Алекс Кош
Огненият патрул (31)

Действие 9

— Сигурен ли сте, че искате да влезете първи?

— Колко пъти да повтарям, обръщайте се към мен на „ти“ — казах раздразнено. — Да, сигурен съм, че ще вляза първи. Не изоставайте!

Именно с такъв диалог започна новият ни подход към ловуването — без магии. Тоест, разбира се, планирах да използвам заклинания от сферата на огъня, но само за изгаряне на вече умъртвените с помощта на дълги режещи оръжия, разбирай мечове, плъхове. Между другото, съобразителните вампири бяха взели един резервен меч, сякаш специално за мен, така че никой не остана без оръжие.

Спускайки се първи в мазето, аз бях абсолютно сигурен, че плъховете няма да избягат — не използвах магия, която можеше да ги изплаши. И въпреки факта, че бях наистина много уплашен, аз стиснах меча с потни длани и пристъпих напред.

Вампирите през цялото време се стараеха да стоят от двете ми страни, убедени, че се нуждая от защита. Може и да бяха прави, но само отчасти…

Запалих светлината, като щракнах с пръсти, и развъртях за момент меча, наслаждавайки се на тежестта на стоманата в ръката си. Ето това беше истинска мъжка играчка. Магията си е магия, но стоманата си остава най-верния и изпитан приятел. Не за всички, разбира се, само за тези, които са готови и способни да приемат нейната помощ.

— Разпръснете се в линия, на крачка един от друг — заповядах аз.

Вампирите послушно застанаха от двете ми страни. Гривната сигнализираше доста силно и не указваше определена посока, значи паразитите бяха някъде около нас.

Този път се спускахме в огромен подземен склад, разположен под къщата на местния търговец на вино. Складът бил истинска изба за редки вина (по думите на търговеца), която не би пренебрегнал дори покойния император. Когато му казахме, че са се появили нов вид плъхове, които много обичат вино, той едва ли не насила ни избута към мазето, като взе лично от мен обещание, че никой няма и с пръст да докосне скъпоценните му бъчви вино.

Вървяхме бавно покрай една от стените, заобикаляйки бъчвите, разположени в странен, може би ясен само на собственика, ред. „Пелената“ ми позволяваше да видя мрежата от заклинания, обхващаща всеки дървен съд, очевидно защитаваха виното от разваляне, а самите съдове — от физическа повреда.

— По-добре не докосвайте бъчвите — предупредих вампирите. — Защитени са със заклинания.

— Жалко — каза един от тях. — Надявах се да опитам наистина скъпо вино, едва ли някога в живота си ще имам подобна възможност.

— Спри, ще се урочасаш — прекъсна го приятеля му.

— Ще помоля собственика на това богатство за една бутилка специално за вас — обещах на вампирите. — Но само ако оцелеем тази нощ.

— Спокойно, — усмихна се вампирът. — Ще оцелеем…

— Пази се!

Реагирах мигновено на вика. Плавно движение на ръката, както ме е учил преподавателят по фехтовка, и разсеченият на две плъх с меко тупване падна на пода в краката ми. За тези части от секундата, през които аз замахвах с меча, и четирите вампира успяха да се отзоват до мен, но все пак аз разсякох плъха малко по-рано.

Да, определено отстъпвам по реакции дори на нисшите вампири, а по принцип те са най-бавните от всички. Но за разлика от тях, аз минах нелошо обучение за работа с хладни оръжия — благодарение на леля, която ме застави да се обуча за всичко, което трябва да знае всеки уважаващ себе си благородник. Танци, фехтовка, Школата по изкуство, пеене, математика, рисуване, география — това далеч не беше пълен списък на всичко, на което са ме обучавали най-добрите учители в Лита. Вярно, това не беше пълно обучение, а само скромен минимум, който трябва да знае всеки, произхождащ от Висок дом.

— Напред — заповядах аз.

Отново подредени в линия, ние продължихме да се придвижваме навътре в мазето. Все пак вампирът беше прав, плъховете не повтаряха грешките си и повече не ни нападнаха един по един, нито тук, нито в следващите мазета.

— Вижте! — изненадано прошепна вампирът и посочи напред в тъмнината.

Браво. Те можеха да виждат, а аз? И защо осветлението във всички мазета беше направено по такъв начин, че винаги има тъмни участъци?

Но тогава и аз видях това, което толкова изненада вампира. Странно само, че го изненада, а не го уплаши. От тъмнината настъпваха плъхове. Един зад друг, в стройни редици, те идваха право към нас.

— Прилича на боен строй — невъзмутимо отбеляза един от вампирите.

Защо са толкова спокойни? Нямат ли нерви…

— Извинете, но не е ли вече време да…? — вампирът изразително погледна към приближаващите плъхове.

Разбрах! Те бяха спокойни, защото си мислеха, че сега аз просто ще ударя с Огнен килим и ще изгоря всички сиви гадинки. Съжалявам, но имах малко по-други планове…

— Те сами ще дойдат при нас — аз се усмихнах зловещо. — Така че пригответе мечовете.

— Няма ли да направите… онова с огъня?! — изненадаха се вампирите.

— Нямам настроение — честно отговорих аз.

