Метаданни
Данни
- Серия
- Занаятът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Огненный патруль, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пламен Панайотов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 96 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.
Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.
За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.
История
- — Добавяне
Действие 2
Вървях по Пазарната улица и се наслаждавах на суетнята около мен. Минаващите налколо хора вежливо ми кимаха, а някои дори се здрависваха, като ме назоваваха по име. Кога успяха да разберат и запомнят името ми? Необичайно беше, възрастни хора, които могат да ми бъдат бащи, да кимат важно и да ме поздравяват „Добър ден, г-н Никерс“ или „Приятен ден, г-н Майстор“. Честно казано, беше ми приятно и неловко в същото време. Мисля, че не бях заслужил такова уважение.
Като цяло, харесвах този град. Странно. Прекарах само няколко дни в Крайдол и вече успях да свикна с него. Може би беше свързано с факта, че за толкова кратко време станаха толкова много събития. И всичко започна точно в този ресторант, с поетичното име „Мечта“.
Този път заведението на Гръм беше пълно — имаше само две-три свободни маси. Аз седнах на една от тях.
След няколко минути се появи Гръм с две табли в ръце. Опитният поглед на кръчмаря веднага забеляза новия посетител.
— Кого виждам? — прогърмя той от другия край на залата. — Господин Майстор, ей сега идвам.
Гледайки как огромната фигура на Гръм с лекота лавира между масите, неволно се възхитих на ловкостта му. Не беше лесно да се провираш между три почти плътно приближени маси и да не докоснеш никой, а при неговите габарити ставаше още по-сложно.
— Дойдохте за обяд? — радостно попита той.
Не исках да го обидя, още повече че бяхме обещали да му гостуваме в най-близко бъдеще, но вече бях обядвал.
— За съжаление, не — казах аз честно. — Трябва да поговоря с новия ви готвач, няма да отнеме много време.
— Всъщност, той е доста зает — бавно каза Гръм. — Но добре, щом е за приятел. Само да е по-кратко, че клиентите ще се разбягат.
— Разбира се.
— Сега ще го извикам.
Великанът се усмихна добродушно и отиде в кухнята.
Няколко минути по-късно зад завесата, скриваща входа на кухнята, се появи един мъж… Един момент, това същият вонящ старец ли беше? Гладко избръснат, прилежно подстриган, с нови дрехи, той изглеждаше много представително. Набръчканото лице излъчваше добродушие, а бледите, някога сини, а сега воднисто сиви очи гледаха на света с лека тъга.
— Моите уважения — поздрави бившия библиотекар, сядайки на стола срещу мен.
— Моите уважения — кимнах и веднага пристъпих към въпроса: — Алиса ми каза, че можете да си спомните нещо за Фонтана на съдбата.
— На знам много — сви рамене бившият библиотекар. — И то не защото имам лоша памет, просто в книгите Фонтанът на съдбата се споменава само мимоходом. Ако събера цялата информация… Това е един артефакт, подарен на хората от драконите, в знак на благодарност за нещо си.
— А какво може да прави? — попитах нетърпеливо.
— За това не се споменава нищо конкретно. Идеята е, че по някакъв начин той може да влияе на съдбите на хората. Но за да се активира, трябва да се извърши сложен ритуал, който е бил забравен дълго преди да са написани книгите, които съм чел.
— А…
— Преди десет века — поясни Велес.
Да, от доста време, въпреки че Келнмиир със сигурност щеше да е на друго мнение.
— Друго ще можеш ли да ми кажеш за Фонтана?
Бившият библиотекар поклати глава.
— За съжаление, нашата библиотека не беше толкова богата, а сега съвсем я няма — тъжно въздъхна той. — Честно казано, липсват ми всички тези прашни томове, които пазят… пазеха знанията на толкова много поколения.
Би трябвало да те назначат библиотекар при нас в столичната библиотека, прах там, разбира се, няма, но книги… Въпреки че в сравнение с библиотеката, където намерих дневника на полуделия Майстор, тя е много бедна.
— Казват, че сте добър готвач — опитах се да ободря стареца. — Това също е добра работа.
— Да — усмихна се бившият библиотекар. — Кой би си помислил, че четенето на стари готварски книги ще ми помогне след време. Затова сега Гръм може да се похвали с толкова разнообразно меню… Виждам, че нищо не сте си поръчали?
