и в първия момент аз, както и Алиса, обърках собственика на ресторанта с него. Все пак си беше човек. Носеше забележително чист кафяв костюм, с панталон, скрит от леко измачкана престилка. На главата си носеше странна шапка, наподобяваща по форма обърнат кораб.

— Извинете моите приятели — тихо каза Кейтен, възстановявайки се по-бързо от нас. — Много детски приказки четат. Позволете ми да се представя, аз съм Майстор Кейтен, а това са моите приятели — ученици от Академията, с които ще работим във вашия град по програма Патрул. Ще помагаме на стражите да опазват реда в града.

Собственикът на ресторанта бутна шапката си настрани и се почеса по темето. Раздаде се силно скърцане.

— Значи всички сте Майстори? И можете да помогнете на офицер Девлин да разкрие убийството? Уау! Ако му помогнете, ще ви бъда много благодарен.

Виж ти, познават нашия полицай лично по име. Изглежда, офицер Девлин е голяма клечка в града…

— Ще направим всичко по силите си — скромно обеща Кейтен.

— Е, добре, къде е твоят труп? — попита офицер Девлин.

Гръм се намръщи.

— О, не се шегувай така. Моят труп, ако всичко върви добре, няма да видиш скоро. А трупът на бедния човечец е ей там зад завесата.

В края на залата наистина висеше червена завеса. Съдейки по разположението, зад нея би трябвало да се намира кухнята.

— В кухнята? — изрази моите мисли офицер Девлин, явно беше идвал и преди в този ресторант.

— Да — въздъхна тролът. — Може ли да си представите, посред бял ден в моята кухня убиват готвача ми! Катастрофа! Знаете ли колко е трудно да се намери истински професионалист, който да може да прави не само скара и питки? Ех… колко редовни посетители ще загубя…

Полицай Девлин отметна завесата и надникна в кухнята.

— А-ха, всичко е ясно.

— Ясно ли е? — Кейтен беше изненадан и погледна в отвора.

— Да — отговори офицер Девлин. — Ще трябва да закусим някъде другаде. Този човек вече на никого нищо няма да приготвя. Но вече сериозно, това явно е работа на нисшите. Погледнете как умело са прерязали гърлото. И нито капка кръв на пода — всичко са събрали.

Ние с Чез погледнахме през рамото на Кейтен. Да, неприятна гледка: човек с ужасяващо бяла, даже леко синееща кожа, с прерязано гърло. И наистина, не можеше да се види нито една капка кръв. Как изобщо нисшите вампири са успели да съберат всичката кръв? Облизали са кухнята или какво?

— Дай да видя — Алиса ме изблъска, хвърли един поглед към трупа и рязко се дръпна назад.

— Е, как е? — ехидно, но и с някакво треперене в гласа, попита Чез.

— Прекрасно — глухо заяви Алиса и бавно се свлече на пода.

— Припадна — заяви Чез и заедно с мен се хвърли да вдига вампирката от пода.

— Какво беше това — припадна, защото видя труп? — изненада се полицай Девлин. — Толкова чувствителен вампир?

— Не — не можах да устоя. — Припадна от глад. Вече три месеца я държим без храна.

— Имайте предвид, че кръвта ми изобщо не е вкусна — за всеки случай ни предупреди Гръм. — А дори и да е вкусна, така или иначе никой няма да й се наслади.

И размаха към нас огромен юмрук.

От изненада ние с Чез едва не изтървахме Алиса. Но някакси я сложихме на един стол и се разделихме: Чез остана с Алиса, а аз се върнах при трупа, за да споделя своите подозрения с Кейтен.

Майсторът стоеше надвесен над трупа.

— И така, нима вампирите ползват ножове? — попита той Девлин, внимателно разглеждайки шията на трупа. — Защо са им ножове — те си имат нокти, по-добри от ножовете?

— Нашите вампири без ножовете не са за никъде — уверено отговори полицая. Между другото, нисшите и изобщо „полувампирите“ нищо особено не умеят. Е, по-добре виждат в тъмното, и имат част от вампирската сила. Но… потомствените вампири още от деца ги обучават на всички трикове на изкуството, а кой ще учи тези изроди? Потомствените вампири не се интересуват от тях, просто ги презират.

— Тоест те ползват ножове, за да си получат кръвта? Срязват гърлото и после старателно събират всичката кръв в буркан? — уточни Кейтен.

