Алекс Кош
Огненият патрул (30)

Действие 8

Следващото място, където ни доведоха гривните, беше средна по размер къща, която изглеждаше като джудже на фона на огромните си съседи, но все пак беше по-голяма от къщата на старицата. Между другото, беше само на няколко стотин метра от синята къща.

По ирония на съдбата на вратата отново нямаше никаква охрана! Явно обитателите на къщата бяха уверени в безопасността си. Дали тази увереност се основаваше на нещо или ставаше дума просто за небрежност?

— Отваряйте си очите — предупредих вампирите и влязох през отворената порта.

Между другото, широко отворената врата изглеждаше много подозрително. В края на краищата за какво са вратите, портите, порталите и т.н., ако не за да бъдат затваряни и заключвани?

Дворът беше тих и… празен. Абсолютно празен! Нямаше нито едно храстче, нито една тревичка, само утъпкана от стотици крака земя.

— Какво е това? — бях малко изненадан.

— Тук е местната Школа по изкуства — охотно поясни един от вампирите.

— Защо не каза по-рано?

Е, тогава тук нямахме работа, те сами са се справили с всичко. Макар че ако гривната ясно сигнализира, значи паразитите все още на са унищожени.

Вратата на къщата изскърца леко и на прага се появиха няколко души в свободни черни костюми — класическото облекло на учениците от Школата по изкуства.

— Моите уважения — поздравих ги аз.

Учениците кимнаха едва забележимо, а напред пристъпи техният учител — вече не млад мъж на около сто, с малка заострена брадичка.

— Моите уважения на представителите на Патрула. Мисля, че се досещам защо сте тук.

— Мислите? — усмихнах се аз. — Това е чудесно.

— Заповядайте в къщата — предложи учителят.

Направих няколко крачки напред, опитвайки се да разбера накъде посочва гривната — към къщата или към нейните обитатели. Според нея тези момчета не бяха заразени, значи нямаше от какво да се страхувам. Засега.

— Изчакайте ме тук — казах на вампирите и се качих по стълбите.

Вътрешността на къщата напомняше столичната Школа по изкуствата с едно изключение — тук нямаше стена от „дагор“. В останалата си част обстановката точно копираше типичната тренировъчна зала.

— Линек — представи се учителят и веднага пристъпи на въпроса: — Видяхме тези същества, когато отидохме в мазето за храна, и веднага се опитахме да ги хванем. Само че те веднага се телепортирваха от клетката и се наложи да използваме по-сурови методи. Да отидем в мазето.

За пореден път си учудих на това колко често започнах да излагам собствения си живот на опасност, без дори да се замисля. Малко ли изненади можеха да ме чакат в това мазе? Ето вече втори ден в мен периодически възникваше твърдото убеждение, че чувството ми за съхранение е притъпено, при това много. Почти до самоубийство. Е, когато съм в движение и във вихъра на събитията, всичко изглеждаше много логично, но когато по-късно се опитах да анализирам собственото си поведение… ставаше наистина страшно.

Смело се спуснах първи в мазето, но не забравих да сложа защита и да подготвя няколко атакуващи заклинания. Най-обикновено мазе, вече толкова такива видях, че можех да се считам за специалист. Малко, като това в къщата на старата дама, но с една особеност. По-точно, особеностите бяха три — сивите гадини бяха приковани към стената с дълги стрели, изстреляни, ако не греша, от арбалет. При това не от малка играчка, с каквато навремето се опита да ме застреля Алиса, а истинско бойно оръжие, изстрелващо стрели с дължина на човешка ръка.

— По някаква причина, след като ги приковахме към стената, плъховете вече не правиха опити да се телепортират — замислено каза Линек, поглаждайки брадата си. — Може би силите не им стигат или особеност на способността им… не съм много наясно.

Той ме погледна в очакване на някакви обяснения. Уви. В този случай не разбирах повече от него. За това трябва да попитам Ромиус, той специализираше заклинания за преместване.

— А защо просто не сте ги убили? — попитах подозрително.

— Мислех да ги дам на друидката да ги изследва. Изведнъж като че ли целият град се напълни с тях.

Схватлив човек, веднага се виждаше — учител.