— Друг път — усмихнах се извинително. — Сега имаме много… хм… работа. Трябва да се връщам в къщи… — тогава ме осени. — А може ли да ми разкажете нещо за Прокълнатата къща? Какви ли не истории чух за нея, може би ще можете да ми кажете нещо по-достоверно.
Старецът се усмихна.
— Приказки и само приказки. Много са и всички са невероятно различни.
— И нито капка истина? — присвих лукаво очи.
— Добре де, мисля, че мога да изцедя няколко капки — предаде се Велес. — Но истината ще бъде много малко, повярвай ми.
Бившият библиотекар замълча, събирайки мислите си.
— Някога това била най-обикновена къща. Не знам кой е живял преди, но тя стана известна едва след като в нея заживя един Майстор…
— Върховен?
Старецът ме погледна неразбиращо.
— Какъв цвят ливрея носеше? — уточних аз.
— Откъде да знам? — старецът сви рамене. — Всичко това се е случило много преди да се родя. Преди около четиристотин години, там някъде…
— И нищо не се споменава за него в книгите?
— В какви книги, млади човече? — скръсти ръце Велес. — Това са приказки, кой ще седне да ги записва? Тези истории родителите разказват на децата си, когато искат да ги изплашат.
Изверги. Никога не съм разбирал смисъла от тези страшни истории — съсипват психиката на децата, насаждат им комплекси. Добре, че леля никога не ми е разказвала нещо подобно, благодарение на това израснах здрав и напълно нормален, с някои поправки, разбира се…
— Значи, този Майстор се заселил в къщата, която по-късно станала известна като Прокълнатата — продължи разказа си бившият библиотекар — и почти веднага около нея започнали да се случват странни събития. Всичко това са факти — Майсторът наистина е съществувал и наистина са се случвали странни събития, но истината свършва дотук.
— Не е много — въздъхнах аз. — А знае ли се името на Майстора?
— Едва ли — поклати глава старецът. — Ако той наистина е купил тази къща, то покупката трябва да е записана някъде, но това не е за мен.
Това е идея! Ако узная името на полуделия Майстор, ще мога да направя справка в Академията… когато ми се удаде такава възможност.
— Правилно ли разбрах, че тук за тази работа пак стражата отговаря?
— Или стражата, или градската банка. Копия от документите за покупката би трябвало да се съхраняват и на двете места… разбира се, така е сега, а как е било преди няколко века…
Е, това сам ще го проуча. Само да стигна до началника на стражата и той ще ми помогне. Роднини сме все пак, не непознати.
— Ще се опитам да проуча — казах замислено. — Ако си спомните още нещо, непременно се свържете с нас. Мисля, че знаете къде да ни намерите.
— Непременно — кимна Велес. — Е, с ваше позволение, аз ще отивам в кухнята, че Гръм удар ще получи, вижте как хвърля погледи насам. А вие идвайте с това мило момиче Алиса когато ви е удобно, ще ви приготвя нещо специално.
— Ще се опитам — обещах аз, твърдо решен да дойда в най-близко бъдеще. — Да… и най-важното, не казвай на никого за какво сме си говорили. Това трябва да си остане между нас.
— Разбира се — съгласи се бившият библиотекар и се отправи обратно към кухнята.
Как се променя човек, като се преоблече и освежи. А ние с Чез се подигравахме на Алиса, която видя зад мръсотията и вонята един наистина добър човек. Трябва непременно да й се извиня…
Сбогувах се с гостоприемния собственик на ресторанта и с бавни крачки се отправих към Прокълнатата къща. Въпреки всички струпали се върху нас проблеми настроението ми беше приповдигнато.
Още с излизането ми от „Мечта“ за ръката ме сграбчи някакъв хлапак, около осем годишен. Мръсен, разрошен, типичен уличен хулиган.
— Господин Майстор!
Той май ме причакваше тук.
— Слушам те — може би не беше много добра идея, но вече свикнах с това обръщение. Да ги поправям беше безсмислено — нямаше да ме разберат.
— Там има убит!
От това се страхувах — заразените животни са започнали да нападат хора или Съществото отново е изсмукало някой. Така… нещо станах твърде нервен. Трябва да се успокоя…
— Къде?
— Ето там. Стражите ви молят да отидете бързо.
Момент, щом стражите вече са там, защо ме викат?
— Кой те изпрати да ме извикаш?
— Офицер Девлин — бързо отвърна момчето.
Така си и мислех.
