Алекс Кош
Огненият патрул (28)

Действие 6

Аз не веднага забелязах, че там, където гривната допираше кожата, се усещаше едва забележимо боцкане. Толкова слабо, че може просто да не му обърнеш внимание, особено ако те атакуват петима ученици от Академията…

— Мислиш, че са заразени с паразити?

— Не задавай глупави въпроси — изръмжа Алиса. — По-добре се заеми със защитата, че ей сега ще ни попилеят. Все пак са петима срещу двама!

Купчината дъски, която до неотдавна представляваше антична маса, се размърда и оттам се дочу слабия глас на Наив:

— Трима…

Няма току тъй да се предаде нашето огнено момче! Въпреки това, нищо не пречи да го покрием с щитове.

Едва създадох Универсална стена пред него и усетих, че моята собствена защита се разпада. В същия момент стълбите, зад които се криехме ние с Алиса, буквално се разцепиха наполовина.

— Къде ти е прехваления Универсален щит? — възмути се Алиса, падайки на пода.

Над главата й прелетя Огнена топка.

Виж ги ти, тези паразити, и в буквален, и в преносен смисъл мятат нашите собствени заклинания! Това е обида. Въпреки че силно се съмнявах паразитите да знаят какво е това.

— Те са петима — опитах да се оправдая аз, сплитайки веднага тройна защита. — Предлагам ти да им отговориш със същата монета, няма само аз да се потя.

Погледнах иззад останките на стълбите. И петимата вече бивши ученици стояха неподвижно — краката разкрачени на ширината на раменете, ръцете отпуснати до тялото. А Мелисия се опитваше да ме убеди, че заразените с паразити хора ще се държат адекватно? Кукли, истински кукли на конци.

Алиса създаде пет Огнени птици, които полетяха към враговете ни в широка дъга и се опитаха да ги атакуват в гръб. Неуспешно. Паразитите използваха с пълна сила уменията и способностите на превзетите тела — заклинанията продължаваха да се сипят върху моите щитове, като при това въздушните не забравяха и за собствената си защита.

От купчината дъски бавно се надигна Наив. Той се изтръска и започна да сплита коронното си Огнено кълбо.

— Сега ще си го получите, паразити — зарадвах се аз. — Алиса, нека ти и аз веднага след топката на Наив да атакуваме с няколко заклинания. Ако той успее да отслаби щита им, ще имаме шанс да извадим от строя някой от тях.

Алиса кимна.

От ръцете на Наив излетя огромна Огнена топка, достигаща по размер самия Наив. Дори моята Универсална стена едва ли би издържала такъв удар.

Защитата на „въздушните“ се пръсна на дребни парчета заедно с Огнената топка, а веднага след нея летяха моите Въздушни юмруци и Огнените птици на Алиса. За съжаление се оказа, че съвсем случайно си бяхме избрали една и съща цел за атака. Единият от учениците подскочи във въздуха и буквално бе разкъсан на няколко места от попаденията на Въздушните юмруци и Огнените птици. На пода падна безформена купчина месо.

А ние се оплаквахме от бездействието на Наблюдателите при ученическите двубои. Излиза, че ако Майсторите не ограничаваха силата на заклинанията ни, с всеки от учениците можеше да се случи същото… Надявах се, че наистина са хванати от паразитите и отдавна са мъртви, защото в противен случай ние току-що убихме човек.

Веднага последва ответна атака. Моята защита беше атакувана с множество привидно прости, но много мощни заклинания. Един от Въздушните юмруци попадна в рамото ми, а друг — в крака. Паднах на пода като подкосен, а когато преодолях притъмняването пред очите си и вдигнах глава, видях приближаващите се към нас „въздушни“. Те явно минаха от пасивния обстрел със заклинания към физическа атака.

Ужасен писък разцепи въздуха — паразитите надаваха бойния си вик.

Те доста лесно унищожиха тройната ми защита, с такива темпове просто нямаше да имам време да създавам нови заклинания. А и силите ми не бяха безкрайни, докато при тях явно бяха повече от достатъчно.

— Пази се!

Алиса с плавно и много бързо движение се приближи до Наив и го събори на пода. Над тях премина невидимо, но явно много опасно нещо.

