Алекс Кош
Огненият патрул (3)

Действие 1

— Днес тук се е събрала цялата Академия — прошепна ми Невил Викерс.

Огледах Главната зала с равнодушен поглед. Действително се бяха събрали много хора. Залата беше буквално претъпкана — на намиращите се точно под тавана трибуни седяха Майсторите, а около площадката за дуели се тълпяха толкова много ученици от всички курсове, че да се промуши човек през тях изглеждаше просто невъзможно.

— И какво? — изръмжах в отговор и свих рамене. — Нормално. Спомни си какво се случи тук на последните състезания.

Да, последното състезание по магически дуели беше първо за нас. Ние представяхме Огнения факултет в отборен турнир между първокурсниците на четирите факултета: Водния, Огнения, Въздушния и Земния. Тогава спечелихме срещу първите си противници — Въздушния факултет, или по-просто „Въздушните“, а „Водните“ разбиха на пух и прах „Земните“. Точно тогава Академията на занаятите подло бе нападната и финалния мач с основните ни съперници така и не се състоя. И сега, няколко седмици след тези събития, дойде времето да се определи кой от нас ще стане победител.

— Да, но в последното състезание ние бяхме само най-обикновени ученици, които взеха участие в редовен отборен турнир.

Интересно, откъде в Невил този странен навик да казва и най-простите неща с такъв тон, сякаш са откровение свише, а той е в ролята на пророка?

— А сега какви сме? — ухили се Чез — Същите недодялани ученици на същия, държа да отбележа, турнир. И по-точно, на неговия финал. Какво е необичайното тук?

Моят риж приятел както винаги уцелва в десятката.

— Наистина ли не разбирате? — удивено ни погледна Викерс старши. — Алиса, кажи им…

Алиса се откъсна от безразличното съзерцание на тълпата наоколо и поклати глава.

— Знаеш ли, Невил, аз също не разбирам какво искаш да кажеш. Така че би ли ни обяснил? Какво не е наред?

Аз отново се възхитих на вампирката — дългата черна коса, невероятно бялата кожа и ярките червени очи просто ми вземаха ума.

— Добре — въздъхна Невил. — Обяснявам поред. Когато започнахме състезанието, ние бяхме обикновени ученици. Разбирате ли? Обикновени. От нас никой нищо не изискваше, никой нищо не очакваше… освен, разбира се, Шинесимус. Единствен той очакваше само победи, но той е нашият учител — нормално е. Тогава много малко хора в залата можеха да ни назоват по име, да не говорим за по-близко познанство. При загуба ние нямаше особено да се посрамим… защото никой от нас нищо не беше извършил.

Мисля, че започнах да разбирам накъде клони Невил и ходът на мислите му изобщо не ми хареса.

— А сега? — глупаво попита Наив, гледайки по-големия си брат с необъркани от излишни мисли очи.

До този момент нашето огнено момче не вземаше участие в разговора, защото апетитно хрускаше огромна, вероятно почти колкото главата ми, ябълка.

— Сега сме известни личности. Зак — че той е спасител на цялата Академия! Днес в нашата кула е трудно да се намери дори един човек, който да не знае името му. И ние не сме лишени от внимание в последно време…

О, не, той отново говори за спасението на Академията. Изкараха мен спасител на Академията! А между другото, осовната част от работата свърших не аз, а моите приятели.

— Аха — прекъсна го Алиса, която не страдаше от липса на внимание още от приемането си. Тя стана първия вампир в историята, влязъл в Академията на занаятите. — Да не намекваш, че ако загубим тази битка, ще се опозорим пред цялата Академия? Вълнува ли те това?

— Именно — съгласи се Невил. — Колкото по-нависоко си, толкова по-болезнено е да паднеш. Сега всички се възхищават на факта, че някакъв ученик първокурсник е спасил всички Майстори, но веднъж само да загубим и хората могат да се променят драстично. Ако постигнеш определено отношение към себе си, трябва да го поддържаш, иначе…

— Мисля, че твърде много драматизираш — не се съгласих аз. — На кого му пука дали ще спечелим или не? Това си е само наша работа.

— Да те видя какво ще кажеш, ако загубим — промърмори Невил.

— Това е! — възкликна Чез. — Точно това е… ако загубим.

Да загубим… потръпнах при тази мисъл. Но как да спечелим срещу тези задници от Водния факултет?

Наив внимателно следеше входа на залата и затова първи забеляза появата на нашите врагове:

— Вижте, „водните“ идват.

Точно така, само трябва да си помислиш за Водните и те се появяват.