Полицай Девлин мълчаливо кимна.

— И избърсват кръвта с тампон? — включих се аз.

— Всичко се случва — неопределено отговори полицая.

Ние с Кейтен си разменихме погледи — очевидно нашия офицер не беше склонен да разследва този случай. Защо ли?

— Вие се оправяйте тук, аз отивам в мазето да приключа с виното — каза ни Гръм. — Ако ви потрябвам — викайте.

Пред учудените ни погледи собственикът на ресторанта ловко се плъзна под бара.

Междувременно Кейтен гледаше не по-малко изненадано офицер Девлин.

— Къде отиде той? Мислех, че ще вземеш показанията му. Как се е случило това…

— Има ли смисъл? — полицай Девлин сви рамене. — Аз и сам мога да ви кажа какво се е случило тук. В един прекрасен момент Гръм е влязъл в кухнята и е видях трупа на готвача. Никой нищо не е чул, никой нищо не е видял… както обикновено.

Чез остави Алиса и се приближи към мен.

— Хубав град — прошепна той.

— Да, и стражите са добри. Веднага се вижда, че са професионалисти — съгласих се аз.

Докато Кейтен и Девлин си играеха на погледи, а ние с Чез откровено се шегувахме, осъзнавайки глупостта на ситуацията, Алиса най-накрая се раздвижи.

— Какво стана? — изненадано попита тя и колебливо се надигна от стола.

— Някой от нас припадна — отговори Чез. — Чудя се кой ли може да бъде…

— Никога през живота си не съм припадала — втрещи се Алиса. — Толкова е странно…

— Всяко нещо си има първи път — съчувствено каза Девлин. — Сега ви каня на закуска.

— А трупа? — хорово попитахме ние.

— Какво трупа? Никъде няма да избяга — засмя се офицер Девлин. — После ще отскоча до управлението и ще изпратя няколко човека да го приберат.

— Значи, всичко е решено? — уточни Кейтен и в очите му проблясна хитра искра. Майстора явно премисли. — Да допуснем, че наистина убийството е дело на нисш вампир. Какво ще правите след това?

— О, нищо — сви рамене Девлин. — Как да разберем кой от тях го е направил? Най-вероятно убиеца ще ни го предадат неговите хора.

— А ако не го предадат? — попита с интерес Чез.

— Драконите да ги вземат — сложи точна офицер Девлин.

Алиса и Чез си прошепнаха нещо и накрая заявиха в хор:

— Ние тук няма да закусваме.

— Аз нали вече казах, че няма да закусваме тук — изненада се офицер Девлин. — Ще отидем в съседното заведение, там не е толкова хубаво, но все пак има жива музика и още по-важното — жив готвач.

Полицаят така се увлече, че се опита да хване Алиса под ръка и да я изведе от заведението.

Докато Девлин разтриваше усуканата си ръка, а Чез успокояваше Алиса, ние с Кейтен се върнахме в кухнята.

— Знаеш ли, при тях всичко е така добре отработено, че преспокойно можем да си почиваме в продължение на два месеца — казах на Кейтен. — Сам помисли, какво можем да правим тук?

— Какво можем да правим тук ли? — повтори Кейтен. — Ще ти кажа какво. Дай ми за момент своя наръчник.

— Да не изгори? — попитах неспокойно, подавайки му наръчника със заклинания.

— При мен няма да изгори — уверено заяви Майстора. — Така че… да видим. Виж как грамотно са направени главите…

Аз погледнах през рамото на Кейтен в отворената книга: „Глава 1. Защитни магии“, „Глава 2. Призоваващи магии“…

— Ето това, което ни трябва — зарадва се Кейтен и отвори в самия край на книгата.

„Глава 10. Некромантия.“

— Какво сега, ще съживиш трупа и ще го попиташ кой го е убил? — бях изумен. — Това не е ли забранено?

— Съживяването на мъртвите е магия от висш порядък, а тук са събрани само няколко от най-простите заклинания — поклати глава Майсторът. — А непрофесионалист няма да успее с некромантията. Дори аз не съм сигурен, че ще успея. Тук е важна и предразположеността…

— Защо тогава са я включили в справочника?

— За всеки случай.

Логично.

Кейтен намери търсеното заклинание и бързо забърбори нещо под носа си.

Странно, много странно. А аз си мислех, че създаваме магии основно чрез сплитане на енергийни потоци.

