Алекс Кош
Огненият патрул (25)

Действие 3

И ние гледахме.

Мъртвите дълго се лутаха по пода. Движенията им ставаха все по-смислени, сякаш паразитите изучаваха новите тела, и малко по-късно вече стояха на крака. Напълно празните погледи обходиха цялата стая и се спряха на мен.

— Хей, защо те гледат така? — шепнешком попита Девлин. — Познават ли те?

Под погледите на мъртвите се почувствах, меко казано, не много удобно.

— Само тези, които стоят вътре в тях, и то бегло — засмях се нервно и се учудих на проницателността си.

Ами разбира се! Щом паразитите ги разпространява Съществото, то те са били в него, така че могат да ме помнят… Чакай малко, паразитите не са толкова умни. И очи нямат…

Мъртвите стояха неподвижно и тъпо се пулеха в мен. За чистотата на експеримента аз се придвижих от единия край на стената до другия — те ме проследиха с поглед, бавно извръщайки глави. Сините лица на мъжа и жената бяха напълно неподвижни, гърдите им не се движеха — не дишаха.

— Видя ли достатъчно? — попита Девлин. — Може ли сега да им отрежеш главите и да се махаме оттук?

— Почакай — аз внимателно наблюдавах мъртвите и не можех да разбера защо не ни нападат. — Стоят на едно място и никого не нападат. Странно е…

— Хайде де! — Девлин започна да се изнервя. — Виж как те гледат, ако не беше защитното заклинание, отдавна да са се хвърлили върху теб и да са те разкъсали на парчета.

Интересна мисъл.

— Значи смяташ, че те виждат моето заклинание? — това ме заинтригува.

— Виждат, чувстват, каква е разликата?!

Между другото, когато ние с Невил хвърляхме към заразените плъхове Въздушни юмруци и Огнени кълба, сивите гадини успешно ги избягваха. Вярно, че двете заклинания можеха да се видят и с невъоръжено око…

— Наистина — кимнах замислено. — Главното е, че те знаят, че сме защитени. Това трябва да се провери… Девлин, отиди в ъгъла.

— Какво смяташ да правиш?!

— Спокойно — успокоих полицая. — Лесно мога да се справя с тях. Стой там, аз ще те покрия с допълнителен щит, а тези ще ги махна.

Девлин сви рамене.

— Както кажеш…

В крайна сметка не бях нито глупак, нито луд. Изчислих всичко точно, дори предвидих възможността да използват телепортация. Преди да премахна защитата, подготвих Копиен щит и няколко нормални Въздушни щита — един за себе си и един хоризонтален, за мъртъвците. И не за да ги защитавам, а точно обратното…

— Да видим в какво настроение сте днес — промърморих аз и махнах Въздушния щит.

В следващия миг мъртвите се втурнаха към мен. Не чаках да се приближат плътно до нас, а предварително създадох пред тях Копиен щит. Защо предварително ли? Защото Въздушните копия не се появяват веднага, трябва им време да израстнат от центъра, който определям самия аз.

Няколко секунди по-късно труповете и Въздушните копия се срещнаха. Ходещите мъртъвци застинаха в нелепи пози, пронизани от десетки копия. Кръв нямаше, тя отдавна беше изпита от Съществото, но пък се разнесе ужасяващ писък! От устата на мъжа се провеси зъбата змия без очи и издаде вече познатият ми музикален етюд. Девлин не беше се сблъсквал с паразити и затова извика не по-слабо от тях:

— Какво е това?!

— Ще ти обясня по-късно — извиках бързо.

Сега не ми беше до него — мъжът с мятащият се в устата му паразит започна да се разтваря във въздуха. И аз си нямах представа къде ще се появи след телепортирането.

За щастие на Девлин мъртвецът се появи до мен, което си беше логично, тъй като той още от самото начало изпитваше необяснима любов към мен.

Щом фигурата му започна да се материализира пред мен, аз без забавяне пуснах една Въздушна стена на нивото на врата му.

Паразитът издаде сподавено ридание и главата на мъжа се отдели от тялото.