За всеки случай аз също отскочих настрани, веднага сплетох Копиен щит и го насочих към почти плътно приближилата ни четворка. Въздушните копия се изстреляха към тях, но се блъснаха в здрава защита. След няколко секунди от копията нямаше никаква следа.

Заразените се разделиха — двама нападнаха Алиса и Наив, а двама се насочиха към моя милост. Наистина не знам откъде такова внимание към мен. Като че ли бях по-специален за тях.

Те се хвърлиха към мен, едновременно атакувайки ме с Въздушни вълни. В близък бой въздушните заклинания бяха практически невидими, но аз почувствах колебанието на въздуха точно пред мен и успях не само да поставя защита, но също така и да се отместя от линията на удара. В следващия миг им отговарих с Огнени топки.

Паразитите лесно ги избягнаха и скочиха върху мен. Като по чудо успях да се изплъзна от протегнатите им ръце и отскочих настрани. Имах малко време, затова бързо сплетох още един Копиен щит. От такова разстояние беше практически невъзможно да отскочат от него. Паразитите направиха Въздушни щитове, но ударът на бързо удължаващите се копия беше толкова силен, че моите противници отстъпиха назад няколко крачки. Аз не продължих с атаката, а използвах времето да създам акумулиращ Сферичен щит под формата на още една стена от копия.

— Наив, Алиса, бързо при мен! — извиках аз, довършвайки заклинанието.

Викерс-младши беше твърде зает в битка с един от „въздушните“, но Алиса буквално го хвана за яката и го хвърли в краката ми.

— По-близо!

Аз напълних с енергия Сферичния щит и едва тогава въздъхнах доволно.

— Хайде, момчета, удряйте с каквото можете — почти нежно казах аз, с което заслужих учудените погледи на приятелите си.

„Въздушните“ не чакаха втора покана. От всички страни към нас полетяха всевъзможни въздушни структури и Огнени кълба.

— Гледайте сега какво ще стане — казах на приятелите си, макар че самият аз не можех да си представя как ще сработи заклинанието.

Въздушният щит рухна и освободи унищожителна вълна. Във всички посоки полетяха стотици Въздушни копия, пробивайки мебелите, стените и нашите противници. Единият успя да се защити и ударната вълна го изхвърли на улицата през стената, други двама се размиха във въздуха и изчезнаха миг преди да ги пронижат копията. Последният от заразените „въздушни“ остана да виси във въздуха точно срещу нас, пронизан от десетки Въздушни копия. Раните му бяха сухи, нямаше и капка кръв — явно завладените от паразити ученици отдавна бяха мъртви.

— Уау — подсвирна Алиса. — Какво беше това?

— Масов погром — доволно поясних аз. — Хайде да видим къде се изнесоха тези гадове.

И по-скоро един от тях, тъй като другите двама успешно се бяха телепортирали някъде по-далече.

— Как ще се измъкнем от тук? — попита Наив, удряйки носа си в основите на Въздушните копия, създали около нас пълноценен въздушен щит.

Аз разплетох заклинанието и висящият на копията труп с тихо тупване удари пода.

След моето заклинание цялата къща напомняше решето. Дори се притесних, че може да се срути върху нас.

Поглеждайки към улицата през дупката, пробита от „въздушния“, станахме свидетели на изгарянето му под лъчите на слънцето.

— Убихме трима — казах със задоволство.

— Но двама избягаха.

— Никакъв оптимизъм няма в теб, Алиса — въздъхнах аз. — Между другото, оцеляхме в битка срещу петима ученици.

— Мъртви — напомни вампирката.

— Точно така — тежко каза Наив и закуцука към вратата.

Нямаше никакъв смисъл да оставаме повече в тази къща. Всичко, което можеше да се намери тук, ние вече го намерихме. Че дори и повече…

— А не искате ли да разберете какво се е случило с „въздушните“? — попита Алиса, навеждайки се над това, което до неотдавна е било човек.

Как можах да забравя? Имахме цели двама свидетели и трябваше непременно да ги разпитаме.