Чувайки гласа на Кейтен, в кухнята дойдоха Чез и Девлин. Алиса остана на пътеката, все още не се осмеляваше да се доближи до трупа.

— Не, не се получава — след минута каза Кейтен, избърсвайки потта от челото си. — Очевидно няма да мога.

— Какво искаше да направиш? — бях любопитен.

— Тук пише, че магията трябва да покаже всичко, което е видял този човек в момента преди смъртта си.

Аз погледнах името на магията — Последен поглед. Е, доста точно име.

— Полезно заклинание — отбеляза офицер Девлин.

Полезно то, полезно. Но съвсем наскоро четох някъде, че вече от няколкостотин години некромантията е забранена магия. А сега тук — дават в ръцете на ученици цял списък със заклинания за работа с мъртъвци. Да, и с такива знания ни пускат по улиците на съвсем не безопасен град. Но пък от друга страна аз съм достатъчно адекватен човек, Невил също… Наив пък може от нищо да направи чудеса, и Чез може да успее да направи нещо подходящо…

— Може ли ние да опитаме — предложи Чез. — Въпреки че не се чувствам голям талант в некромантията, но пък кой знае…

Ето, знаех си…

— Нека аз да опитам — неочаквано каза Алиса, все още стоейки на пътеката. — Само че ще го направя оттук, за да не виждам… този… — тя преглътна — мъртвец.

— Опитай — сви рамене Кейтен.

Алиса отвори книгата си и бързо забърбори на неразбираем език. Откъде те с Кейтен знаеха този език? За първи път в живота си чувах такава реч…

— Слушай — прошепнах на Кейтен. — Защо тази магия е само с думи? И няма сплитане на енергия…

— Ех, и ти — засмя се Кейтен. — Сплитането на енергии — това е само елементарна магия. А всяка некромантия, философия и религия работи само с думи.

Алиса говори значително по-дълго от Кейтен. И много по-силно. Може би затова при нея се получи.

Първо, въздухът започва да се сгъстява, а над трупа се събраха малки облаци… Не, не облаци. По-скоро мъгла. И в тази мъгла започна да се появява цветна картина. Очевидно, главният готвач бягаше в кухнята толкова бързо, че ние почти не успявахме да видим познатите очертания на помещението.

— Надявам се, че тази магия не показва последните часове на този човек — каза Чез. — Така може и половин ден да го чакаме…

Изведнъж картината престана да трепти и пред нас се появи лицето на огромния собственик на ресторанта.

— Гръм ли го е убил? — изненада се полицай Девлин. — Не го вярвам.

Заклинанието не предаваше никакъв звук, но беше очевидно, че Гръм дълго време обяснява нещо на главния готвач.

— Жалко, че няма звук — каза Чез. — Би било много по-лесно да се разбере какво става…

Междувременно готвача се завърна към преките си задължения и се втренчи в тенджера с нещо зелено и бълбукащо.

— Погледни, точно сега ще го ударят по главата, а ние нищо няма да видим, защото се е вторачил в супата — прошепна ми Чез.

Кейтен изсъска на Чез и за да бъде по-ясен, добави здрав шамар.

Готвачът за момент погледна нагоре, посягайки за някаква подправка, и точно тогава в помещението влезе някой друг. Готвачът, видимо чувайки стъпките, се обърна…

— А, ето това е убиецът — зарадва се офицер Девлин.

— Да — засмя се Чез. — Само погледни тази бандитска мутра.

Да, бандитска мутра… В кухнята влезе малко момче на около шест-седем годинки и започна ентусиазирано да обяснява нещо на готвача.

— Слушай, Алиса, наистина ли се каниш да ни покажеш няколко часово представление? — не се сдържа Чез. — Аз съм гладен!

Изображението рязко се ускори. Малкото момче най-накрая свърши да говори и излезе. Едва завесата падна зад него и готвача се наведе към пода… О, не. Той не се наведе, а падна!

— Какво го събори? — шокира се Чез. — Къде е убиецът?

— Това е, не мога повече — каза Алиса и бавно се свлече по стената. — Нещо сили не ми останаха…

Ние с Чез доста сръчно, все пак за втори път ни е тази сутрин, повдигнахме вампирката от пода.

— Добре, това е достатъчно засега — каза Кейтен замислено. — Преди всичко разбрахме, че Алиса може да работи с тези заклинания.