— Е, това е всичко — облекчено въздъхнах аз. — Експериментът е завършен, всички са свободни.

— Виж — с разтреперан глас каза Девлин, сочейки към разпнатото тяло на жената — тя се движи.

— Ще ви помоля да останете.

Аз заплаших с пръст мъртвеца и отрязах главата му с още една Въздушна стена.

— От такива експерименти скоро ще побелея — оплака се от ъгъла полицаят.

— Нищо, ще свикнеш — уверих го аз, а за себе си добавих: — Аз вече свикнах.

— Вече наистина ли са мъртви? — попита полицаят и погледна предпазливо към труповете.

— Да — уверих го аз, въпреки че той не остана убеден.

— Тогава, извини ме, ще изляза… О!

Девлин се опита да излезе от ъгъла, но се блъсна в защитната стена, която бях забравил да махна, и разкървави носа си.

— Още от малък имам слаб нос — поясни той, опитвайки се безуспешно да спре кръвта, течаща от носа му.

— Грешката е моя — усмихнах се аз и свалих щита.

Хе, хе, все пак успях да изтрия от лицето ти белоснежната усмивка!

— Няма нищо, случва се — махна с ръка Девлин. — Това е най-малкото, който можеше да ми се случи днес.

— Така си е.

Погледнах обезглавените трупове.

От една страна, трябваше да се изследват, но пък не беше мое задължение. Мисля, че Мелисия щеше да бъде доволна — вместо някакъв си плъх ще получи два почти цели човешки трупа. Това си е широко поле за експерименти.

— Извикай приятелите си — казах на Девлин.

— Те не са ми приятели — промърмори той, продължавайки да размазва кръв по лицето си. — Изобщо не искам да ги виждам…

Я виж ти, оказва се, че уважаемият собственик на компанията за охранителни заклинания не е толкова уважаван. А аз си помислих, че съм станал прекалено претенциозен.

Девлин закуцука към вратата, отвори я и извика:

— Можете да влизате, всичко приключи!

— Сигурен ли сте? — подозрително попита Блекс.

Очевидно го заблуждаваше окървавеното лице на полицая.

След няколко минути убеждаване двамата влязоха в стаята. И видяха двата обезглавени и надупчени с Копийния щит трупа.

— Вандализъм! — изсъска плешивият.

— Не, трябва благодаря да кажете, че спрях мъртвите — обидих се аз. — Ако не бях аз, вие щяхте да се присъедините към компанията на ходещите трупове.

— Ако не бяхте вие, сигурно нищо от това нямаше да се случи — присви очи Блекс. — В края на краищата, те стигнаха до живот след като вие прочетохте заклинание над тях!

Чудесно! Сега съм обвинен в некромантия. Поне наистина да можех да съживявам мъртви, а то…

— Точно така — подкрепи го специалистът по охранителни заклинания.

Очевидно беше специалист само в тази област.

— Аз ще докладвам за вас където трябва — обеща ми Блекс, размахвайки мършав юмрук.

— Както желаете — не тръгнах да споря аз.

Дракон да ме одере, просто не можех да се удържа!

Използвайки проста телекинеза, накарах един от труповете да вдигне ръка и да хване плешивия досадник за крака.

Писъци нямаше. Просто след секунда в стаята останахме само аз и Девлин. Дори си помислих, че тези двамата използваха телепортация, толкова бързо изчезнаха.

Бедният Девлин опря гръб в стената и се загледа в станалото отново неподвижно тяло, но не се опита да избяга.

— Не-е-е, успокой се, този труп вече е мъртъв — засмях се аз. — Аз бях… ох, не мога…

Явно напрежението от последните дни си казваше думата. Защото се смях дълго и не можех да спра. Заливайки се от смях, цели пет минути се опитвах да обясня на Девлин абсурдността на цялата ситуация, но така и не успях. Най-накрая той не издържа и единствено с медицинска цел ми удари лек шамар.

Наистина спрях да се смея. Но на Девлин му отне известно време да се възстанови от Въздушния юмрук в стомаха. Рефлекси, дракон да ги вземе.