За съжаление или за щастие аз грешах, имахме само един свидетел, този, над който се беше надвесила Алиса — вторият беше изгорял от лъчите на слънцето, проникващи през многото дупки в тавана. Нашият единствен свидетел не беше изгорял по една единствена причина — при падането му качулката беше закрила лицето му и така слънцето нямаше достъп до неговата кожа. Между другото, някак странно се получаваше…

— Слушай, нима на вампирите е достатъчна съвсем малко слънчева светлина, за да се превърнат в пепел? — попитах озадачено Алиса. — Нали цялото тяло на ученика беше закрито от ливрея…

— Сигурно му е паднала качулката — предположи вампирката.

— Това го разбирам — съгласих се аз — Но дори тогава под слънчевите лъчи попада само малка част от кожата, защо те изгарят целите…

— Аз знам! — радостно заяви Наив. — Всичко е много просто — на мъртвия вампир му трябва малко слънчева енергия, за да се превърне в прах, но живия… Тук е много по-сложно…

— Да — потвърди Алиса. — В живо състояние вампирът не изгаря веднага — първо се появяват изгаряния и едва след това започва да изгаря истински. И дори изгарящ, той все още има шанс да оцелее, ако бързо се махне от смъртоносното слънце.

Хм, не беше толкова просто, колкото си мислех.

— Мисля, че за това може да говорим и по-късно — недоволно каза Алиса. — Трябва да се заемем с единствения свидетел…

— Нека аз! — предложих на вампирката, опитвайки се да изкупя своето невежество.

— Нямам нищо против — непренудено се съгласи тя, прекарвайки ръка през прекрасните си черни коси. — Страхувам се, че съм прекалено уморена, а заклинанието по некромантия изисква много сила.

Не знам. Аз нямах такива проблеми, изразходвах енергия не повече, отколкото за обикновено Огнено кълбо.

— Ах, ти — зарадва се Наив. — Некромантия… това е толкова интересно!

Приближихме се до Алиса и аз прочетох заклинанието „Последен поглед“.

— Е, къде е мъглата? — саркастично попита вампирката. — При мен заклинанието сработва доста по-бързо.

Над тялото на „въздушния“ послушно се появи облак мъгла.

— Да, но пък аз не губя съзнание при завършването му, — не останах длъжен аз. — Гледайте!

Мъглата се появи, но изображение нямаше и нямаше.

— Какво да гледаме? — попита Алиса.

— Странно — аз проверих заклинанието. — Заклинанието работи, но не показва нищо… като че ли той не е видял нищо… Ще опитам да се върна на по-ранните му спомени.

Но и това не помогна.

— Слушайте, вероятно той не е умрял днес или дори вчера — внезапно се сети Алиса. — Сигурно затова заклинанието не работи.

— Или пък е свързано с паразитите — казах аз. — Във всеки случай ние не разбираме чак толкова много от некромантия, че да отчитаме всички фактори, които могат да влияят на действието на заклинанието.

— Да опитам аз, а? — колебливо предложи вампирката.

— Не ми ли вярваш? — обидих се аз. — Е, тогава разбира се, опитай.

Алиса се престори, че се замисля дълбоко.

— Не, все пак ти вярвам… малко.

Тя ме дари с подигравателна усмивка.

— Благодаря ти! — почти искрено се зарадвах аз.

Нещо ми подсказваше, че тя просто не искаше да припада след заклинанието. Иначе едва ли би се сдържала да не опита да направи всичко сама.

— Е — огорчи се Наив, — така се надявах да видя…

— Да се махаме оттук — въздъхнах аз и вдигнах ливреята така, че слънцето да огрее крака на бившия ученик на Академията.

Не знам защо, но този начин на погребение ми изглеждаше много подходящ.

Изпод ливреята пробягнаха пламъци и дрехата, очертаваща контурите на тялото, плавно се отпусна на пода.

— Нямаме какво повече да правим тук — тихо каза Алиса.

Напуснах къщата последен.

Поглеждайки разрухата и ливреите на бившите ученици на Академията, аз стиснах юмруци до побеляване.

— Трябва да изпратим стражите да махнат всичко оттук и може би да съберат пепелта да ги погребем…

Алиса се обърна.