Ние едновременно се обърнахме в указаната посока и на входа на Залата видяхме представителите на Водния факултет — Ланс, Ейнджъл, Нивел, Стори и личния враг на Чез — Алик. Веднъж те се скараха по много глупав повод, или по-скоро Чез отново наговори куп глупости, и сега Алик беше нетърпелив да даде на приказливия ми приятел урок по добри маниери. И в някои отношения, трябва да призная, го разбирах. Що се отнася до триото Ейнджъл, Нивел и Ланс, с тях си имахме стари сметки за уреждане. Заслугата за тази ситуация отново беше на вездесъщия Чез, който една вечер отмъкна приятелката на Ланс. Е… и аз добавих масло в огъня с няколко остри фрази.

Оказва се, че почти целият отбор на Водния факултет, с изключение на тихия и незабележим Стори, с когото нашите пътища все още не са се пресичали, жадуват да се разправят с нас по най-изтънчен начин.

Чез им помаха с ръка и се усмихна лъчезарно. Отборът на Водните едновременно му отговориха с доста характерен жест.

— Те ме обичат — умили се неспокойният ми приятел.

— Мога да предположа кого ще нападнат първи — Невил се ухили. — Чудя се, Чез, какво ще правиш без Универсалния щит на Зак? Те просто ще те размажат по цялото поле.

— Хайде де — лекомислено махна Чез. — Аз съм умен.

— Нас, да речем, ни убеди. Сега върви и им го кажи на тях — подкачи го Алиса.

Да. Нормална бързина тук нямаше да помогне. След като Келнмиир отстрани психоблокировката и моите способности порядъчно се увеличиха, всички отработвани до най-дребния детайл заклинания останаха в историята. Просто вече не можех да сплитам такива фини нишки както преди, а понякога, създавайки, да речем, Универсален щит, се получаваше Въздушна вълна. Не ми се удаваше да управлявам енергия, неколкократно превъзхождаща старото ми ниво. Всичко вървеше на зле. Чичо ми тържествено ме уверяваше, че с времето ще се науча правилно да използвам получените нови умения и отново ще мога да сплитам сложни заклинания, но засега в девет от десет пъти нищо не се получаваше или се получаваше дракон знае какво. Нещо повече, това „дракон знае какво“ лесно можеше да се окаже заклинание съвсем не от стихията, която очаквах. По този смахнат начин се проявяваше „великата“ ми способност да сплитам еднакво силни за всичките четири елемента заклинания.

— Добре, добре — прекъснах аз приятелското заяждане. — Ние отдавна отработваме стратегията си и много добре знаем всичките си слабости. Нали така?

— Да — съобщи Чез — нашето слабо място си ти.

— Ти си истински приятел, за кой ли път се уверявам.

— Тихо — изсъска Алиса, — Шинс идва.

Ние веднага млъкнахме и изобразихме на лицата си замисленост и искрено желание за битка. И ако замислеността не ни се удаде особено, то готовността за битка се получи много добре… при всички, освен мен.

— Ето и моите най-добри ученици — обяви Шинс, поставяйки тънката си, но изненадващо тежка ръка на рамото ми. — Готови ли сте за състезанието?

— Повече от всякога! — бодро отвърна Чез на учителя ни по практическа магия и декан на Огнения факултет.

— Така си и помислих — кимна Шинесимус. — Разчитам на вас, момчета. Знам, че няма да ме разочаровате.

Да се побъркаш, вече цяла седмица сме свидетели на театъра „добрия Шинс“ и всеки път имам странното усещане за нещо изкривено… все едно откачил природен закон, честно. Най-лошото е, че с останалите ученици той се държеше както обикновено — наказва, тормози, издевателства, и само нас едва ли не за ръчичка ни води. Вече целият факултет ни гледаше накриво, а той си продължава в същия дух. Дори си мислех, че това е специален тормоз над нас, с учебна цел, така да се каже. Има такова нещо, психотренинг се нарича — това е, когато се опитват по различни начини да те изведат от равновесие. Това е много, много неприятно, да ви кажа… Съвсем наскоро на подобен тест бяха подложени всички ученици, за да се разкрие шпионина, проникнал в най-елитното учебно заведение на Империята. В крайна сметка разкрих го аз и то след като копелето успя да организира атака срещу Академията. Но, трябва да се отбележи, ние много бързо израствахме — преподаваният материал значително се увеличи и ние за няколко месеца научихме неща, които преди са се преподавали в продължение на години. Така че и от тормоза има някаква полза… Като се замисля, целият ми живот си е един солиден психотренинг.

— Всички въпроси — към Зак — веднага си изми ръцете Невил.

Нахалник. Такова предателство не очаквах от него.

— Мисля, че Закари няма да ни подведе — усмихна се Шинс. — Аз предлагам да отивате към арената. Крайно време е да започвате.

— Разбира се — протегнах се и се огледах. — А къде е Келнмиир? Нещо днес не съм го виждал.

Висшият вампир много ми помогаше, и за да бъда честен, именно той, а не аз, спаси Академията.

— Вампирите сутринта излязоха от Академията — каза Шинс. — И сега не е време да мислиш за това.

— Но…

— Това е всичко — прекъсна ме учителят. — Хайде бегом на терена и дайте най-доброто от себе си!

