Алекс Кош
Огненият патрул (5)

Действие 3

Отворих очи.

Тъмнина.

— Спокойно, не мърдай — предупреди ме тих мъжки глас.

Всъщност нямах и намерение. Не, не мислете, че се уплаших. Честно казано, още не бях се събудил, за да мога да се уплаша както трябва. Да, и се чувствах по един странен начин, като леко пиян… всичко наоколо възприемах в полусън.

Тихият, подкупващ глас продължи:

— Никерс, веднага ти казвам, това не е друга атака срещу Академията — раздаде се тих смях — а само една скромна традиция — тържествено изпитание.

Тържествено? Изпитание? Странно словосъчетание…

Сега вече окончателно се събудих. Между другото, съдейки по всичко, все още лежах в леглото си… само че нищо не виждах. А, това е превръзка на очите! Някак странна превръзка, между другото.

Опитах се да стана от леглото, но не се получи. Очевидно бях вързан.

— И за изпитанието непременно слагате превръзка на очите и вързвате за леглото? — попитах, опитвайки се да скрия трепета в гласа си.

— Не може без това — съгласи се гласът. — Впрочем скоро ще бъдеш освободен. Веднага след като обясня правилата на играта.

— Игра?

— Е, не игра, тест. Каква е разликата?

— Разликата е в последствията — с нетърпение обясних аз.

— Няма последствия — увери ме гласът, — най-малко физически. Но можеш да се опозориш. Впрочем, след днешното състезание не би трябвало да си изплашен.

Пак напомняне за съревнованието. Всеки се опитва да се отърве от бедните, измъчени първокурсници.

Всичките ми опити да се изправя на крака бяха напразни. Някой или нещо не ми позволяваше да мръдна крак или ръка, придържайки ме в мъртва хватка.

— Какво се очаква да правя? — попитах смирено.

В края на краищата, защо трябва да се боя? Вече казаха, че травми няма да има. А и да се опозоря, няма да съм първия, хора сме.

— Веднага се вижда умния човек — стори ли ми се или беше казано с подигравка? — От теб не искам нищо. Просто когато те пусна, ще трябва да се опиташ да излезеш оттук. Това е всичко.

— Какво значи „да се опиташ“?

Тишина.

— Хей, какво означава „да се опиташ“?

Аз съм в стаята си, лежа си на леглото… или не? Да, дадоха ми подробни нструкции, не мога да се оплача. Махни се оттук. Откъде „оттук“? И къде да отида?

Натискът върху крайниците ми изведнъж изчезна и аз почувствах, че мога да се движа. Само превръзката на очите още стоеше.

Веднага протегнах ръка към очите си, за да махна превръзката, но превръзка нямаше! Внимателно опипвайки клепачи, аз осъзнах, че, както изглежда, на мен ми действаше някаква магия — нещо невидимо не ми позволяваше да повдигна клепачите си. Заклинанието явно не беше от моето ниво, в действителност на нас освен елементарна магия нищо друго не са ни преподавали. Не можех дори и да предположа как действа.

— Всичко е ясно — колкото се може по-силно и уверено казах аз. — Това изпитание трябва да мина със затворени очи? Е, така да е.

Вече бях започнал да се досещам, че не съм в стаята си. За да се убедя окончателно в това, протегнах ръка към левия ръб на леглото. В моята стая с този ръб леглото допираше стената, но сега не усетих нищо подобно.

Стана много неприятно. Едно е да си в тъмното в позната стая и съвсем друго — в непознато помещение… В мен веднага се появи чувството, като че ли в тъмнината дебне нещо ужасно. Макар че всъщност тъмнината я нямаше, просто очите ми бяха затворени… но от това не ми стана по-леко.

Странно, но леглото може да беше и моето. Това какво ще рече, че са ме влачили заедно с леглото, а аз дори не съм се събудил? Въпреки че след такава сериозна травма можех всичко да проспя.

Бавно спуснах крака от леглото.

И сега какво? Ставам и отивам да търся изхода по бельо? Аме че шегаджии. Интересно как ще реагират момичетата на този тест? Ако това изобщо е тест, а не поредната шега на ученици от горните курсове, макар че едното не пречи на другото.

Без да му мисля много, се завих с одеялото и станах от леглото. Колкото по-бързо приключа, толкова по-добре. Утре ще ставам много рано.

Подът беше каменен, хладен. Във всички жилищни помещения подът беше застлан с мокет, значи съм в някаква зала, медитативна или учебна.

Направих няколко неуверени стъпки, опипвайки с ръце пространството пред себе си. В моята стая след крачка щях да срещна стената, но тук нищо подобно не се случи.

— Искате опипом да намеря изхода от тази стая ли? — предположих аз.

Звукът на собствения ми глас определено не ми придаде увереност. Може би защото трепереше. Дали ако викам по-силно ще си увелича увереността?