До тук оплесках всичко, което можеше, и сега можех спокойно да си ходя. Между другото, днес следобед трябваше да се срещна с приятелите си в Прокълнатата къща! И вече доста закъснявах…

Дадох точни указания на Девлин за това къде и на кого трябва да закара труповете по най-бързия начин и напуснах кабинета с вид на победител. В крайна сметка, така си беше. Срещайки в коридора Блекс и приятелят му, със зловещ шепот им казах, че с мъртвите сега вече е приключено окончателно. Въпросът какво съм им отрязъл сега аз демонстративно пренебрегнах и побързах да се отдалеча.

Едва след като излязох на улицата можах да си поема дъх и да осъзная всичко, което се случи. Паразитите наистина се вселяваха в хора! Те усещаха магията, можеха да се телепортират и следваха своя си, напълно неразбираема за мен, логика. И това бяха само половината беди! Те поне бяха повече или по-малко предвидими, за разлика от мен…

Какво се беше вселило в мен? Не стига, че с несвойствен за мен интерес наблюдавах мъртвите, но им позволих и да ме атакуват! Затова пък изпробвах на практика Копийния щит… Не, преди такава жажда за знания, получени независимо от начина, нямах. Но пък беше интересно!

* * *

Прокълнатата къща ме посрещна с мълчание. На златната маса седяха Чез и Алиса със справочниците в ръце. Съдейки от недоволните им лица, явно ме чакаха от доста време.

— Къде беше? — недоволно попита Алиса, потропвайки с пръсти по масата.

— О — кимнах колкото се може по-небрежно. — Бих се с ходещи мъртъвци, та ми отне известно време.

— Мисля, че не се шегува — каза Чез, затваряйки книгата.

Ами разбира се, кога съм се шегувал с такива неща?

— Ще ви разказвам по пътя — многозначително обещах аз, малко обиден от такава спокойна реакция. — Хайде сега да тръгваме към друидите, както планирахме.

Чез и Алиса се спогледаха странно.

— Нещо много си се разкомандвал.

— Хайде де! — погледнах към приятелите си с неразбиращ поглед. — Сами избрахте аз да съм главния.

— Е… — проточи Алиса. — Добре, Чез, да отидем, след като главния заповядва.

Нещо не беше наред с тях. Лошо настроение?

По пътя към квартала на друидите се опитах да разприказвам приятелите си:

— Чез, как вървят нещата с опитния образец?

— После ще ти кажа, като се съберем и петимата — някак злорадо каза той.

— Алиса, намери ли това, което търсеше?

— Разкарай се, — озъби се вампирката.

— Добре, тогава и аз по-късно ще ви разкажа за мъртвите — свих рамене. — Между другото, беше много вълнуващо.

Чез и Алиса рязко ускориха крачки.

— Хей, чакайте! Какво грешно казах?

Успях да ги настигна чак пред къщата на Мелисия. Домораслият друид-пазач този път дори не се появи. И добре направи — Чез и Алиса бяха в много лошо настроение.

— Що за шеги?!

— Ние просто бързаме да видим Невил — каза Чез. — И по-бързо да споделим новостите с всички. С всички!

Той многозначително погледна към Алиса.

— Да не би да споря? — сопна се тя.

А, така няма да я бъде. Първо ще трябва да разбера защо се държат толкова странно.

— Спрете! Не мърдаме оттук докато не ми обясните какво не е наред! — изкомандвах аз.

Колкото и да е странно, те ме послушаха.

— Нищо особено — малко смутено каза Алиса. — Просто докато те чакахме имахме малък спор. Казах на Чез, че ще разкажа за резултатите от моето търсене чак когато се съберем и петимата. Той се съгласи и в замяна не ми показа опитния образец на отличителния знак на Патрула. Кой да знае, че ще се забавиш толкова? След няколко часа чакане почти бяхме умрели от любопитство…

— Но не нарушихме споразумението! — гордо каза Чез.

— Големи сте образи, — засмях се аз. — Добре, нека най-накрая се съберем всички и да обменим информацията.

— Отдавна беше време! — зарадва се Чез. — Напред!

