Алекс Кош
Огненият патрул (20)

Действие 8

До квартала на друидите стигнахме доста бързо. Стори ми се, че само за секунда затворих очи и ето нашата малка компания вече влизаше в градината, незнайно защо наречена „квартал на друидите“. Но сега, меко казано, ми беше все едно как се казва това място. Главното беше, че не отказаха да ме позакърпят.

Не успяхме да направим и няколко крачки, когато зад едно от дърветата се появи друид. Леко и внимателно стъпвайки по тревата, той ни прегради пътя. Беше облечен в обикновени градски дрехи, което беше странно, тъй като според каноните на друидите без зелени дрехи те и крачка не правят (да, и за това съм чел в книгите.) Ако не беше цвета на очите му, никога не бих го разпознал като представител на народа на гората.

— Къде отивате? — кротко попита друидът, оглеждайки нашата компания с отегчен поглед.

— При Мелисия — кратко отговори Невил.

Ние с търговеца благоразумно замълчахме.

— Тя канила ли ви е?

Невил ме остави на рамото на Клавдий, направи крачка напред и демонстративно запретна ръкави.

— Това не е твоя работа.

Уф, намерил време кога. На мен кръвта ми изтича, а той решил да се бие. Между другото много добре се спомнях, че тя ни покани.

— Наистина — неочаквано леко отстъпи друидът, въпреки че за никакъв страх не ставаше дума, само типичната друидска гнусливост. — Това не е моя работа. Мисля, че и без моята помощ лесно ще я намерите.

Невил го измери с презрителен поглед.

— Не се притеснявай, ще я намерим.

— Че защо да се притеснявам? — подхвърли друидът, обърна се и бавно тръгна към дъното на градината.

Моят приятел го изпрати с вбесен поглед. Помислих си, че ако не бях ранен и не бързахме, той щеше да настигне високомерния друид в гората и да му обясни кой в момента командва в града. Никога не бих помислил, че нашия благоразумен Невил ще стане толкова избухлив — а то просто трябвало да се влюби в красива друидка.

— Да влезем в тази къща — посочи към една от сградите Невил, когато най-накрая фигурата на друида изчезна в листата. — Там ще попитаме.

Прекосихме засадената площ и стъпихме на прага на малка двуетажна къща.

— Само без агресия — помолих приятеля си. — Нека първо да ме излекуват, а след това се карай с когото си искаш, може би и аз с удоволствие ще се присъединя.

— Той започна първи — смутено се оправда Невил. — Излезе и започна да се заяжда…

Търговецът, който до този момент търпеливо ме носеше на гърба си, сподавено изгрухтя. Или му беше смешно, или просто се беше уморил.

Невил прекъсна оправдателната си реч и почука на вратата.

— Има ли някой тук?

— Няма — отговори Мелисия, излизайки зад ъгъла на сградата. — А аз се чудех кои ли невъзпитани млади хора ме търсят.

Явно всички живеещи в града друиди доста лесно се отклоняват от традицията — ето и Мелисия беше заменила прилепналия зелен костюм с обикновено градско облекло. Впрочем то й стоеше много добре и подчертаваше перфектната й фигура.

— Дойдохме — промърмори Невил, с поглед, забит някъде в краката му.

Ама и той, досега беше наперен, а като заговори с момичето — веднага си глътна езика. Добре, че не бях загубил съзнание.

— Дойдохме да се лекуваме — поясних аз.

Друидката се приближи към мен и леко докосна раненото рамо. Намръщих се от болка, но вика, за моя радост, сдържах.

— Да, виждам, че не е като да пиеш чаша чай — Мелисия се засмя. — Хайде, влизайте.

Ние послушно последвахме друидката. Вътре къщата се оказа много чиста и някак жива — всичко наоколо излъчваше женственост и спокойствие. Много уютна и приятна атмосфера… веднага се усещаше, че тук живее истинска жена — не момиче, а именно жена.

Тя ме сложи на мек диван и пристъпи към преглед на раната. Интересно, ливреята изобщо не беше пострадала от зъбите на плъховете — нямаше нито една дупка. Както по-късно ми обясни Мелисия, именно благодарение на това плъха не е откъснал парче от рамото ми. Но под ливреята рамото ми представляваше много, много неприятна гледка. Мелисия, като професионалист, първо обработи раната и едва след това започва да задава въпроси.

— Кой те е ухапал така?

Аз все още не можех да дойда на себе си след лечението и затова реших да помълча малко, отдавайки всичките си сили за борба с появилия се световъртеж.

— Плъх — отговори вместо мен Невил.

Най-сетне, гласът му се върна, сега наистина можех да се отпусна.