След около двадесет крачки най-накрая стигнах до стена. Е, сега остана съвсем малко — да вървя по нея, докато стигна до врата. Вдъхновен от тази мисъл, тръгнах да обикалям.

Мина доста време, преди да започна да подозирам, че става нещо странно с тази зала. Вървях по стената от много време, но така и не намирах врата. Освен това изобщо не срещнах ъгъл, сякаш цялото помещение беше съвършено кръгло. По принцип това беше възможно, нали кулата сама по себе си е кръгла, а стаите на всеки етаж бяха „нарязани“ като парчета от торта, и няма нито една кръгла зала, с изключение, може би, на Музея на Академията. Къде попаднах?

Изведнъж зад мен се чу силен грохот, сякаш някъде наблизо на пода се стовари нещо много голямо. Подскочих на място от изненада, а в следващия миг рухнах на пода. За всеки случай.

Излизаше, че не съм сам?! Възможно ли е в тази странна стая да бродят и други ученици? Не, но все пак трябва да направя нещо с това зрение, иначе никога няма да се измъкна оттук. Със заклинанието, плътно затварящо очите ми, не можех да направя нищо, защото все още не виждах сплитанията на другите, а дори и да ги виждах… очите ми си оставаха затворени.

Бавно станах от пода, ослушвайки се внимателно за околните звуци. Мисля, че ако някой наистина ме наблюдаваше, той със сигурност се забавлява с разходката ми из стаята. Чувствах се като сляп подземен яйцеяд, въпреки че той е по-добре от мен, защото има дълги пипала за изследване на околното пространство. Стоп. Идеята си я бива! Какво ще стане, ако направя подобни пипала от енергийни нишки? Движейки ги по стените, ще следя промените в модела им и ще мога да видя къде да отида. Нали модела на собствените си заклинания виждах със затворени очи, само с вътрешното си зрение.

За начало изтъках една нишка. Издължих я като камшик, увеличих я няколко пъти и я проверих на стената, за която се държах. Вътрешното ми зрение отбеляза изменението на структурата на заклинанието и в следващия миг Огнената плетка изчезна.

Мда. Получи се нарушение цялостта на заклинанието. Значи все още съм в Академията, където стените се състоят от „дагор“ — материал, който е напълно нечувствителен към магията. Магиите просто се разрушават при контакт с този минерал.

Трябва да използвам нещо друго. И между другото, как не помислих, че в стаята може би има и още някой освен мен? Ако докосна с нишката човек, най-малкото ще го обгоря. Не, няма да стане така. Магията на огъня тук няма да помогне.

Всъщност, тук тя не беше и нужна. За моите цели по-подходяща беше въздушна магия. Хмм. Защо изобщо са ми нишки? Трябва да направя заклинание, с което да получа карта на цялата стая. Няма нужда от създаване на дълга нишка, тук достатъчни са малки повратливи заклинанийца тип Огнено змийче, но не от огън и не змийчета. И няма да атакуват, а ще се отблъскват от всяка повърхност и ще се връщат при мен. Тъй като още не можех да измервам разстояние с магия, ще се наложи да се ориентирам според времето на връщане на заклинанието. Някъде бях чел за това… само че не мога да си спомня къде точно. Май някакво животно използваше подобна техника…

Стига толкова. Време е за действие!

За начало създадох трийсетина въздушни птици. За повече просто ня ми стигнаха сили. Ако бях със старите си сили, щях да създам една-две съвсем дребни птички, а сега се получиха с размера на добре охранен орел. Ако това ято се вреже в стената — цялата Академия може да рухне. Но каквото, такова.

Създадох допълнително заклинание, което трябваше да събира информацията за връщащите се птички и да я оформя в малка разбираема карта. Да започвам.

Птиците се устремиха в различни посоки, летейки на височината на коленете ми, освен това изпратих няколко заклинания вертикално нагоре. Скоро след това се появиха и препятствията.

Аха. Това е леглото, което напуснах, ето и тавана — леле, колко е висок! — стени… И това е всичко? Друго птичките не засякоха. Уфф… уморително е. И как, питам аз, ще се измъкна оттука? Между другото, дали изобщо е необходимо? Голяма работа, че ще се посрамя. Утре ще имам труден ден на новото място, а аз тука обикалям кой знае къде. Не, стига с тези изпити, тестове, проверки — отивам да спя!

С помощта на картата, получена от птиците, стигнах до леглото, легнах и заспах. Въпреки всичко заспах мигновено.

* * *

Присъни ми се странна къща. Нейната основна особеност беше в това, че отвътре беше много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. В съня си влязох в нея и дълго скитах из странни разноцветни стаи… О, и преди да вляза в къщата успях да видя номера й. Разбира се, това беше моето щастливо число — тринадесет.