Той се втурна към вратата, но не успя да я отвори — Мелисия го изпревари.

— Нека позная кой вдига шум под прозорците ми — меко се усмихна тя. — Имате късмет, че пациентът е буден, в противен случай щях да ви изгоня.

— Добре, че имаме късмет — засмях се в отговор. — Как е той?

Друидка ни направи път да влезем.

— Добре. След като се събуди, веднага се опита да избяга.

— От такава красива жена? — изуми се Чез, оглеждайки обстановката. — Глупак.

Я, друидките все още можели да се изчервяват. Или Мелисия не беше на чак толкова много години, че да е забравила как се прави.

— Мелисия, а как стоят нещата с магическите му способности? — нетърпеливо зададе Алиса най-щекотливия въпрос.

— Засега не са се възстановили — веднага понижи глас друидката. — Опитайте се да не засягате тази тема пред него, Невил е много разстроен по този повод.

Разбирах го. Всеки един от нас би бил нервен на негово място.

— И кога ще се възстанови? — продължи да настоява вампирката.

— Днес, утре, след седмица… не знам, и никой не може да каже. „Прегарянето“ е напълно неизследвано явление — каза друидката и рязко смени темата: — А вие не сте първите посетители днес.

По тона й веднага разбрах, че се е случило нещо сериозно.

— Кой друг?

— Същите плъхове, за които ми разказвахте.

Значи аз и Невил сме целта им! Така си и мислех.

— Отблъснахте ли ги?

— Без особени трудности — увери ни Мелисия. — И получих много материал за изследване.

Ако са ги нападнали толкова плъхове, колкото имаше и при Прокълнатата къща, то материалът наистина ще е повече от достатъчен. Само не разбирах защо плъховете нападнаха Прокълнатата къща и квартала на друидите, а не докосваха обикновените хора… Или грешах? Богатото семейство Крей го намериха слугите, но кой ще намери обикновените хора, убити в собствения им дом?

Мелисия ни заведе в хола.

— Вече изследвах плъховете и сега със сигурност мога да кажа — в тях наистина са се вселили паразити!

— Кой би си помислил — Чез се засмя. — Това дори и аз го знам, а напоследък така се получава, че всичко научавам последен.

Алиса кимна в съгласие и ми хвърли изразителен поглед. Сякаш аз криех от тях… е, не всичко, а само някои детайли.

— Това е невероятно — продължи друидката, без да обръща внимание на думите на Чез. — И не само това, те имат разум! Разбира се, не като човек, но все пак. Може и да греша…

Когато някой говори така, започвам да се изнервям. Тази фраза обикновено предхожда най-неочаквани предположения, които често са близо до истината.

… но според мен тези паразити са създадени изкуствено.

Веднага си спомних първия сън за Съществото. Майсторите в него говореха за някакви експерименти… Може би те са създали тези гадини в някаква лаборатория. Само не беше ясно дали тези Майстори са членове на „Децата на дракона“ или не. Разбирах, че тайното общество преследва собствените си цели, които нямат нищо общо с политиката на Академията…

— Напълно възможно е да са програмирани на определен модел на поведение.

И отново на помощ дойдоха моите сънища. Мислите на плъховете от мазето бяха пределно ясни — да унищожат всеки, които ги е видял. Освен това, днешните мъртъвци не обръщаха никакво внимание на Девлин и нападаха само мен. Значи те имаха памет и избираха жертвите си по определен принцип.

— Така си и мислех — казах аз тихо.

— Каза ли нещо? — отвлечено попита друидката.

— Не му обръщай внимание — обади се Чез. — Той често си говори сам.

— Стига — махнах с ръка и се обърнах към друидката: — Точно такова нападение плъховете извършиха и над къщата ни. По всяка вероятност са търсели мен и Невил.

— Досетих се — кимна тя. — Очевидно тези паразити могат да обменят мисли. Или да общуват…

— Това не е всичко — прекъснах аз Мелисия. — Както предполагахме, паразитите наистина се вселяват в хората, днес се сблъсках с двама от тези ходещи мъртъвци. Ето още едно потвърждение на догадките ни — те нападаха само мен, въпреки че в стаята беше и офицер Девлин, тоест тези гадини искаха само мен.