— В града наистина има много подобни гадини — потвърдих аз. — Но няма нужда да се оставят живи, изобщо не е необходимо, друидите отдавна имат достатъчно образци за изследвания. Ще позволите ли?

Линек кимна.

Затворих плъховете със Завеса на мълчанието, за да не чуват писъците им, и ги ударих с Огнен стълб, който за броени секунди ги превърна в пепел. По обратния път реших да просветя колегите си:

— Плъховете са страхуват от слънцето и през деня се крият в мазета, използвайки за придвижване канализацията и всякакви дупки. Надяваме се да унищожим колкото се може повече от тях през деня, защото през нощта ще могат да се обединят и няма да е толкова лесно.

— Може би имате нужда от помощ? — попита Линек. — С радост ще се присъединим към прочистването.

— Не знам — отговорих аз честно. — Мисля, че през деня ще се справим и сами, но след залез слънце наистина може да ни потрябва помощ.

— Чудесно. Ние сме готови!

— Е, тогава… — претеглих на ум следващите ни стъпки. — Уговаряме се да се срещнем след залез слънце в Прокълнатата къща. Чували ли сте за нея?

— Разбира се, кой в Крайдол не е чувал за нея — кимна учителят. — Ще дойдем с момчетата в определеното време и ще носим арбалети.

— Прекрасно — искрено се зарадвах аз.

Тъй като предполагахме, че тази нощ заразените с паразити животни и хора могат да атакуват, нощното патрулиране се очертаваше много тежко. Дори и да нямаше никакви боеве по улиците, след толкова натоварен ден да продължим по същия начин и през нощта щеше да ни е много трудно. Надявах се Мелисия да има някакво друидско средство за подобни случаи.

… Тръгнахме надолу по улицата, очаквайки следващия сигнал от гривните, а в същото време аз размишлявах за странното поведение на плъховете. Ако подозренията ми бяха правилни, тогава тези гадини ще избягат веднага щом почувстват магически излъчвания. Ние с Невил здравата ги изплашихме, а и магическата защита на Прокълнатата къща ги спря. Следователно, за да не ги плашим, ще се насложи да слизам в мазетата без въздушна защита и дори най-добре да не подготвям недовършени заклинания. В противен случай те просто ще избягат през дупката си, както стана в къщата на старицата. Дракон да ме вземе, да слизам без магия в мазе си беше страшничко! Едно е, когато около теб има Въздушен щит, а подръка са заклинания, готови във всеки един момент да атакуват…

— Извинявайте — прекъсна мислите ми един от вампирите.

— Да? — малко раздразнен казах аз, недоволен, че прекъсват разсъжденията ми.

— Ние все така ли ще ви чакаме отвън? Мислех, че също ще участваме в лова…

— Не се притеснявайте — успокоих младшия сътрудник. — Ако подозренията ми се потвърдят, ще имате достатъчно работа.

* * *

В следващата къща реших да проверя чувствителността на плъховете към магията. След като разказах на собствениците вече проверената история за новия вид плъхове, аз се спуснах в мазето, окичен до ушите съз заклинания. Гривната ясно посочваше, че паразитите са в мазето, но когато стъпих на стълбите, сигналът започна да отслабва. Плъховете бягаха през един от своите подземни проходи, защото не искаха да се срещат с мен или с моите заклинания. За всеки случай, за да потвърдя теорията си, реших да направя още един опит.

За новия опит за първи път през днешния ден реших да взема със себе си вампирите. Да сляза в мазето без магическа подкрепа, и то сам, щеше да бъде истинска лудост. Не че аз наистина се страхувах от това, просто се опитвах да избягна ненужни рискове.

Домакините в следващия дом ни пуснаха без въпроси — новината за Майсторите, които проверяват мазетата на жителите на „златния“ квартал в търсене на опасни плъхове вече се беше разпространила по цялата улица.

— Вие идвате с мен — съобщих на вампирите добрата новина.

— Най-накрая! — зарадваха се младшите сътрудници и извадиха мечовете си.

— Сега променяме тактиката — започнах кратък инструктаж, преди да слезем в мазето. — Вие влизате първи, а аз — последен и готов във всеки един момент да атакувам. Но не мога предварително да подготвя заклинанието, така че ще имам нужда от малко време, за да го създам, и това време трябва да ми го осигурите вие.