* * *

Сутринта започна с това, че отворих очи и видях порасналите през нощта кактуси. Все още сънен, се взирах тъпо в половинметровите зелени растения и не можех да разбера как това чудо се е появило тук.

— Аха — най-накрая си спомних аз. — О, много сте израснали.

Кактусите тайствено мълчаха.

А, да, за мистерията! Какво ли стана с този глупав тест? Минах ли го или не? О… или всичко ми се е присънило? Идиотска работа. Разбира се, че тази глупава зала ми се присъни… или не? Винаги съм си мислел, че мога лесно да направя разлика между действителност и сън. В края на краищата, когато ми се присънваха другите светове знаех, че това е именно сън. А тук чувството е някак двуяко — от една страна, знаех, че спя, но от друга — почувствах, че всичко, което ми се случва в съня, е реалност. Глупости. На кого би му минало през ум да ме замъкне заедно с леглото незнайно къде, за да ме подложи на изпитание. Не ни ли стигат ежедневните мъки в класната стая?

Още не бях решил дали да ставам или да се поизлежавам малко, когато някой силно почука на вратата.

— Зак, готов ли си?

Кейтен? За какво съм му? О, да, той обеща да дойде с мен… Но стенния часовник показваше само шест часа сутринта, нещо твърде рано е дошъл за мен.

— Да, да, ей сега излизам! — отговорих бързо и буквално излетях от леглото.

— Хайде по-бързо, трябва да минем през библиотеката.

— Идвам!

За по-малко от минута облякох ливреята, грабнах чантата от пода и… се спрях нерешително. Така… сега трябва да изляза от стаята така, че Кейтен да не види кактусите. Как само са израснали. Добре би било да направя нещо за растежа им, но се опасявах, че нямам време.

Открехнах вратата на десетина сантиметра и бързо се измъкнах през процепа.

— Добро утро — изненадано ме поздрави Кейтен. — За какво беше това?

— Вратата лошо се отваря — бързо реагирах.

— Да се обадим ли да я ремонтират?

— Не! — почти извиках.

— Както искаш — Кейтен ми хвърли подозрителен поглед. — Добре ли си?

— Просто не си доспах — махнах с ръка. — А защо ще ходим в библиотеката?

— Трябва да получим някакви книги.

— Защо? — учудих се аз. — Мислех, че от Академията не може да се изнасят книги.

— Да — Кейтен щракна с пръсти — но сега вече може. Вчера господа Майсторите… ах, да, сега и аз съм Майстор. Просто вчера направихме малък наръчник със заклинания, които могат да ви бъдат полезни по време на практиката.

— Уау. И какви са тези заклинания?

Кейтен се вмъкна в телепорта, а аз, още несъбудил се, вървях зад него, без дори да се сетя за собствения си страх.

— Откъде да знам. Сега ще ги видим.

Под библиотеката на Академията имаше отделен един цял етаж. И целият този етаж беше пълен с книги, плакати, брошури, свитъци, и още дракон знае какво. Там беше и магическата печатарска машина, на която се отпечатваха новите учебници.

— Това е за нас — кимна Кейтен към две купчинки книги джобен формат.

— За всички от нашия факултет ли са?

— Разбира се. Вземай цялото това нещо, а аз ще се подпиша в дневника. Библиотекарят печата цяла нощ и предполагам, че сега спи, но процедурата трябва да се спазва. Всяка книга е под отчет, и една да изчезне, ще отговарям аз и този, в чийто ръце е поверена. Мен просто ще ме смъмрят, но вие ще бъдете подведени под най-строга отговорност, включително и изключване от Академията.

Аз почти изпуснах книгите на пода.

Кейтен се подписа в дневника и бодро изкомандва:

— А сега бегом на първия етаж. След петнадесет минути трябва да сме в Пограничните райони.

Бързичко.

Като по чудо успях да занеса двете купчини книги без да ги разпилея по земята. Но предполагам, че понякога ми помагаше магията на Кейтен. Във всеки случай, на първия етаж отидохме преди всички други. Надзорникът ме заведе в една малка стая с три телепорта, близо до които, седейки на стол, спокойно си дремеше момиче в синя ливрея на отличничка. Между другото, тя не беше нищо особено, милата, но пък от известно време блондинките изобщо не ми бяха по вкуса…

— О, чудесно, още никой не е дошъл — зарадва се Кейтен, а след това очите му попаднаха на спящото момиче. На лицето му се появи познатата усмивка и той неочаквано силно викна: — Аха! Спим на пост!

Бедното момиче скочи като опарена, събаряйки стола. Очите й бяха ужасени, а когато осъзна, че пред нея стои Майстор, от страх едва не падна на пода след стола.

Да, трябва много да ги юркат тези ученици. Младежът при Ромиус хвърчеше като луд, а това момиче гледаше Кейтен с такава преданост и молба в погледа, че чак беше отвратително.