Сега ми се искаше само едно — да излея изпълващото ме раздразнение на някой друг. Стиснах в ръка меча и направих къса крачка напред…

Първите няколко плъха, приближавайки се на няколко крачки от нас, скочиха във въздуха, целейки се точно в гърлото ми. Бързо движение на тялото на една страна и замах с меча на другата, и на пода паднаха останките на трите плъха. Мечът беше много добре наточен — не усетих почти никаква съпротива, дакато разполовявах плъховете. Останалите плъхове спряха, сякаш в нерешителност, и запищяха. Но някак странно, не пищяха едновременно, а един по един, сякаш разговаряха помежду си.

— Разработват тактиката? — предположих аз.

— Да си я разработват — бързо каза високият вампир. — Може все пак да ги изгорите, докато си говорят?

Много съблазнително, но нямаше да го направя по две причини. Преди всичко — твърдо бях реших да мина без магии. А втората… много бих искал да видя какво ще измислят паразитите. Ако, разбира се, те наистина си говореха, а не само глупаво да пищят.

Сега плъховете избраха друга тактика. Те започнаха да ни заобикалят в полукръг, явно планираха да ни обсадят.

— Да отстъпим до стената? — попита един от вампирите.

— Не — махнах с ръка. — Те си мислят, че са умни? Добре, ще действаме по всички правила на военната тактика. Когато врагът се опитва да те обгради, трябва да разкъсаш редиците му с „клин“ — аз заставам на върха, а вие — на малко разстояние зад мен.

Приключих с инструкциите и бавно пристъпих напред, държейки меча пред себе си.

— Не може ли просто да ги изгори с магия — чух тих шепот зад гърба си.

Въпреки това вампирите послушно изпълниха указанията ми. Врязах се в редиците на плъховете преди да успеят да реагират на атаката ни, и започнах да ги кося наляво и надясно. Вампирите ме следваха зад гърба ми.

Сивите гадинки неведнъж се опитваха да се доберат до гърлото ми, но аз винаги успявах да ги отблъсна с меч или ръка. Мисля, че в тази битка вампирите се чувстваха още по-добре — с тяхната скорост.

Изведнъж няколко плъха едновременно се хвърлиха към високия вампир, а в същото време един от тях увисна на ръката му с меча, забавяйки движенията му. Той падна на пода и се претърколи, опитвайки се да се отърси от нападателите.

Проклинайки, аз използвах телекинеза и отблъснах от него всички плъхове. Обикновено подобни заклинания ми се отдаваха с голяма трудност, но сега, в разгара на битката, всичко се получи почти мигновено.

— Благодаря — каза вампирът, скочи на крака и веднага извика: — Отгоре!

Бързо се метнах настрани и погледнах нагоре. Плъховете се бяха качили на една от бъчвите, очевидно канейки се да ни нападнат отгоре, но, както видях през „Пелената“, заклинанието, поставено на бъчвата, ги обви с невидими с просто око пипала. Намах време да се радвам, защото гадинките започнаха да изчезват от магическия капан, като се телепортираха… интересно, къде ли? Аха, ето ги къде са…

С огромно удоволствие изритах плъха, появил се точно в краката ми. Високият вампир, уж гледайки съвсем в друга посока, постави меча си точно под появилото се във въздуха сиво тяло и го разполови. Наистина ли е усетил движението на въздуха?

— Това ли беше всичко? — колебливо попита един от нисшите вампири, оглеждайки полесражението.

Гривните наистина бяха престанали да сигнализират, което означаваше, че наоколо няма живи паразити.

— Това беше — казах аз. — Извикайте собственика да види, че сме се справили както трябва. А после ще изгоря цялата тази мърша…

Виждайки двете дузини накълцани плъхове, домакинът се разсипа в благодарности. Вярно, че след това пребледня, закри уста с ръце и бързо хукна някъде нагоре… Затова пък когато излязохме от мазето, след като изгорихме всички плъхове, собственикът на винарската изба ни чакаше с цяла кошница, пълна с глинени бутилки вино специално за нас. Съдейки по износеността им, в тях трябваше да има нещо много, много старо и скъпо, макар че не разбирах особено — виното и в Шатера си е вино.

Помолих го да изпрати всичко в Прокълнатата къща, така че, когато (или ако) всичко свърши, да можем всички да отпразнуваме този радостен повод с чаша хубаво вино. В допълнение, търговецът обеща да ни продава най-добрите си вина на възможно най-ниските цени. Е, изглежда, че контактите с местното население започваха да се развиват…

До залез слънце успяхме да обходим още три къщи и във всяка от тях убихме по около две-три дузини плъхове. Продължих да използвам основно меча, но не пренебрегнах и магията. Поради лошото ми настроение и последвалите от него глупости едва не загина един от младшите сътрудници, за които бях пряко отговорен. А такава опасна ситуация изобщо нямаше да се случи, ако бях използвал магия от самото начало. Така че сега промених нашата тактика.

Първо в мазето се спускаха вампирите, а малко след тях и аз. Вече заедно, ние бавно оглеждахме мазето и ако плъховете бяха твърде много или имаше възможност да ги унищожа без да повреждам чуждото имущество, аз използвах Огнен килим. Във всички останали случаи използвахме само мечове.