— Непременно…

Наив се съгласи с кимване.

* * *

По обратния път си разменяхме безсмислени фрази, докато главите ни бяха заети със съвсем друго. Колко ли още хора е успяло да зарази Съществото? Разбира се, той можеше да възпроизвежда „сложни“ паразити само до определено количество, но не знаехме точната цифра, както и откога Съществото пребивава в Крайдол. А нали все още има и заразени плъхове, които могат да нападат хора…

— Хайде да закусим? — наруши мълчанието Алиса.

— Аз съм — за! — бързо се съгласи Наив.

Естествено, ние отидохме в заведението на Гръм. От доста време се канехме, освен това беше интересно просто да опитаме старинни и екзотични ястия. Не случайно Гръм на всички хвалеше новия си готвач.

В „Мечта“ беше пълно, но все още имаше няколко свободни маси. Мисля, че Гръм винаги пазеше няколко свободни маси за любими клиенти. Надявам се, че сега сме от тях.

— Дойдохте! — радостно извика Гръм иззад тезгяха. — Пак ли по работа?

— Не — усмихна на Алиса. — Този път дойдохме да обядваме.

— Седнете на масата, аз ще ви донесе всичко — разцъфна здравеняка и бързо хукна към кухнята.

Разположихме се на най-близката маса и се отпуснахме на столовете.

— Това искам, да поседя тихо и спокойно поне за час — въздъхнах аз. — Да не мисля за никакви паразити, плъхове, убийства…

— Ако продължиш този списък, ще ме лишиш окончателно от апетит — предупреди Алиса. — По-добре просто млъкни и се отпусни, става ли?

— Добре — изръмжах обидено и се обърнах настрани да огледам.

В заведението на Гръм явно не идваха обикновени жители от „сребърния“ квартал, изглежда и не всеки търговец можеше да си позволи цените тук. Почти всички посетители на „Мечта“ имаха твърде самонадеяни изражения на лицата си за обикновени жители на пограничния град. Такива едни селски благородници, с пълно съзнание за собственото си достойнство… По принцип, на фона на жителите на „сребърния“ квартал, живеещи в крайна бедност, да изглеждаш заможен съвсем не беше трудно. И лично на мен от цялото това сборище откровено ми се повдигаше…

— Хей, знаете ли какви са тук цените? — попитах приятелите си. — Сигурно е скъпичко, а?

— „Мечта“ е най-скъпото заведение в Крайдол — гордо каза Наив. — Между другото, преди нямах достатъчно пари, за да си позволя да се храня тук.

— Ти и сега ги нямаш — усмихна се Алиса. — Просто Гръм обеща да ни почерпи безплатен обяд. А, ето го и него!

От кухнята буквално изхвърча огромният Гръм. Носейки две огромни табли, препълнени с най-различни блюда, той успяваше с лекота да се провира между масите. И то въпреки факта, че обиколката му можеше да съперничи на същите тези маси! Вече бях виждал удивителното му изпълнение между масите при последното си идване в „Мечта“, но това не ми попречи отново да се възхитя на ловкостта на този великан.

— Най-доброто за най-добрите гости — каза Гръм, поставяйки пред нас таблите с храна. — Да ви е сладко. Извикайте ме, ако искате нещо допълнително.

Мисля, че допълнително дори Наив нямаше да поиска. Гръм нещо се обърка, донесе ни обяд не за трима, а поне за шестима. И всичко изглеждаше много апетитно…

Ние се нахвърлихме на храната така настървено, сякаш не сме яли най-малко от седмица.

— Ех, да можеше всеки ден да обядваме тук — замечтано каза Наив и поглади корема си.

— Няма да минеш през вратата — не пропусна да го закачи Алиса.

След изяждането на едва половината от донесеното от Гръм, ние се отпуснахме уморено на столовете. Нещо повече, имах сериозни опасения, че днес няма да стана от масата.

Няколко минути по-късно до масата сякаш от нищото се появи Гръм.

— Хареса ли ви храната?

— Прекрасна е — честно отговорихме ние.