— Това не е добре — тихо каза Чез.

— Имам подозрение, че извършените през тази нощ атаки над Прокълнатата къща и общността на друидите са свързани — плъховете са искали мен и Невил — продължих аз. — Вярвам, че Съществото не обича да оставя излишни свидетели, каквито се оказахме аз и Викерс-старши. И още нещо — силно се опасявам, че плъховете могат да заразят целия град…

— Не — поклати глава друидката. — Плъховете не могат да заразят никого. Защото паразитите не се размножават. Веднъж вселили се в плъх или човек, те се срастват с нервната му система. Така че единствения приносител на заразата е Съществото. То се явява като ферма за производство на пищящите паразити…

— Каква гадост — Алиса се намръщи. — Това нещо като хвърляне на хайвер ли е?

— Да — кимна Мелисия. — Само че Съществото хвърля паразити във всички живи същества, които му попаднат под ръка.

— Тогава защо не е заразило целия град? — учуди се Чез. — А само глупавите плъхове?

— Трудно е да се каже точно сега — друидката поклати глава. — Може би ще мога да кажа нещо по-конкретно след като изследвам труповете, нападнали Зак. Добре, стига сме говорили за работа, отидете при приятеля си, а аз ще приготвя нещо освежаващо.

Влязохме в неголяма стая, нещо като отделение за пациенти.

— Откога ви чакам — недоволно ни посрещна Невил. — Съвсем забравихте за мен.

Той лежеше в леглото, увит в топло одеяло, а до него на малък диван кротко спеше брат му.

— Как изобщо си го помисли? — плесна с ръце Чез. — Аз никога няма да те забравя, хайде, дай да те целуна, скъпи мой!

— Стой далеч! — уплашено извика Невил.

На пътя на Чез моментално се появи Наив.

— Ако искаш да целуваш някого…

— Предпочитам да целуна Алиса — бързо реагира Чез и веднага получи шамар зад врата от вампирката.

— Никой не ме иска освен приятелката ми, а тя е толкова далеч — тъжно въздъхна Чез, разтривайки врата си. — Може би трябва да ме ранят. Тогава всички ще ме посещават, и лакомства ще ми носят…

Невил се намръщи.

— Стига си говорил глупости, я по-добре кажете какво става навън, докато аз лежа тук.

Спогледахме се с Алиса и Чез.

— Кой ще започне пръв? — изразих на глас въпроса.

— Ти започвай — предложи Алиса. — Още повече, че само твоят разказ е пряко свързан с нашата работа.

— Добре — не спорих аз. — Значи, отидох да посетя бившия библиотекар на новата му работа в ресторант „Мечта“…

— Онзи смрадливец ли? — усмихна се Чез.

Ние с Алиса заговорихме почти едновременно:

— Да не си посмял да го наричаш така!

— Ще си го получиш по врата — предупреди го Алиса.

— Аз ще й помогна — подкрепих я.

— Това заговор ли е… — ошашави се Чез. — Веднага на бой налитате…

— Време е да се научиш да показваш уважение към хората, които са много по-възрастни от теб — казах поучително.

Чез завъртя пръст в слепоочието си.

— До вчера го наричаше по същия начин.

— Това беше вчера — смутих се аз. — Сега изцяло промених мнението си…

Алиса ми хвърли благодарен поглед.

— Както и да е, той ми разказа една много интересна история за Прокълнатата къща — въодушевено продължих аз — а след това излязох на улицата…

* * *

— Непременно разкажи всичко това на Мелисия — беше първото, което каза Невил след края на разказа ми. — Описанието на поведението на ходещите мъртъвци може да й бъде от голяма помощ в изследванията.

— Разбира се — разположих се удобно на дивана, който Наив ми отстъпи като ръководител на Огнения патрул. — Скоро трябва да донесат телата им тук…

— Уф, каква гадост — Алиса се намръщи. — Но това е наистина полезно. Зак…

Тя седеше на дивана до мен, така че, когато се обърнах към нея, лицето й се оказа близо до моето… много близо.