* * *

Веднага след като слънцето започна да залязва зад хоризонта, оцветявайки в пурпур вече изчервеното от моите ругатни небе, ние приключихме с лова. Оцелелите плъхове, които, по думите на вампира, би трябвало да са хиляди, можеха да дишат спокойно, ако, разбира се, изобщо можеха да дишат с паразити в гърлото си. Сега ролите се размениха, и ние трябваше да минем в глуха защита, без да имаме и най-малка представа как ще се държат заразените с паразити плъхове след залез слънце. Въпреки че вампирът ми разказа за тактиката, на която са програмирани, аз все още не можех точно да кажа какво ще предприемат. Канмиир каза, че те би трябвало да атакуват с всички сили тези, които представляват най-голяма опасност за тях. Според моята логика най-опасните бяхме ние, но дали и те мислеха така? Ако единният организъм, състоящ се от множество паразити, решеше да атакува днес, спокойно можех да определя три основни цели — Прокълнатата къща, общината на друидите и кръчмата „При добрия вампир“, в която се събираха нисшите вампири. Съответно трябваше непременно да ги предупредя и евентуално да поставим охрана за през нощта.

Във всеки случай, трябваше спешно да се срещна с приятелите си и да им разкажа всичко, което научих. И тогава ще решим — идеите се раждат по време на дискусия. Това беше единственото ни оставащо време, преди врагът да пристъпи към активни действия.

От самото начало ние се разбрахме да се съберем в Прокълнатата лъща веднага след залез слънце. Всъщност аз силно се съмнявах, че нашият дом ще може да побере всички участващи в лова вампири и стражи, да не говорим за представителите на местната Школа по Изкуствата. От друга страна, теснотата не е лоша — Прокълнатата къща беше добре защитена от евентуални атаки на паразитите.

В къщата пристигнахме далеч не първи. На входа стояха на пост няколко нисши вампира, които старателно отдадоха чест при моето приближаване.

— Никакви произшествия — кратко съобщи единият. — Екипите на Алиса, Наив и офицер Девлин вече се прибраха.

Виж ти, нас ни нарича по имена, а Девлин непременно „офицер“. И това въпреки очевидната враждебност между стражите и нисшите вампири…

— Загуби има ли? — зададох аз безусловно най-важният въпрос.

— Да — пак така старателно отсече вампирът. — Двама от стражите и един от нашите.

„Наш“, тоест младши сътрудник на Патрула. Тъй като петорката на вампирите още не се беше върнала, то е загинал един от екипа на Алиса. Бих могъл да кажа „поносимо“, но би било твърде гадно. Можех да изкажа на някого своите съболезнования или да пролея няколко мъжки сълзи, но това щеше да е после. Така че сега просто попитах:

— От кой екип са загиналите стражи?

— От този, командван от офицер Девлин.

Така, значи нашето офицерче с лъскавата броня беше изгубил двама души, но и през ум не му е минало да извика помощ? Алиса, и тя… С нейните магически способности, а да не защити членовете на екипа си… не, трябва непременно да разбера всички подробности за тези трагични случаи.

Залата в Прокълнатата къща беше пълна с нисши вампири и стражи. Повечето от тях бяха седнали на незнайно откъде появилите се тук дивани, докато някои, явно по-пострадали от другите, ги заемаха в хоризонтално положение. Стражите вечеряха с някаква суха храна, а вампирите, колкото и да беше отвратително, пак се хранеха с кърваво сурово месо. Между тях сновеше Мелисия в компанията на някакъв старец, раздавайки мътни отвари и плетейки над главите на пострадалите хитри заклинания — през „Пелената“ за първи път можех да видя действието на магията на друидите.

— Зак! — видя ме Мелисия.

— Как е тук? — попитах аз, приближавайки се към нея.

— Нормално, само незначителни драскотини и ухапвания. Като цяло се справяме с всичко, а при теб как е? Имате ли пострадали?

— Всички са живи и здрави, — мрачно отвърнах аз. — Какво се е случило при Алиса и Девлин, знаеш ли?

Мелисия поклати глава.

— Не съм говорила с тях, нямах време. Те са в закритата част на залата.

— Ще отида да разбера как е станало. Ти като приключиш тук, веднага ела при нас, имам важни новини.

Друидката избърса потта от челото си.

— Добре, само първо да прегледам твоите хора.

Минах покрай седящите по диваните вампири, потупвайки успокоително няколко от тях по рамото. За всеки случай — някъде бях чел, че командирът трябва да ободрява своите бойци, включително и по този начин, а вампирите сега бяха моите войници. И стражите също, по време на лова за плъхове те бяха преминали под мое командване, следователно аз бях отговорен и за тях. Именно затова много ме интересуваха подробностите около смъртта на стражите и вампирите — след като бях избран за главен, то те лежаха на моята съвест. Освен това, след моите днешни глупости, от които, както все по-ясно осъзнавах, някой можеше да пострада, аз се чувствах виновен. Всъщност аз наистина бях виновен — позволих на раздразнението си да вземе връх и тръгнах с меч да изливам яда си на плъховете. Не стига, че аз по чудо едва не пострадах, но и вампирите изложих на риск. Лошо се получи…

В закритата част на залата цареше удивително спокойствие — Наив, Алиса и офицер Девлин седяха на кресла около масата, а Невил обикаляше около картата на Крайдол и тихо им обясняваше нещо.

— Как е тука? — попитах аз вместо поздрав.

— Зак! — зарадва се Невил. — При нас всичко е нормално. Алиса тъкмо ни разказа за твоя разговор с вампира…

Кой би се съмнявам.

— … и сега сме малко смутени. Какво ще стане през нощта?

Изглежда, че прибързах със спокойствието — тук по-скоро миришеше на паника.