— Радвам се, че ви хареса — широко се усмихна собственикът на ресторанта. — Имам една малка молба към вас…

— Разбира се — кимнах важно аз, бършейки ръцете си със салфетка. — Ще направим каквото можем.

— Да, аз вече направих, каквото можах… — усмихна се Гръм. — Бих искал да видите какво е това странно нещо в мазето ми…

Аз веднага се напрегнах.

— В мазето?

— Да, само за минутка — смути се здравеняка. — Ако, разбира се, имате свободно време.

Алиса ме погледна с укор.

— Разбира се, ще видим, а Зак, ако се страхува от нещо, може да ни изчака тук.

Аз ли се страхувах?! В битката с „въздушните“ победих двама! В сметката ми имаше стотици убити плъхове и ходещи мъртъвци… Да, бях уплашен, но това никога не ме е спирало!

— Да отидем в мазето — казах твърдо.

Гръм ни поведе към тезгяха.

— Така си и мислех — измърморих на себе си. — Отново капак…

Да, именно капак. Подобен на този, който водеше към склада на търговеца. Само че нямаше никакви защитни заклинания по него — Гръм просто го отвори, повдигайки го ловко с пръсти.

Ние се надвесихме над дупката в пода.

Надолу водеше точно същата дървена стълба, както и в склада на търговеца. Може и да беше дървена, но не изгоря в огнения ад, който предизвикахме заради плъховете. Сигурно беше правена от същите специалисти, които бяха оборудвали капака със заклинания. Да се надяваме, че стълбата на Гръм е също така здрава, защото ако в мазето се сблъскаме с плъхове…

— Ще тръгна първи — казах категорично.

— Кой спори — усмихна се Алиса. — Само не изгаряй всичко преди да сме слезли, става ли?

Гръм ни погледна с ококорени очи.

— Какво говорите? Аз просто исках да ви покажа… Там няма нищо опасно… вече…

— Вече?! — хорово повторихме ние.

— Добре де — смутено потвърди Гръм. — Появи се някаква гадина, но аз се оправих с нея.

В главата ми веднага изникна ярък образ на Съществото, повалено на земята, и небрежно стъпилия върху него тролоподобен здравеняк Гръм.

— Няма значение, аз ще тръгна първи — упорствах аз.

— Както искаш — сви рамене собственикът. — Само… а… Няма нужда нищо да гориш.

Стана ми някак обидно. Наистина свикнах да разрушавам всичко наред. Ето вчера склада изгорихме, днес къщата направихме на решето. Всъщност къщата надупчих единствено аз, това беше изцяло мое постижение.

Бързо се шмугнах през люка, опитвайки се да се скрия от насмешливия поглед на Алиса. Вътре беше тъмно като в рог, но се сетих да щракна с пръсти и веднага се появи не много ярка, леко жълтеникава светлина. Помещението не беше много голямо, много по-малко от склада на търговеца. Почти цялото пространство беше заето от дървени бъчви и щайги.

Изчаках, докато Гръм и приятелите ми се спуснаха долу, и нетърпеливо попитах:

— Гръм, къде е твоята гадина?

— Тя не е моя — запротестира здравеняка и пристъпи към далечния ъгъл на мазето. — Сега ще ви я покажа.

Той се върна със здрава платнена торба и с много щастливо изражение на лицето си изтръска съдържанието й на пода.

— Ето я.

Разбира се, това беше плъх. Огромен, мръсносив, със стърчащ от устата му паразит. Само че изглеждаше, меко казано, малко сплескан.

— Ти тук в мазето ли я хвана? — уточни Алиса.

— Да, слязох за вино, а тя си седи в средата на мазето. Веднага я замерих с първото, което ми попадна под ръка.

— И какво ти попадна под ръка? — попита Наив.

— Накаква кутия — отвърна Гръм. — Но тази гадина отскочи настрани и как само запищя! Застана на задни крака, отвори уста и от нея изскочи още една. Тук се уплаших и хванах нещо по-тежко… Този път не можа да избегне удара.

— И с какво я удари така?

— Ето я, с тази кутия…

Погледнахме това, което Гръм назова със скромното име „кутия“. Дори ако огромният железен сандък, висок колкото мен, беше абсолютно празен, той щеше да смачка не само плъха, но много вероятно и самото Същество.

