Алекс Кош
Огненият патрул (27)

Действие 5

Отначало реших, че най-накрая ми се е присънил обикновен сън. Нали за първи път виждах себе си в него. Но много бързо дълбоко в себе си осъзнах, че отново греша — това беше поредното видение, а съдържанието му напълно потвърди моите подозрения.

Аз се спусках от втория етаж на Прокълнатата къща и седнах на ръба на миниатюрния басейн. Бавно потопих пръстите на дясната си ръка във водата, след това се замислих за момент и се наведох към огледалната повърхност на Фонтана на съдбата, потапяйки лицето си в него. Е, сега ще падна във фонтана — логично предложих аз. Но не! Изправих се на крака и погледнах скулптурата на дракона. По лицето ми се стичаха капки вода. Колко странно, аз ги усещах по кожата си и същевременно се гледах отстрани…

Някъде наблизо се разнесе тихо пеене… Не, самият аз започнах да пея! И то на напълно непознат ми език… Красивата, тиха и лека мелодия сякаш обгръщаше съзнанието ми. Тя сякаш подканяше за танц… и той затанцува! Драконът на фонтана бавно разпери крилата си и се завъртя в странен завладяващ танц. Той подскачаше, въртеше се като пумпал, и дори закълчи тънки крака в такт с музиката. В един момент миниатюрният дракон подскочи нависоко, разперила крилца и кацна на рамото ми!

Следващата част от песента изпяхме на два гласа — дракончето ми пееше на странен чуруликащ език. Бях сигурен, че това е език, а не просто глупаво птиче чуруликане. След края на песента аз внимателно се свалих дракончето от рамото си, отидох до фонтана… и стъпих в него! Внимателно поставих дракона на пиедестала, затворих очи и бавно седнах във водата.

Дракончето се повъртя още малко, намествайки се удобно на постамента, и замръзна.

* * *

На сутринта се събудих от радостните викове на Чез. Той викаше толкова силно, че сигурно беше събудил половината град.

Отваряйки очи, известно време постоях неподвижно, припомняйки си последното видение. Въпросът за неговата реалност изобщо не съществуваше. Бях абсолютно уверен, че всичко това се е случило. Освен това песента на непознатия език така се беше забила в мозъка ми, също както това винаги се случваше с песните от другия свят. Не ми трябваше да се напрягам, за да я повторя още сега от началото до края. Мелодията беше наистина много интересна, трудно можеше да се забрави. А как танцуваше дракончето от фонтана? Невероятно… и аз го събудих, точно с тази песен! Откъде ли съм я научил? Потапяйки лицето си във фонтана, аз сякаш се отворих и тялото ми беше завладяно от някой друг. Друго обяснение просто не виждах.

В дневника на лудия Майстор се споменаваше за някакво забравено заклинание, бившият библиотекар също говореше за нещо подобно. Излиза, че аз можех да възпроизведа това заклинание! И какъв е резултатът? Не мисля, че всички свойства на тайнствения Фонтан на съдбата се свеждат до оживяване на дракончето, най-вероятно това е само допълнение или едно от проявленията на неговата магия. И за разкриването на тази тайна не можех да разчитам на никого, дори бившият собственик на Прокълнатата къща нищо не знаеше.

Отдолу пак се чуха виковете на Чез.

Временно се разсеях от мислите за видението и се опитах да разбера на какво толкова се радва приятелят ми. До постъпването в Академията Чез го вълнуваха само три неща: Занаята, момичетата и парите. Занаятът вече не можеше така да го развълнува, момиче като че ли си има (най-малко той искрено го вярва), оставаха само парите. Нима е дошъл отговор от Академията?

Бавно се облякох, постоянно връщайки се към видението, и слязох долу. Във фоайето вилнееше рижия ми приятел.

— Аз го направих! — извика той вместо поздрав, размахвайки измачкан бял плик.