— Много е вероятно съвсем скоро всички заразени с паразити същества да излязат по улиците на града и да започнат да ловуват… Предполага се, че тяхна цел ще бъде или всеки, който знае как да управлява енергията, също така вампирите и друидите, или — тези, които представляват най-голяма опасност за тях.

— Значи ние сме най-вероятната цел и в двата случая, — усмихна се Алиса. — Добре.

Просто страхотно. Колко се радвам, че за пореден ни е оказано такова високо доверие.

— Какво му е доброто? — не разбра Наив.

— Ако те ни нападнат, няма да ни се налага да ги търсим из целия град — поясних аз.

— И хората от града няма да пострадат — добави Алиса.

Седнах в едно кресло, протегнах уморените си крака и въздъхнах облекчено.

— Да се надяваме, че вампирът е прав и паразитите наистина са създадени за лов на магьосници, вампири и друиди. Иначе и ние, и всички жители на града ще имаме много сериозни проблеми.

— Иначе в този град може изобщо да не останат жители — поправи ме Алиса. — Във връзка с това възниква съвсем резонния въпрос, какво ще правим?

— Ще се подготвяме — свих рамене аз. — Има няколко варианта за това какво ще се случи тази нощ — паразитите атакуват нас, паразитите атакуват всички наред или не нападат никого. Така че да помислим какво можем да направим във всеки от тези случаи.

— Забрави и още един вариант — поправи ме Алиса. — Те могат да се държат и по друг начин, абсолютно непредвидимо.

Е, не може всичко да се предвиди. Особено, ако се отчете, че…

— Вече се мръкна — напомни ни офицер Девлин. — Ако ще планирате някакви действия, по-добре побързайте.

В този момент в импровизираната „заседателна зала“ се втурна Чез, а след него — Мелисия и капитанът на младшите ни сътрудници Даркин.

— Защо да бързаме? — весело попита Чез.

— На среща — пошегува се Алиса.

— Всички заедно? — Чез се просна в едно кресло. — Добре, с какво може да се похвалите? Аз изгорих към сто и петдесет плъха.

— Намерил с какво да се хвали — усмихнах се аз. — В града има няколко хиляди, мислиш ли, че си им причинил значителни загуби?

— Няколко хиляди? — в един глас попитаха новодошлите.

— Представяте ли си? — потвърди Невил. — Освен това, тази нощ те ще изпълзят от своите скривалища.

Докато Алиса им разказваше за срещата ми с вампира, реших да поговоря с Невил. До този момент нямахме възможност да поговорим на спокойствие — постоянно бързахме. Всъщност и сега нямахме много време, но няколко минути за приятел можеха да се намерят.

— Как мина денят ти? — попитах аз.

— Скучно — честно отговори той. — Гледах придвижванията ви на картата. Никой дори тревога не включи.

— Между другото, знаеш ли какво се е случило при Алиса и Девлин? Как са загубили трима души?

— Алиса в една къща попаднала на заразени хора — слуги. Тя не разбрала веднага, че гривната посочва именно тях, защото в мазето имало и плъхове. Заразените слуги ги нападнали на излизане от мазето, след като били приключили с плъховете…

Ясно. Дракон да ме вземе, наистина с гривната може да пропуснеш някой заразен човек, ако е застанал на една линия с плъховете или ако е извън обхвата й. Учудвам се, че в тази ситуация се е оказала единствено само тя.

— Ами Девлин?

— При тях е било още по-сложно. Стражите отишли в местния зоопарк.

— Къде? Тук има зоопарк? — изумих се аз.

— Имаше — поправи ме Невил. — Всички животни са били заразени с паразити и в момента, когато стражите се появили, всички животни се телепортирали извън клетките. И станала една…

Забелязах сериозно несъответствие в цялата история. Или нещо не отчитахме, или аз нещо не разбирах.

— Ти сигурен ли си, че заразените животни са реагирали именно при появата на стражите?

Невил се замисли.

— Ами, според разказа на Девлин, всичко се е случило точно така.

— Глупости — казах аз. — Сам помисли, нима вярваш, че глупавите паразити, същите, които се вселяват в животни, могат по някакъв начин да отделят стражите от тълпата обикновени хора, които не могат да управляват енергията, и да ги атакуват?

— Странно е — призна Невил. — Може би са реагирали на гривните?

— Дотогава не са реагирали, и изведнъж почват да реагират? — със съмнение попитах аз. — Девлин! Имам няколко въпроса към теб!

Стражът се откъсна от увлекателния разказ на Алиса за разговора ми с вампира и се приближи към нас.

— Да?

Стори ми се, че усмивката на нашия капитан вече не беше толкова лъчезарна, а по-скоро уморена и виновна.

— Може ли да ми разкажеш подробно какво се случи в зоологическата градина. Особено ме интересува момента, когато животните са ви нападнати.

— Добре — послушно кимна стражът. — Значи така, в зоологическата градина ни доведоха гривните. Тя е разположена в една огромна шатра. Ние мислехме, че това са пак плъхове, и затова изобщо не обръщахме внимание на животните в клетките. А и какво да ги гледаме? Градския зоопарк не се е променял през последните сто години — дузина яйцеяда, диви кучета, няколко екзотични птици, воден бик и още няколко дребни животни. Затова отидохме направо в дирекцията, за да разберем къде има мазета, и точно в този момент животните започнаха да се телепортират от клетките си…

— Ами слънцето? — изненадах се аз.