Бях толкова изненадан от внезапното изчезване на Келнмиир, че дори не усетих как минахме през тълпата и се озовахме на бойното поле.

— Дами и господа! — прогърмя с метален глас автомага — Добре дошли на финалите на отборните двубои между първокурсниците. Във финала ще се срещнат отборите на Огнения факултет и Водния факултет. За Огненият факултет ще участват…

Докато автомага изброяваше имената ни, ние проведохме заключителния етап на подготовката си, най-вече в морален план.

— Наив, опитай се да не ме нараниш, както стана на последната тренировка — тихо каза Чез. — Не искам да отида в здравния пункт с изпържен без причина задник.

— Сам си си виновен — застъпи се за брат си Невил — вечно се мотаеш в краката му.

— Аз? В краката му?

— Като малки деца сте, наистина — засмя се Алиса и ми намигна.

Малко се обърках. Как да го разбирам това? Като приятелски жест или че все пак е променила мнението си…

— Зак, престанете вече… — започна вампирката, но автомага не й даде да продължи.

— Моля учениците да заемат позиции.

Веднага млъкнахме и пристъпихме към линията. Всяко забавяне беше равносилно на загуба, а това не го искахме.

— Пригответе се — чу се от автомага и ние послушно вдигнахме качулките на главите си, които, подобно на нашите ливреи, се явяваха добра защита срещу всяка магия. Е, в разумни граници, разбира се…

От тълпата се чуха нестройните викове на нашите фенове:

— Гори!

Много бързо призива „Гори“ на Чез беше станал своеобразен девиз на нашия факултет.

В същото време тълпата се организира и започна да скандира:

— Гори! Гори! Гори!

Няколко секунди по-късно Енергийния защитен купол (ЕЗК) изцяло ни отдели заедно с нашите противници от звуците на външния свят. Благодарение на този купол зрителите бяха защитени от всички форми на магия, а ние можехме да се концентрираме изцяло върху борбата — отвътре ЕЗК беше напълно непрозрачен и звуконепроницаем.

Настъпи кратка пауза — два факултета, две противоположни стихии се изправяха едни срещу други и привикваха с оглушаващата тишина на затворения купол. Тази пауза все пак беше достатъчна за размяна на кратки и доста злобни погледи…

Първи не издържа Наив. Въпреки, че на чист елирски го бяхме помолили да не започва първи, огненото момче взе, че направи коронното си огнено кълбо. И то какво! Ако ние с Чез не бяхме се отдръпнали навреме, боят за нас щеше да свърши преди да е започнал.

— Глупак — Алиса бързо отскочи в посока на Наив и едва успя да избегне летящата към нея Ледена стрела.

Интересно как смятаха Майсторите да ни защитят от тези летящи парчета лед, наречени „стрели“ по някаква странна причина? Едно е да се защитиш от Огнено кълбо, а съвсем друго — да прихванеш във въздуха Летяща стрела. Просто очите не могат да я уловят!

Аз размишлявах, но тялото ми инстинктивно се задейства. Светкавично издигнах пред нас една универсална защитна стена собствено изобретение, и… едва успях да се просна на пода, пропускайки над себе си няколко Ледени стрели.

Дракон да ме вземе! Пак не се получи…

— Зак! „Скачач“! — призова в движение Невил и пусна към един от противниците Огнена птица.

Накратко казано, номера „скачач“ се основава на новата ми способност да левитирам. Откакто нивото на енергията ми се увеличи, аз изведнъж се научих… да летя. Наистина. За кратко, по малко, но все пак летя! Всъщност, аз едва ли бих могъл да летя под купола само за сметка на левитацията, но ние измислихме друг вариант — просто трябваше да се подхвърля с един кратък левитационен импулс. Чез веднага кръсти този номер „Ритник в задника“, но, разбира се, на мен точно това име не ми хареса. „Скачач“ звучеше къде-къде по-хубаво.

Както и в предишния двубой, не можех да видя какво се случва около мен. Тялото ми автоматично избягваше Ледените стрели, а самият аз хвърлях в отговор Огнени топки или Огнени птици.

Добре, обратно към номера на „скачача“. Остава да си избера цел. Колко жалко, че качулките крият лицата на противниците, а ливреите правят човешките фигури на практика еднакви. Въпреки че… дребничкия Ейнджъл, новият приятел на бившата ми приятелка, все пак разпознах! Той ще бъде и моята мишена.

Основният компонент на моята атака е изненадата. Никой не очаква от мен това, което ще направя… във всеки случай ние на това разчитахме, когато уточнявахме тактиката на двубоя.

Аз рязко отскочих под самия купол и, оттласквайки се с всичка сила от него, полетях като снаряд право към Ейнджъл. Всичко това отне само няколко секунди и никой нямаше време да реагира, особено Ейнджъл, който в този момент явно се канеше да атакува Невил.