— Добре, води ме — съгласих се аз.
Имах ли избор? Ако това наистина бяха плъхове или нещо друго, заразено с паразити, освен Патрула никой друг нямаше да се справи.
Момчето изтича напред да показва пътя. Поведе ме в така наречената „златна“ част на Крайдол. Между другото, до този момент все още не бях посещавал богатата част на града. Сега видях, че домовете тук силно напомнят столичните — прилични сгради, нямащи нищо общо с бараките от „сребърната“ част на града. Значителните по размер домове бяха заобиколени с високи стени и почти до всяка врата стоеше охрана.
Скоро стигнахме до доста скъпо имение, заобиколено от висока желязна ограда. Покривът на къщата блестеше в жълтеникави нюанси и предполагах, че е покрит със специална смес за улавяне на енергия. Явно тук живееха наистина богати хора, които можеха да си позволят инсталация за преработка на слънчева енергия.
Погледнах със съмнение мръсното и опърпано хлапе.
— Сигурен ли си, че сме за това място?
— Разбира се, вече ви чакат — увери ме момчето.
— Ами, виж…
Не направих бойни заклинания — винаги можех да създам Огнена топка. Но Въздушен щит все пак сплетох, ей така, за всеки случай.
Преди да успеем да се доближим до огромната порта, към нас се втурна едър охранител. Беше облечен с леки доспехи, не по-лоши от тези на стражата, а оръжието му беше само къс меч.
— Господин Майстор, вече се умориха да ви чакат!
Да, само дето не падна на колене пред мен! Очевидно ставаше нещо наистина сериозно.
— Кога успяха — не можах да устоя. — Само преди няколко минути дори не знаех, че някъде ме чакат.
Нито охраната, нито момчето оцениха сарказма ми. Почти насила ме избутаха през огромната желязна порта и ме повлякоха към къщата. Триетажната сграда надвисна над мен като сива грамада, карайки ме да потръпна. Усещаше се недобра атмосфера тук…
— Кой е убитият? — попитах охранителя.
— Вътре ще ви обяснят всичко — отговори той уклончиво.
Ставаше все по-подозрително.
Пазачът отвори вратата и пристъпи напред. Преди да го последвам, аз още веднъж проверихи защитното си заклинание. Ако някой ме атакуваше — бях винаги готов да поема удара, а след това как само ще отвърна!
Преминахме през хола толкова бързо, че нямах време да се огледам. Вътре къщата беше направена в най-добрите традиции на дворянството — ярки килими, вази с цветя, няколко рицарски доспехи… Пред една от вратите на втория етаж охранителят рязко спря и я отвори пред мен.
— Заповядайте, г-н Майстор — любезно каза той.
Огледах се за момчето, но то беше успяло да изчезне някъде по пътя, така че влязох без него. Надявах се, че нищо няма да открадне, все пак уличен хулиган в богата къща…
В стаята ме чакаха петима души.
— Здравейте — любезно поздрави офицер Девлин.
Полицаят блестеше в излъсканите си до блясък доспехи в компанията на двама представителни господа. Разбира се, бях виждал и по-представителни, но за Пограничните райони те изглеждаха даже много добре. Още двама души лежаха на пода, изобразявайки мъртъвци. Трябва да призная, че изглеждаха много истински.
— Вие ли изпратихте момчето? — глупав въпрос, но все някак трябваше да започна разговора.
— Господин… ъ-ъ…
Това беше гласът на единия от представителните господа. Цялата му представителност се свеждаше до костюм, излязъл от мода още преди да се родя, и полирана до блясък плешива глава. Разбира се, тук в Пограничните райони, това беше върхът на учтивостта. Освен това имаше такова изражение на лицето, сякаш целият свят му беше длъжен за нещо, но той все още не беше решил с какво точно. Вторият джентълмен беше по-представителен, защото нямаше такава разкошна плешивина, а и костюмът му беше по-семпъл, както и изразът на лицето.
Постарах се да не се обидя от толкова неучтиво обръщение.
— Можете да ме наричате господин Майстор — казах с неутрален тон. — А вие сте…
— Теодор Блекс — с още по-неутрален тон се представи плешивият и слаб господин. — Господин Майстор, поканихме ви по една много сериозна работа.
Да, за да постигне такова сгърчено и недоволно лице, трябва много да се е упражнявал.
— Забелязах — кимнах към труповете.