— Няма проблем — увериха ме младшите сътрудници.

Нещо ме притесняваше. Разбира се, не можех да различа нисшите вампири един от друг, но бях сигурен, че нито един от тази четворка не беше виждал плъховете. Колкото и да ги предупреждавах за опасността, вампирите пак ще са прекалено самоуверени. Когато отговарят само за себе си — моля, но сега това се превръщаше и в мой проблем.

— Имайте предвид, че там може да има много плъхове — не се успокоявах аз. — Най-добре е да режете главите им…

— Да, това вече сме го чували — отвърнаха вампирите. — Да влизаме.

Не, определено не ми харесваше да правя нещата по този начин. Но нямах избор, трябваше да продължим.

Под подозрителните погледи на домакините ние започнахме да слизаме в мазето. Отпред вървяха вампирите с извадени мечове, а след тях пристъпвах аз. Усещането беше неприятно, сякаш се криех зад гърбовете на другите. Всъщност то така си и беше.

Гривните сочеха, че плъховете все още стояха в мазето и не планираха да бягат от нас. Засега.

Опитах се да плесна с ръце, после да щракна с пръсти, с надеждата да включа осветлението, но не се получи. Така… да извикам ли на домакините да кажат как се включва осветлението? Всъщност, по-добре да не се излагам…

— Спрете — заповядах на вампирите.

Тези момчета, разбира се, виждаха в тъмното, но аз не можех!

Внимателно се взрях в най-близката лампа и дори притворих дясното си око, за да видя по-добре енергийните канали през „пелената“. Тъй като светлината беше изключена, каналите, водещи до лампите, не функционираха и изобщо не се виждаха, но някъде трябваше да има заклинание, което да подава енергия след получаване на определена команда. Можех да опитам и сам да запълня с енергия светилниците, но нали ни казаха, че техномагията използва малко по-различни структури… Като цяло, по-добре беше да се намери заклинанието-ключ.

И аз го намерих! Много мъничко заклинание, което не бих могъл да схвана без поне три дебели справочника. Така че се наложи да използвам изпитано средство — създадох малък енергиен импулс и го изстрелях в заклинанието-ключ. Оставаше ми да се надявам, че плъховете няма да реагират на толкова малък проблясък на магическа енергия.

Сложното магическо творение се стопи в плътна буца и, колкото и да е странно, светилниците наистина светнаха.

— Продължавайте — казах, буквално пръскайки се от гордост.

Уви, не можех да се похваля с изобретателността си — вампирите нищо нямаше да разберат.

Не успяхме да направим и няколко крачки, когато от нищото изскочи един плъх. Аз едва успях да засека някакво движение с крайчеца на очите си, а вампирите вече бяха обърнали отъжията си. Плъхът беше разсечен на две, преди да мога дори да си помисля за Огнено кълбо.

— Има още един! — извика един от вампирите и скочи напред.

Останалите вампири бързо се спуснаха по стълбите и се пръснаха из мазето.

Е, изглежда, че ще се сравят и без мен — помислих с облекчение, но не се получи.

— Вижте!

Вампири бавно отстъпиха обратно към стълбите. Навсякъде от стените се появяваха все нови и нови плъхове. Явно изобщо нямаха страх от вампирите.

Неочаквано в мен възникна странното подозрение, че от подземния проход излизаха същите плъхове, които бягаха от мен в първите две къщи. Време беше да действам.

Не започнах да създавам никакви щитове, вампирите изпълняваха тази роля, а веднага сплетох Огнен килим, който би трябвало едновременно да покрие всички плъхове. Това изискваше известно време и четворката младши асистенти ми го осигуриха.

Те размахваха мечовете с невероятна бързина и ловкост, въпреки че по движенията им си личеше, че никой от тях не се е занимавал с фехтовка. Просто вампирите имаха много добро чувство за динамика.

За да се напълни с енергия, на Огнения килим му трябваше сравнително малко време — около четиридесет секунди, но в касапницата, която се разгръщаше пред очите ми, времето течеше бавно. Твърде бавно.