— Много слушах за тези плъхове, но за първи път ги виждам — каза Алиса, като се наведе над трупа.

Намерила от какво да се интересува.

— Плъхът само един ли беше? — уточних аз.

— Един — увери ме Гръм. — Мислех, че само при мен се е появил, вие да не сте виждали вече нещо подобно?

— Виждали сме, виждали — махнах с ръка. — И нямаш идея откъде се е появил тук? В мазето има ли някаква вентилация или канализация?

— Има, разбира се — кимна Гръм. — Такъв плъх без проблем ще мине през нея, нищо че е доста тясна.

— Във всички мазета ли е така?

— Не, само в тези домове, които могат да си позволят канализация — на Пазарната улица, в „златния“ квартал и в още няколко къщи. Разбира се, не на това ниво, на което е канализацията в големите градове на Империята, но все пак е по-добре от нищо.

Тук ще се съглася с него. Градът и така не е много чист, а ако няма и канализация… помощ!

— Значи през канализацията тези плъхове ще могат лесно да влязат практически във всяка къща?

— Вероятно ще могат — потвърди опасенията ми Гръм. — Разбира се, канализацията води не в мазето, а в кухнята, но какво му пречи да продължи към мазето? И какво, те много ли са?

Алиса се откъсна от изучаването на плъха.

— Възможно е да са наистина много…

Въпреки че точно сега нищо не може да се каже. Уви. Може би ние с Невил, защитата на Прокълнатата къща и на общността на друидите да сме унищожили почти всички плъхове, но може и да са много повече, отколкото мога да си представя. Кой знае?

— Бъди внимателен, — предупредих Гръм.

— Ще бъда — увери ме собственикът на „Мечта“. — А вие ще се справите ли с тях?

— Ще се справим — радостно каза Наив. — Днес заедно със стражите ще направим съвместна атака.

* * *

— Ти защо разкриваш плановете ни? — нахвърли се Алиса върху Наив веднага щом излязохме от „Мечта“.

— Стига — безгрижно каза Викерс-младши. — Гръм е добър човек, от дете го познавам.

Човек ли? Със сигурност има нещо тролско в кръвта си…

— Той може да е добър, и вероятно наистина е човек, но трябва да се научиш какво и на кого говориш — подкрепих аз Алиса. — В един прекрасен момент може да се окаже, че разказваш нещо много важно на някой, който не трябва да го знае.

Наив обидено изсумтя и грабна чантата с плъха, който решихме при първа възможност да дадем на друидката за изследване.

— Добре, няма повече. И една излишна дума няма да кажа.

В действителност Наив изобщо не може да се нарече приказлив човек. Но когато все пак отвореше уста, казваше или пълни глупости, или подозрително умни фрази, които вероятно черпеше от любимите си романтични книги. Да, нашето огнено момче обичаше да чете сълзливи романи за вечна любов и прочее глупости. И това вместо да чете учебниците…

Връщайки се в Прокълнатата къща, ние веднага изпратихме един от младшите сътрудници — решихме да наричаме нисшите вампири, работещи в Огнения патрул, само така — в управлението на стражата. Дойде време да почистим града от паразити и стражата непременно трябваше да ни помогне — в края на краищата, това беше пряко тяхно задължение.

Малко след нас се прибра и Чез с чанта, пълна с медальони и кутийки с очила. Докато Алиса набързо му разказваше за нашата кратка, но запомняща се среща с бившите колеги, аз отворих една от тези кутии. Това, което Чез наричаше очила, на пръв поглед изобщо не приличаше на такива — първо, то се слагаше само на едното око, закрепваше се към ухото и представляваше неголямо кръгло стъкло с червеникав оттенък.

— Това ли е всичко? — искрено се учудих аз.

— Сложи го — предложи ми Чез. — Между другото, това нещо се нарича „пелена“.