— Хайде, слагай книгите на масата — каза ми Кейтен и заплаши момичето с пръст. — А ти повече не заспивай на работното място.

Осъзнавайки, че Кейтен очевидно няма да я накаже, тя бързо вдигна падналия стол, седна на него и се ококори към телепортите. Очевидно основната й работа беше да ги наблюдава…

— Слушай сега — обърна се към мен Кейтен — скоро през тази врата ще дойде целият първи курс на Огнения факултет. Ще влизат по един, ти ще следиш за това, и ще ги изпращаме през телепорта по петорки. Във вратата има специално заклинание, което определя дали едно лице има нещо, което не трябва да се изнася от Академията. По-специално, това се отнася до учебниците.

— Аха.

Престорих се, че всичко разбирам.

— Ако вратата не пуска някой да премине, то нека той да извади всичко от чантата и джобовете си. Ако и това не помогне, то той или тя ще трябва… — Кейтен изведнъж се засмя, — да се съблече.

— Хей — попитах аз, — а възможно ли е да се контролира това нещо по някакъв начин?

Момичето ми хвърли пълен с презрение поглед, но аз се престорих, че не го разбирам.

— Зак — заплашително ми размаха пръст Кейтен, — погледни ме. Знам, че си любител на експериментите…

Да продължим интересния разговор не ни позволи появилият се на прага Шинесимус.

— Така, доведох дребната риба — съобщи той. — Ах, ето къде си, Закари, а ние те търсим. Трябваше да ни предупредиш, че ще помагаш на Майстор Кейтен.

— Не успях.

Честността е най-добрата политика. Основното нещо сега беше да не припомням на Шинс за изгубената битка. Въпреки че е много малко вероятно дори за миг да забрави за този злощастен факт…

— Между другото, Закари, бих искал да поговоря с теб за последната битка. Не, не сега, разбира се, но възможно най-скоро…

Надявам се, че такава възможност скоро няма да се появи. Ако не се лъжа, той искаше от нас да спечелим… Страхувам се, че след разговора с него ще трябва известно време да се възстановявам при друидите.

— И така, дами и господа…

Първо дребни риби, а сега пък нарича учениците господа? Забавно чувство за хумор има нашия декан.

— … влизайте по един през тази врата и помнете, че да се изнасят от Академията книги и предмети, с изключение на ливреите и нещата, с които дойдохте тук, е забранено.

Първи, разбира се, мина Чез.

— О, Зак, ето те къде си — зарадва се той и спокойно влезе в стаята.

Я виж, моят неуморен приятел не носи нищо незаконно. Странно.

— Видя ли какво се случва в твоята…

— Видях — изсъсках аз. — Тихо!

— И… Ами, добре — Чез се плесна по челото. — Грешката е моя.

— Не трябваше да минаваш първи — усмихнах се на приятеля си. — Заминаването е по петорки, така че ще трябва да изчакаш докато свърша.

— Може да отида да поспя още малко — дрезгаво промърмори Чез. — Добре, ще ида да потърся Наив. Може да реши да открадне няколко книги, знаеш колко обича да чете.

О, да, знаех. За цялото време на обучение Наив не прочете нито един учебник — всичко, което трябваше да прочете, брат му му го обясняваше. За сметка на това художествената литература нашето огнено момче поглъщаше по една на ден, и то предимно любовни романи.

Следващият през вратата беше високомерния Триз. Това момче никога не съм го харесвал, той се отнасяше с всички прекалено арогантно, а като знам, че всъщност аз съм с много по-благороден произход от неговия… ами, и той не ме обича повече, отколкото аз него.

Опита се да влезе през вратата, но тя не го пусна.

— Какъв е проблемът? — високомерно попита Триз.

— Благоволи да изпразниш чантата си от забранените неща — казах злорадо.

— Никерс, веднага ме пусни или ще се оплача от теб…

— На кого, интересно, ще се оплачеш? — поинтересувах се аз. — На декана? Ето го стои до телепортите. Само че за да стигнеш до него, ще трябва да изпразниш чантата си.

— Простак — гнусливо процеди през зъби Триз.

Демонстративно погледнах през нахалника и извиках:

— Следващият!

— Дракон да те вземе — изруга Триз и хвърли чантата близо до входа.

Сега той успя спокойно да мине през вратата. Чудя се какво ли е искал да открадне от Академията? Дали учебник? Най-вероятно. Въпреки факта, че Триз си е измет, той правеше заклинания много по-добре от мнозина, а по време на обучението напредна много.