— Отстъпете към стълбите! — извиках аз.

Вампирите започнаха бавно да отстъпват назад, удържайки натиска на плъховете.

— По-бързо!

В следващата секунда ударих плъховете с огненото заклинание. Вампирите, усещайки, че подът под краката им буквално гори, скочиха на стълбите за част от секундата.

Прозвучаха писъците… ужас. Мисля, че в този огън изгоряха най-малко две дузини сиви гадини, и вероятно също толкова се бяха спасили. Много интересно, плъховете не се опитаха да ни нападнат — аз благоразумно се скрих зад един Въздушен щит, но той се оказа излишен — те позорно избягаха от бойното поле. Гривните, които реагираха само на живите, неовъглени паразити, указваха, че останалите на краката си плъхове бързо се отдалечават от нас.

— Супер — възхитиха се моите партньори.

Аз гасях огъня с помощта на водно заклинание и затова не успях да реагирам подобаващо на тяхното възхищение. За щастие огънят не беше успял да стигне до стоящите покрай стената рафтове и имуществото на домакините почти не беше пострадало.

— Избягаха — констатира един от вампирите, подритвайки овъглен плъх.

— Те се страхуват от вас — отбеляза друг.

В това не бях сигурен.

Използвайки няколко малки Въздушни юмрука, аз затрупах дупката, през която плъховете избягаха. Разбира се, това едва ли щеше да ги спре, но все е по-добре от нищо.

— Да се махаме, нямаме повече работа тук — казах аз и потънах в нерадостни мисли.

На излизане от мазето размених няколко думи със собствениците, уверявайки ги, че всичко е наред, само мазето се нуждае от хубаво почистване. Не знаех как да ги подготвя за това, което стана там долу — десетки овъглени трупове на плъхове, съборени рафтове и развалени продукти. Не ми се искаше да се оправдавам за щетите, нито сега, нито когато и да било. Пък и не за това трябваше да мисля сега…

Ако плъховете наистина се страхуваха от магии, то как ли протича лова на моите приятели? Ще могат ли да се досетят защо плъховете бягат веднага щом начинаещият Майстор започне да слиза в мазето? Дали да задействам тревога чрез медальона и да ги събера на съвещание или по-добре да изпратя някой от младшите сътрудници да намери Алиса? Да, така ще направя, а после двамата ще решим какво да правим по-нататък.

По принцип Алиса трябваше да е някъде наблизо и вампирът ще може да я доведе в рамките на час. Значи ми се отвори цял час свободно време… Можех да опитам да почистя няколко къщи или да се посветя на четене. Справочника или дневника? Чудех се какво да избера, макар че времето беше достатъчно и за двете.

— Кой от вас познава най-добре района? — попитах вампирите.

— Може би аз — вдигна ръка най-високият. — Тук наблизо се намира бившият ми дом.

Ето го — типичният представител на нисшите вампири в Крайдол, както ни ги описаха братята Викерс. Може би в същия „бивш дом“ сега живеят родителите му, които той е напуснал… или които са го изгонили?

— Отлично. Тогава може би знаеш къде е най-близкият ресторант?

— Ето там — посочи с ръка вампирът. — Зад онзи ъгъл има неголямо заведение, но е доста скъпо.

— Става — удовлетворено кимнах аз. — Значи така, сега ще отидеш да намериш Алиса, тя и другите с нея трябва да са в северната част на „златния“ квартал. Ние ще ви чакаме в това заведение. Постарай се да ги доведеш в рамките на един час.

— Ще ги намеря по-рано — увери ме вампирът.

Той скочи и бързо се скри зад една от къщите, а ние се отправихме към ресторанта. Той наистина се оказа малък и много скъп. Разбира се, носех достатъчно пари да нахраня всички посетители, но това не бяха мои пари. Впрочем със собствени пари никога не бих дошъл тук — не си заслужава да плащаш такива големи суми за „елитност“, а не за качеството на храната. Едва ли тук готвят по-добре, отколкото в ресторанта на Гръм.