— Къде сте намерили такива плъхове? — изненада се друидката. — Откога живея тук, а подобни хищници никога не съм виждала.

Клавдий, който досега скромно стоеше в ъгъла, въздъхна треперливо:

— Аз съм роден в този град и за нищо подобно дори не бях чувал — той избърса потта от челото си. — Но в този плъх имаше нещо, което излизаше от устата му…

— Стърчеше и пищеше — добавих аз.

— Мълчи — каза строго Мелисия. — Трябва ти време да се възстановиш.

Разбира се, аз наистина бях много уморен, а и пред очите ми от време на време притъмняваше. Въпреки това не можех да не поспоря:

— Чувствам се много добре и имам сили… — прозях се. — Напълно… доста… тъчно…

Исках бързо да примигна…

* * *

Плъховете нервничеха.

Те чувстваха, че далеч напред става нещо непонятно и страшно, но не можеха нищо да направят. Зовът, звучащ в мишите им мозъци, насочваше сивите гризачи право към смъртта. Огнената смърт.

В голямата пещера миришеше на опърлено. Всичко наоколо гореше, и дори мишите органи за осезание отстъпваха в такава ситуация, но Зовът ясно им посочваше накъде трябва да вървят.

Враг!

Двукраките същества сеят смърт, а самите те се крият зад странна преграда. Плъховете не се предават и преодоляват невидимата преграда, точно както го прави и Големият брат, но и тук враговете лесно отблъскват всичките им атаки.

Зовът настоява, че нито един от тези, които са видели дори един от тях, не трябва да оцелее.

Не мисли, атакувай! Захапи, разкъсай, захапи, разкъсай…

Последен опит… и отново неуспех. Големият брат ще бъде много недоволен — те се измъкнаха живи.

И отново тичане по безкрайни коридори. Пред очите им минават десетки завои…

Оцелелите плъхове тичат към Големия брат да се оплачат. Големият брат ще отмъсти на двукраките, той е добър и справедлив, той всичко вижда…

Плъховете бягат.

* * *

Някъде над ухото ми:

— Шшт, не го буди, нека си почива.

— Изобщо нямам такова намерение — тихо отговаря Невил.

Бавно отворих очи.

— Нямаш, но го събуди — укори друидката Викерс старши.

— Спокойно, не спях — казах аз. — Само за малко затворих очи…

— Разбира се, разбира се — усмихна се моят приятел. — И дори не хъркаше.

Рязко станах от дивана.

— Разбира се, че не хърках!

— Ей, сега не трябва да правиш никакви резки движения! — нахвърли се върху мен Мелисия. — Само спокойствие и почивка!

Каква почивка? Чувствах се прекрасно, сякаш съм спал поне десет часа… интересно, колко ли съм спал в действителност?

— И дълго ли… почивах? — попитах аз, протягайки се сладко.

— Най-много двадесет минути — каза Невил. — Дори не успяхме да си изпием чая.

— Чай казваш? — казах замечтано. — Чудесна идея!

Огледах стаята и осъзнах, че някой липсва.

— А къде е търговецът?

— Пуснахме го да си ходи, писна ни от неговото хленчене — Невил махна с ръка. — Но днес ще трябва да го видим още веднъж, когато отидем да изчистим мазето — някой трябва да ни отвори капака. Не мисля, че за толкова кратко време е успял да състави списък на всичко, което е било в склада, но утре със сигурност ще притича до Прокълнатата къща, за да ни се оплаче от нас самите, за да му възстановим загубите.

— Нека нисшите говорят с него — ухилих се аз. — Да видим как ще се разбере с тях.

Разперих ръце встрани и извих тяло, наслаждавайки се на пукащите стави.

— Нещо си прекалено бодър — завистливо отбеляза Невил. — Обикновено след лечение при друидите става обратното… или просто Мел те лекува по по-специален начин?

Ах ти, вече я наричаш с умалително име. Скромен, скромен, но не губиш време.

— Лекувам го като всички — смути се друидката, поглеждайки към мен. — Той е някак различен. Нормалните хора спят след такова лечение.

Съдейки по начина, по който тя се смути, явно друидите, както и вампирите, могат да четат мисли. Или на мен всичко ми е изписано на лицето?

— Наспах се — заявих аз. — Много добре се наспах. Сега е време да хапна нещо.

Мелисия и Невил още дълго ме гледаха подозрително, опасявайки се, че енергията ми ей сега ще свърши и ще заспя по средата на думите си. Но аз се чувствах просто прекрасно и нямах намерение да правя нищо подобно.