Механизмът беше следния — първо аз пропусках петимата ученици, след това те отиваха при Кейтен да получат поименните си наръчници със заклинания. Майсторът накратко обясняваше на всеки един от тях с коя част от тялото си отговаря за наръчника, както и какво ще стане с него, ако случайно или не загуби това ръководство. Отделно уточняваше, че ученикът и книжката са свързани с много сложно заклинание и ако бъдат разделени на разстояние повече от сто метра, един от тях ще изгори. Най-вероятно това, разбира се, ще бъде книгата, но кой знае…

Аз така и не разбрах шегува ли се Кейтен или говори сериозно. А ако откраднат книгата? Ще изгорят човек само за това, че не е опазил някакъв си справочник по магии? Но кой ги знае, тези Майстори…

След Кейтен с учениците говореше Шинс. Той подробно им обясняваше къде и с кого трябва да отидат след преминаване през телепорта. В действителност, на изхода на телепорта ние би трябвало да бъдем посрещнати от упълномощени лица със съответните документи, но знае ли човек. Че то, посреща ни някой, завежда ни някъде… търси после ценните ливреи и справочници, ако си нямаш работа. Какво пък, хващат шпионите от Шатерския Халифат бедния ученик, вързват го и го отвеждат някъде, където на спокойствие се запознават с ценния справочник по магии, без опасност книгата да изгори.

След разговора с Шинс учениците отиваха към посочения им телепорт. Скоро осъзнах, че трите телепорта водят към различни градове в Пограничните райони: Крайдол, Лайминг и Форт Скол. Форт Скол едва ли можеше да се нарече град — той беше по-скоро огромна крепост на границата с Шатерския Халифат. Натам заминаха две петорки и можех само да ги съжалявам — да живеят в близост до границата с Шатер… страшно. Другите имаха повече късмет, те бяха изпратени в Лайминг — най-големият град в Пограничните райони. Току-що осъзнах колко ни е провървяло на нас! Изпратиха нашия курс в нормални градове, но имаше и много малки селца, в които вероятно също ще изпратят някого. Там наистина ще е скука…

Уверили се в действието на вратата от примера на Триз, учениците вече не се опитваха да изнасят нещо забранено, и скоро пред вратата се образува малка купчина учебници и тетрадки. След като изпратихме всички групи, в стаята останахме само моята петорка, Шинс, Кейтен и сънливо затварящата очите си, явно недоспала, девойка-страж.

— Е, останахте последни — констатира Кейтен. — Мисля на първо време да поживея с вас, а после, надявам се, с всичко ще се оправите и без мен.

Моите приятели видимо се зарадваха. Както с учудване видях, останалите ученици от Огнения факултет заминаваха на практиката без надзорник, затова пък на нас чичо Ромиус е отделил цял Майстор, при това добре познат Майстор. Този факт не можеше да не ни вдъхне увереност. Що се отнася до мен, общувайки достатъчно близо с Кейтен, не бях сигурен, че от него може да се очаква неоценима помощ, въпреки че, разбира се, бях много щастлив от присъствието му.

— Но имайте в предвид, че и аз самият никога не съм бил в този град — предупреди ни Кейтен. — В проекти като Патрул също никога не съм участвал… всъщност такива проекти никога не е имало.

Успокои ни, както се казва. И защо цялото това нововъведение точно на нашия випуск трябваше да изпробват? Ама че справедливост.

— Вземете си книгите. Ясно ви е, че ако ги загубите, ще изгорят те, а не вие. Но всеки случай на загуба на учебника ще се разглежда индивидуално — каза с усмивка Шинс.

Аха, ще изгори все пак учебника, а не ученика. Това беше успокоително.

— Честно казано, не разбрах много какво има в тази книга — каза Алиса тихо.

„Не разбрах много…“ — подмазвачка. Че те и дума не са ни казали за това!

— В тази книга са събрани прости заклинания, които могат да ви послужат — повтори вече многократно казаните думи Шинс.

— Но това са някакви странни заклинания — отбеляза Невил, прелиствайки своя наръчник, и дори Кейтен с интерес погледна през рамо.

Ние всички като по команда отворихме книгите си, които бяха в елегантна кожена корица със символа на Академията на занаятите — извит във формата на буквата „З“ Златен Дракон.

Точно така. Нещо с тези заклинания не беше наред, не можех да разбера принципите на техните действия. Тоест на теория можех да създам такъв модел на енергия… след малко тренировки, но как ще действа всичко това ми беше съвсем непонятно.

— Шинесимус, това не е елементарна магия! — изненадано каза Кейтен. — Това се учи от четвърти курс. Те нищо няма да разберат!

— Че няма да разберат, няма — сви рамене Шинс — но при желание биха могли да я възпроизведат. Това са най-простите заклинания, не забравяй.

— Е, вие ги давате — шокирано прошепна Кейтен. — А ме лишихте от званието Майстор заради нарушаване каноните на Майсторите?

— Времената се променят — въздъхна Шинс. — Нали ти върнаха званието?

Кейтен премълча. Съдейки по изражението на лицето му, повече нямаше желание да говори с Шинс.