След като поръчах за мен и вампирите по „као“ с пирожки (колкото и да е странно, те изобщо не помислиха да ги откажат), започнах да чета справочника, надявайки се да попадна на някое ново заклинание за унищожение на плъхове. Но освен вече познатите ми заклинания от приложен характер нищо ново не попадаше пред очите ми — некромантия, търсещи заклинания, защита, растеж на растения, въздействие върху животни…

— Прощавайте, тук свободно ли е?

Откъснах се от книгата и вдигнах поглед към госта си, подозирайки кого ще видя. Този глас го познавах достатъчно добре…

— А ако кажа не? — полюбопитствах аз.

— Това, разбира се, няма да промени нищо — насмешливо отговори вампирът и обърна закритото си с качулка лице към нисшите вампири. — Момчета, поразходете се малко.

Младшите служители на Огнения патрул вече се досетиха, че пред тях стои истински вампир, и просто не знаеха какво да правят. Дали да се измъкнат поживо-поздраво или да останат да ме защитават до последна капка кръв. Тяхната кръв, разбира се.

— Да, можете малко да се разходите — реших дилемата им аз. — Мисля, че този господин идва с приятелски намерения.

— Хайде, вървете — едва ли не ги изгони от масата вампирът. — Не ме ядосвайте.

Нисшите вампири буквално изхвърчаха от ресторанта, без да издадат и звук.

— Правилно ли разбирам, че искате да обсъдите с мен някакви проблеми? — постарах се да направя така, че гласът ми да звучи не само твърдо, но и леко насмешливо.

— О, да! — съгласи се вампирът. — В този град има проблем, достоен за обсъждане, нали така?

Нима е решил да се свърже с нас и да ни открие картите си? По-точно не на нас, а на мен… отново аз, винаги аз… кога проблемите и отговорността ще паднат върху някои други рамене? Нещата щяха да са различни, ако Кейтен не беше изчезнал… Дракон да ме вземе, надявах се, че с него всичко е наред! Срамувах се да кажа, но почти не мислех за липсващия настойник… изобщо не ми беше до това.

— Безусловно — съгласих се аз, опитвайки се да прогоня невеселите мисли — господин…

— Канмиир — представи се вампирът.

Значи той е от управляващия клан Миир! А ние искрено вярвахме, че сме се срещнали с представител на Бойния клан, и всичко заради грешката на някакъв си старец… Не, бившият библиотекар, разбира се, беше добър човек, но и добрите хора грешат. Макар че ние доста лесно, без да проверим, му повярвахме.

Аз събрах целия си сарказъм и казах:

— Много ми е приятно да се запознаем.

— Закари Никерс, нали така? — върна ми сарказма вампирът. — Чувал съм за теб, така че може да се каже, че се познаваме отдавна.

Добре, че бях седнал, иначе можеше да падна.

Сякаш за да ме довърши, Канмиир веднага пристъпи към работата:

— Правилно направихте, че започнахте прочистването на плъховете през деня. Ефектът няма да е кой знае колко голям, но все пак силите им ще намалеят.

— Как така няма да е голям? — изненадах се аз. — Мисля, че ако и при другите е както при мен, днес ще убием неколкостотин заразени гадини.

— А в града те са няколко хиляди — зашемети ме вампирът — и далеч не всички са толкова безобидни, колкото плъховете. Има заразени хора, домашни любимци, животни…

Не бих нарекъл плъховете безобидни, макар че спрямо заразените хора…

— Ще открием и унищожим всички — не много уверено казах аз.

— Едва ли, те ще ви намерят по-рано. Те имат доста интересна програма… Всички заразени с паразити същества представляват единен организъм, който е създаден специално за бойни действия в градовете.

Разговорът ставаше все по-интересен.

— Кой ги е създал и вие откъде знаете всичко това?

— Тези въпроси не трябва да те интересуват сега. Впрочем, ако искаш да останеш жив, никога не се интересувай от тях.

В едно нещо той със сигурност беше прав — сега наистина по-добре да не се отвличам с подобни въпроси. Но по-късно, ако това по-късно изобщо настъпеше, непременно ще разбера откъде изобщо се появи Съществото заедно със своите паразити.

— Съществото е програмирано да превзема населени места. Основната тактика е тайно заразяване на животни и хора, и акцентът е основно върху животните, тъй като…

— Съществото произвежда твърде малко паразити, способни да завладяват хора — довърших аз.