По време на чая наговорих всякакви глупости, а същевременно си мислех какво може да означава съня ми. Ако изобщо означаваше нещо. Прекалено умни се оказаха плъховете, макар че мисли нямаха, а по-скоро чувства… но някак твърде човешки. Или самият аз, като ги пропусках през себе си, ги преобразувах в разбираем за мен вид? Въпросът за истинността на видението изобщо не си го поставях — беше ясно, че нищо случайно не ми се присънва. Всеки сън — или видение? — имаше някакво значение. Трябваше само да го разбера… почувствам…

 

— Може ли да ми опишете тези плъхове? — вече за трети път попита Мелисия.

— Нормални плъхове — отговорих аз. — Само от устата им стърчи някаква гадост като змия или червей.

— Някакъв паразит? — предположи друидката.

— Откъде да знам? — не издържах аз. Тъй като цялата общителност на Невил в присъствието на Мелисия периодически изчезваше някъде (понякога той просто губеше нишката на разговора, взирайки се с влюбен поглед в друидката и Мелисия старателно се правеше, че не забелязва), на всички въпроси се налагаше да отговарям аз, и аз вече се уморих да повтарям едно и също нещо.

— А размера на плъховете, ти каза, че са почти колкото една ръка?

— Колкото дължина на ръка — уточних аз. — Що се отнася до размера, те са доста масивни, добре нахранени, бих казал. От зърното ли, от желязото ли…

— Какво желязо? — не разбра Мелисия.

— Плъховете ядяха всичко наред, от обикновени храни до дърво и желязо — обади се Невил. — Търговецът ни го каза, а и ние видяхме с очите си как хапеха железни кутии.

Друидката едва не се задави с чая.

— Ама че плъхове! Това обяснява защо един от тях за малко да отхапе половината рамо на Зак!

Не ми припомняй, и без това съм огорчен. С половин рамо нямаше да ми е удобно…

— Съдейки по вашето описание, това изобщо не са плъхове, а нещо много странно.

Всъщност, наистина, дракон знае какво са, но не са плъхове. Изгарят на слънцето като истински вампири, от устата им стърчат странни зъбати същества, а и ядат всичко наред, включително самия мен. Идиотска работа. Впрочем всичко, което е свързано с подлото Същество от моето видение, може да бъде описано с тези думи. Веднага ми беше станало ясно, че гризачите са свързани по някакъв начин със Съществото, още щом от устите им се появиха пищащите гадини, а последното видение само потвърди подозренията ми.

— Невил каза, че с помощта на магия сте успели да видите убиеца… — прекъсна мислите ми Мелисия. — Съдейки от описанието му, това същество е свързано с плъховете.

И сам не знаех.

— И аз си помислих същото — съгласих се аз. — Но какво ни дава това?

— Много — сериозно каза друидката. — Особено ако имате познат специалист по живи създания.

Предполагам, че имаше предвид себе си. Какво пък, ако Мелисия може да ни помогне, това ще бъде просто чудесно.

— Можем да направим кратък анализ въз основа на вашите разкази — продължи тя. — На първо място, това, което се показва от устите на плъховете и от пръстите на Съществото, по вашето описание, най-вероятно е паразит. Същество, живеещо в друго същество, в този случай в плъховете.

— Но при Съществото те стърчаха от ръцете — напомних аз.

— Съществото — това е отделен въпрос, не мога да кажа много преди да съм го видяла или още по-добре — изследвала. Мисля, че то служи за разпространител на тези паразити, но това е само мое предположение. Също така казахте, че тези пищящи зъбати неща имат зъби?

— И то какви! — заедно отговорихме ние.

— Но по раните на убитите нямаше следи от зъби.

— Разбира се, че няма — съгласих се аз. — Пръстите-змии само изсмукват кръвта след като Съществото пререже гърлото на жертвата.

Друидката скочи от масата и започна да ходи нагоре-надолу из стаята.

— Това е! Сега съм сигурна, че не греша! В природата няма случайности — ако съществото има перки — значи може да плува, ако има крака — може да ходи, а ако има зъби, то трябва да захапе! И след като тези паразити имат зъби, но пият кръв… тогава те се нуждаят от зъбите си за нещо друго!

— Да плашат хората — предположих аз.

— Не, за да си проправят път!

— Къде? — не разбрахме ние.

— Не къде, а в какво — в тялото на живо същество!

— Мисля, че започнах да разбирам — усмихнах се аз. — Искаш да кажеш, че Съществото реже гърлата на жертвите не за да им изпие кръвта? Тоест, кръвта то, разбира се, също я изпива, но основната причина е друга. Тя вкарва през тази рана паразита, който…

Тук спрях.