Шинс усети това и се обърна към нас:

— Така, вие ще заминете в Крайдол, всъщност това си го знаете. Официално с тази част на града, в която ще трябва да работите, ще ви запознае офицер от местната стража, а неофициално — вашите приятели Невил и Наив Викерс.

Братята бързо закимаха и се ухилиха до уши.

Разбира се. Щастливи са, защото се прибират вкъщи. Аз, разбира се, се радвам за тях, но защо ние с Чез трябва да отиваме? За Алиса да не говорим, страх ме е да си представя как ще реагират на нея жителите на града. Съдейки по разказите на Невил, вампирите там не ги обичат, меко казано…

— Желая ви късмет — изпроводи ни Шинс. — И не забравяй, Зак, веднага след практиката при мен.

След тези му думи влетях първи в телепорта.

Мигане.

Тъмнина.

Странно, никой не ми каза, че телепортацията на дълги разстояния продължава много по-дълго от обичайното.

Светлина.

— А ето ви и вас, най-после — чу се зад гърба ми.

Слязох от платформата и се обърнах към гласа.

Точно така си представях офицер от стражата. Русокос, с бели зъби, широкоплещест и синеок. Заедно с полираната до огледален блясък лека броня той светеше в буквален и преносен смисъл. Интересно какви ли излъскани като огледало тенджери и тигани правят по границата?

— Добро утро — неутрално поздравих аз, още не знаейки как да се държа с този непознат човек.

Ако трябва да съм честен, започнах леко да се дразня от този прекален блясък…

— Уау, какви подземия — извести за появата си Чез.

Да, наистина, ние се бяхме появили в много малка стаичка, явно под нивото на земята, защото единственият прозорец, едва осветяващ стаята, беше точно под тавана. Но, както ми се струваше, услугите на прозореца не бяха нужни, тъй като доблестният офицер можеше да осветява цялата стая и без негова помощ.

— Каква е тази светлина? — изненада се моят приятел при вида на стража.

— Офицер Девлин на вашите услуги — представи се „слънцето“ и изведнъж така се ухили, че почти ни ослепи с Чез. — И на услугите на една красива дама…

Аха, от телепорта се е появила Алиса.

Тя бавно се обърна към офицера и го погледна презрително с червените си очи.

Стаята стана доста по-тъмна — просто усмивката на стражника изчезна.

— Едва ли ще имам нужда от вашите услуги — каза Алиса и демонстративно му обърна гръб.

Скоро се появиха и всички останали.

— Е, млади хора — с тон, видимо имитиращ Шинс, започна Кейтен, — преди всичко, ние трябва да видим новия си дом. И ако по пътя минем през някое ресторантче, ще бъде просто чудесно. А след закуска и след като разгледаме жилището, с удоволствие ще разгледаме и града.

Закуска! Ами да, ние забравихме да закусим! Странно, че не обърнах внимание на това… макар че преди за всяко хранене ми напомняше Наив, и то през няколко часа. А тук той нещо притихна, сигурно от носталгия за родния край дори и апетита му изчезна… временно, разбира се.

Очевидно си мислехме едно и също с Кейтен:

— Невил и Наив, разберете адреса на новия ни дом… и си отидете вкъщи да зарадвате родителите си.

Братя Викерс радостно извикаха:

— Ура!

— Но след няколко часа да сте при нас.

Офицер Девлин бързо обясни на братята как да стигнат до мястото на престоя ни:

— Минавате покрай търговците на сланина…

Слушах обясненията, когато силно озадаченият вик на Невил привлече вниманието ми:

— Шегувате ли се? — Невил беше изненадан. — Там ли сме настанени?

— Да — сви рамене офицер Девлин.

— Но това е…

Останалата част от разговора между братя Викерс и стража аз, за съжаление, пропуснах, защото до мен се появи Алиса.

— Е, вече сме в Пограничните райони — каза тя тихо.

— Били ли си някога тук и преди? — попитах аз.

— Ами да, всеки уикенд яздя тук с родителите си — неочаквано рязко и явно със сарказъм отговори вампирката. — Разбира се, че никога не съм била в тази дупка! Каква работа мога да имам тук?

Уау, оказва се, че е доста нервна. Всъщност можех и сам да предположа, че Алиса не беше щастлива да е тук.

Вече качвайки се по стълбата, Невил се обърна и с пръст повика Алиса.

Стоях в непосредствена близост до стълбите и чух казаното от Невил.

— Алиса, запомни най-важното — когато излезеш на улицата, винаги си слагай качулката. Аз съм живял тук през целия си живот и знам как хората реагират на вампирите…

Какво пък, звучи съвсем логично. Няма нужда Алиса излишно да се показва. Само че, струва ми се, на човек с качулка някои хора ще реагират не много по-добре, ако не и по-лошо…

След братя Викерс на улицата излязохме и ние.