Аз бързо схванах как да закрепя „пелената“ и надянах стъклото на главата си. Е, какво мога да кажа? Веднага става ясно защо това нещо се нарича „пелена“. Усещанията бяха двойни — от една страна, всичко стана малко размито, тъй като едното око продължаваше да вижда нормално, а от друга страна… през „пелената“ аз видях Прокълнатата къща такава, каквато беше преди създаването на илюзията. Надупчените стени и наскоро кърпения таван бяха фон на енергийно сплитане с чудовищна сложност, обхващащо цялата вътрешност на къщата. Всичко беше невероятно интересно и напълно неразбираемо.

— Алиса — повиках вампирката с леко дрезгав глас — трябва да пробваш.

— Ще има време — недоволно каза Чез. — Ти по-добре обясни защо всички битки стават само с твое участие? Нито една не си пропуснал!

Защо, защо… защото съм човек кутсузлия, тоест Човек на съдбата. Това звучи гордо, но пък е много опасно — нито една неприятност не минава без мен.

— А ти по-малко се туткай — посъветвах приятеля си. — Вместо да седиш при техномаговете, разходи се из нощния град, надзърни в десетина двора, а още по-добре в десетина масета. Повярвай ми, за една такава нощ ще се навоюваш за десет години напред.

Чез се покри с червени петна.

— Аз… аз… Ще видиш колко полезни могат да бъдат медальоните и очилата!

— Не се и съмнявам — съгласих се аз.

Аз наистина бях уверен в безспорните ползи, които могат да ни донесат техномагическите предмети. Но Чез се обиди още повече. От време на време той наистина ме изумяваше — беше почти два пъти по-възрастен от мен, а се държеше като дете.

— Хайде дай си медальона, ще ти покажа какво може — каза той.

Свих рамене и опипах мястото, където трябваше да бъде медальона.

— Загубил съм го — изненадано казах аз. — Сигурно когато се бихме с „въздушните“ някой от тях го е сграбчил.

— Какво?! — облещи се Чез. — Знаеш ли колко струва това нещо?

— Не — честно отговорих аз. — Не си ни казвал.

— Дракон да ги вземе тези медальони! — възмути се Алиса. — Не мислете сега за тях. Днес трябва да обединим сили с нисшите вампири и стражата, за да направим основно почистване на града.

Чез грабна от масата един от медальоните.

— Точно за това ни трябват! Вижте, ако на един от тях включим тревога, тогава на всички медальони в радиуса му на действие ще светнат очите на дракона. А на обратната страна ще се появи стрелка, като на компас, която ще покаже точно откъде идва сигнала за помощ.

— Полезно — съгласих се аз. — А ако постъпят едновременно няколко сигнала? Стрелката как ще реагира?

— За това не сме мислили — Чез се почеса по главата. — Да, предполагам, че е трябвало да се предвидят няколко стрели. Но! Има карта, на която се показват всички медальони!

Чез извади от чантата сгънат лист хартия и започна да го разгъва. В резултат се получи толкова огромно платно, че едва се побра на масата. На платното беше изобразена приблизителна карта на Крайдол.

— Вижте, ако прокарате ръката си от този ъгъл на картата към другия, а след това на диагонал, тя се включва.

С картата почти нищо не се случи, само се появиха купчина дребни цифри, наслоени една върху друга.

— Всеки медальон си има сериен номер — продължи Чез — и всички те ще бъдат показани на картата. Сега медальоните са на едно място и затова са виждат натрупани един върху друг.

— А това какво е? — каза Алиса и посочи с пръст някъде в другата част на града.

— О! — зарадва се Чез. — Това е загубеният от Зак медальон, виждате ли, в кръгчето е изписан номер едно.

— Той се движи — казах аз. — Нима някой го е взел? Или…

Опитах се да си спомня всички детайли от битката със заразените „въздушни“.

— Какво? — нетърпеливо попита Алиса.

— Може би медальонът е в някой от оцелелите „въздушни“? — предположих аз.

— Тогава можем да ги намерим много лесно — с неприкрита гордост каза Чез. — Вярно, ще трябва да почакаме, докато спрат някъде. Че такава огромна карта не е много удобна за носене.

Разбира се, само че отличителният знак на Огнения патрул може изобщо да не е в оцелелите „въздушни“, това беше само предположение. Не се поколебах да споделя мислите си със своите приятели.