— За какво толкова викаш? — намръщих се аз. — Получил си отговор от финансовия отдел ли?

— Не просто отговор, а мечта! — Чез чак подскачаше от нетърпение.

Стана ми интересно какво толкова са написали. И най-важното…

— Къде са парите?

— В банката. — Чез ме погледна, сякаш съм луд. — Да не мислиш, че ще ни изпратят торба с пари?

Честно казано, точно това си мислех. И не знаех, че в Крайдол има такова постижение на цивилизацията като банка.

— И на каква сума е чека?

— Познай.

Чез скри плика зад гърба си. Сякаш можех да го прочета през хартията.

— Какво, не можеш ли да познаеш?

— Е, поне предположи…

Започнах да се ядосвам.

— Не ме дразни.

— Добре — изненадващо лесно се предаде Чез и важно каза: — Изпратили са ни напълно достатъчно!

За това и сам се досетих. Направо да полудее човек.

— Колко?

— Хиляда империала!

Не е зле. Особено ако отчетем, че в Приграничните райони империалът е почти два пъти по-скъп, отколкото в столицата. С нисшите вампири се спазарихме за три империала на седмица. Така че засега се справяме. Но защо Чез е толкова щастлив? Сумата не е чак толкова огромна…

— Радваш се, че най-накрая ще можеш да купиш подарък на момичето си ли? — изведнъж се досетих аз.

— Глупак — измърмори приятелят ми, незабавно губейки доброто си настроение. — Какъв подарък, дракон да го вземе?

— Нали искаше да… — изненадано започнах аз, но Чез ме прекъсна:

— Трябва да платим на вампирите, а ние имаме точно две дузини по ведомост. След това трябва да платим на друидите за лечението…

— На друидите защо? — не разбрах аз. — Нали ни лекуват безплатно.

Много добре си спомнях, че Мелисия каза нещо подобно.

— Нас — може би, но вчера трябваше да лекуват още четири вампира, а и кой знае колко още ще има… приятелството си е приятелство, но гладен не се стои. — Чез очевидно вече беше помислил за всичко, защото без никакво колебание продължи: — Заплатите на вампирите за няколко месеца напред, лечението при друидите, храна, плащанията към техномаговете, други дребни разходи… и сме на нула.

Хм, оказва се, че Крайдол не е чак толкова евтин град.

— Тогава защо се радваш толкова, щом сме на нула? — попитах приятеля си.

— Ами само си помисли какво щеше да стане, ако не ни бяха пратили пари.

Послушно помислих и оцених:

— Ура-а, изпратиха ни пари!

Отгоре се разнесе ядосаният глас на Алиса:

— Какво крещите?!

Вампирката стоеше на най-горното стъпало и ни гледаше отвисоко, буквално и в преносен смисъл.

— Изпратили са ни пари — поясних аз.

Алиса много изразително, както само тя го умееше, завъртя пръст в слепоочието си.

— Вече се досетих. Стига сте викали!

Ние с Чез на два гласа обяснихме на вампирката причината за нашата радост. Не започна да вика с нас, разбира се, но схвана идеята.

— Отлично — сдържано се съгласи тя. — Сега можем да помислим за по-важни проблеми. Знаете ли, че тази нощ никой не е атакувал Прокълнатата къща?

Чез със скок седна в едно кресло и вдигна краката си на масата.

— Това е добре… или не?

— Не — каза Алиса и поясни: — Щом плъховете не ни атакуваха, значи са били свободни да атакуват обикновените хора… или някой друг.

— А може би те всички са загинали снощи при опита за нападение над Прокълнатата къща и над общността на друидите? — предположих аз. — А и ние с Невил убихме над сто от тях.

Алиса седна на креслото срещу Чез и аз някак естествено седнах до нея.

— Не знам — честно отговори вампирката, — но не ми харесва тази ситуация. Ние седим тук, в безопасност, оставяйки жителите на милостта на Съществото и паразитите.