Канмиир много внимателно се вгледа в мен.

— Внимавай, многото знания водят до много печал и много смърт.

— Страхувам се, че без някои знания смъртта може да е още повече — контрирах аз, чувствайки, че ходя по ръба на вампирските нокти. — Е, какво още за програмата?

— Заразените същества се крият под земята, докато наберат достатъчно сили за масирана атака. Освен това ще се опитат да убият всички потенциални врагове, за тях това са съществата, способни да управляват енергията, т.е. вампири, друиди и вас.

— Вече се случи — казах аз. — Опитаха се да убият и нас, и друидите…

Тогава ставаше ясна странната неприязън на плъховете и ходещите мъртъвци към мен и Невил. Оставаше загадка само защо днес, вместо да ме нападнат, те избягаха.

— Паразитите са като един голям жив организъм. Те се самообучават и не допускат една и съща грешка два пъти.

— Много се радвам — отново иронизирах аз. — Но какво можем да очакваме от тези умници? Сега бягат веднага щом започна да използвам магия и се крият под земята, но колко дълго ще продължи това?

— Докато слънцето залезе.

— Какво ще стане, когато слънцето залезе? — попитах аз, вече подозирайки какво точно щеше да каже.

— Паразитите ще изскочат от дупките си и всички ще се нахвърлят върху вас — охотно обясни Канмиир. — Е, за да бъда честен, не само на вас, но и на друидите, вампирите и може би на техномаговете. Не мога да кажа със сигурност каква цел ще си изберат — програмата си е програма, но логиката им е нестандартна.

Уау, тези паразити имаха и логика.

— Точно тази нощ ли? — уточних аз.

— Може и следващата — сви рамене вампирът. — Кой ги знае.

От това не ни ставаше по-леко. Дали до следващата нощ нямаше да натрупат още сили?

— Едно не разбирам — изведнъж се сетих аз. — Защо паразитите не нападат хора? Тоест защо нападат само тези, които са ги видели, както и предполагаемите врагове?

— Паразитите са хуманно оръжие — засмя се Канмиир. — Обикновените градски жители не трябва да страдат… Шегувам се. Защо да убиват потенциален материал? Какво могат да направят обикновените хора срещу Съществото? Точно така, нищо, затова пък то може, при необходимост, да засели паразитите в целия град. Между другото, Съществото няма да рискува себе си, ако не е необходимо. То има много добре развито чувство за самосъхранение, така че за битките ще изпраща войниците си, заразени с паразити, а то ще остане встрани. А ако всички паразити бъдат унищожени, то Съществото най-вероятно просто ще избяга и ще се опита да събере нова армия. Основната му цел е да унищожи всички, владеещи магията — хора и „нехора“, и да превземе града. С всякакви средства. Както вече казах, то затова е създадено.

Стигнахме до най-важния въпрос, на който вампирът отказваше да отговори.

— Кой го е създал?

— Всичко ли да ти казвам — с противен глас измърка вампирът. — Впрочем ти сам може лесно да се досетиш кой е създал Съществото, само анализирай с каква цел е създадено.

Прав беше, нямаше какво толкова да се чудя. Още от самото начало на нашия разговор в главата ми витаеше мисълта, че Съществото не случайно преследва магьосници. И сега, когато Канмиир посочи целта на създаването му… Нима Шатерският халифат е решил да изпробва в Пограничните райони новото си оръжие? Кой, ако не Шатерската инквизиция, мрази „нехората“ и всяко проявление на контрол над енергията? Момент! Нещо не пасваше! В моите видения Съществото беше изследвано от Майстори. И те го наричаха „образец“!

— Шатер — казах на глас, показвайки на вампира, че си мисля точно за това, към което ме водеше той.

Сигурно не случайно Канмиир се стараеше да заподозра Шатерския халифат. Разбира се, всичко изглеждаше доста логично, но логиката дракон я отнасяше само като си спомня за видението със Съществото. Подозирах, че в действителност нещата бяха много по-сложни. Между другото, надявах се, че водата от Фонтана на съдбата все още действа, защото в противен случай имаше голяма вероятност вампирът да чете мислите ми.