— Който какво? — нетърпеливо попита Невил.

— Кой го знае — махнах с ръка. — Него трябва да питаме.

— Паразитът ли? — със съмнение попита Викърс старши. — Те не са много словоохотливи, обичат само да пищят.

— Но пък са научили плъховете да се телепортират — напомних аз.

— Значи така, — обобщи Мелисия — следващия път, когато се сблъскате с тези паразити, непременно хванете един за мен. Ако не жив, то поне мъртъв и, по възможност, цял.

Ние с Невил се спогледахме.

— Ако искаш, може да дойдеш днес с нас в това мазе — колебливо предложи Викерс старши. — Там едва ли ще има живи, но се надявам да има цели.

— Не — Мелисия се намръщи. — Нямам никакво желание.

— Ние също — съгласи се Невил. — Но нямаме избор. Трябва да завършим започнатата работа, иначе плъховете ще се пръснат из целия град.

Тогава ме осени.

— Знаеш ли, Невил — казах аз тихо. — Ние сме глупаци…

— Говори за себе си — реагира той по инерция, но след това стана сериозен: — Какво имаш в предвид?

— Търговецът каза, че от мазето няма друг изход. Може би изход наистина няма, но на плъховете не им трябва истински изход, достатъчна им е и съвсем малка дупка. Освен това силно се съмнявам, че всички тези плъхове са се появили в мазето ей така от нищото, макар че биха могли да се телепортират… ами да, телепортацията, какво им пречи да се телепортират извън мазето?

Невил скочи на крака.

— Тогава какво чакаме? Да отиваме веднага там. Може би не е твърде късно…

— Успокой се — казах аз. — Или вече е твърде късно, или изобщо не е късно. Във всеки случай, няма нужда да се бърза, преди здрачаване те няма да излязат на улицата.

Поседяхме още двадесетина минути, като бавно отпивахме чай и обсъждахме създалата се ситуация. Картинката не беше много благоприятна — на практика плъховете без проблем можеха да влязат във всеки дом, да нападнат хората и да ги заразят с паразити, а ние нямахме никаква идея как да се противопоставим на това. Единственото нещо, което можехме да направим сега, беше да се опитаме да убием колкото е възможно повече от тези гадини и да донесем на друидката една от тях — жива или поне цяла. Може би тогава Мелисия ще намери решение на проблема, или поне ще каже нещо по-определено.

Опитах се да не мисля за това, че всички наши размишления си оставаха само размишления, докато не бъдат подкрепени с факти. Може би това изобщо не са паразити, а нещо съвсем друго, но интуицията ми подсказваше, че не грешим. Не знаех кое е по-доброто в тази ситуация — да грешим или не?

Малко по-късно ние с Невил започнахме да се подготвяме. И тъй като нямаше кой знае какво за подготвяне, скоро кварталът на друидите остана зад гърба ни.

— Каква жена — въздъхна Невил веднага след като останахме сами.

— Мъдра — съгласих се аз. — Чудя се на колко ли години е?

Минах няколко крачки преди да забележа, че приятелят ми е спрял.

— Какво? — попитах го аз. — Хайде, имаме спешна работа.

Невил ме настигна и тръгна с мен, но беше някак много отнесен.

— Вярно, — замислено каза той. — На колко ли години е Мелисия?

— Това толкова ли е важно за теб? — попитах и веднага разбрах отговора. Когато за първи път срещнах Алиса, мен също ме вълнуваше този въпрос. И как се радвах, когато научих, че сме почти на една и съща възраст. Е, от това не излезе кой знае какво… или пък излезе прекалено много? Ако Алиса беше също така мека и по женски разбираща като Мелисия, тогава… тя не би била Алиса.

— Това, разбира се, е проблем — признах аз. — Не върви да питаш самата нея, а друг няма.

— Ами, като се замисля, тя ще е по-голяма от мен с няколко десетилетия — със съмнение каза Невил, замълча малко и съвсем тихо добави: — … или векове?

— Спокойно — плеснах го по рамото аз. — Главното е човекът да е добър. А разликата във възрастта не е толкова сериозен проблем. Ти по-добре сега помисли как ще слезем в мазето.

— Ще слезем последни — уверено каза той. — Веднага след групата нисши вампири с пълен арсенал от хладни оръжия.

— А преди изобщо някой да слиза може да обработим всичко с огън отгоре — казах аз. — И без това от стоката едва ли нещо ще е годно за ползване.