— А защо само Алиса? — възмути се Чез. — Може аз също да съм велик повелител на мъртвите!

И той бързо извади от пазвата си справочника, намери необходимата страница и започна да чете на глас. Трябва да отбележа, че с дрезгавия му глас цялата тази глупост звучеше особено зловещо…

— Нека си играе — махна с ръка Кейтен, побутвайки мен и облегналата се на рамото ми Алиса към изхода. — А ние ще отидем да закусим.

Чез рязко спря четенето на безсмислиците и наостри уши.

— Без мен? Знаеш ли… аз, по-добре първо да закуся. Не обичам да съживявам трупове на празен стомах.

Когато напускахме кръчмата, плещестият собственик на ресторанта надникна изпод бара и ни махна с огромното си ръчище.

— Елате следващата седмица, ще ви почерпя вечеря — обеща ни Гръм и добави по-тихо. — Ако успея да си намеря приличен готвач…

Под водачеството на офицер Девлин ние пристъпихме към другия ресторант, охарактеризиран от полицая като „нищо особено“. Това определение незабавно развали апетита ни, но не за дълго — едва се приближихме до ресторанта и в ноздрите ни удари приятната миризма на пресни хлебчета. Апетитът ни грабна за носа и само за секунди ни доведе до ресторанта с претенциозното име „Вкуснотии“.

— Колко хубаво мирише — промърмори Алиса.

— Ти това не го яж — веднага реагира Чез. — Брашното влошава концентрацията, нали помниш? Но не се притеснявай, ние ще ти купим ряпа от пазара.

— Ще ти дам аз една ряпа! — изрева вампирката. — Такава ряпа ще ти дам, че ушите ти ще паднат!

Добре, че стоях между и Чез и Алиса. Всички удари от острия лакът на вампирката попаднаха под ребрата ми, както и всички викове на Чез — в ухото ми. И с това конфликта се изчерпа.

„Вкуснотии“ се оказа обикновен и непретенциозен ресторант. Нямаше заклинания, които да го разделят от външния свят и затова, сядайки на една маса, можехме напълно да се насладим на всички звуци и миризми от улицата. Но пък храната тук беше наистина вкусна. Дори съжалихме, че Наив не беше с нас.

По време на закуската почти не разговаряхме. Всеки си мислеше за нещо свое, дори неуморния Чез за известно време не ме закачаше с неизменните си глупости.

— Между другото — заговори Кейтен, след като всички закусихме. — Най-вероятно вие не бихте могли да разгледате паметта на готвача толкова подробно, както аз бих могъл.

— Да бе — промърмори Чез. — Само да ми бяхте позволили да завърша заклинанието…

— Няма смисъл — твърдо заяви Кейтен. — Попитайте Алиса, тя вероятно също видя, че готвачът заби нос в пода веднага след като малкото момче излезе. И не успя дори с крайчеца на окото си не види кой го удари.

— Превъртането беше толкова бързо, че нищо не успях да видя — казах колебливо.

— Затова пък аз успях, и Алиса мисля, че също всичко видя. Дори ако Чез успее да повтори заклинанието, нищо ново няма да видим.

— Ясно. Отново вампирите и Майсторите всичко виждат, а ние със Зак нищо не можем. Така че… прието…

Чез показно се изпъчи и се обърна към прозореца.

— Мисля, че сега трябва бързо да ви отведа до новия ви дом. Трябва и за трупа да съобщя — напомни за себе си офицер Девлин, който до този момент седеше тихо настрана.

— Да, да, разбира се.

Ние бавно се изправихме на крака. След обилната закуска никъде не ни се ходеше.

Надявах се, че ще ни настанят в прилична къща, някъде близо до подобна пекарна, така че сутрин да ни посреща миризмата на пресни хлебчета…

Излизайки на улицата, отново си спомних, че ще трябва да живеем близо до пазара. Имаше толкова много шум и глъч, че за няколко дни напълно можеш да оглушееш.

Да се живее така е просто невъзможно!

Алиса, която, докато закусвахме, беше с необичайно загрижено лице, заговори веднага след като излязохме навън:

— Между другото, въпреки че Кейтен е прав и никакъв убиец не видях, имаме за какво да се хванем!

— Какво да хванем? — не разбра Чез.