Те лежаха в средата на стаята, с лица надолу. Мъж и жена. Изглежда, че вече не бяха първа младост, но така погледнати не беше лесно да се определи възрастта им. Облечени в обикновени домашни дрехи, мъжът — в кафяв костюм, а жената — в синя рокля.
Уау, колко равнодушно приемах всичко това. Пред мен лежат мъртви хора, убити… а ми беше все едно. Това нормално ли е?
— Да — плешивият се намръщи. — Това са г-н и г-жа Крей. Прислугата ги е намерила в това състояние преди час.
— Мъртви? — уточних аз.
— Това е едно от най-уважаваните семейства в нашия град — продължи Блекс, без да обръща внимание на глупавия ми въпрос.
И тук беше същото. „Най-уважаваното семейство“. Как ми се повръщаше от тези думи! През целият ми съзнателен живот леля ми непрекъснато повтаряше, че е изключително важно да изглеждаш добре в очите на себеподобните си. Отвратително, наистина.
— Били са — отново уточних аз.
Да, знам, че „господин Майстора“ трябва да бъде винаги сдържан. Но този тип ме дразнеше, както и офицер Девлин, между другото. Беше прекалено надут и превзет, особено за жителите на малкия пограничен град. Може да ме наричате столично конте, но това подобие на благородник предизвикваше само отвращение. Особено като се има впредид, че дори представител на Висок Дом не се осмелява да говори с такъв небрежен тон с Майстор. Вярно, че още не съм Майстор, но и този плешивец не беше благородник, а само успешен търговец, заемащ високо положение в разраснало се село.
— Някой е прерязал гърлата им — каза Девлин.
— Кръвта им напълно ли е източена? — попитах аз.
— Да.
Така си и мислех. Сега ме интересуваше само един въпрос: кой ги е убил — Създанието или полуделите плъхове? Други варианти, предполагам, нямаше.
— Искате ли да открия убиеца?
— Да, искаме да откриете убиеца — в гласа на плешивия прозвуча раздразнение. — Пострада много уважавано семейство. Техният дом беше оборудван с най-новите защитни заклинания и ние сме много загрижени, че убиецът е успял да проникне през тях.
Интересно какво разбира той под най-новите защитни заклинания? Кой може да ги сложи тук?
— Под „ние“ кого имате предвид?
— Ние сме представители на компания, занимаваща се със защитни заклинания — поясни плешивият.
Мълчаливят му приятел кимна за потвърждение.
Аха, всичко се изясни. Момчетата са прецакани и сега искат по някакъв начин да спасят репутацията си с намирането на убиеца. С моя помощ.
— Е, какво е станало със защитните ви заклинания? — попитах аз, оглеждайки се наоколо.
Стаята е служила за нещо като кабинет — една маса, няколко кресла, рафтове с книги. И никакви прозорци. Пък и защо ли са им в кабинета? Магическите светилници отлично осветяваха всеки ъгъл на стаята. Колкото до магията, ако можех да виждам сплитането на чужди заклинания, спокойно щях да ги проуча, но не можех, така че се налагаше да попитам тези господа. Как да измъкна полезна информация от тях без да им показвам своето невежество по въпроса. Аз съм Майстор, трябва да разбирам от всичко!
— За това ще ви каже Дерик — Блекс кимна към втория господин. — Той е нашият специалист по охранителни заклинания.
Веднага ми направи впечатление, че специалистът беше представен не като „господин“, дори и фамилията му не беше спомената. Явно специалистът по заклинания не беше много на почит тук. Или това плешиво парвеню по принцип се стараеше да унижи всички около себе си?
— Къщата е оборудвана със стандартен пакет — започна да обяснява Дерик. — На прозорците има Въздушни щитове, цялата къща е покрита с тънка мрежа от сигнализиращи заклинания — веднага след докосването й при охраната постъпва сигнал. При убийствата такъв сигнал не е постъпвал. В допълнение, около къщата за през нощта се включва система от капани, но по време на убийството тя е била изключена. Проверих цялата сигнализационна мрежа — няма разкъсвания или дупки.
Така, значи този специалист сам създава заклинания? Значи пред мен стоеше точно такъв специализирал заклинания немайстор, за какъвто наскоро говорихме. Ще трябва да поговоря с него насаме, много бих искал да разбера какво точно умее и как го е научил. Доколкото бях разбрал, тези специалисти обикновено се обучават в семейството — знанията се предават от поколение на поколение.