Всъщност всичко това го бяхме уточнили още докато си пиехме чая. Първо ще отидем в Прокълнатата къща и ще вземем със себе си някой от приятелите си или нисшите вампири, и едва след това ще отидем в склада. Жалко, че нямахме никакви средства за връзка помежду си, това значително щеше да опрости работата ни, но доколкото си спомнях, техномагическите предаватели работеха само на много къси разстояния, пък и кой ли ще ги даде на нас? Това са много ценни вещи, тях могат да ги правят един двама Майстори в цялата империя…

Крайдол още не осъзнаваше, че се задават сериозни проблеми. Той все така си жужеше и суетеше, животът си течеше в нормално русло. По пътя към Прокълнатата къща предимно мълчахме. По-точно мълчеше Невил, а аз бързо осъзнах, че да говориш с човек, които не те слуша е, да кажем, най-малкото безполезно. Влюбен ли е? Тогава му предстоят безсънни нощи, тежки размисли и постоянно хабене на нерви… И защо нещо така странно ме пробожда в гърдите? Не, мисля, че просто още не съм се оправил от получената рана…

Около Прокълната къща беше подозрително безлюдно. Разбира се, официално приема на жалби беше само до обяд, а минувачите по принцип си заобикаляха Прокълнатата къща, но не и в чак толкова голяма дъга!

— Надявам се, че нисшите не са направили някоя глупост — угрижено каза Невил.

— Да, в противен случай ще трябва дълго да ги изстъргваме от пода — Алиса ще е много ядосана — съгласих се аз.

Прокълнатата къща ни посрещна полутъмна — всички прозорци бяха с плътно затворени щори, за да могат вампирите спокойно да свалят маските си и да обядват. Също така силно миришеше на месо. Прясно. На масата седяха пет нисши вампира и ентусиазирано се радваха на парчета прясно месо, надявам се, не човешко. Зрелището, казвам ви, си го биваше — веднага загубих всякакъв апетит.

— Обядвате ли? — попитах аз.

— Пазим — нежно ме поправи един от вампирите. — И в същото време обядваме.

Нима знаят, че са и охрана? Едва ли, не мисля, че Алиса или Чез са им обяснили нещо.

— А къде са другите? — Невил се стараеше дори да не поглежда в тяхната посока, или по-скоро в посока на кървавите парчета месо.

— Обикалят града — сви рамене нисшия. — Скоро трябва да се върнат.

Погледнах към Невил.

— Да ги изчакаме?

— Засега имаме време — не възрази той. — Но при мазето е по-добре да отидем преди залез слънце. Ще ни е много по-спокойно.

Какво ти спокойствие, в този град спокойствие дори не се помирисва. Затова пък нещо друго се помирисва, и то как само…

По понятни причини не се присъединихме към трапезата на вампирите, вместо това се качихме в стаите си да отдъхнем малко. Когато минах покрай фонтана ме осени проста в своята гениалност идея. Дракон да ме вземе! Защо не използвахме илюзия, за да скрием Фонтана на съдбата?!

Макар че когато Кейтен все още беше тук, нямаше никаква нужда да крием фонтана — просто преградихме част от залата със завеса и това е. Но сега имахме цяла тълпа нови работници и можехме да поправим грешката си.

Невил вече беше наясно с новата особеност на нашия дом, единствено не беше виждал самия процес на промяна на илюзията. Затова му предложих да ме наблюдава, така че после да му е по-лесно да го направи сам. Между другото, при Чез и Алиса промяната на илюзията не мина толкова гладко, колкото при мен — те изобщо не успяха да си представят реалистично това, което искаха, и илюзиите им се получиха доста размити. Оказва се, че е важно да имаш богато въображение…

— Значи така, първо трябва да стигнеш до състояние на медитативна релаксация — започнах да обяснявам аз. — О, и е много важно колкото се може по-голяма част от тялото ти да е в съприкосновение с илюзията, или по-скоро с полето, което формира илюзията.

Легнах на пода и разперих ръце настрани.

— Та ти беше стъпил на пода, това не е ли достатъчно? — изненада се Невил.

— Не знам, така ми е много по-лесно. После се свързваме с това поле. Ако пред вътрешното ти зрение се появи стая, значи всичко си направил правилно.

Казвайки това, аз направих всички необходими действия и наистина видях с вътрешния си поглед ясна картина на залата. На цялата. Дори и на тази част, където бяха вампирите, въпреки че тях самите не виждах — полето беше настроено само на неодушевени предмети.

Фонтанът на съдбата превърнах на голям кактус. Да, отново, но той си е хубаво растение! И накрая, решавайки да си направя шега с вампирите, промених външния вид на масата, на която те обядваха, като я позлатих. Между другото, полезна идея — сега и пред посетителите всичко щеше да изглежда много по-авторитетно.