— А какво можем да направим? — неочаквано избухна Чез. — Хей, виждате ли, не ми харесва тази ситуация. По-добре предложи решение! Какво само ни ровиш в душите?

Помислих, че сега Алиса ще се нахвърли с юмруци върху Чез, твърде често напоследък прибягвахме до саморазправи. Дори си помислих дали да не поставя Въздушен щит между тях, но вампирката само тъжно въздъхна и виновно сведе поглед.

— Извинявайте, просто наистина ми е много тежко… да чувствам безпомощността си.

— Да, разбираме — върна се към нормалния си тон Чез. — Тежко е, но ние поне имаме някаква сила и възможност да се защитим. Представете си какво им е на останалите хора. Не знаят нищо за паразитите, но живеят във вечен страх от вампирите, които спокойно се разхождат из града — това е просто ужасно. Разбира се, те се опитват да се защитят, понякога дори нападат неканените гости, но много рядко има полза от това. Стражата също нищо не може да направи… Само ние имаме реален шанс да променим живота в града към по-добро.

Тук ме изненада. Мислех, че моят риж приятел се интересува само от справочника от заклинания и предстоящата среща с „приятелката си“, която, между другото, беше виждал само веднъж. А той държи такава реч, сякаш наистина го вълнуват всички тези проблеми.

— Да… — само това успях да кажа. — Като говорим за жителите на града, къде е Наив?

Чез се прозя.

— Не е спал цяла нощ, като беше при брат си. Нека го оставим да си почива.

Гледам, цялата енергия на приятеля ми свърши. Удивлявах му се — станал е преди мен, успял е да получи писмото…

— Добре, какви са плановете ни за днес? — обърна се към мен Алиса.

Е, разбира се, аз съм главният тук. Поне на теория…

— Да видим… — с важен вид казах аз. — Днес по план…

В закритата част на залата влезе нисш вампир. Както винаги, целият в черно, със закрито от кожена маска лице.

— Добро утро! — отчетливо поздрави той.

Ние почти едновременно се намръщихме. Твърде бодрият глас на младши служителя на Огнения патрул удари по уморените ни мозъци като хипноатака.

— Ти по работа или просто да издевателстваш над нас? — попита Чез. — В този ранен час не трябва да излъчваш оптимизъм…

Виж кой го казва, преди няколко минути самият той крещеше и скачаше като луд.

— Няма — кимна важно вампирът. — Имате посетител — госпожа Мелисия.

Госпожа… като някакъв иконом — приемаме важни гости.

— Покани я — махна с ръка Алиса. — Сигурно е научила нещо важно, за да дойде толкова рано… — тя се намръщи. — Или нещо се е случило с Невил?

Радостното изражение на лицето на друидката разпръсна всичките ни съмнения.

— Добро утро. Да не идвам твърде рано?

Този път тя беше облечена в официални друидски дрехи в зелен цвят. Може би при тях е прието винаги да са облечени така при излизане от друидската общност? Не знам, във всеки случай зеленото наистина й отива — много добре подчертава фигурата й и яркозелените й очи.

— Ако има добри новини, то е съвсем навреме — отговори Чез, скачайки от креслото. — Сядай, аз ей сега ще се върна.

— Чез, къде хукна? — извиках след него, но той вече изчезна на втория етаж.

Странен е днес, такъв един нервен. Да, ние всички напоследък нервничим повече от необходимото, така че защо Чез да е изключение.

— Как е Невил? — веднага попита Алиса.

— С него всичко е чудесно — усмихна се друидката. — Вярно, трябваше да го приспя, за да не избяга без време. Физически Невил е напълно здрав, но способносттите му за заклинаия все още не са се върнали.

Дракон да ме вземе… Излиза, че заради гадното Същество Невил наистина е „прегорял“! И колко дълго може да продължи безсилието му?