— А може би ги е убил някой, който вече е бил в къщата? — предположих аз.
— Прерязал им е гърлата и им е изсмукал кръвта? — със съмнение попита офицер Девлин. — Всъщност, защо да гадаем, достатъчно е да използвате същото заклинание, което използвахте в „Мечта“ за главния готвач. И веднага ще разберем кой ги е убил.
Хитър полицай. Ако можех да правя това заклинание, няма проблеми, а така… Зачудих се как да се измъкна.
— Виждате ли…
Не, на тези господа не можех да кажа, че не умея да създам това заклинание… дори не си спомнях името му… „некропоглед“ ли беше? Така че ще трябва да пробвам. И ако не се получи, тогава просто щях да обвиня за всичко тях самите. Убийството се беше случило преди час или два, което означаваше, че заклинанието може просто да не сработи. Добра идея, не може ли направо така да им кажа? Ще се престоря, че правя заклинание… Но защо? Защо да не опитам наистина?
— Ще го направя — реших.
Заклинанията по некромантия не принадлежаха към някоя от четирите сфери. Те бяха обособени в отделна система, работеща с напълно различни видове енергия. Разбира се, в представените в нашия справочник заклинания всичко се свеждаше до обикновен „маг“ — универсална единица за енергия, която се превръщаше в желания вид с помощта на вграден „преобразувател“. Нещо обичайно, защото с чисти източници на енергия, според сферата на заклинанието, почти не работим. Едва ли някой ще иска да вземе от жизнената си сила, за да направи заклинание по некромантия. Поне не и ако е нормален…
Заклинанието с поетичното име „Последен поглед“ беше представено само в текстов вид. И не бях убеден, че то изобщо съществува под формата на сплитане. Не и този вид магия…
Думите бяха написани на напълно непознат за мен език, но всяка от тях беше дублирана по-долу на елирски с указания за произношението й. Не изглеждаше толкова трудно.
Пристъпих до телата и започнах старателно да произнасям заклинанието по срички:
— Ин-тра-но-ест-та-рен…
Продължих да издевателствам над езика си около две минути. Приключвайки, аз с нетърпение се взрях пред себе си. Ако всичко беше наред, във въздуха трябваше да се появи облак, който да покаже последните спомени на починалия. Ако ли не, тогава или бях сбъркал нещо, или просто нямах талант за некромантия.
Въздухът над телата започна да се сгъстява. Заформи се вече познатият ми бял облак и скоро в него започнаха да се появяват изображения. Да, именно в множествено число. Когато четях магията, аз съвсем забравих, че трябваше да го адресирам конкретно към някого. Дори не че забравих, а просто не помислих за това.
Сега облакът ни показваше едновременно две гледни точки — на мъжа и на жената. Тук те седят на масата и си говорят нещо, гледайки се един друг, после вратата се отваря и влиза… Странно. Мъжът и жената виждаха съвсем различни хора!
— Какво става? — недоволно попита плешивият.
Ох, ама че противен глас имаше.
— Вижте, заклинанието показва всичко, което са видели мъртвите преди смъртта си — търпеливо обясних аз и с изненада забелязах, че изображението е спряло точно в момента, когато в стаята влизат двама различни човека. Трябва да съм помислил за това и заклинанието веднага е реагирало на мислите ми.
И тримата гледаха в захлас изображението.
— За удобство разделих погледите на мъжа и жената — не без гордост казах аз.
— Тоест сега виждаме пред себе си убиеца? — уточни Девлин.
— Мисля, че да — кимнах аз — но трябва да уточня нещо.
Пуснах изображението напред и назад няколко пъти — тук семейство Крей си говорят, тук двамата обръщат глави към вратата и виждат как през нея влиза човек. Само че виждат съвсем различни хора. Мъж и жена. Гостите, или по-скоро гостът, се приближава към тях, протяга ръка… и край. Тъмнина.
— Убили са ги различни хора? — изненада се плешивият. — Странно…
— Не, това е един човек, дори не е човек, а по-скоро същество.
И тримата се втренчиха в мен.
— Същество?
Спрях да подхранвам заклинанието и образът изчезна.
— Не знам как да го обясня. Вчера се срещнахме с това Същество и в битката загинаха два нисши вампира, а също тока силно пострада и един Майстор. То не само убива хора, но ги и заразява… Дракон да ме вземе!