— В щатрата няма нито един прозорец — каза Девлин. — Това е част от обстановката — във всяка клетка свети лампа, а между клетките цари полумрак.

Уау, никога не бях ходил в зоологическа градина. В Лита нямаше нищо подобно, защото общността на друидите беше твърдо против подобно издевателство над животните, а покойния император се съобразяваше с тяхното мнение. Дори изкуствено беше вдигнал цената на месото, за да подтикне хората към вегетарианство… но сега не говорим за това.

— За какво ви е било мазето? — попитах аз стража. — Паразитите се страхуват от слънцето, съвсем не е задължително да се крият в мазе, достатъчно им е да намерят тъмна стая.

— Не се сетихме за това — честно отговори Девлин. — А и животните се държаха нормално, тоест просто си стояха в клетките…

— Добре, разказвай нататък — въздъхнах аз.

— Животните се телепортираха точно в средата на залата, и започна ужасна паника. Викове, писъци… ние се втурнахме към тях, но бяхме само петима, а животните от зоопарка — това не са ви плъховете. Само водният бик тежи колкото десетина души. Именно той уби един от моите хора, удряйки го с опашка. А втория го уби с удар с клюн огромна птица…

— Как вие тримата сте се справили с цялата тази тълпа чудовища?! — озадачено попитах аз. — И защо не извикахте помощ?

Офицер Девлин сведе поглед.

— Не успяхме да обявим тревога… всичко стана толкова бързо. След като започна паниката, в залата изтичаха два друида и ни помогнаха да се справим със ситуацията.

Ето това вече беше интересно! Може би паразитите бяха реагирали именно на друидите, а не на стражите? Това би обяснило всичко…

— Помогнаха ви? — попита Невил. — И в какво се изразяваше тяхната помощ?

— Те се справиха с водния бик, птиците и още няколко от дребните животинки.

Ние се спогледахме с Невил.

— По-точно?

Офицер Девлин окончателно се смути.

— Убиха всички, с изключение на два яйцеяда, които убихме ние — призна той след кратка пауза.

— Това не ни го беше казал — подозрително присви очи Невил.

Забавно. Мислех, че офицер Девлин е самата честност, идеалният служител. А се оказа, че той скрива от нас подробности за сблъсък, в който загиват двама от неговите хора.

— Сигурен ли си, че това са били друиди? — реших да уточня аз. — Може би са били вампири, или някой друг?

Честно казано, бих заложил на вампири. Най-малкото за един такъв се сещах — Канмиир. Но кой тогава е втория и защо стражите са ги възприели за друиди?

— Те бяха облечени в друидски дрехи — поясни Девлин. — Освен това, единият от тях използваше пръчка, от която изстрелваше зелени мълнии.

Да, изглежда, че Девлин беше прав — помогнали са им друиди. Това беше за Мелисия.

Аз не се поколебах и поканих друидката да се присъедини към нас.

— Слушай, днес два друида са помогнали на офицер Девлин да се справи с паразитите. Нека ти ги опише, може да се сетиш кои са…

По молба на Мелисия стражът подробно описа не само външния вид на неочакваните помощници, свършили цялата негова работа, но и стила им на бой. Изясни се, че двата друида са много млади и използват различни бойни техники. Първият се бие изключително в ръкопашен бой, а вторият използвал тояга и от време на време пускал зелени мълнии.

— Странно — намръщи се друидката. — Единственият млад друид в нашата общност е пазачът, останалите са много по-стари и да ги помислиш за млади не върви. А всеки пристигащ в града друид е длъжен да се регистрира в общината, така че щях да знам за идването им… освен ако са пристигнали днес и още на са се обадили.

— А, да — спомни си Девлин. — Също така много ме учуди единият друид, този, които хвърляше зелени мълнии. Може да ми се е сторило в сумрака, но той като че ли за миг се покри с някаква странна кора… като кора от дърво……

— Покрил се е с кора? — засмя се Мелисия. — Е, тогава познавам единия от друидите. Ако той наистина е в града, то много ни е провървяло. Боец като него струва колкото десетима.

Струва колкото десетима? Това нищо не означава. Трябва веднага да се уточнява какви десетима се има в предвид — обикновени хора, вампири, ученици от Академията, Майстори… а така много неясно се получава. Например, аз и досега не мога да кажа колко ученика са нужни, за да се справят с истински вампир. Само с математика няма да минеш — всичко зависи от случая и още множество фактори.

— Остава да намерим този боец и да го поканим тука — недоволно каза Невил.

Мелисия леко прехапа устни.

— Ще се опитам да се свържа телепатично с него. Ако Херион е наблизо, аз ще го почувствам…

Бедният Невил. Беше просто ужасно да се гледа. Дори леко пребледня… Нима ревнува?

— Зак, какво си шепнете там? — извика Чез. — Да нямате някакви тайни от приятелите си?

Е, все ще се намери някоя… но това е основно за ваше добро. Надявам се, че не го казах на глас?

— Какво говориш, какви тайни? — махнах с ръка. — Ние просто слушаме разказа на офицер Девлин за случилото се в местния зоопарк.

— Слушайте — усмихна се Даркин. — Точно там великият капитан от стражата загуби двама души, нали?

Кога успя да разбере, нали току-що пристигна? Е, да, за провала на любимия му офицер сигурно са му казали още преди да влезе в къщата.

— Беше случайност — раздразнено отвърна Девлин.