Последният въпрос го зададох на Мелисия.

— Не се знае. Във всеки случай, аз все още не искам да го пусна. Ако плъховете, както казваш, ви търсят вас двамата, тогава без магически способности той ще е твърде уязвим.

Уау, тя наистина е загрижена за него. Интересно, защото й е пациент или Невил наистина има реален шанс за взаимност? Кой би си помислил…

— Нося!

Чез буквално се претърколи надолу по стълбите и като по чудо не изтърва подноса с четири чаши. Хитрец, сигурно използва телекинеза… макар че не беше много силен в това.

— Заповядайте — гордо се усмихна Чез и постави подноса на масата пред нас.

Алиса се наведе към чашите и подуши подозрително.

— Има нещо познато… но не мога да го позная…

— Иска да ни отрови — предположих аз. — За да вземе всички пари за себе си.

— Ама че сте и вие — намръщи се моят приятел. — Първо опитайте.

Ние предпазливо се гледахме един към друг, изчаквайки някой първи да опита подозрителното питие. Предполагах, че Чез е успял да намери дърво „као“ в градината и се е опитал да свари най-популярната напитка в Лита. Но какво ли се е получило?

— Добре, аз като единствен специалист по отрови, ще опитам първа — с напълно сериозно лице каза Мелисия.

Бедния Чез беше жалка гледка.

— Ама и вие… просто няма думи…

Мелисия отпи една глътка.

— О, добро е. Вярно, изобщо не прилича на „као“, но е доста вкусно.

Ние с Алиса се престрашихме и опитахме произведението на Чез.

— Не е лошо — съгласи се Алиса. — Но нещо липсва. Знаеш ли, поговори с Велес, да, да, точно мръсният старец. Той знае стотици рецепти от старо време, със сигурност сред тях ще има някоя подходяща.

Аз не бях толкова оптимистично настроен. С огромно усилие преглътнах невероятно силната отвара и едва сдържайки сълзите си, се възхитих на издържливостта на момичетата.

— Напълно съм съгласен с Алиса — най-накрая казах аз. — Не е зле, но нещо липсва…

Чез засия.

— Чакайте, сега ще ви донеса още един вариант!

Той грабна подноса и изтича за следващата порция.

— Това да не е отровно? — бързо попита Алиса веднага щом Чез изчезна на втория етаж.

— Не е — увери ни Мелисия. — Той просто не е улучил концентрацията…

След като опитахме втората порция от това, което Чез гордо и съвсем незаслужено наричаше „као“, ние пристъпихме към работа, и по-точно, пристъпи Мелисия:

— Прекарах цялата нощ в изследване на паразитите. Оказа се, че паразитите са различни видове! За поемане на контрола върху по-елементарните мозъци се използват „прости“ паразити. Вие се чудихте защо Съществото убива определен брой хора на ден. Най-вероятно защото то може да произвежда ограничен брой „сложни“ паразити, способни да управляват човешкото тяло.

— А плъховете?

— В плъховете се вселяват „прости“ паразити, който Съществото произвежда в много по-голямо количество. Ето защо в града има много заразени плъхове, а хора почти няма.

— В това не можем да сме сигурни — отбелязах аз.

— Съгласна съм. Освен това, заразеният със „сложни“ паразити човек много трудно се различава от нормалния… Завладявайки човека, паразитът може напълно да имитира поведението му.

— Не бих казал, че двамата, когато оживяха, приличаха на обикновени хора — не се съгласих аз. — Напротив, държаха се като някакви марионетки.

— Просто на паразитите им трябва време, за да поемат изцяло контрола върху човека. Да свикнат с новия дом, така да се каже.

Е, това наистина обяснява много неща.

— А защо заразените изгарят на слънце, също като вампирите? — попита Чез.

— Самият механизъм на изгаряне известен ли ви е?

— Не — отвърнахме ние с Чез, а Алиса замълча — тя знаеше почти всичко за вампирите.