Те със сигурност са заразени с паразити! Колко ли време им трябва, за да поемат контрола над тялото на човек?
— Какво става? — притесни се плешивият.
Как да им обясня по-меко, така че да не се изплашат прекалено.
— Тези трупове могат да оживеят.
— Какво?! — Специалистът по охранителни заклинания бавно се прилепи към стената. — Шегувате ли се?
Игнорирах глупавият въпрос и се обърнах към Девлин:
— Девлин, бъдете така любезен да отрежете главите им.
— На кого? — не разбра полицая, поглеждайки към представителите на охранителната фирма.
Умник, намери време да се шегува!
— На труповете, на кой друг — казах раздразнено.
Девлин сви рамене извинително.
— Но сега нямам меч.
— Ти си полицай — бях изненадан. — И ходиш без меч?
Той смутено сведе очи.
— Не обичам оръжията.
— Добре, но трябва да им отрежеш главите…
Блекс се приближи до тялото на мъжа и леко го побутна с крак.
— Сигурен ли сте, че могат да оживеят? Мисля, че Крей все пак е мъртъв, а мъртвите не оживяват.
Той ме погледна с такъв поглед, сякаш аз съм ги убил, а сега старателно им пудря мозъците.
— Господин Блекс, струва ми се, че проявявате недоверие към думите на Майстора малко прибързано — отбеляза офицер Девлин.
Браво на него! Знаех си, че има глава на раменете. Е, поне подозирах.
— Ами, това е акт на вандализъм — да се режат глави на трупове. Не мога да ви го позволя!
Исках да му кажа да се махне от труповете, но се отказах. Виж го ти, безстрашния — сам се навира в неприятностите.
И сякаш по команда мъртвият мъж бавно протегна ръка и хвана Блекс за крака.
Как само изкрещя той. И къде отидоха патосът и самоувереността? Мисля, че взе прекрасно „ре“ трета октава. Всяко сопрано би се самоубило от завист.
Вместо да отскочи настрана, Блекс замръзна на място.
— Те са живи! — извика специалистът по защитни заклинания.
Сякаш по команда плешивият се опомни от шока и с гигантски скок скочи към стената, придържайки се с цялото си тяло до нея.
— Не, мъртви са — не се съгласих аз, трескаво обмисляйки по-нататъшните си действия. — Просто са много жизнени.
Трябва да ги обезглавим! Само че, за съжаление, нямахме подръка нито нож, нито какъвто и да е друг инструмент за рязане.
Труповете се размърдаха, опитвайки се да се изправят на крака. Този процес изглеждаше доста кошмарно — ръцете и краката сякаш не се подчиняваха на своите господари… а и кой сега беше техен господар? Паразитите?!
— Направете нещо! — завайка се Блекс.
Точно така, завайка се. Слаб се оказа влиятелният господин, много слаб. И от страх затъпя още повече.
— Ами излезте оттук — избухна Девлин. — До вратата стоите.
Блекс и специалиста по заклинания изскочиха от стаята, оставяйки ни сами да се справяме с мъртвите.
— Каква гадост — намръщи се Девлин, гледайки пълзящите на четири крака мъртъвци. — Какво ще правим с тях?
Аз нямаше от какво толкова да се боя — няколко въздушни щита и щях да съм в пълна безопасност. Но нашият стражник се оказа доста смел. Или ми имаше голямо доверие?
В главата ми се зароди съвсем приличен план, затова останах спокоен. Чудех се само как преди не ми беше дошъл на ум. Можех просто да им отрежа главите с обикновен Въздушен щит, завъртайки го във вертикалната равнина. От него ставаше чудесен меч или копие… при това невидим! Чудесна идея и може да ми спести много неприятности. А и вместо да им режа главите, лесно мога да ги запаля. Но това само в краен случай.
— Седни и гледай. Ще покрия теб и себе си със защитно заклинание и ако нещо се обърка, веднага ще им отрежа главите — предупредих полицая.
— Ами тогава веднага ги режи — сви рамене Девлин.
В крайна сметка човекът има желязно самообладание.
— А, не, — казах с тон на учител. — Искам да видя как ще се държат. Между другото мисля, че това не са единствените хора, убити от Съществото, така че е възможно точно в този момент в друга част на града да се надигат други мъртъвци. Искам да знам какво могат да правят.
— Страхувам се дори да си представя — намръщи се полицаят. — Е, тогава нека да гледаме.