Номерът сработи великолепно. Никаква магия. Просто с цялата си тежест се стоварих върху анемичния Ейнджъл. От удар с такава сила даже и на мен ми причерня пред очите. Какво почувства моят противник си знаеше само той, но си мисля, че нямаше приятни усещания.

За известно време след такава атака аз бях идеална цел, затова Чез веднага ме прикри, като направи Огнен щит пред мен и сам обикаляше наоколо за по-сигурно.

Много бавно и с накуцване се надигна Ейнджъл и в главата ми отново проблесна мисълта за това как Наблюдаващите биха могли да го защитят от счупване на врата например. Но приятелите на Ейнджъл не ме оставиха да разсъждавам върху тази благодатна тема, а решиха да отмъщават. Предимството сега беше на наша страна и „Водните“ спешно трябваше да отстранят някой от нас.

И за тази цел те избраха точно мен.

В моята посока едновременно от четирите страни излетяха Ледени стрели с размера на ръката ми. Около дузина!

Пет от тях заседнаха в Огнения щит на Чез, две успях да избягна сам, а останалите с голи ръце ги отби внезапно появилата се Алиса.

— Не пропускай шанса си — тя ми се усмихна, показвайки фини остри зъби, и отиде на помощ на Наив.

А ситуацията с нашето огнено момче беше много, много зле. Пълната фигура не му позволяваше толкова лесно да избягва Ледените стрели и така той вече беше успял да получи няколко от тях — една в крака и две в рамото.

Противниците веднага се нахвърлиха върху него, като чакали, надявайки се да го довършат бързо, но в защита на брат си се притече Невил. Той огради Наив със щит и показа чудеса на ловкост, за да привлече вниманието на съперника върху себе си. Затова Алиса се втурна да помага.

Чез, доколкото разбрах, прие дуел един срещу един с Алик и никой нямаше намерение да се намесва — това си беше тяхна работа.

Аз без да се замисля отправих пет Огнени птици към един от нападателите на Невил. Но закъснях, както и Алиса.

Невил прекалено много се откри, защитавайки брат си, така че просто не можа да се измъкне от огромната ледена топка с размера на главата ми.

Ударът го отхвърли на няколко метра и той тежко удари пода. Но Невил беше здраво момче и една снежна топка не беше достатъчна, за да го изкара от битката. Доста пъргаво скочи на крака и успя да избегне още една Ледена стрела. Но въздействието от ледената топка не беше минало и следващата Ледена стрела го улучи. Със забита в рамото ледена висулка той падна на пода и не направи повече опити да се изправи.

Гледах с крайчеца на окото си какво се случва с Невил, но нищо не можех да направя. Той беше твърде далеч, а всичко се случи твърде бързо…

Но три от моите Огнени птици все пак достигнаха един от Водните. Прекалено време отдели той да се радва, че е отстранил Викерс старши и твърде късно обърна внимание на птиците — те вече бяха преминали по-голямата част от разстоянието до него. Не успя да издигне щита си и Огнените птици го атакуваха от три страни. Резултат до тук 2–1 в наша полза…

Канех се да помогна на Алиса да се справи с останалите трима противника, когато с крайчеца на окото си забелязах някакво движение. Рязко се завъртях в мига, когато Алик, продължавайки дуела с Чез, хвърли в моята посока рояк от малки, с размер на палец, ледени стрелички.

Спешно трябваше да създам Универсална стена. Бързо възпроизведох сплитането, но в последния момент аз… не, не разбрах, по-скоро почувствах, че заклинанието няма да сработи, но вече беше твърде късно…

Вместо Универсална стена се получи нещо съвсем друго — една огромна Въздушна вълна, което буквално помете не само ледените стрели, но и намиращият се на пътя й Чез.

— О… — успях само да кажа, преди да получа удар в гърба и да падна на пода.

* * *

Тих глас с характерна интонация нашепваше:

— Нашата служба е трудна и опасна… но на пръв поглед като че ли не изглежда така…

Разбрах, че по някаква причина съм загубил съзнание, а сега виждам поредния странен сън. И осъзнах, че този сън, както и всички подобни сънища, означават нещо. Сякаш е точно това, което…

* * *

Отворих очи и полежах неподвижен за известно време, опитвайки се да разбера какво се е случило с мен все пак. А когато си спомних, рязко подскочих, опитвайки се да се изправя на крака…

— О, събуди се — изграчи някъде наблизо смътно познат глас.

Бавно започнах да осъзнавам, че лежа на нещо меко, очевидно легло, а лицето ми е потънало във възглавницата. Опитите ми да се обърна по гръб не даваха резултат, явно бях вързан.

— Спри да се въртиш — посъветва ме дрезгавия глас.

— Чез? — уточних за всеки случай.

Той се засмя дрезгаво.

— Че кой друг очакваше?

— Какво е станало с гласа ти?