— Безусловно — съгласи се Алиса. — Но така или иначе трябва да си върнем медальона.

— С това ще започнем — съгласих се аз. — Но сега друго ме вълнува… с бившите „въздушни“, ако ги срещнем, ще можем да се справим, но какво ще правим със Съществото?

То е нечувствително към магия, дори вампирът… както се изясни, не от Бойния клан, и той не можа да се справи с него, макар че му причини незначителни щети и го принуди да отстъпи.

— Задействаме сигнала за тревога и се нахвърляме цяла тълпа върху него — предложи Чез. — Или просто бягаме по-надалеч?

— Да бягаме? — изсумтя Алиса. — А може би направо да си останем в къщи и изобщо да не прочистваме града?

— На тази гадина нищо не можем да направим — казах аз. — А просто глупаво да го атакуваме цяла тълпа е твърде опасно. Може би трябва да се свържем с този вампир…

Само че как? Никой не знае кой е той, какво прави тук и защо преследва Съществото?

— Не съм сигурен, че помощта на неизвестния вампир ще ни е толкова полезна — изхриптя Чез, опитвайки се да закрепи огромната карта на стената. — Я ми помогнете…

Ние с Алиса хванахме картата от двете страни, докато Чез изтича за чук и пирони и я закова.

— Чудесно — гордо каза той и отстъпи няколко стъпки. — Сега целият Крайдол е като на длан.

Всъщност, от тази карта почти нищо не се разбираше. Тоест, разбира се, можеше да се разпознаят улиците, малките квадратни форми бяха къщи, но за некореняците, каквито бяхме и ние, ще бъде много трудно да се ориентират по тази карта.

В закритата зала надникна младши сътрудник на Патрула.

— Там… дошли са при вас…

* * *

Стражата дойде едновременно с нашите младши сътрудници. Те бяха пълни противоположности — всички стажници бяха в блестящи на слънцето доспехи, а вампирите бяха облечени в черни накъдрени дрехи и лица, закрити с най-различни маски. Те се събраха пред входа на Прокълнатата къща, на поляната с все още пресните следи от изгорелите плъхове. Ние вече ги чакахме на прага на къщата и можахме да оценим цялата оригиналност на създалата се ситуация. Впрочем, както се изясни по-късно, тя беше много по-оригинална, отколкото сме си представяли.

— Даркин?

— Моите уважения, Девлин.

Офицерът от стражата и предводителят на нисшите вампири спокойно стояха един срещу друг, но в цялото им поведение се усещаше някакво напрежение. Те определено се познаваха, и съдейки от изражението на Девлин запознанството им е станало при не твърде приятни обстоятелства.

— Ти също ли си постъпил в Патрула?

— По принцип, аз съм нещо като офицер на ето тези — Даркин посочи към застаналите зад гърба му вампири — момчета. Забавно, нали?

Девлин се ухили.

— Определено. Най-накрая си намери работа, достойна за теб…

Бързо осъзнах, че ако не се намесим, техния мил разговор може да се превърне в масов бой между вампири и стражи. Разбира се, това би било много интересно да се види, досега не бяхме виждали стражи или вампири в действие, но по-добре все пак да им запазим силите за истински противници.

— Алиса, приключи с това както ти си знаеш — прошепнах на вампирката. — Само бой ни липсва сега.

— Както кажеш, шефе — престорено покорно каза тя и с лекота скочи от верандата на тревата, за миг преодолявайки цялото стълбище.

— Дойдохте точно навреме — каза тя на гостите — тъкмо се канехме да организираме лов на плъхове.

— Че те не са ли вече тук? — изненадано каза офицер Девлин, хвърляйки красноречив поглед към вампирите.

Алиса се усмихна, разкривайки белите си зъби.

— Вие май искате да ме обидите?

Девлин се задави.

— Какво говорите, как може…

— Вижте, определено не обичам расистите, и особено тези от тях, които не харесват такива красиви и мили създания като вампирите.

Младшите сътрудници на Патрула я подкрепиха с дружен смях.

Обстановката се разведри и аз реших да пристъпим към същността:

— И така, нека се заемем с подготовката на предстоящия лов.