— Има за какво да се хванем, казвам, — повтори Алиса. — В края на краищата, ако готвачът е бил убит веднага след като хлапака излезе от кухнята, той със сигурност трябва да е видял убиеца.

— Готвача?

— Момчето! Чез, днес си съвсем зле — саркастично каза вампирката. — Нищо не схващаш.

— Това е временно, — обидено отвърна Чез. — Пратете ме за седмица удома, дайте да пообщувам с момичета, и тогава да видите как внезапно ще поумнея.

— Значи — усмихна се Алиса — ако не те пуснат вкъщи, с всеки ден ще затъпяваш? Ще бъде забавно…

— Стига му се присмива — подхванах го и аз. — Човекът носталгия по семейството го е обзела, по момичета… и въобще, закъде повече да оглупява, а…

Едва успях да отскоча от ритника на Чез, а от инерцията червенокосия ми приятел почти събори вървящия до нас човек.

Вампирката се засмя.

— Ох, не мога, той вече започна да се нахвърля на хората. Явно наистина много му липсват момичетата…

Чез окончателно ни се обиди и демонстративно ни обърна гръб.

— Между другото, аз също тъгувам за момичето си — измърморих под носа си, така че Алиса (пази боже!) да не чуе.

Казват, че вампирите имат много добър слух, но по лицето на Алиса нямаше и намек, че е чула думите ми.

Не ми харесваше странното й поведение. Бих искал да поговоря с нея за това, без никой да ни пречи…

— Тъй като толкова се заинтересувахте от това убийство, можете да го разследвате, — неочаквано ни предложи офицер Девлин.

Кейтен рязко спря по средата на улицата.

— Каква е идеята? Няма нищо особено сложно — разбираме къде е малкото момче и го разпитваме.

— С песен напред — обречено се съгласи Чез. — Така или иначе ще трябва два месеца да се занимаваме неизвестно с какво, защо да не започнем точно с това? Имайте предвид, че аз ще разпитам момчето.

— Не да го разпиташ, а да го попиташ, — поправи го Алиса.

— Че каква е разликата? — махна с ръка Чез.

Алиса се намръщи и стисна юмруци.

— Сега ще ти обясня каква е разликата…

— Господа, не настоявам, но наистина трябва да съобщя за убийството — ненатрапчиво напомни офицер Девлин. — Не искам цял ден в „Мечта“ да лежи труп.

Аха, половин ден може, но цял… ама че ред си имат. И собственикът на ресторанта щеше да продължи работа, сякаш нищо не се е случило — ако убития беше непознат, а не готвача, работил в ресторанта му в продължение на години.

— О — опомни се Кейтен. — Извинете ни, разбира се, да вървим по-бързо.

— Девлин, а ти случайно не знаеш ли какви са плановете на вашия началник за нас? Какво ще правим ние?

Може би само ми се стори, но според мен офицерът се смути.

— Ами, сами помислете, откъде аз, простият и скромен офицер от стражата, мога да зная за плановете на началството? Срещнете се с шефа, той ще ви каже всичко.

— Колко внимателен началник имате — каза Чез. — И ще ни приеме, и ще ни обясни. Така трябва. А иначе ще се влачим напред-назад като мухи без глави…

— Кхъ… — Девлин изведнъж се препъна на равното. — Да, той е, така… внимателен……

Крачехме с бързи крачки по широката улица Пазарна. В един момент нещо прещрака в главата ми и си спомних за моя сън.

— Алиса, искаш ли да се обзаложим? — неочаквано дори за себе си казах аз.

Вампирката учудено се вторачи в мен.

— Тоест?

— Обзалагам се, че къщата, в която ще ни настанят, ще е под номер 13.

— Пак с твоите шеги — намръщи се Алиса. — И на какво искаш да се обзаложим?

— На целувка — веднага отговорих аз.

— Добре — лесно се съгласи вампирката. — Но ако загубиш, всяка сутрин ще бягаш до „Вкуснотии“ и ще ми купуваш кифлички със сладко.

— Съгласен.

Стиснахме си ръцете да скрепим облога.

— Далече ли е още? — попитах нетърпеливо полицая.

— Вече пристигнахме.

И Девлин спря в средата на улицата.

Завъртяхме глави, опитвайки се да разберем коя от къщите ще се превърне в наш дом за следващите два месеца.

— Коя от тях? — попита накрая Кейтен.

— Тази.

Пазачът посочи огромна двуетажна сграда…