— Вампирите не могат да понасят слънчевата енергия. Черната душа се разрушава под въздействието на чистата енергия, а заедно с нея и самото тяло — обясни ни Мелисия.

Никога не успях да разбера тази глупост. „Черна душа“, да бе. И в какво се изразява това? Като изключим известна неадекватност, много от познатите ми вампири са добри хора… Пфу, каква глупост. Вампирите — добри хора. Трябва непременно да кажа на Чез, много ще се смее. Не, сериозно, не виждах в тях особена чернота. Да, те обичат свободата и независимостта, да, ей така могат да убият всеки, който не им харесва. Но много хора се държат не по-добре или дори по-лошо! Излиза, че при някои вампири душите са по-черни, отколкото на други? Едва ли. Все си мисля, че всички тези обяснения за „душата“ са глупости, прикриващи липсата на знания. Сигурно има много по-добро обяснение. Просто ние още не го знаем…

— Добре, но какво общо имат тука паразитите? — прекъсна мислите ми Чез.

— Очевидно Мелисия иска да ни каже, че паразитите също имат душа — усмихнах се аз.

Друидка ме погледна изненадано.

— Точно това се канех да кажа.

Каква глупост. О, като се прибера в Академията, непременно ще потърся книги на тази тема. Не можем винаги да събираме в едно непознатите ни процеси и да ги поставяме в зависимост от някаква си „душа“. Не, не казвам, че не съществува, напротив, това е доказан факт, но не може винаги и навсякъде да се позоваваме на преходната й същност! Както процеса на заразяване с вампиризъм… силно се съмнявах, че зависи от свойствата на душата. Един устоява на черната зараза, а на друг душата му взела, че „почерняла“. Може би ако изучим този процес, ще успеем да помогнем на нисшите вампири?

— Глупости — възкликнах аз. — Има ли други възможни обяснения?

— Няма нужда от други — уверено отговори друидката.

О да, всички друиди са привърженици на класическите възгледи за света. Така лесно няма да ги разубедиш.

— Добре, засега ще се престорим, че това обяснение ни удовлетворява — въздъхнах аз и улових изненадания поглед на Алиса, тя явно не разбираше защо споря с Мелисия за такава дреболия. Не, скъпа, това не е дреболия и някой ден аз ще го докажа. — А какво става със засичането на паразитите?

Друидката очевидно не разбра моето недоволство, също като Алиса.

— Засичането… — на Мелисия й отне известно време да схване въпроса — аз с моите тъпи въпроси я бях изкарал от релси. — С него всичко е наред. „Простите“ паразити можем да откриваме в радиус от стотина крачки, със „сложните“ е по-трудно. Вероятно ще могат да се засичат от около десетина крачки.

Не знаеш да се радваш или не. От една страна, добре е, че изобщо можем да ги засичаме, от друга… колко време ще ни трябва да обходим всички домове и мазета?

— И как точно ще можем да ги откриваме? — нетърпеливо попита Чез.

— Да, ами… — друидката извади някъде от дрехите си цял куп непонятни предмети. — Тези гривни, направени от дървесна кора, ще ви помогнат.

Всеки от нас взе по една гривна.

— Как действа? — попитах аз, въртейки я в ръцете си.

— Много просто: Слагате я на китката и когато в обхвата на гривната се появи пищяща гадина, тя ще реагира. Не гадината, а гривната, разбира се.

Дано. Би било забавно, ако стане обратното.

Чез сложи гривната на китката си и завъртя ръка.

— Не е мой стил, но става. И как ще реагира, какво ще се случи?

Мелисия леко се смути.

— О, извинявай, ще усетиш леко изтръпване.

— Супер — възхити се Алиса. — Майсторска магия. Не можеше ли да се измисли по-приятен начин за сигнализация!