Отваряйки очи, аз се убедих, че на мястото на фонтана наистина стои огромен кактус.

— Не можа ли да измислиш нещо по-добро? — веднага попита Невил. — Не е много естествено да има такава бодлива зелена колона.

— Хайде — махнах с ръка. — Сега може да кажем на нисшите да ни извикат, щом се появят Алиса с Наив или Чез.

— Аз ще им кажа — кимна Викерс старши. — А ти отивай да почиваш, все пак ти си раненият. Но имай предвид, че ще ги чакаме не повече от няколко часа, след това вземаме всички нисши вампири, до които можем да се доберем, и тръгваме към мазето.

— Можеш да изпратиш някой от нисшите да потърси нашите.

— Чудесна идея! — съгласи се Невил. — Добре, отивам при тях.

Какво пък, да почина. След такъв дълъг ден да легна в леглото и да почета… дори не знаех какво да избера — справочника с магии или дневника? И двете бяха еднакво интересни, но преди повторното влизане в мазето би било по-добре да намеря няколко полезни заклинания. Така че започвам с него.

Отивайки в стаята си, аз се строполих на леглото и започнах да чета справочника. В съдържанието веднага попаднах на подходяща глава, името й беше кратко, но много важно — „Защита“. В светлината на последните събития именно защитата стана за мен най-важният въпрос.

И така, какво имахме тук? Щитове, щитове… нищо за щитовете? О! Нещо по-добро! Прикрепяне на щита към движещ се обект! Днес при придвижването в мазето ни се наложи постоянно да преместваме щитовете си и отделяхме за това от своето внимание и енергия. Освен това техниката на Въздушните щитове изискваше пространство вътре в защитната сфера. Защо ли? За да може бързо да се движиш в нея без да се сблъскваш с полето, ако си забравил да го преместиш…

Уау, това не беше всичко! Филтриране на въздуха, снижаване на силен шум, усложнение на заклинанието, както и още множество най-различни прийоми. Именно оттук Чез беше взел заклинанието, което използва в кръчмата „При добрия вампир“, и именно то се използва при създаването на ЕЗК (Енергийния Защитен Купол), за да се приглушат всички външни звуци. Имаше дори структура за моделиране на защитното поле по човешкото тяло… но самото заклинание беше толкова сложно, че ме заболя главата. Явно още не сме дорасли за него. Много не сме дорасли.

Външният наблюдател може да попита — защо веднага не прочета цялата глава и да създам щит, който да съчетава в себе си много свойства? Първо, не е толкова лесно да се разбере смисъла на всяко заклинание, особено ако заклинанието е съвсем непознато. И второ, това е глупост, при това глупост, която може да ти струва главата. Да усложниш заклинанието означава да увеличиш времето за създаването му. Ако реша да сплета Универсален щит, който напълно да покрие тялото ми и способно да ме защити от всички видове магия, то неговото създаване ще ми отнеме около десет минути. И то при условие, че успея да се справя с доста сложните схеми на потоците за повторение на щита по контурите на човешкото тяло и всички негови движения. Така че представете си — битка, наоколо прелитат Огнени топки или скачат бесни плъхове, а аз стоя и сплитам заклинание. Прелест. А нали такава защита трябва постоянно да се обновява! Неподвижният щит представлява един затворен контур, който почти не губи енергия (в действителност и такъв прост щит в изпълнение на обикновен ученик ще изчезне до пет минути), докато движещото се защитно поле, и особено повтарящото контурите на тялото, без обновяване няма да издържи и минута.

Разбира се, с течение на времето аз ще се науча да сплитам заклинания доста по-бързо и да влагам в тях много повече енергия, но всичко си има предел, и нормално обикновения Въздушен щит се създава много по-лесно от Универсалната ми стена, която всъщност не е чак толкова универсална. Стената защитава само от магия, най-обикновена стрела лесно ще мине през нея.

Но все пак трябва да се подобри защитата. Малко, за да не се усложни прекалено сплитането на заклинанието, но достатъчно, за да се повиши безопасността ми. Какво трябва да направя? Да опитам да се защитя от вампири и плъхове, с които може би отново ще се наложи да се срещаме. Така че сега основната заплаха е физическият контакт. Що се отнася до телепортиращите се плъхове, трябва да направя така, че да намират смъртта си вътре в полето.

Между другото, защо пък точно Въздушен щит? Мога да създам голямо количество въздушни оръжия, например копия, които да излитат от мен в различни посоки — и нека някой само се опита да се телепортира в зоната на щита или да го атакува с тяло, както това направиха плъховете! Но тази структура предполага, че всичките ти приятели са вече вътре в полето, а навън са само врагове. Все пак да имаш в резерв такава структура ще е много полезно, само малко да се пригоди. Така че вземам молив и тетрадка и започвам работа.