— Не съм ти го казвал — заговорнически прошепна вампирът.

Нищо, играй ролята си, а аз ще изиграя своята. Да видим кой ще се окаже глупакът.

— И какво да правим?

— Сами си решавате — сви рамене вампирът. — Моята цел е една — да убия Съществото, а всички тези плъхове и прочие ходещи мъртъвци не ме интересуват.

— Тогава нека да обединим сили — зарадвах се аз. — Ние ще се справим с паразитите, а вие — със Съществото.

Вампирът изсумтя.

— Не, аз работя сам.

— А ако се натъкнем на Съществото? — малко нервно попитах аз. — Какво ще правим тогава?

— Викайте — предложи Канмиир. — Може да чуя и да се притека на помощ. Но вероятно няма да бързам и ще дойда точно за да видя как умирате.

Ама че изрод. Съвсем очевидно издевателстваше, и говореше съвсем сериозно. Веднага се виждаше — истински вампир, за да станат такива изроди, нисшите и дневните трябва да израснат много. Всъщност по-правилно беше да се каже точно обратното — да паднат много.

— Всичко с теб е ясно, — процедих през зъби аз. — Само едно не разбирам, защо изобщо се срещате с мен?

— Нима не ти съобщих много полезна информация? — изненада се вампирът.

Всъщност не беше чак толкова много. Почти всичко аз и сам си го знаех, или най-малкото го предполагах. Канмиир само потвърди догатките ми. Но нямаше нужда вампирът да знае това.

— Съобщи ми — съгласих се аз.

— Така че какво значение има за теб защо съм го направил?

Логично. Но само по отношение на пасивния изпълнител, не и за мислещия човек, отговорен за други хора.

— Всъщност, никакво — въздъхнах аз.

— Ако е така, аз изчезвам — каза Канмиир и рязко стана от стола.

Аз също скочих на крака, опитвайки се да го спра.

— Почакай…

— Мисля, че ако сега посегнеш да ме хванеш в безумен опит да ме задържиш, ще счупя ръката ти поне на две места.

Инстинктивно скрих ръцете си зад гърба.

— Може би пак ще се срещнем — ми каза за сбогуване вампирът и с бавна походка напусна ресторанта, нагло минавайки през аварийния изход.

Сядайки обратно, аз се облакътих на масата, хванах си главата с ръце и дълбоко се замислих. Всичко, което ми разказа Канмиир, потвърждаваше много от нашите предположения, но почти нищо не обясняваше. Единственият извод, който можеше да се направи от този разговор беше, че вампирът представлява хората, отговорни за появата на Съществото в града. А, да, и сега почти със сигурност бях уверен, че тази вечер всички заразени с паразити същества ще се опитат да атакуват нас, друидите и нисшите вампири. Точно в този ред. Освен ако, разбира се, Канмиир не ме е излъгал за това… между другото, някъде бях чувал това име. По време на целия разговор някъде на ръба на съзнанието ми се мяркаше нещо… познато… Но какво точно?

Мисълта ми сякаш се блъскаше в невидима стена, без да може да достигне до тази част на паметта, в която се съхраняваха необходимите спомени. А дали точно в нея се пазеха!

— Зак!

В ресторанта се втурна разгневената Алиса. В ръцете си държеше взет от някой нисш вампир меч, а червените й очи буквално мятаха мълнии.

— Къде е той?

— Отиде си — уморено отговорих аз. — Не крещи така, моля те.

Алиса седна на масата срещу мен.

— Не, представяш ли си, приближаваме до ресторанта, а на входа стои твоята четворка. Не влизай, казват, вътре един истински вампир си говори със Закари. — Тя размаха юмрук към изхода. — Ама че страхливи създания. Оставили те сам с това чудовище…

— Няма нищо — вяло се усмихнах аз. — Ние много мило си поговорихме, той ми разказа много нови неща. Много приятен вампир и дори не е сеонец, името му е Канмиир.

— Бившият съветник на императора? — изненада се вампирката.

— Сигурна ли си?! — извиках аз.