— Кажи го на семействата им — продължи с нападките нисшия вампир.

— Това не е твоя работа! — сопна се стражът.

— Разбира се, аз дори не съм човек. Кой ще се интересува от мнението на нисшия — Даркин каза думата със същия пренебрежителен тон, който обикновено използваха истинските вампири — вампир.

Все пак ми се струваше, че се познават… Не, сигурен бях в това!

— Господа, сега не е време за подобни разговори — студено ги прекъсна Алиса. — Напомням, че слънцето вече е залязло, и всеки момент плъховете могат да изпълзят от дупките си. Време е да решим какво ще правим?

Само повтаря — какво да правим, какво да правим… Ще мислим!

— Да чакаме? — неочаквано предложи Наив. — Като се появят, тогава ще видим.

Колкото и да е странно, огненото момче изрази мисълта ми. Вярно, че нямаше да я кажа на глас, защото намирисваше на откровен мързел. В същото време, от гледна точка на елементарната логика, точно това трябваше да направим. Само че елементарната логика не отчиташе жителите на града, които се излагаха на риск. И двойно по-странно беше, че тази мисъл я изрече именно Наив.

— Може да пратим из града няколко групи да разузнаят! — предложи Невил. — Нека да обиколят, да разгледат и ако стане нещо — веднага да тичат при нас.

— Страхувам се, че хората и вампирите са твърде уморени — въздъхна Алиса. — Да ги изпращаме поединично е рисковано, а ако се опитаме да съберем групи, просто няма да ни стигнат хората.

— Трябва да предупредим обшината на друидите и нисшите вампири за възможна атака — изведнъж си спомних аз.

— Сети се — Алиса изсумтя саркастично. — Отдавна изпратих няколко младши сътрудника. Така че възможните цели за атака вече са предупредени.

Надявах се, че от това ще има някакъв смисъл. Дракон да ме вземе, Алиса пак се заяде с мен! Трябваше да се сетя по-рано…

— Може би имам една идея… — започна Даркин.

Така и не успя да ни каже идеята си. В импровизираната „заседателна зала“ се втурна нисш вампир.

— Там… тези… — въмпирът пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. — Гости!

Какви са тези гости, че да изплашат вампира? Глупав въпрос, нали точно тях чакахме.

— Плъхове ли? — предположих аз.

— Не само — многозначително каза вампирът.

Че кой друг? Нима Съществото ни беше удостоило с присъствието си? А Канмиир говореше, че то няма да се хвърли в битка — затова и никой от нас не се сблъска с него по време на лова на плъхове. От друга страна, какво пречеше на Съществото да управлява пълчищата плъхове от разстояние?

— Да отидем да видим — предложи Чез. — Всички въпроси за поведението на паразитите, за това къде ще отидат, кого ще нападнат, отпадат от само себе си — ето ги, сиви и пищящи, точно под прозорците. Дори не е нужно да ги търсим!

— В това е въпросът — замислено каза Невил. — Паразитите се самообучават и не би трябвало да повтарят грешките си… по принцип. Значи би трябвало да имат някакъв, макар и примитивен, план.

— Стига сте вярвали на всичко, което е казал този вампир — махна с ръка Чез. — Хайде, нека да видим как глупаво ще се блъскат в защитата на Прокълнатата къща.

Оптимист, както винаги.

— Това би било твърде добре — каза тихо Алиса.

Е, тя пък беше пълна противоположност на рижия ми приятел — песимистка, и то каква.

— Да вървим! — повтори Чез.

Качихме се на втория етаж и излязохме на балкона — оттам се откриваше прекрасна гледка към верандата и подредената от друидката градина. Впрочем, погледите ни бяха привлечени не от градината, а от това, което се случваше на улицата до оградата. В първия момент дори не осъзнах, че тротоарът не просто е сменил цвета си, а се е превърнал в плътен мърдащ килим от сиви тела. През едва различимото защитно поле, придаващо странен лилав оттенък на гледката, всичко изглеждаше особено зловещо.

— Къде са се крили досега? — изненадано възкликна офицер Девлин.

Кой ги знае. Във всеки случай не бих искал да се натъкна на дневното им убежище без няколко подсигуряващи ме Майстори или Висши вампири.

— Вижте, там има не само плъхове!

Наистина, тук там в сивия килим се открояваха отделни фигури на кучета, свине и дори хора. Дракон да ме вземе, а представителите на местната Школа по изкуствата така и не дойдоха! Или нещо ги е задържало, или… ги е задържала смъртта и тогава пред нас ще се изправят още няколко много опасни противника.

Даркин конвулсивно стискаше дръжката на меча си.

— Защо не атакуват?

— Страхуват се? — предположи Чез.

Алиса се облегна на парапета и замислено огледа района пред къщата.

— Може би разработват стратегия за нападението?

— Струва ми се, че чакат някой — твърдо каза Невил.

— Откъде знаеш?

— От факта, че ей онзи току-що се появи!

Невил посочи надолу по улицата. И наистина, там се появи тъмен силует — висок, покрит с костна броня…

— Съществото!

— Сега наистина имаме сериозен проблем — заявих аз и изведнъж се сетих за нещо много важно. — Слушайте! Днес михте ли се във фонтана? Без психична защита Съществото много лесно ще ви подлуди!

— Какво за фонтана? — заинтересува се Мелисия. — И как предпазва от хипно-атаки?