— Дреболия. В шията ми се заби една Ледена стрела. Друидът каза, че ще съм така още три дни.

Най-накрая се реших да задам въпроса, който ме вълнуваше:

— Спечелихме ли?

— А ти как мислиш? — отговори с въпрос Чез.

— Не ме плаши — казах напрегнато. — Значи спечелихме ли или…

— Или — Чез въздъхна. — Направиха ни на пух и прах.

— Но как? — извиках и почувствах остра болка в гърба.

— Даже не знам как да ти обясня…

Той замълча за известно време и бях на път да повторя въпроса, когато той отговори:

— По-добре да не знаеш.

— Не, по-добре да знае — чу се ядосания глас на Алиса.

Интересно — през цялото време ли е била в стаята или току-що е влязла?

— За какво да знам? — почти извиках.

— Хайде, Чез, разкажи му как получи Ледена стрела в гърлото.

Хмм… нищо не разбирах, но раздразнението на Алиса май се дължеше не само за нашата загуба.

— Добре — въздъхна Чез. — Ами, Зак, ти за пореден път, вместо да създадеш любимата си Универсална стена, създаде Въздушна вълна, която помете всички Ледени стрели, които летяха към теб.

— Това си го спомням — казах безизразно. — И после какво, Чез?

— Ти насочи всички Ледени стрели в най-добрия си приятел, надупчи го като възглавничка за игли! — ядосано извика Алиса.

Дракон да ме вземе! Така значи, вече станах по-опасен и от Наив, който можеше случайно да нарани всеки един от нас! Отидох по-надалеч и се превърнах в истински унищожител. Какъв ужас.

— Прости ми, Чез, не исках…

— Ясно е, че не си искал — тихо прохриптя приятеля ми. — Обидното е, че ние все пак загубихме…

Момент… мога да разбера недоволството на Чез, но защо Алиса е толкова бясна? Разбира се, тя не обича да губи, но чак пък толкова!

Изведнъж осъзнах, че вече не мога да говоря с приятелите си, и се втренчих тъпо във възглавницата си.

— Ъ-ъ… защо не мога да се обърна?

— Защото са вързан — охотно отговори рижият ми приятел.

— А защо съм вързан? — попитах бавно, опитвайки се да запазя спокойствие.

Той отново се засмя дрезгаво.

— Защото в момента, когато ме надупчваше като игленик, получи огромна Ледена топка в гърба. И след като те донесоха тук, друидите старателно обездвижиха тялото ти, така че да не помръдва.

— Аха — казах разбиращо, — ами щом трябва, значи трябва.

— Точно така — съгласи се той. — Ако бях и аз толкова умен, сега нямаше да грача. Друидите строго ми забраниха да говоря през първите два часа, за да зарасне раната, но аз глупакът не се сдържах и поговорих с едно красиво момиче от Въздушния факултет. Така че, сега ще хриптя…

— Как всичко отиде по дяволите — със съжаление казах аз — и то заради глупостта ми…

— Да бе, глупост! Това не е глупост, това е нещастен случай. И е случайност, че Ейнджъл се събуди в грешното време, за да ти метне една Ледена стрела. Ако можеше да се видиш… брр… ужас.

Страх ме беше дори да си го представя.

— Но вече не чувствам нищо — казах аз, проверявайки усещанията си.

— Това е, защото мина много време и ти вече си излекуван. Така че… момент, сега ще ти развържа ремъците — изграчи Чез.

— Но нали каза, че сега не трябва да съм развързан — казах бързо.

— Не, не съм казвал такова нещо — не се съгласи моя червенокос приятел. — Друидът каза, че веднага щом се събудиш, можем да те развържем. А те вързаха, за да не се разпаднеш, ако мръднеш в съня си случайно.

— Наистина? — попитах недоверчиво. — Добре, развързвай тогава…

Някъде зад мен се чу шумолене и след миг почувствах, че съм свободен.

Бавно обръщайки се по гръб, видях усмихнатото лице на Чез.

— А къде е Алиса? — Попитах изненадано, осъзнавайки, че с изключение на нас двамата в стаята няма никой друг.

— Избяга някъде — Чез сви рамене. — Тя ти е много ядосана.

— Но защо? — извиках. — Какво съм й направил?

— О! — Чез се засмя на глас. — Нищо особено болезнено… само малко обидно… или дори срамно…

— Срамно? — облещих се.

— Ами… на мен ледената висулка ми попадна в гърлото, а при нея… как да кажа… малко под гърба.

— Аха — разбрах аз. — И за това ми е сърдита? Като се замисля, пред очите на цялата Академия да получиш ледена висулка в… мда. Сега те никога няма да го забравят, ще й го напомнят постоянно, ще я подиграват…

Намръщих се.