— За една нощ — не — честно каза Мелисия. — Освен това, в зависимост от коя страна спрямо вас са паразитите, гривната реагира на различни места… ами, вие сами бързо ще се ориентирате, когато се случи.

Надявам се да не е прекалено болезнено. Иначе ще се наложи да ходя цял ден с болка в ръката.

— Затова пък направихме достатъчно количество гривни, така че можете да раздадете на всички вампири и на тези, които ще ви помагат — допълни друидката.

— Това е добре — признах аз.

Известно време обсъждахме предстоящия лов на паразитите, след това се разделихме. Мелисия беше нетърпелива да продължи изучаването на нашите подли врагове, на Чез му предстоеше посещение в банката, а ние с Алиса и Наив трябваше да посетим второто отделение на Патрула в Крайдол. Във връзка с предстоящия лов ни трябваха всички сили, които можехме да осигурим. Освен това Чез обеща веднага да отскочи до магазина за техномагии, за да вземе медальоните и очилата за визуализиране на енергийните потоци.

— Между другото, Зак, вземи за всеки случай медальона на Огнения Патрул. — Чез ми връчи кръглото драконово изображение. — Ако се случи нещо сериозно, ще можем да те открием.

Не му казах, че ако с мен се случи нещо сериозно, то едва ли ще намерят и парченце от мен. Защо да помрачавам и без това не твърде оптимистичната атмосфера?

Преди да тръгнем събудихме Викерс-младши и тържествено му обещахме на връщане да закусим при Гръм, защото сега нямахме време.

На самия изход изведнъж си спомних написаното в дневника на лудия Майстор. Ако някой от нас се срещне със Съществото, ще се нуждае от защита от хипноатака! Разбира се, тази защита няма да му помогне да убие Съществото, но си е нужна…

Наложи се да отделя половин час, за да обясня на приятелите си как съм разбрал за чудните свойства на фонтана. В резултат на това така се уплетох в лъжи, че загубих нишката на разказа си, но успях да накарам всеки един да се измие във фонтана, включително и всички нисши вампири, които точно по това време пристигнаха в пълен комплект — започваше работният им ден. За целта се наложи да махна илюзията, скриваща фонтана, заменяйки кактуса с опростена версия на Фонтана на съдбата — без дракона и красивите плетеници.

Вампирите се подчиниха безпрекословно, те не преставаха да ме учудват. Може би това се дължеше на факта, че Даркин беше избрал само най-интелигентните от тях, онези, чиято „душа“ не е напълно почерняла… Пфу, колко е противно дори да мисля за тази глупост.

Между другото, Даркин не беше взел в Огнения патрул онова високомерно момиче, което се опита да ме нападне в уличката до управлението на полицията. Това изглеждаше доста странно, защото дори абсолютен лаик като мен забелязваше близките им отношения. Все пак, това си беше негова работа…

Нисшите вампири много присърце бяха взели работата си с приемането и разглеждането на жалбите. Какво щяхме да правим без тях? Страхувах се дори да си представя. Но днес работата с жалбите ще трябва да почака, тъй като следобед ни предстоеше лов, в които те участваха пряко.

* * *

Наив, който стана нашият водач, уверено водеше мен и Алиса към местоположението на втория Патрул. Сега, когато вече имахме сензори за паразитите, наистина ни трябваше помощ. Едва ли нисшите вампири ще могат да се справят с плъховете, ако се окажат твърде много, при условие, че не могат да се справят дори с едно сиво създание. Тук без магия не става, а ние сме само четирима, без да броя временно (надявам се) излезлия от строя Невил.

— Говорете каквото си искате, но на мен „въздушните“ изобщо не ми харесват — каза Алиса. — Само помислете, нито сме ги виждали, нито сме ги чували. През цялото това време ние нито веднъж не сме ги срещали. А също са Патрул…

— А може би по цял ден приемат жалби? — казах аз. — И нямат време… Когато ние излязохме, видя ли каква опашка имаше пред къщата.