Ето откъде знаех това име! Той беше изключителна личност! Тайнствено изчезналия съветник на Императора, за когото говореха на Общото събрание на Майсторите. Много сериозна политическа фигура, първият в историята на империята на елирите вампир, приближен до двора. Но не това беше главното. Алиса не знаеше нищо за историята на своето семейство, но именно Кенмиир беше убил нейната… баба? Или прабаба? Всъщност сестрата на Велхеор така и не беше станала съпруга на Келнмиир. Освен това, по съвместителство той се явяваше чичо на Келнмиир и далечен родственик на Алиса. О, боже!

— Какво става? — заинтересува се вампирката.

— Нищо — поколебах се аз. — Споменаха го на Общото събрание, уж изчезнал от двореца…

— И се озовал в Крайдол — замислено каза Алиса. — Наистина е странно…

Ех, колко ненавреме Келнмиир и Велхеор напуснаха града. Те щяха да се радват да се срещнат с този вампир и да си поговорят от сърце. О, много щяха да се радват…

— Още не знаеш за какво си говорихме — многозначително се усмихнах аз. — Слушай…

Главоболието ми бе заменено от пълна концентрация. Никакви сантименталности. Аз подробно преразказах на Алиса целия разговор с Канмиир, като не забравях да вмъквам и своите коментари. Също така, не забравих да разкажа и за своите наблюдения върху плъховете.

— Досетих се — кимна Алиса. — Когато в третата къща плъховете избягаха преди още да се спусна в мазето.

— А аз се канех да вдигна тревога, за да кажа на всички за откритието си — признах аз.

Алиса поклати глава.

— Не е нужно да вдигаш тревога без сериозна причина. Чез и сам лесно ще се досети какво става, а Наив… ако не се досети, и за него ще е по-добре, и на нас ще ни е по-спокойно. А за стражите и вампирите това изобщо няма никакво значение.

— Значи продължаваме лова на плъхове до залез слънце — констатирах аз. — А след това се събираме, както се уточнихме, в Прокълнатата къща, за да решим какво да правим по-нататък.

Между другото, сега сме само двамата, сами в ресторант. И никой не ни притеснява. Може да отделим няколко минути, за да си поговорим откровено.

— Алиса…

Погледнах в червените й очи. Толкова е странно, всеки път, когато ги погледна, не мога да разбера как изобщо се случва това. Уж не могат да бъдат красиви, а омагьосваха, и още как! Много странно звучеше — „аз потъвам в червените й очи“. Странно, но именно това се случваше с мен.

— Трябва да тръгваме — напомни тя. — Нямаме много време…

— Не може ли да поговорим като възрастни? — избухнах аз. — Толкова ли е трудно да отделим няколко минути?

— Имаме много работа — каза Алиса, свеждайки поглед. — Нека поговорим, когато всичко свърши, става ли?

Докога ще издържа да си хабя нервите?!

— Само няколко минути… — повторих аз.

Алиса стана от масата.

— Да отложим за после, а?

Аз я хванах за ръката.

— Кажи честно, доставя ли ти удоволствие да издевателстваш над мен?

— Зак… — тя ме погледна отгоре. — Не ме карай…

Скочих на крака, притиснах я към себе си и прошепнах:

— Тази нощ може да се случи всичко. Може би това е последният ни шанс…

— Не говори така. — Алиса опита да се отдръпне. — Аз просто не съм готова още…

— За какво?

Вампирката затвори очи.

— За това.

Тя рязко приближи лицето си и впи устни в гореща целувка. Само за секунда, за част от секундата…

Опитах се да я задържа, но хванах само въздух, а Алиса вече бързаше към изхода.

— Боже, сега просто нищо не разбирам — казах аз тихо, опитвайки да се успокоя. — Все пак тя ми се присмива…

Не можех да я разбера, ту всячески ме избягва, ту ме целува, после пак ме избягва…

Излизайки от ресторанта, аз видях отдалечаващата се Алиса с нейната четворка. Тя дори не погледна назад — или се страхуваше да срещне очите ми, или просто не искаше да ме види. Защо? Загадка. Дракон да ги вземе тези жени.

Когато се обърнах към вампирите, на лицето ми имаше лоша усмивка.

— Продължаваме лова. И, бъдете така добри, дайте ми меч…