Невил се появи след няколко часа, които за мен отлетяха като миг.

Той дълго чукал на вратата и тъкмо бил решил, че съм заспал, когато аз най-накрая се откъснах от заклинанията и му извиках да влиза. За разлика от рижия ми приятел Викерс старши не беше възпитан да влиза без разрешение.

Без излишни въпроси той пристъпи към работата:

— От нашите никой не се върна, а вампирът, който изпратих да ги търси, доведе още няколко нисши. Така че ще се наложи ние двамата да действаме сами… За всеки случай ще оставим един нисш, а останалите ще вземем със себе си. Ако отново се срещнем с побеснелите гризачи, те ще могат да ни прикрият… някак си.

— Мисля, че там едва ли са останали много сиви гадини, ако изобщо са останали — казах, затваряйки книгата.

Заклинанието беше готово. Излязох от стаята със смесени чувства — от една страна, много исках да изпробвам новия Копиен щит в действие, а от друга страна… по-добре да нямам такава възможност — много по-спокойно ще ни е.

Нисшите вампири стояха в залата на същата голяма маса. Само че масата беше претърпяла някои промени — беше придобила по-екзотична форма и беше позлатена. Лицата на вампирите бяха покрити с маски, но аз все пак забелязах известна несигурност в тях.

— Как сте? — весело попитах аз.

Вампирите се спогледаха.

— Добре — бавно започна един от тях. — Но тук стана нещо… нещо се случи с масата…

— А — свих рамене аз. — Това е нормално, аз я превърнах в златна. Сигурно сте чували историята за това как Майсторите са позлатили столицата на Империята, така че и аз тук тренирам понякога… да превръщам едно нещо в друго…

Невил се облещи срещу мен също като нисшите вампири, но аз не обърнах внимание на това и продължих вдъхновено да лъжа:

— Спомням си как един крадец успя да се промъкне в къщата ми и аз го превърнах в злато. Сега в стаята си имам чудесна златна статуя…

Невил мълчаливо завъртя пръст в слепоочието си, затова пък вампирите ме гледаха с такива възторжени погледи, че се смутих. Завъртях мозъците на наивните провинциалисти.

Ето така се създават легендите за великите Майстори.

— Да тръгваме, господа, имаме сериозна работа — прекъсна словоизлиянията ми Невил. — Един от вас ще остане тук, останалите идвате с нас.

* * *

Търговецът ни срещна на половината път до склада… Бих казал — на бившия склад, но защо излишно да издевателствам над психиката на човек, загубил цяло състояние? Особено като се има в предвид, че компенсация едва ли някога ще получи.

Очевидно пъргавият търговец искаше да провери дали нещо поне отчасти не е оцеляло в склада. Но не смееше да влезе без нас в мазето и аз напълно го разбирах — за неподготвения човек нашите разкази за пълчищата бесни плъхове бяха просто ужасни. А и нали една от тези гадини беше видял лично!

На самите нас, честно казано, изобщо не ни се искаше да слизаме долу, но дългът ни зовеше. Как само го казах. Дълг. Дракон да го вземе този дълг! Нали ако не се справим с тези плъхове и паразити и те залеят целия град, то проблемите ще дойдат и при нас. Е, разбира се, думата „дълг“ звучи доста по-патетично и по-приятно.

— Господа Майстори — веднага задърдори търговецът. — Надявам се, че вече сте се свързали с Академията за щетите? Аз вече направих един малък списък…

В ръцете на изненадания Невил беше натикана доста дебела пачка подвързани листа. Кога изобщо е успял да ги изпише, че и да ги подвърже?

Невил, трябва да му се отдаде нужното уважение, не хвърли веднага цялата тази глупост, а спокойно я прибра в джоба си и с много сериозно лице обеща да изпрати всичко на ковчежника на Академията. Разбира се, нека търговецът мечтае колкото си иска, ние на нашите въпроси не можем да получим отговор, та той ли? А не искахме кой знае колко — пари да платим на нисшите вампири, джобни за всеки и за подарък за момичето на Чез. Какво друго можехме да направим? Да се цупим като деца?! Разбира се, искането беше оформено с много финансови термини и смисълът му беше разбираем само на написалия го Чез — както се оказа, той беше доста добре запознат с тези неща, защото отдавна помагал на баща си да води финансовите въпроси в един от магазините. Аз изобщо не подозирах за нещо подобно и винаги съм си мислел, че приятелят ми не прави нищо, просто обикаля из града в компанията на все нови и нови приятели.