Наив тръсна ръката си на рамото ми.

— Тук не си прав, ето я къщата, в която са се настанили. Няма никаква опашка.

Наистина двуетажната сграда, които ни показваше Наив, изглеждаше безлюдна, сякаш никой не живееше там. Не се усещаше онова излъчване, което имат обитаемите къщи. Абсолютно мъртва къща. Така изглеждаше нашата Прокълната къща, когато я видяхме за първи път.

— Вижте, и тях са ги настанили в съборетина — изненадах се аз. — Ако, разбира се, не си се объркал. Къщата изглежда така, сякаш отдавна в нея не е стъпвал човешки крак.

Наив се замисли за миг и каза.

— Не, къщата е точно тази.

— Е, тогава може би просто са много лоши домакини — предположих аз.

— В това мога да повярвам — съгласи се Алиса. — А също и че изобщо не патрулират.

От сутринта настроението й не се оправяше, варираше от лошо до ужасно. И рефлектираше основно върху хората около нея, тоест върху нас.

— Да проверим — предложих аз. — Може пък изобщо да не са стъпвали тук.

Ние се приближихме към порутената сграда.

— Вижте, пресни следи — посочи Алиса.

Беше права. Някой беше ходил в двора, при това съвсем наскоро — буйно израсналата трева беше стъпкана, а по прашната веранда ясно се виждаха следи от обувки.

— Трябва да проверим къщата за паразити — каза Наив. — Ами ако те… там… се крият. Нали се страхуват от светлината, значи прекарват деня по разни мазета, канализации…

Я как се разприказва Викерс-младши. Това вероятно е от глад. Сигурно ако го оставим ден два без храна може и гений да стане. Ще трябва непременно да проверя.

— Не знам дори на какво да оприлича това архитектурно чудо — усмихна се Алиса. — Може би все пак на канализация.

— Някой почувствал ли е изтръпване? — попитах аз.

Всички едновременно свиха рамене.

— Значи не би трябвало да има паразити — не много уверено казах аз. — Хайде да влезем…

Без да казваме нито дума, се заградихме с щитове. Както с въздушни, така и с енергийни. Събитията от последните дни ни принудиха да бъдем много внимателни. Макар че през цялото това време големите опасности се падаха все на мен…

Старата паянтова врата се отвори със зловещо скърцане, което, сякаш изплашено от неканените гости, избяга някъде във вътрешността на къщата. Като официално определен за главен аз влязох първи.

— Хей! Има ли някой тук?

Отговори ми само ехото.

— Хайде да поогледаме наоколо — предложих аз, опитвайки се да предам на гласа си същата увереност, с която винаги говореше чичо ми Ромиус.

Може би за нас най-добре беше да се махнем веднага оттук, защото къщата явно беше празна. Но нещо ме спря.

Разположението напомняше Прокълнатата къща, но имаше и разлики — стълбището, водещо към втория етаж, на ширина заемаше почти половината хол. Изглежда някога тук е имало истински партита и по стъпалата, покрити с избелял от времето килим, са се спускали брилянтните домакини. И след това са започвали танците… Така-а, какво се размечтах и отпуснах! Трябва да бъда сериозен.

Разходихме се в залата, но без да се изпускаме от поглед един друг. Всичко наоколо изглеждаше сякаш тук неотдавна са започнали почистване, но така и не са го завършили. Боклукът беше събран в спретната купчина боклук, но не беше изнесен. На част от античните мебели прахът беше старателно избърсан, а на места си стоеше недокоснат, с дебелина около пръст. Впрочем тази къща не беше толкова стара, колкото нашата, защото мебелите бяха доста запазени. В Прокълнатата къща те се разпадаха на прах само от докосване.

— Тук наскоро някой е започнал да почиства — изрази предположението ми Алиса. — Но не е приключил.