— Точно так — кимна Чез. — Алиса и без това не беше в много добри взаимоотношения с другите, а сега…

Да, почти всички ученици в Академията не харесваха вампирката, даже Майсторите се отнасяха с предубеждение към нея. Та тя е вампир, дори и да е от Дневния клан, а вампирите са опасни и напълно непредсказуеми.

— Може би ще отмине, а? — попитах тъжно. — Всички ще забравят за това и тогава Алиса няма да ми се сърди.

— Наистина ли вярваш в това? — изненада се Чез.

— Не, всъщност не — признах аз, — но не може ли човек да помечтае. Значи се оказва, че заради мен загубихме?

— А бе ти нищо ли не чуваш? — изуми се Чез. — Ако не беше ти, щяхме да спечелим с разгромяващ резултат. Аз бях притиснал Алик в ъгъла, а Алиса тъкмо довършваше противника си, когато ти… я рани.

Не бях убеден, че Чез наистина е в състояние да притисне Алик в ъгъла, защото този „Воден“ беше най-силния първокурсник, но това не променяше нищо. Загубихме заради мен. Какво пък, резултатът е едно на едно. Отначало успях да спечеля първия двубой, а след това успешно провалих този. Де да беше обратното… по-добре да бяхме загубили от Въздушните, отколкото от тези гадняри. Те и без това постоянно ни дразнеха, а сега ще станат направо непоносими.

— Така. А след като ви раних, Ейнджъл подло ме е атакувал в гърба. Виж го ти малкия гадняр…

Мисля, че открих кого да обвинявам за загубата на двубоя, че и на любимия човек.

— Аха, все пак да не забравяме, че предния двубой спечелихме само защото ти неочаквано се събуди и удари нашите противници в гръб — саркастично отбеляза рижия ми приятел.

— Все едно, обидно е — злобно казах аз. — Трябваше да го довърша…

— Трябваше, — съгласи се Чез.

— А къде са братя Викерс?

— Те отдавна си почиват у дома, както и Алиса. Само ти лежиш тука близо шест часа. Между другото, ако можеше да се видиш сега в огледало — като мъртвец си. Лечението те е изцедило целия — останал си само кожа и кости.

Сведох поглед към ръцете си… майчице мила! Това са си пръчки, а не ръце…

— Какво очакваше? — каза Чез, проследявайки погледа ми. — Беше направо пробит. От гърдите ти стърчеше двайсет сантиметрова шушулка. Такива ужасни наранявания никой от нас не е имал, нормално е да има сериозно отражение върху тялото ти.

По-скоро върху егото…

— Ама че Наблюдатели — изръмжах. — Как изобщо Майсторите следят боя, щом допускат да се случат такива нарянявания?

— Е, още си жив… — философски отбеляза Чез.

* * *

Напуснахме лазарета без бързане и се запътихме към телепортите. Всяко внезапно движение ми причиняваше силни болки в гърба, така че се опитах да се движа възможно най-внимателно и Чез ме изчакваше.

— Хайде да мислим логично — предложи ми той. — Цветя да й подариш не можеш, защото сме в кулата…

— Защо да не мога? — изненадах се аз. — Ще отидем до Земния факултет и ще помолим някой да ми направи букет…

— Надяваш се да се отървеш с един букет? — скептично попита приятелят ми. — Мисля, че ти е много, много ядосана… Макар че когато те караха към лазарета, тя и на крачка не се отдели от теб. О, колко страшно изглеждаше с парче лед в гърба…

— Повтаряш се — слабо отвърнах аз.

От лазарета ме освободиха бързо, защото бях лежал в безсъзнание достатъчно дълго дори за такава огромна рана, каквато ми подари Ейнджъл. Когато Чез подробно ми описа как съм изглеждал, набучен на огромната Ледена стрела, просто бях ужасен… А ние наивно си мислехме, че Огнения факултет е най-травматичния. Ха! Как пък не, всички факултети са толкова опасни, че неволно се чудиш как досега никой още не е загинал в двубоите.

Коридорът ни доведе до телепортите и при вида на кръглата площадка потръпнах.

— Хей, хайде по стълбите, а? — помолих Чез.

Работата е там, че след като научих за опасността да бъда разкъсан на малки парчета при използване на телепорта, аз се стараех да не го използвам. Или по-точно — просто коленете ми започваха да се тресат още щом зърнех площадката за телепортиране. Добре, че веднага след атаката над Академията Майсторите направиха огромно кръгло стълбище, опасващо цялата кула. Наистина не знам как успяха да го издигнат за една нощ, но веднъж излязох от стаята си и видях нова врата в края на коридора — и тя водеше към току-що построеното стълбище. Заобиколено от енергиен пашкул, който трябваше да служи като допълнителна застраховка, в добавка към обичайните парапети, за мен стълбището вече изглеждаше много по-сигурно от телепортирането.

— Няма проблем — съгласи се Чез. — Само че ти и сега едва влачиш крака — хайде като начало да минем през столовата да се подкрепим…

— Първо Земния факултет — казах твърдо. — Може би един букет няма да оправи нещата, но все с нещо трябва да започна.