— Нямам време за обяснения — махнах с ръка. — Мелисия, моля те събери всички стражи и незабавно се измийте във фонтана. Честна дума, това е много важно. И заповядай всички да бъдат готови да защитят къщата, нека заемат отбранителни позиции в близост до прозорците и вратите, включително и на втория етаж.

Друидката послушно (колко непривично звучи) отиде да изпълни заръката ми, а ние продължихме да наблюдаваме Съществото и останалите нашественици.

— Не съм сигурен, че можем да се справим със Съществото — замислено казах аз. — Магията не му влияе, остава близък бой с мечове… При това не съм сигурен, че то изобщо ще тръгне да се бие с нас — вампирът каза, че има силно развит инстинкт за самосъхранение. Във всеки случай, първо ще трябва да се справим с цялата тази тълпа заразени… същества.

— Ако преди това те не се разправят с нас — нервно каза Чез. — Виж, започнаха да се движат!

— Невил, Наив и Девлин, слезте долу, ще помагате на друидката да защитава първия етаж, ако плъховете пробият — казах аз. — А ние с Алиса, Чез и Даркин ще защитаваме терасата. Освен това, оттук е много удобно да атакуваме гадините със заклинания. Имайте предвид, че те могат да се телепортират, така че съвсем не е задължително да използват прозорците или вратата.

— Няма проблем — увери ме Невил. — Пазете се…

— А вие бъдете внимателни — неочаквано топло каза Алиса.

Ех, надявам се някой ден да може и на мен да даде малко от тази топлина… Макар че по-добре да ми даде цялата.

Приятелите ни слязоха долу.

— Вижте, започнаха да се движат! — извика Алиса, поглеждайки надолу.

Началото на атаката беше белязано с писъците на паразитите. Съществото пищеше най-силно, сякаш раздаваше заповеди на своите войници.

Отпред вървяха няколко дузини плъхове. Те, като разузнавачи, се устремиха към нашата градина.

Аз все още бях с „пелената“, но очилата не показваха магията, сложена върху разстенията. По-точно, вложена в тях… Може би точно затова „пелената“ не можеше да покаже сплитанията на друидските магии?

Затова пък уличното осветление ни позволяваше да се насладим на всички подробности, така да се каже, „на живо“. Няколко плъха се промушиха под желязната ограда и веднага попаднаха в ръцете… или не бяха ръце? Какво имат храстите… шипове? Да, сигурно е така. Разнесе се ужасен писък и труповете им увиснаха по клоните на храстите в нелепи пози.

— Браво на Мелисия — зарадва се Алиса.

— Това няма да ги задържи за дълго — казах раздразнено. — Не разбирам защо веднага не се телепортират, без да влизат в храстите?

— Сигурно могат да се телепортират само на късо разстояние — предположи Чез. — Или само веднъж? Затова си пазят силите.

Как можах да забравя?! Нали тази мисъл вече я бях обмислял.

— Откъде такива знания в паразитологията? — изненадах се аз.

Чез се потупа по темето.

— Ето от този бездънен кладенец на мъдростта.

— По-скоро кладенец на глупостта — подразни го Алиса. — Макар че сега, може би, съвсем случайно се оказа прав.

Междувременно плъховете продължиха настъплението си. Този път те предприеха по-масирана атака — стотина сиви тела се втурнаха към желязната ограда и тя със силен трясък падна точно върху храстите, отчасти смачквайки ги с тежестта си.

— Може би вече е време да ги ударим с огнено заклинание? — предложи Чез.

— Ще засегнем растенията — поклатих глава аз — а те все още могат да ни помогнат, а и защо преждевременно да хабим сили? Но може да опитаме да ги ударим още на улицата.

— Далече е — пресметна на ум Алиса. — Огнен килим там не става, а вълната няма да стигне по-далеч от края на градината. Само Огнени топки можем да мятаме, но ползата от тях е минимална. По-добре да изчакаме, докато се приближат, и да им устроим истински огнен ад. Но нека храстите да си свършат работата, после ще дойде нашия ред.

— Имайте предвид, че могат да се телепортират, прескачайки защитата на къщата — напомних аз.

— Не, не могат — не се съгласи Чез. — Говорих с техномаговете, обикновено на къщите се поставя не само защита от физически нападения, но и защита от телепортация. Тоест, от къщата навън може да се телепортираш, но вътре в нея — не. Така че първо ще трябва да разрушат защитата на Прокълнатата къща.

Ама че подлец! Знаел е и през цялото време си е мълчал. Това обясняваше защо при първата атака плъховете не са могли да се телепортират и глупаво са се блъскали в защитното поле. Чудех се какво ли са намислили сега?

— Тогава всичко става по-лесно — зарадва се Алиса. — Зак, напразно изпрати долу Наив, тук той може да ни е много полезен.

— Нищо — защити ме Чез. — И сами ще се справим, а огненото момче може пак някоя глупост да направи.

Не тръгнах да обяснявам, че в къщата Наив може да направи не по-малка глупост. Дори по-голяма — ще хвърли унищожителното си Огнено кълбо и ще докосне някой…

— Хей, вижте, вече се справиха с храстите!

Наистина, плъховете бяха нападнали насажденията, като ги прегризваха в основата. Разбира се, растенията се съпротивляваха и унищожиха доста сиви зверчета, но те все прииждаха и прииждаха Сивата вълна буквално заля пространството пред къщата, давайки ни възможност да се насладим на гледката за края на света в умален вид.