— Браво, не си се изплашил и дори си ги изучавал — малко дрезгаво каза тя.

— Радвам се, че оценяваш усилията ми — казах аз, гледайки очаровано червените й очи на потомствен вампир.

Получи се прекрасна пауза, която, както обикновено, прекъсна Чез:

— Хей, и аз се справих много добре! Още не сте чули какво успях да направя днес.

— Кхм… — Алиса бързо се отдръпна от мен. — Да, хайде разказвай, твой ред е.

Чез се изправи и гордо отиде в средата на стаята.

— И така, както знаете, аз работих над опознавателния знак за новите сътрудници на нашия Огнен патрул. Той трябваше да бъде нещо като амулет или медальон със специфични свойства, който да не може да се имитира. По съвет на Невил отидох до магазина за техномагии, намиращ се в центъра на града, в непосредствена близост до сградата на стражата. Запознавайки се с господата, разработващи всякакви техномагически джаджи, изясних нещо много интересно — той ни изгледа победоносно. — Например принципа, по който се създават техномагическите предмети. По принцип тази информация е достъпна само за посветените, потомствените специалисти по техномагии, но за мен те направиха изключение.

— Сигурно толкова им е досадил — прошепна в ухото ми Алиса, — че накрая са решили да му разкрият тайните си само и само да се отърват от него.

Радвах се, че Чез не чу тази забележка. Напоследък беше станал много чувствителен… Кой би си помислил, нали? Аз да съм загрижен за душевното равновесие на никога не униващият ми приятел. А до постъпването ни в Академията всичко беше точно обратното.

— Напразно сме си мислили, че те също са Майстори, само че строго специализирани и обучени в тесен семеен кръг. Не, тайните наистина не излизат от семейството, просто принципите на работа са съвсем различни. Представете си проста музикалка — малка кутия с произволна форма, в която има сложно заклинание, възпроизвеждащо музика, плюс още едно, за да я предава до ушите на потребителя, както и още няколко други. И всичко това в едно мъничко нещо! Ние вече няколко месеца се обучаваме за Майстори, кажете, може ли да се поберат толкова сложни заклинания в пространство с размер на длан?

— Не — почти в хор отговорихме ние.

Признавам, че наистина бях заинтригуван от Чез. По времето, когато имах малко магическа сила, можех да сплитам много тънки енергийни модели, но те бяха доста опростени! Как трябва да са се обучавали в семействата си тези техномагове, за да станат такива майстори? От друга страна, ако те имат, например, много малко сила, моделите им могат да бъдат много малки. Но всичко си има граници!

— Грешите, може! Но за тази цел те използват специални артефакти. Гледах процеса и беше много интересно — те използват увеличителна система, която им позволява да виждат извънредно тънки енергийни сплитания.

— Колко тънки? И как ги сплитат?

Чез очевидно получаваше истинско удоволствие от нашето невежество.

— С помощта на много тънка пръчка, като молив, която рисува енергийни модели. Освен това, тъй като те не създават сами моделите, за да ги видят им се налага да използват специални очила.

Тоест на практика те нямат никакво отношение към магията? Не са обучени да използват силата, но най-вероятно разбират по-добре теорията, отколкото много Майстори. Интересна картинка се получава — техномаговете използват техномагия, за да изследват техномагически артефакти.

— Хей, а тези очила… — Алиса се размърда нетърпеливо. — Можем ли да получим едни?

— Ти какво, за глупак ли ме мислиш? — обиди се Чез. — Вече поръчах по едни за всеки от нас. При това не такива, каквито използват техномаговете, а много по-удобни.

И сега ще можем да виждаме енергийните модели?! Без никакво обучение за „виждане“?

— Къде са? — извика Наив.

— Прощавайте, но всичко струва пари — недоволно измърмори Чез. — Образецът на медальоните ми го дадоха без пари, така че щеше да е много нахално от моя страна да моля за очилата. После ще започнат да говорят, че Майсторите са авантаджии. Веднага след като ни изпратят пари от Академията ще вземем и очилата, и останалите медальони.