— Не ми харесва тук — мрачно каза Наив. — Противно е някак си…

— Ти просто не си виждал как изглеждаше Прокълнатата къща преди почистването, което ти и брат ти успешно пропуснахте — не можах да се въздържа да не го закача. — Но атмосферата наистина е някак нездравословна…

Да, неуютно беше. И не само заради мръсотията и мириса на мухъл. Имаше и нещо друго…

— Гривните сигнализират ли нещо? — за всеки случай попитах аз.

Моята гривна тайнствено мълчеше, но знам ли — може аз да съм с понижена чувствителност или тя да е дефектна?

— Не — кратко отговори Алиса. — Да видим и другите стаи?

Наив пое дълбоко дъх и се закашля.

— Кхъ… а може би не? Няма никой, да се махаме оттук.

Алиса оголи зъби в подигравателна усмивка.

— Щом няма никой, от какво те е страх?

— Не ме е страх — възмутено измърмори Наив.

Веднага се обиди, значи вампирката, както обикновено, улучи в целта.

Първи по скърцащите стълби, разбира се, тръгнах аз. Бързият оглед на втория етаж веднага показа, че преди нас тук са се качвали едва няколко пъти — следите от стъпки ясно показваха къде са обикаляли хората преди нас.

— Къде може да са отишли? — зачуди се Алиса. — Започнали са почистване… обиколили са цялата къща, а след това са изчезнали някъде.

Ние бавно се върнахме на първия етаж.

— Вижте, следите водят насам!

Наив посочи с пръст стъпките, водещи към една малка врата встрани до стълбите.

— Към мазето? — предположи Алиса.

— А, не — веднага реагирах аз. — До гуша ми дойде от мазета, няма да отида там.

— Уплаши ли се? — подкачи ме Алиса.

Аз?! Та аз участвах във всяка битка! Бих се със Съществото… и с мъртъвците!

— Отдръпни се! — заповядах.

Пристъпих към вратата и сплетох Въздушен юмрук.

— Аз да съм уплашен?!

Ударих вратата със заклинанието и видях как треските се разлетяха из залата — останките от онова, което доскоро беше врата.

— Не изоставайте.

Малко късно осъзнах, че вампирката за пореден път ме поднасяше, но вече беше късно да се връщам. Ама че герой. Само една дума и правя всичко, което тя пожелае. Какъв позор!

— Да не бързаме толкова, а? — колебливо попита Алиса, но аз вече не я слушах и бързо погледнах в отвора.

Беше тъмно като в рог. Пуснах няколко Огнени топки и веднага стана доста по-светло. Видях една малка стая, затрупана със стари мебели, кутии и най-различни други неща.

— Има ли някой? — каза в ухото ми Алиса.

Едва не подскочих.

— Изглежда няма никой — казах, затаявайки дъх.

Алиса се облегна на рамото ми и погледна вътре. Тя беше толкова близо, че усещах дъха й по бузата си…

Идилията развали Наив.

— О, има още една стая!

Алиса веднага се отдръпна от мен.

— Чакай, не отивай там без нас!

Естествено, той не я послуша.

— Вижте!

В следващия миг се раздаде ужасен трясък — Наив прелетя през цялата зала, удари се в стената и рухна върху старата маса, разбивайки я на парчета. Алиса реагира мигновено и отскочи, прикривайки се зад стълбите, в които веднага се удари невидимия с просто око Въздушен юмрук. Изглежда патрулът от въздушния факултет най-накрая се появи.

Бързо сплетох Универсална стена и за пореден път се възхитих на лекотата, с която започнах да правя това заклинание.

— Хей, ние сме приятели! — извиках аз, погледайки иззад стълбите.

Универсалната стена пред лицето ми веднага се освети от няколкото избухнали в нея заклинания. На няколко крачки от мен стоеше петорката на въздушните с нахлупени до самия нос качулки.

Алиса сграбчи ръката ми.

— Зак, гривните!