Примижах на яркото слънце, а ушите ми заглъхнаха от силната врява. Селото си е село, но пазара, на който се озовахме, не беше много по-различен от този в столицата. Поне на пръв поглед.

В контраст с цветната и позлатена Лита, сградите в Крайдол можеха да се похвалят с разнообразие от нюанси на сивото и кафявото. Тротоарите на граничния град не бяха покрити със светещи камъни, всъщност нямаше никакво покритие. Просто добре утъпкана през годините земя. И хората тук не носеха ярки одежди в различни цветове, както в столицата, но още от пръв поглед беше видно, че всичките им дрехи са много топли и здрави, и това беше разбираемо, тук за времето не се грижеше Въздушния факултет.

— Ама че мръсно — прошепна в ухото ми Чез.

— А торът даже не мирише — отбеляза Алиса. — Но пък мирише на нещо друго…

Кейтен вдъхна дълбоко и се засмя.

— Това е миризмата на града, приятели. Това го няма в Лита.

— Позволете ми да не се съглася с това — каза Чез, сбръчквайки нос. — В Лита живеят добре и без тази прекрасна миризма.

— Миризма, миризма — имитира Чез офицер Девлин. — Всички столичани първо се оплаквате от миризмата. И какво толкова има в нея?

— Нищо — свих рамене. — Просто я има и това е повече от достатъчно.

— Ще свикнете — ободри ни полицай Девлин и лъчезарно се усмихна.

О, тази негова широка усмивка направо ме депресира. Толкова ми се иска да го цапна в зъбите… даже не знам защо. Прекалено е изкуствена ли, или кой знае. Мислех, че отдавна съм привикнал към това, леля ми често ме водеше на всевъзможни приеми, но на фона на мръсния и сив град сияещият офицер направо предизвикваше.

— Офицер Девлин, никой ли не Ви е казвал, че вашата, безусловно, много… лъчезарна усмивка има интересно свойство — сякаш четеше мислите ми, невинно попита Чез.

— Да дразни хората? — офицер Девлин се усмихна отново, но не толкова широко. — Знам, знам. Но това е само на първо време, после ще свикнете.

Ние с Чез се спогледахме и се засмяхме. В очите си прочетохме, че ако в най-близко бъдеще обещания процес на „свикване“ не приключи, офицерът лесно може да се прости с комплект зъби. В най-добрия случай. В най-лошия — ще използваме няколко заклинания от книгата… между другото, за книгата!

Така и нямаше свободна минутка, за да разгледам по-внимателно ръководството. Дори в момента не знаех какво да правя — книгата ли да разгръщам, наоколо ли да оглеждам.

— След като ви заведа в къщата, за да не губим време, бих искал да направим една кратка обиколка из града. Имате ли нещо против? — предложи офицер Девлин.

— Разбира се, че не — отговори за всички Кейтен. — Само, като обикаляме из града, да спрем някъде да хапнем.

— Чудесно — зарадва се офицер Девлин. — И така, нашият град Крайдол се смята за най-стария град в Пограничната зона…

Нека позная, за най-стар го смятат само собствените му жители, а жителите на другите градове със сигурност смятат, че най-стар е техния си град. Мечти. При нас в Лита всеки Велик дом по същия начин се счита за най-древен. И едва ли не кървава война ще започнат, ако някой се усъмни в древността им.

— Ние сме на главната улица на града — Пазарна. Тя минава през целия град и го разделя на две половини — „златна“ и „сребърна“.

О, боже, къде видяха те това злато или сребро? Може би тези шегаджии наричат домовете си диамантени дворци?

— В „златната“ половина живеят търговците и заможните семейства, а в „сребърната“ — обикновените работници. Между другото, всички постове на стражата се разполагат на улица Пазарна, като се набляга на равенството на всички хора пред закона.

Или просто защото търговците на пазара плащат повече за защита, а „златната“ част на града със сигурност си има своите момчета с мечове. За защитни заклинания върху къщите на богатите въобще да не споменавам. Срещу скромна такса господа Майсторите ще снабдят дома ви с такива заклинания, че от нещастния крадец, който реши да влезе в къщата ви, и мокро петно няма да остане. Макар че силно се съмнявам тук да има много хора, който да могат да си позволят услугите на Майсторите.

— Вашата къща също се намира на Пазарна, така че всичко ще ви бъде под ръка.

— По-точно под прозореца — каза Чез. — И е малко вероятно заради нас търговците да се държат по-тихо.

Тук беше прав. Всеки ден да слушаш под прозорците си какафонията от звуци, крясъци, викове, разговори — просто ужас! Единствената ни надежда беше сградата, в която бяхме настанени, да е снабдена с всички необходими заклинания.