— Започни с вечеря — предложи Чез.

— Край на разговора — отсякох раздразнено. — Отиваме в Земния.

— Да, господарю мой — дрезгаво и очевидно подигравателно каза Чез. — Че то, ако не ти угоди човек, получава Ледена стрела в шията… или по-лошо…

— В езика — завърших вместо него. — Край, тръгваме. Стига си говорил.

За по-сигурно го избутах към стълбите, но де такъв късмет.

— А, не — запъна се Чез. — Ти ако искаш нагоре по стълбите, давай тогава, но не и аз. Предпочитам да се телепортирам.

За момент се замислих.

— Добре, дракон да те вземе. Фобиите са си фобии, но да се влача трийсет етажа нагоре определено не е приятно.

— Точно така — зарадва се Чез и забърза към телепорта.

И аз трябваше да го последвам.

— Хоп, и готово — засмя се моят приятел. — Ето го и Земния факултет.

Факултетът се намираше точно срещу мястото с телепортите, но по някаква причина обичайните тълпи ги нямаше и всички етажни коридори бяха подозрително празни.

— Къде са всички? — попитах озадачено. — Само не ми казвай, че Академията е нападната отново.

Чез сви рамене и тръгна към стената с графиците.

— Не, виж, тук на елирски език е писано, че учениците от всички курсове на Земния факултет се събират на съвещание в някаква зала. Ами, какво ще кажеш, да отидем при тях и нагло да поискаме да обединят усилия и да ни направят няколко десетки букета, а?

— Много смешно. Имам по-добра идея, нека се върнем в моята стая и да се опитаме да измислим нещо друго.

Чез явно се канеше да каже пак някоя глупост, беше изписано на физиономията му, но неочаквано се отказа.

— Уморих се да споря с теб. Както кажеш.

— Да не си болен? — закачих го аз.

— Ами да — охотно се съгласи Чез, — уморих се от всичко — той прокара ръка по каменната стена. — Минаха само три месеца, а вече ми липсва простора, небето, горите, полята, нашия роден град, в крайна сметка. Депресират ме тези стени… И накрая, ти тука си имаш момиче, пък аз се запознах с такава красавица, а дори на среща не успях да я поканя. Как може така?

Уау, и аз имах подобни мисли, но при Чез явно положението беше доста по-тежко. Въпреки че с полята и горите малко се унесе — нито аз, нито той някога сме излизали от столицата.

— Разбирам те — признах аз. — Всички сме уморени. Затова и Алиса е така избухлива, а Наив цяла нощ барбекюта сънува.

— С една дума, да отиваме да садим цветя — смени темата Чез.

— Ако успеем, разбира се — добавих аз.

В действителност на нас ни се забранява да правим магии извън специалните часове и стаи и за това следят специални сензори, поставени във всички стаи и коридори, но с много късмет бях успял да деактивирам сензора в моята стая. Така че нашата група можехме по всяко време на деня и нощта да се упражняваме в създаването на магии. Жалко, че това не ни помогна в състезанието…

Още по пътя ние с Чез обсъдихме някои подробности за предстоящия експеримент:

— Аз съм само теоретик — веднага каза Чез. — Земната магия — това не е за мен. Дървета, цветя… пълни глупости.

В действителност Чез нямаше никакви способности за земна магия, но гордостта не му позволяваше да си признае.

— Това зад стените на Академията са „пълни глупости“ — не се съгласих. — А навън? Земетресения, каменни големи, отровни растения. Чух, че в горните курсове започват да работят с насекоми. Представи си един облак от отровни оси… Добре де, сега не говорим за това. Всичко, което ми трябва, са няколко цветя.

— Мислиш ли, че ще успееш да накараш да израстнат цветя?

— А защо не? — бях изненадан. — Вече съм го правил с бурен.

— Бурена затова е бурен, защото расте навсякъде. Нормалните, уважаващи себе си цветя, няма да растат на камък.

— Не съм толкова наивен — обидих се аз. — Мислиш, че нищо няма да направя?

— Ще видим — ухили се Чез и разбрах, че той е абсолютно сигурен в неуспеха ми.

Всички етажи бяха пусти — не срещнахме нито един ученик. Това изглеждаше, меко казано, подозрително, но мислите ми бяха твърде заети с предстоящия опит, за да обърна сериозно внимание на това.

Влизайки в стаята си, аз бързо запалих осветлението и съборих от масата всички учебници. Не знам защо. Предполагам, че просто исках да се освободя от натрупаното раздразнене. Поне се въздържах да скачам върху тях.

— За да освободим място — оправдах се.

— Хайде, твори — рече ми Чез и се свлече на леглото. — Аз ще погледам.

— Гледай, щом искаш.

— Твоето чудо направо на масата ли ще расте?