— Подгответе заклинанията — заповядах аз, макар че приятелите ми и без мен, предполагам, са се досетили, че е време да се действа.

Даркин извади меча си и застана до нас. Нарочно го оставих на балкона, за да ни защитава от телепортиращите се плъхове. Но, както се оказа, засега нямахме нужда от помощта му. Поне докато плъховете не преодолеят защитата на къщата…

— Гори! — изпревари ме Чез и удари по плъховете с Огнен килим.

Земята пред Прокълнатата къща пламна. Всъщност Чез не можа да залее цялата площ с огън, затова ние с Алиса му помогнахме. Когато огнената завеса спадна, пред нас се откри абсолютно гола черна земя до самата желязна ограда. Нямаше и помен от растителност или плъхове.

— Сега три пъти ще помислят, преди отново да нападнат Прокълнатата къща — злорадо казах аз.

— Ако изобщо могат да мислят — засмя се Чез, навивайки ръкави.

— И се съмняваш? — Алиса посочи някъде в сивата маса. — Виж там!

Погледнах към слабо осветената от уличните лампи улица. В сивата маса се движеха няколко фигури… човешки фигури!

— Не ми харесва това — ядосано каза Чез. — Хайде…

Той създаде Огнена топка и я хвърли в появилите се хора. Провал! Незнайно как пред самото лице на тайнствената фигура Огнената топка просто изчезна.

Алиса, чието зрение беше много по-добро от нашите, възкликна учудено:

— Това са вампири!

— Съдейки от факта, че Огнената ми топка изчезна още преди да ги достигне, това не са нисши вампири — каза Чез. — Те също ли са заразени с паразити?

— Очевидно — съгласих се аз. — Ако е така, то паразитите ще могат да използват всички способности на заразения, и значи изобщо не ни е провървяло.

— И още как — съгласи се Алиса. — Хайде да ги ударим едновременно, докато плъховете не са се приближили прекалено близо.

Ние ги атакувахме едновременно с различни заклинания — Огнени топки, Огнени птици и дори Ледени игли (реших да експериментирам). Част от заклинанията отново се разтвориха въвъ въздуха, без да достигнат целта си, но някои все пак пробиха защитата на вампирите…

С невероятни скокове околните плъхове приеха ударите на заклинанията върху себе си.

— Нещо прекалено умни станаха — замислено каза Чез.

— Най-накрая се сети! — плесна с ръце Алиса. — Тези паразити се държат все по-разумно. Ако продължава така, не знам докъде може да доведе всичко това.

Предполагах докъде, но някак не ми се мислеше за смъртта.

Тройката вампири се отделиха от нерешителните, както ми се стори, плъхове и стъпиха на почернялата земя. Без да си кажем нито дума, ние ги атакувахме с истински порой от заклинания, макар да не разбирахме какво точно могат да направят приближаващите се вампири. Но всеки от нас интуитивно се досещаше, че от тях нищо добро не може да се очаква.

Вампирите с лекота „разтвориха“ повечето от нашите заклинания, а останалата част без особени усилия избягнаха.

— Ама че бързаци — недоволно изхриптя Чез. — Хей, те спряха!

Вампирите стояха точно пред линията на защитните заклинания — отчеливо виждах през „пелената“ енергийните модели, някаква хитра защита. Освен това, съдейки от разказите на нисшите вампири, някъде отгоре трябваше да удрят мълнии, но, както изглежда, само при пресичане на защитните линии.

Чез и Алиса продължаваха да засипват вампирите със заклинания, но сега икономисваха силите си, опитвайки се да използват различни тактически прийоми — атакуваха от различни страни, или обратното — в една точка. Но всичко беше напразно — вампирите успяваха да отразят всичките им атаки, и при това един от тях направи странно действие над защитата на къщата. „Пелената“ ми позволи да видя, че вампирът по някакъв начин влияеше на защитата — от ръцете му се извиха странни, едва забележими енергийни нишки в абсолютно черен цвят. За първи път виждах подобен вид енергия, очевидно свойствена само за вампирите.

— Искат да разрушат защитата! — досети се Алиса.

— Нима ние тримата не можем да се справим с някакви си вампири?! — възмути се Чез.

Не можех да повярвам на очите си — черните енергийни нишки на вампира се впиха в защитното поле, то започва да мига и бавно да се разрушава!

— Трябва да направим нещо! — нервно каза Чез, гледайки през очилата си същата картина.

В съзнанието ми нещо изведнъж прещрака и аз си спомних за мълниите, удрящи от покрива на къщата.

— Имам идея! Нека използваме всичките си сили, за да накараме вампирите да докоснат защитното поле!

Алиса и Чез послушно удариха вампирите с Огнени топки, а веднага след тях следваха няколко Въздушни вълни, мое производство. Всички атакуващи заклинания бяха насочени в гърбовете на вампирите, за да ги изблъскат към защитното поле. Двата вампира успешно отблъскаха заклинанията, докато третия разрушаваше защитата на къщата, но четвъртата Въздушна вълна все пак проби защитата им. И тримата паднаха върху защитното поле и веднага бяха ударени от десетки мълнии. Белите снопове енергия от покрива бяха в непрекъснат поток и скриха вампирите от очите ни в заслепяващ взрив от светлина.

Когато светлината изгасна, от вампирите не беше останала дори шепа пепел. Но заедно със светлината изчезна и защитното поле около Прокълнатата къща.