— Между другото, ако решите да купите нещо, непременно кажете, че работите в стражата. Тогава няма да ви измамят, като правят с повечето гости на града.

— Кой ще ме измами? — обиди се Чез. — Аз самият ще измамя когото кажеш!

— Разбира се, разбира се — бързо се съгласи офицер Девлин, но в погледа му, хвърлен към червенокосия ми приятел, улових явна насмешка. — Но по-добре е да не рискувате.

През целия път Алиса не каза нито дума, само качулката й предпазливо се обръщаше в различни посоки.

Доста често улавях подозрителни погледи, явно предназначени за вампирката. Точно както предполагах. Качулката едва ли можеше да спаси Алиса от излишно внимание, по-скоро обратното.

— Слушай, Девлин — казах на полицая. — Ти, като местен жител, можеш ли да кажеш дали нашето момиче привлича прекалено много внимание с тази качулка? Или е по-добре да я махне?

— А тя може ли да я махне? — ужаси се офицер Девлин. — Но аз мислех, че тя…

— Вампир съм — каза Алиса раздразнено. — И какво от това?

— Но вампирите не…

— Вампирите не — съгласи се Чез — но нашата вампирка може и слънчеви бани да прави. Просто така.

— Това не може да се случи — уверено заяви офицер Девлин.

— Да бе, не може — обиди се Алиса и с бързо движение свали качулката си.

Бедният полицай бързо примижа, очевидно очаквайки вампирката да изгори на място. Но не стана. Нашите вампири някакво си слънце не може да изплаши!

— Жива си — отбеляза офицер Девлин. — Странно. Но все пак по-добре е с качулка. Това поне е ясно на всички. Ако вампир се разхожда посред бял ден без качулка… Страхувам се, че може да изплаши целия град.

— А ако Алиса се усмихва по-малко и погледа й е кривоглед? — попита Чез с интерес и сам си отговори на глупавия въпрос. — Не, няма да помогне. Тези червени очи няма как да се скрият. Алиса, слагай пак качулката, иначе съвсем ще изплашиш нашия Девлин и той завинаги ще спре да се усмихва. А светът без прекрасната му усмивка ще е просто ужасен…

Алиса презрително наметна качулката си и аз отново се замислих как тя ще работи с хората, ако те се плашат от нея?

— Слушай, Девлин — продължих с въпросите. — Какво по принцип е отношението в града към вампирите?

Офицер Девлин се замисли за известно време.

— Трудно е да се обясни просто така. На първо място, трябва веднага да разделим вампирите на нисши и потомствени. Нисшите — това са обикновени жители на града, които по някаква причина са станали вампири. Както вероятно знаете, като станат вампири, хората освобождават всички свои най-тъмни душевни качества и стават просто непоносими, така че за нас най-големия проблем са те. Нисшите се държат просто ужасно, организират боеве, половината от кражбите в града са тяхно дело, и така нататък. Въпреки това, те са си „наши“, ако разбирате какво имам предвид. И хората се отнасят към тях като… към свои, без значение какво правят.

Доколкото си спомням, само потомствените вампири предпочитат да наричат себе си истински. Те са лесно разпознаваеми по кърваво-червените очи, като нашата Алиса. Що се отнася до нисшите, цветът на очите им се запазва, след като се превърнат във вампири.

— Това е смешно — каза Кейтен. — А как се хранят с кръв?

— Тези момчета се хранят с кръв от кланицата, макар че понякога има маниаци, които непременно искат да опитат човешка кръв. Но те не са много и обикновено другите ги издават — защото вампирите, живеещи в града, не се нуждаят от допълнителни проблеми. Нисшите живеят като едно семейство, може дори да се каже клан, подражавайки на потомствените вампири. Докато не пият човешка кръв и не създават големи проблеми — градът ще ги търпи, но ако някой от тях сериозно се провини…

Алиса изсумтя презрително изпод качулката.

— А потомствените? Как се отнасяте към истинските вампири? — попита Чез.

— О, тях ги преследват и убиват. По-скоро се опитват да ги проследят и убият. Тези гадове периодично се появяват в нашия град да се нахранят. Просто се хранят. Понякога убиват хора, понякога само пият по малко кръв и ги пускат, превръщайки ги в нисши вампири. За потомствените вампири нашия град е като своеобразна трапезария, винаги под ръка — гневно каза офицер Девлин. — И когато хората видят вампир с червени очи, те викат приятели и роднини, всеки взема предварително подготвено оръжие, направено от трепетлика, и отиват на го убият.

— Ама че убийци — не се сдържах. — Какво може да направи целия ви град срещу един истински вампир?

— Не много — съгласи се офицер Девлин — но не може просто да стоим и да гледаме…

— Убиха го!!!

— Стража!!!

— Ъ-ъ… Девлин — Чез притеснено погледна към тичащите към нас хора. — Мисля, че теб викат…