Нисшите вампири мълчаха и се стараеха да вървят зад гърбовете ни без да привличат излишно внимание към себе си. Ние настоявахме да вземат със себе си хладно оръжие, но както се оказа, на тях им било строго забранено да го носят в пределите на града. Ако хулиганството и безчинствата някак им се разминаваха, то вампир, хванат с оръжие, можеше да бъде изгонен от града завинаги. При това изгонен от самите нисши вампири, за да си нямат допълнителни проблеми със стражата.

Затова вампирите бяха изнервени. Като цяло, по-близкото познанство с тези момчета ме доведе до доста нелицеприятно за тях сравнение — те ужасяващо ми приличаха на плъхове. Не на тези, бесните плъхове, с които неотдавна се сблъскахме ние с Невил, а просто най-обикновени сиви гадинки. От онези, които се ровят из сметищата, нагло те гледат с червените си очи и бягат, когато ги доближиш. Но само да се отдалечиш на няколко крачки и плъховете веднага продължават с ровенето. Те се страхуват от хората, но се държат като господари на живота. Откъде го знам всичко това ли? Книги трябва да се четат, книги.

Ние гордо крачехме из града — отпред Невил и моя милост, зад нас бързо ситнеше търговецът, а последни бяха вампирите. Докато на Пазарната улица буквално всички ни гледаха подозрително, то в сребърната част на Крайдол никой не ни обръщаше внимание и си гледаше неговата работа — един прибираше изсъхналото си пране, друг се опитваше да поправи протеклия си покрив или да укрепи паянтовата си стена. За маргаритки за улавяне на енергия изобщо не можеше да се говори. Енергоуловителите за акумулиране на енергия, построени с техномагии и оборудване, дори и от най-прост „покривен“ тип, струваха доста скъпо. В Лита тези системи могат да се закупят сравнително евтино, тъй като доставчика — Академията, получаваше ежедневно от всяка инсталирана батерия определено количество енергия. По този начин целият Златен град зареждаше с енергия Академията, дори и двореца на Императора. А от Пограничните райони Академията не можеше да получи нищо — твърде голямо беше разстоянието, затова и цената на цялото оборудване беше много по-висока и можеха да си я позволят само най-богатите жители на Крайдол. Така, нещо много се отвлякох, а ето че вече пристигнахме.

Къщата, по съвместителство явяваща се и предверие към бившия склад на търговеца, беше празна. Матракът се валяше в средата на стаята, без изобщо да прикрива входа към мазето. Пък и защо? Искате да влезете вътре? Моля заповядайте, има само едно малко предупреждение на пода — останките на изгорелия на слънцето плъх.

Като стана дума за слънцето, то вече залязваше — още час, и щеше да се смрачи.

— Трябва по-бързо да приключим с това — сякаш прочете мислите ми Невил. — Скоро ще стане тъмно.

— Какво значение има дали е тъмно или светло на улицата, нали ще слизаме в мазето? — учуди се един от нисшите.

Останалите вампири одобрително закимаха.

Ама че глупави създания… Надявам се, че не го казах на глас?

— Разликата е огромна — търпеливо обясни Невил. — Ако на улицата е светло, тогава ние ще има къде да отстъпваме.

— Да отстъпваме?! — ококориха се вампирите.

След всички наши демонстрации и моите истории, на тях и през ум не им минаваше, че можем да отстъпим пред нещо. Наистина, това бяха само плъхове… но с паразити в гърлото, които не се страхуват от смъртта, лесно пробиват железни сандъци и владеят телепортацията. Дреболия!

Спри, не се изнервяй. Всичко е наред, ние избихме всички плъхове… Всъщност не сме, аз видях как плъховете бягаха от мазето. Е, това пък е страхотно! Всички отдавна са избягали… за да се оплачат на Големия брат, който да отмъсти за тях. Да, наистина имаме сериозни проблеми, по-добре да бяхме изчакали Алиса, Наив и Чез.

Търговецът предпазливо се приближи към капака, отключи го и бързо отскочи над гърба ни. Капакът падна на една страна и веднага ни лъхна силна миризма на опърлено и изгоряла плът.

— Слизаме ли? — нетърпеливо попита търговецът, почти ни тласкат в гърба.

— Искаш да слезеш първи? — изненада се Невил. — Няма проблем, заповядай.

Клавдий бързо заклати глава и се отдръпна до вратата.

— Къде ти аз, обикновения търговец, преди господа Майсторите ще слизам?

— Грамотно отговори — прошепна ми Невил, и вече по-високо добави: — Добре, нека да уточним как ще действаме.