— А защо не? — съгласих се, въпреки че се канех да използвам някои ненужни тетрадки.

Така, сега да се съсредоточа. Изплитането на бурена беше сравнително просто заклинание, но последния път (и поради стреса, защото тогава ни преследваше каменен трол!) ми отне около пет минути. На едно цвете ще му трябва повече време… и ми трябваха не едно, а поне петнадесет.

Вдигайки от пода току-що съборения учебник с най-простите заклинания от четирите стихии, бързо открих нужния ми урок. „Култивиране на най-простите биологични култури“… така, мисля, че няма смисъл да се чете целия урок, затова — направо към заклинанието.

Прекарах половин час, за да сплета енергийните потоци в желания модел, и още десет минути „имплантирах“ грудката в масата.

— Готово — съобщих накрая. — Сега ще чакаме.

— Чакай, колко корена посади? — стресна се моят приятел.

— Един. Ако всичко е наред, тогава ще засадя останалите.

— Трябва да прекратим това нещо! — неочаквано извика Чез. — Цяла нощ да стоим тук? Само се виж: хлътнали бузи, очите ти блестят с маниакален блясък… Трябва да се лекуваш! И лечението да започне с вечеря, за която все още не сме закъснели.

— Добре, веднага ще посадя още дузина грудки — казах набързо. — Те трябва да израстнат за не повече от петнадесет минути, и след това ще отидем на вечеря.

— Погледни ме — заплаши ме Чез. — След половин час ще те хвана за яката и ще те замъкна в столовата. И само не се опитвай да се съпротивляваш: нищо, че си инвалид, така ще те подредя, че няма да се познаеш.

Останалите грудки създадох много по-бързо, все пак сплитането вече ми беше познато.

— Край, чакаме петнадесет минути — казах най-накрая и въздъхнах с облекчение.

Както се оказа, трудно е да се прави заклинание веднага след сериозна травма…

Мислите ми бяха прекъснати от условно почукване по вратата.

Поради факта, че ние често правехме магически опити в моята стая, бяхме взели и някои предпазни мерки. Затова и създадохме условните почуквания — различни за всеки ден от седмицата.

— А, някой от нашит — зарадва се Чез. — Сега ще разберем защо в Академията е тъй пусто.

Скочи бодро от леглото и отвори вратата.

— Къде се мотаете? — посрещна ни Алиса и с лекота отмести моя немалък приятел от вратата. — Току-що имаше събрание на нашия курс!

— Бяхме заети — махна с ръка Чез. — И какво казаха?

— Много интересни неща… Ей, какво правите тук? — вампирката отиде до масата. — Какви са тези грудки?

Говорейки за грудките, първите зелени филизи тъкмо бяха покарали. Брей, да му се не види! Ако ме изгонят от Академията, ще стана озеленител.

— Това е изненада — усмихнах се колкото се може по-лъчезарно, но усмивката ми беше напразна, защото Алиса упорито се стараеше да не гледа в моята посока.

— За кого? — без да се обърна към мен, попита вампирката.

— А ти как мислиш? — включи се Чез. — За теб, разбира се, глупаче… пфу, светлоочке. Виждаш ли, Зак прави цветя, за да ти ги подари и да изкупи греховете си…

— Цветя? — учуди се Алиса. — Че това са кактуси!

Ние с Чез изненадано погледнахме към масата. Наистина, на повърхността й израстваха единайсет малки, колкото пръст, кактуса. А аз така се бях зарадвал, че нещо ми се получава… и не обърнах внимание на странната форма на тези… цветя.

— Е, кактусите също са цветя — успях да кажа.

— Да бе, друид да ми се появи — Алиса най-накрая благоволи да погледне в моята посока. — Какво още искаш да посадиш на масата освен кактуси? Учебници трябва да се четат — при растежа на сложни растения почвата има много важно значение. А масата от какво е?

— Обикновена стъклена маса. — Чез се почеса по врата. — Аха! Стъклото се прави от пясък… как ти, Зак, не се сети за това?

Ама че умник. Всички поумняваме, ама след като е станала белята.

— Е, какво пък — продължи Чез — вече ще си спомняте масата като символ на голяма и чиста любов. Много интимен процес, между впрочем, и дори нямате нужда от ваза за цветята.

Поглеждайки киселата ми физиономия, Алиса най-накрая се смили.

— Между другото, кактусите са много полезни растения, казват, че помагат за изчистване на магическия фон. Така че сега стаята ти ще е чиста от магически разсейки.

Каква радост. Пука ми за магическите разсейки? Цветя исках…

— Ох, разсеяхте ме от най-важното! — опомни се Алиса.

— Аха, от вечерята — каза Чез.

— Нещо като Наив взе да говориш — отбелязах и подкупващо погледнах Алиса. — Кажи какво е това толкова важното?

Вампирката замълча за няколко секунди, за да усили ефекта или просто да си събере мислите:

— Изпращат ни на практика.