Остава да се надяваме, че наистина ще ни изпратят пари.

— А ако парите не дойдат? — сякаш ми четеше мислите Алиса.

Чез сви рамене.

— Тогава ще останем без медальони, очила и новите си служители.

Каква неприятна перспектива.

— Хайде покажи медальона, не мъчи болния човек — помоли Невил.

Рижият ми приятел се помота още известно време и накрая извади от вътрешния джоб на ливреята си малък кръгъл амулет. На вид нищо особено — с цвят на бронз, с изображение на дракон, бълващ пламъци от устата си.

— Това ли е? — разочаровано попита Алиса. — Е, картинката е красива… И какви магически свойства има?

Що се отнася до мен, аз бях в шок. Напоследък всяко споменаване на дракони, ако не да ме плашат, то поне ме разстройват… А тук такава рисунка. Интересно, какво е накарало Чез да изобрази точно това на медальона?

— О, няколко са! Най-простото е, ето…

Той направи няколко прости действия и каза:

— Гори!

Не можех да повярвам на очите си — драконът от медальона се обърна към нас и от устата му излезе пламък с дължина около двадесет сантиметра.

Зяпнахме от учудване.

— Това е, за да се гарантира, че не могат да бъдат фалшифицирани — каза Чез. — Нашата визитна картичка.

— Страхотни са — възхити се Наив. — Нали не са само за вампирите, а и ние ще получим?

— Задължително — разля се в усмивка Чез. — Защото другите свойства на медальона ще ни бъдат много полезни. Най-важното от тях е, че можем да открием всеки от нас в пределите на града. Е, за това се използва специален артефакт, който е много по-скъп от всички медальони… но това са подробности.

— Тоест този супер скъп артефакт ще показва движението на всички притежатели на медальони? — уточни Алиса.

— Точно така — потвърди Чез. — Между другото, това е най-нова разработка! По думите на техномаговете дори в Академията не съществува подобна система, така че ние сме истински късметлии. Между другото, към медальоните може да се изпраща сигнал за тревога от управляващ артефакт, например, ако трябва да се свика съвещание на всички служители на Огнения патрул.

Явно Чез беше вдъхнал голямо доверие на техномаговете, за да станат толкова щедри откъм нововъведения. От друга страна, за тях това беше чудесен начин да тестват готовите си заклинания.

— Прекрасни са — изрази нашата обща реакция Невил. — Само не съм сигурен, че ще могат да се пригодят към нас.

— Хайде, няма да са ни излишни — засмя се Алиса. — Хей! Внимавай!

Наив беше взел медальона от Чез и веднага реши да види огъня на дракона. В резултат вампирката едва не се лиши от прекрасната си черна коса.

— Дай ми го! — Чез грабна медальона от Викерс-младши и го подаде на брат му. — Огънят не е играчка за деца.

И казва това на нашето „огнено момче“?

Ние с Алиса се спогледахме и се разсмяхме.

— Добре де — изчерви се Наив. — Аз случайно…

— Както обикновено — подкачих го аз.

— Кой го казва — сръга ме с лакът Алиса.

Да, тук ме хвана натясно.

Невил седна удобно на леглото и завъртя медальона в ръце.

— Алиса, Чез и Зак вече разказаха за своите приключения, сега е твой ред.

Вампирката прокара ръка през пострадалата си коса и дълбоко въздъхна.

— Моите новини не са толкова вълнуващи, колкото на Зак, и не толкова интересни, колкото на Чез. Работата е там, че в това село, където намерих момчето на готвача… живее много странен млад мъж…

— Зак, тя се запозна с ново гадже — многозначително изграчи Чез. — Ще трябва аз да се разправя с него в името на бъдещото ви семейно благополучие.

Алиса едва не се задави от възмущение. Усещайки, че може да се стигне до използване на заклинания, Невил удари символичен шамар по врата на Чез.

— Като не те питат, не се обаждай.

Вампирката заплаши с юмрук приятеля ми и продължи:

— Казва се Стил.